или мисията: нито едно дете да не живее самотно

Автор: Ина Зарева

Според Библията сред огромното множество ангели, едни са особено отличени с важни мисии, цели и имат дори свои собствени имена - архангелите могат да приемат различен вид и образ, за да извършват божествени поръчения, да водят битки или да разкриват съкровени тайни. Водени от изключително състрадание към хората, тяхната основна мисия е да помагат и закрилят, така че никой човек да не бъде оставен в самота.

Според реалността сред огромното множество майки, едни са особено натоварени с важни мисии и цели, а дори не знаем имената им. Те могат да воюват с различни по вид врагове, да преодоляват препятствия, да рушат стени, да изграждат стълби. Водени от изключително състрадание, както към собствените си деца, така и към останалите, тяхната основна мисия е нито едно дете да не бъде оставено в самота.

Михаела, също като едноименния Архангел, от години воюва срещу тъмните сили, насочени срещу детето ѝ и не само. Михаела е майка на дете със СОП. И живее в България. Може да спрете да четете тази история дотук, защото не ви засяга, защото вашите деца са здрави и са в норма, защото ви е омръзнало да слушате за проблемите на това наше вечно ранено общество.

Но можете и да продължите докрай и да видите кое отличава някои майки от останалите ангели и защо това не се случва по избор.

В Декларация, подписана на организирана от ЮНЕСКО конференция през далечната 1994 г., се казва: „Децата със специални образователни потребности трябва да имат достъп до обикновените училища, които да им осигурят педагогика, насочена към детето и неговите нужди. Обикновените училища, ориентирани към включване на такива деца, са най-ефективното средство за борба с дискриминационните отношения – те създават гостоприемна общност, изграждат толерантно общество и постигат образование за всички.“

Десетилетие по-късно обаче, синът на Михаела не е приет в нито една българска детска градина. Първите седем години от съвместния им живот могат да се обобщят с една-единствена дума: Изолация.

Всички сме преживели тези мигове, които раздират сърцето ни на кървава драперия, която после събираме бавно и натикваме обратно някъде там вляво – когато детето ни с цялата си обич и слънчевост на света се е отправило към група свои връстници, за да се включи в играта им, а те обидно и пренебрежително са го прогонили, защото не е едно от тях. Знаете добре това чувство, нали? Сега си представете да го изпитвате всеки ден, седем години поред.

После и училищата не ги искали тези нахални майка и син, които се опитвали да се вклинят в така стройно изградените стереотипи и рязко да ги размътят. След множество откази и с помощта на силни протекции, които отчаяната майка-войн в крайна сметка използва, синът ѝ е приет в масово училище.

Радостта, обаче не трае дълго. Оказва се, че държавата за пореден път прилага предписания само на хартия, а на практика задължава учителите да работят с деца със СОП, без изобщо да ги е подготвила за това. Ресурсният учител, ако го има, работи с много деца и няма физическата възможност да обръща нужното внимание на всяко от тях. Поради липса на специални помещения, срещите им обикновено се провеждат в медицинския кабинет, та детето добре да запомни, че мястото му е при болните.

Успоредно с недовършената работа по интеграция обаче, държавата закрива ресурсните училища. И така Михаела и синът ѝ, оставени без особен избор, тръгват заедно на училище. Не учебният процес помага толкова на детето, колкото междучасията – тогава то се чувства прието, обичано и част от общността. В часовете не само няма специална програма за сина на Михаела, но няма и нормален подход към останалите ученици. Майката е ужасена от това, на което става свидетел и реагира, поемайки огромния риск да лиши сина си от предоставения му шанс. Няколко родители поемат инициативата, когато разбират как се отнасят с децата им, и не след дълго ситуацията в този клас коренно се променя.

Така вместо някой да помогне на Михаела и сина ѝ, те помагат на останалите деца да имат нормален учебен процес в приятелска атмосфера, вместо в стрес и нелепи наказания. Помагат им да пораснат отговорни, състрадателни и съпричастни възрастни и да не се страхуват от различното. Помагат им да разберат, че не са сами в нито един момент от живота си.

Михаела се усмихва и съвсем по ангелски пояснява, че не се сърди на никого, не обвинява и не осъжда. В ръцете й няма нито огнен меч, нито копие. Само когато види истинска неправда, не може да се обуздае да не реагира, независимо за чие дете става дума. Такава ѝ е същината – борбена и изпълнена със свещен гняв към несправедливостта.

Единственото оръжие, с което разполага, е голямото ѝ сърце, което отмерва всяка пулсация наоколо, прелива от любов и се тревожи само за едно: синът ѝ да не пречи на някого, да не го смущава, да не го притеснява...

Радва се искрено на това, което има в настоящия момент. Разпределила е живота си за детето и... за детето. Живее в съгласие, мир и обич. А очите ѝ горят, докато разказва за малкото си голямо момче, уголемяват се и се изпълват с цялото синьо на небето и с една необяснимо голяма вяра.

Не се ли страхуваше да не ви изгонят, когато реагира срещу учителката? Не трябва ли да ти е все едно, така както на останалия свят му е все едно за твоето дете?

Не. Нали някъде има „писани права”. По-скоро вътрешно се терзаех, че се забавих с тази реакция и апел към родителите. Говорех с учителката в междучасията (не пред децата , за да не се наруши авторитетът), относно нейните крайни методи, предлагах да поканим психолог. Не се прие. В някаква степен се превърнах в стопер за лабилните изблици на учителката. Уви, в малка. Ако визираме „останалия свят” в лицето на системата у нас, че не се интересува за децата и учителите, това е факт. Иначе избирам да не гледам на света като на враждебен.
Неразбирането, глупостта и безлюбието обезличават и оскотяват обществото ни. Ние не сме единствените - аз и моето дете с някакъв проблем. И не става дума само за хора, имащи затруднения. Страшно е да мислим само за себе си. Порочен кръг. Всяко дете е специално, защото е личност. Унижението, мачкането и подкастрянето на искреността им - това е само фрагмент от постепенното обезличаване и води до трайни белези в психиката на децата ни. Страхът за „своето” не върши никаква работа. И не това ме движеше.

Родителите лесно ли ти повярваха, когато им разказа всичко или трябваше да се бориш и с техните предубеждения, че виждаш изкривена картина, заради състоянието на детето ти?

Деликатна ситуация, в която явно им беше трудно да разграничат, че не става дума в този случай за моето дете, а за всички до едно. Родителите, които откликнаха бяха малко и бяха тези, които наистина се интересуват от децата си, от техния вътрешен свят. Постепенно и ежедневно изгражданият страх и чувство за малоценност у децата водеше до това, че те приемаха за нормално мачкането им в клас. На много родители този страх им върши работа, защото се радват на своите „изпълнителни” деца. И не поемат отговорност. А това са скрити „експлозии” с отложен старт. Не бих искала да навлизам в подробности в какво прерасна всичко, за да запазим конфиденциалност, но все пак се радвам, че след тази неудобна и дискомфортна ситуация, имаше някаква промяна към по-добро за този клас, в който моето дете вече не е. Всъщност да, имаше опит да бъдем изгонени от училището. Всичко това беше ясна (за някои) извадка къде се намира обществото ни.

Как преминават часовете за сина ти? Има ли специална програма, по която да се обучава? Колко често са срещите с ресурсния учител и как протичат?

Той се води на индивидуална програма. Реално такава не съществува. Ако не е с придружител или няма подготвени от вкъщи задания, часовете не преминават никак, т.е. не прави нищо. Той е в изолация, все едно го няма. Не може да се очаква от учителя да обръща специално внимание на всяко дете в такива големи класове или на дете с проблеми. Още повече не може да се очаква, когато липсва всякаква подготовка и подкрепа от специалисти за учителите относно децата със СОП. Тук идва ролята на ресурсния учител, който също е с непосилната задача да покрие нуждата на много деца с проблеми. Три пъти в седмицата се виждат за по един учебен час извън клас. А има и деца със СОП, които и това не получават. Изключително голям недостиг има и на ресурсни учители. Малко са училищата, които са осигурили постоянно присъствие на такъв. А тези, които все още работят на държавна практика, са безкрайно уморени... Изключително важен е диалогът между учителя в клас, ресурсния учител, родителите и психолога, за да има единен метод за такива деца; за да не остават в изолация и спрямо техните възможности да имат някакво участие по време на час, да им се дават задачи, за да се чувстват част от цялото. Като се замислим, това се отнася за всички деца, но може би навлизам в сферата на фантастиката спрямо сегашната действителност.

Как би определила учебния процес за останалите? Какво е да си ученик днес? Кое притеснява децата най-много?

Това не е нещо ново - учебният процес е пълна скука в днешно време, на нашата територия. Всяко поколение в дадено отношение е по-напред от предходното, а методите и материалът миришат на нафталин. Днешните деца са с много по-бърз ум, с много по-големи познания заради техническите средства, все по-нестандаратни деца се раждат (нестандартни спрямо разбиранията на предходните поколения), оттам трудно си задържат вниманието в едно нещо, а камо ли в сухи факти и само „набиване” на материала. И именно тези деца са принудени да наизустяват, да бъдат абсолютно статични и сковани, за да отговарят на безсмислени шаблони. Не се стимулира мисленето им, а някаква роботизирана имитация. Последиците са неграмотност и беден език. И все пак те са и адаптивни, свикват, нагаждат се, приемат за нормално да е скучно или да им се крещи, да им казват, че са глупаци... Тъжно. Разреждат напрежението чрез телефона, таблета, TV у дома, които също допълнително натоварват със „статичност”, зависимост и леност, когато се прекалява. В началните класове сякаш няма разлика дали се преподава български, четене, математика или друг предмет, всичко е с един тон, един „цвят” – бежов или сив например. Малцина са учителите, които чрез любовта към децата и таланта си, адаптират и трансформират така учебната програма, че тя да стане по-творческа и грабваща вниманието и ангажираността им; да са авторитет пред учениците си и да има истински диалог. И да провокират у децата искрен интерес към даден предмет. От друга страна, учителите нямат стимул в днешно време да бъдат учители. Те също са поставени в безизходица. Обществото и по-точно родителите ги е сложило в позиция на „длъжни”. А забързаните нанякъде родители наистина не се интересуват какво става във вътрешния свят на децата им. Нали получават шестици, значи всичко е наред?! Ако са средни по успех, значи са просто глупави или еди си какви и вече се слагат етикетите и ето формиран почти човек и занапред?! Няма дете без потенциал. Има различни деца с различен потенциал.

Има ли добри примери, за които можеш да разкажеш – отношение на учител, метод на преподаване, различни инициативи?

Винаги има добри примери. И е хубаво да говорим за тях и да ги забелязваме. И да сме благодарни, за да стават повече. Например ресурсната учителка на детето ми, която въпреки умората си от трудните условия, приема всяко дете с проблеми в сърцето си и притежава мъдрост и интуиция как да подхожда. Или терапевтите, които работят със сина ми - макар и на частна практика, помагат самоотвержено на толкова много деца в нужда и на родителите им. Наскоро новата учителка по английски забеляза сина ми и беше първият учител, който го включи да участва в часа. Това са едни особено щастливи моменти за него.
Имало е епизодични инициативи в училище. По дадени проекти гостуват млади хора, които правят отворени часове с децата: една от темите беше за Добродетелите. Това беше общуване на друго ниво с децата. Сладко, но за кратко. Децата са жадни да бъдат разбрани, чути, да бъдат забелязани и да участват в процеса.

Какви са алтернативите, ако напуснете масовото училище? Кой би бил най-добрият вариант за твоето дете?

Ако родителите нямат необходимите средства, няма и особени алтернативи. Не може изолацията у дома да бъде алтернатива. Засега няма друга възможност за детето ми да бъде в социална среда. И да, това е някакъв компромис. Добрият вариант би бил малък клас, а с децата в него да се говори по темата, че всеки е различен и че някои се нуждаят от повечко помощ. И естествено, нормални учители, обичащи децата. Подчертавам нормални. Мисля, че в едно микро общество като класа, само би било от полза за децата да имат съученик в неравностойно положение. Би било от полза както за него, че е приет, че е част от живота, който всички имат право да водят, така и за децата, които се учат на помощ, грижа, състрадание, а не на разделяне на хората.
Напоследък се зараждат алтернативни форми на училища като реакция на нелепата ни образователна система. Но те се опитват да прилагат методи от напреднали общества в неподготвена среда и все още им липсват достатъчно специалисти. В такива форми на образование, също ни е бил отказван прием, има някаква затвореност и елитарност все още. Естествено, не мога да съдя глобално. Все пак това са крачки към промяна на закостенялостта.

Как преминава един ден на вас двамата? Коя е най-приятната и най-неприятната част от него?

Приятната част на деня е тази, която ние правим приятна. Или изкуството как да гледаш на нещата. Намирам смисъл в днешното училище на етапа, на който се намира, единствено в това синът ми да не е сам и още повече да му се затвърждава усещането за изолираност, ако не ходи. И да се адаптира в социалния поток на живота.
Всеки ден училището ни не е само самото училище, а ежедневните най-прости действия. При него всичко се учи с много търпение и постоянство.
И неприятното може да стане приятно, и приятното - неприятно. Така че денят ни е много плътен. Често когато има да се упражнява у дома, го правим под формата на театър - аз приемам ролята на учителката или децата и обратно, той е учителят. Всякакви сюжети разиграваме, за да напредва, освен с усилия и с лекота. Знам, че е трудна и за него, и за мен, тази пренаситеност да бъде плътно с майка си и търся човека, който може да ме замести в училище, за да развива повече самостоятелност и увереност в ежедневието. Докато стигнем етапа – без придружител.

„Децата в норма“ по-скоро толерантни ли са към връстник със СОП, или са по-често жестоки? Изграждат ли се приятелства или те са изключение?

Децата са лакмус на родителите си и ценностите в семейната среда, на обществото ни. Разбирането и разграничаване на добро и зло се залага именно от родителите. Децата могат да бъдат спонтанно жестоки. Особено към връстници, които по нещо се различават от общото. Тези деца често страдат от липса на внимание и топлина в семейната среда. Толерантността и приемането на хората също се възпитава у дома и чрез личен пример на близките. Често детето ми е било подигравано, гонено или се е спекулирало с наивността му и огромното му желание да има приятели, да се заяви. Често е сам. Но това също е негов път към другите, защото и той се учи на разграничаване, учи се как да общува, на правилата в социална среда. Няма виновни сред децата. Те отразяват нас. И за да не е твърде минорно - да, среща по пътя си приятели и такива, които го приемат такъв, какъвто е. В сърцето ми става топло, а той е истински щастлив.

От какво най-много те е страх?

От самия страх.

Защо не си агресивна, ядосана или обидена на живота?

Тези състояния не водят до никъде. Животът ни е отражение на нас самите. Въпрос на избор между добро и зло.

За какво мечтаеш?

Синът ми да расте все по-самостоятелен и уверен, да проявява най-хубавото у себе си и с добро сърце.

Казваш, че събираш случаите на добро отношение към детето ти като бисери в шепата си. Ще ни опишеш ли в какво се изразяват те, така че заедно да съберем материал поне за една огърлица?

Фондацията, която отпусна помощ за няколко месеца терапия на сина ми - средства, събирани от заплатите на самите служители-доброволци. Помагат на много семейства в нужда. Близките ни хора, които винаги са до нас и ако се прокрадне съмнение или колебание, ми напомнят за това колко път сме изминали и за добрите резултати. Родителите на деца с тежки проблеми, които въпреки всичко се интересуват и за другите деца и са готови да помогнат с опита си. Светлите и самоотвержени терапевти, които вярват в сина ми и виждат потенциала във всяко дете, с което работят. А най-прекрасните бисери са децата, които подават ръка за игра на голямото ми малко или малкото ми голямо момче.

Какво би казала на родителите, на които предстои да водят твоите битки?

Да не се изолират и срамуват от обществото и да го „щадят”, а да търсят помощ и подкрепа. Да си напомнят, че децата им имат права и да настояват за тях. Да се срещат и обединяват с други родители, които са минали и минават по този път. И най-вече - любовта, безстрашието и вярата на родителите в децата са най-силната защита за тях и им отварят вратите да срещат доброто в живота си. Има го.
 

С Михаела разговаряме в малко, задушевно кафене, без деца наоколо, за да не би случайно да чуят неприятни неща за училището и преподавателите. Казваме си колко е важно те да останат встрани от разминаванията и несъгласията между родители и учители, за да не бъдат повлияни и да се настроят отрицателно. И че е задължително добрите примери да се мултиплицират. На излизане се сблъскваме с дете от същия клас, в който Михаела е извоювала своята малка, небесна революция. Придружаващият го родител подхваща темата, но не е никак деликатен в изказа си – нарича учителката с всякакви неприятни епитети, а детето до него кима утвърдително след всеки от тях и се усмихва доволно.

Наблюдавам разиграващата се пред мен битка на противоположности и вече разбирам колко е лесно да напуснеш ангелския свят и да паднеш ниско и болезнено. Достатъчно е само едно – да спреш да изпитваш любов.

Не от различните деца, както и да са наречени в нормативите, трябва да се страхуваме.

Нито от натоварените им с достатъчно много обязаности родители.

Нито от диагнозите, които бихме могли да чуем и за собствените си деца.

Нито от трудностите, изпитанията и страданията.

Трябва да се страхуваме единствено там, където любовта отдавна я няма.

Ако сте попаднали на такова място, огледайте се за някой Архангел с незнайно име. Ще го познаете лесно – само той ще ви помогне.

Препоръчваме ви още:

Майката на Иван 
Болезнено откровените мисли на един български учител 
Различното не е страшно