Автор: Мария Пеева

От месец насам подготвям материал за родната полиция. Говорих със служители на реда, водих записки, имах желание да разкажа в какви ужасни условия работят тези хора, колко зле е платен трудът им, колко нищожно признание получават за това, че рискуват живота си, колко е ниско общественото доверие в тях.

Обаче няма да пиша нищо такова. След днешната случка моето лично доверие в тях също е занулено. Както се казва, паднаха ми в очите.

Тази сутрин като същинска кифла обиколих мол “Парадайз”, напазарувахме с 10-годишния ми син след цял месец абстиненция от шопинг, щастливо натоварихме покупките в колата и потеглихме обратно към къщи.

На “Черни връх” ме спря полиция. Но не пътна полиция, а такава, обикновена. Трима полицаи стояха край пътя, вече щях да ги подмина, когато единият изведнъж подскочи, размаха ръце и ми посочи да паркирам. Зачудих се защо ще ме спират, нарушения не правя никога, дори предимство не отнемам. Единственият ми проблем е, че карам хубава кола.

Както и да е, паркирах. Този, който ме спря, застана до прозореца, представи се. Миловиден такъв, с хитри очички и пухкави бузки, любезен, усмихнат до уши, с интелигентен изказ. Поиска ми документите за проверка.

- Така, да видим сега… Мария Пеева… Ама вие знаете ли, че книжката ви е изтекла преди две години.

- Не.

- Това е много сериозно нарушение. Знаете ли какви са санкциите? Можем да ви вземем и книжката, и колата.

- Изобщо нямах представа, че е изтекла.

- Вижте сама - през 2016... Какво ще правим сега?

Този въпрос "Какво ще правим сега?" ми светна лампичката. Любезният полицай ми подаде книжката, все още подсмихнат, но и леко смръщил вежди, сякаш да ми покаже колко съм затънала пред закона.

- Ами, санкционирайте ме. Щом съм нарушител, ще си понеса последствията.

Отговорът ми го изненада. Усмивката се стопи.

- Изчакайте един момент.

Взе ми документите и отиде при колегите си. Коко се притесни на задната седалка.

- Мамо, ще ти вземат ли колата наистина?

- Да ти изглеждам притеснена?

- Не.

- Най-много да платим глоба, защото майка ти е разсеяна.

- А той защо така ти каза?

- Това тепърва ще се опитаме да разберем.

След малко на прозореца ми се появи вторият. Той не се представи.

- Госпожо Пеева, вие с какво се занимавате?

- Защо?

- Как защо?

- Защо питате?

- Ами, просто от любопитство.

- С много неща.

Не знам по каква причина отговорът ми му се видя достатъчен, след като очевидно не беше, но този също се отказа да се занимава с мен и също като предишния разпореди да изчакам. В огледалото наблюдавах как тримата обсъдиха набързо ситуацията с нахалната гражданка, която не иска да предложи подкуп, макар че очевидно може да си го позволи. Пристигна третият, който изглежда беше тежката артилерия, защото изглеждаше най-симпатичен (Кърт Ръсел на млади години с известни уговорки). Той също се представи.

- Госпожо Пеева, колегата обясни ли ви каква е процедурата?

- Не, слушам ви.

- Ще трябва да извикаме КАТ, защото ние нямаме право да ви санкционираме.

- Ами, добре, викайте ги.

- Те може и да се забавят.

- Ще почакам.

При което служителят на реда се изуми:

- Ама те може и чак довечера да дойдат! Вие не бързате ли за някъде?

- Не, не бързам.

И този изчезна. Вече се канех да предложа на Коко да поиграем карти, докато чакаме КАТ, когато Кърт Ръсел се появи отново и ми върна документите.

- Можете да тръгвате. И да знаете, че с неизрядни документи, ако сте участник в ПТП, дори да не е по ваша вина, вие ще го отнесете. Затова при първа възможност вървете да си подновите книжката.

И така, с неконфискувана кола и изтекла книжка, ме пуснаха по живо, по здраво.

Обадих се в районното им, за да проверя има ли такива служители при тях. Цялата ситуация беше толкова нелепа, че ми хрумна да не би пък да са измамници. Оказа се, че не са никакви измамници, а съвсем истински, наши, родни полицаи. Дежурният каза да побързам да си сменя книжката. Каза още, че униформата е достатъчна за легитимация и не са длъжни да ми представят друга, което ми стори странно. По филмите гледам все значки размахват, нашите нямат ли някакви карти поне? Също така ми обясни, че ако реша, мога да подам сигнал срещу тях и той ще бъде обективно разгледан.

Мислех да подам сигнал. Отворих сайта на МВР, разгледах формуляра, почнах да го попълвам. После си казах, че няма смисъл. Те винаги могат да отрекат. Моят свидетел е 10-годишният ми син, а те са трима. Освен това реално те не са ми искали пари в прав текст. Само се опитаха да ме заплашат и притиснат. Точно както действат телефонните измамници.

Честно, бих предпочела да са измамници. Не искам да си мисля, че родната полиция си прекарва деня в дебнене пред мола за балъци, от които да измъкнат някой лев. Щото нали знаете, спрат ли те, все ще се намери за какво да се заядат с теб.

Просто момчетата не случиха на кифла тоя път.

Защо във Великобритания си обичат полицаите, прочетете в Институцията с човешко лице. Това е статията, която ме вдъхнови да се разровя в тъжната истина за условията на работа на нашата полиция. Но тази тема ще почака, поне докато ми се размине горчивия вкус от днешната случка.