Автор: Валентина Вълчева

Като майка на две деца, при това майка на възраст, в която се предполага, че малко или много съм завършила формирането си като личност, няма как да не взема отношение по въпроса за проблемите и евентуалните решения в детските и учебните заведения. Мразя да съм сериозна, но този път се налага.

Отсега държа да внеса яснота по два показателя: 1) всичко, което ще кажа, е изцяло лично мнение и не очаквам да е споделено от всеки; и 2) била съм и от двете страни на барикадата.

Майка ми е пенсиониран детски учител с над 40 години стаж. Била е и учител, и директор на детска градина. Самата аз, макар и за кратко, съм работила също като детски учител в студентските си години. Все с нещо трябваше да запълвам летните ваканции, тогава ми се стори, че това е по-интересно от кисненето по паркове и градинки. Била съм на деветнадесет. Сега, от позицията на четиридесетгодишна си признавам, че не бих си го причинила отново.

Така че може да се каже, че съм израснала с детската градина покрай работата на майка ми и съм ставала свидетел на ситуации, които не бих повярвала, че са възможни, ако някой ми ги разкаже.

Да уточня само, че в нейния случай става дума за по-малка детска градина в селска община. Тоест групите не са имали проблема с многочислеността, но пък в последните двадесетина години са били преобладаващо, често изцяло запълнени с деца-билингви. Ако терминът нищо не ви говори, двуезични деца. Тоест в конкретния случай деца от ромски произход. И ако в града това не би имало почти никакво значение, то там, на село си е проблем, дори и само поради факта, че някои от тях на практика не говорят български език. Някои от родителите – също. Най-малкото комуникацията в такъв случай съвсем се губи в превода, доколкото превод изобщо има, защото никой от персонала в градината не говори техния език.

Но да приемем, че и това не е непреодолим проблем. Щом се справят вече толкова години, значи са открили някакъв приемлив за всички начин. Проблемите идват от друго място. Случвало ми се е да си имам работа с родители, които се подписваха с Х. Как, за Бога, очаквате подобен човек да е в състояние да даде адекватна оценка на работата на един учител и възпитател в детска градина, ясла или училище? Самият той никога не е бил в подобна институция и не е усетил дори за миг желание да се научи поне да си пише името, а ние очакваме той да дава оценка за работата на учителите? Съжалявам, но това ми се струва неизпълнимо. Да, както вече казах, в градовете може би няма да е съществен проблем, защото там този тип родители са единици или дори напълно липсват, но в селските заведения е. И не го казвам, защото майка ми е (била) в ролята на учителя – казвам го, защото е факт.

Всъщност като цяло няма начин човек, който не е запознат с естеството на дадена професия, да дава адекватни оценки за работата на някой, който за това е учил и го практикува. Съдя от собствената си камбанария, разбира се. Завършила съм „Библиотечно-информационни науки и културна политика“. Работила съм в библиотека. Знам какво е отвътре. Знам какво е да висиш като паяк дни наред в прашни складове и да почистваш така, както и вкъщи те мързи да го направиш. Знам какво е да организираш събития и да се опитваш да водиш нормална комуникация с хора, които живеят не просто на друга планета, а направо в друга вселена. Знам какво е да се опитваш да убедиш подрастващите, че в библиотеката не е чак толкова сухарско и всъщност може дори да е яко. Знам какво е да се бориш да запазиш имиджа и ранга на институцията, в която работиш, когато същите тези имидж и ранг зависят от броя хора, които ще убедиш да дойдат там и да се възползват от услугите ти. Случвало се е обаче дори хора с над средния интелект и с отлично образование, да ми казват в очите: „Ей, златна работа си имаш! По цял ден седиш и си четеш книжки.” И са ми вдигали кръвното, признавам си. Защото няма нищо вярно, но няма как да го знаеш, докато не влезеш ти лично в обувките на другия. И ако си мислите, че ролята на учителя е просто да си изпее урока и с това нещата приключват... Ами в дълбока заблуда сте. Да държите под контрол двайсетина деца, особено онези, които ги тресе здрав пубертет, си е горе-долу равно по сложност с това да жонглираш с една ръка, от която ти липсват два-три пръста. Не всеки го може.

Та по отношение на тази точка от исканията на родителите - не, не съм съгласна да се осъществява и мога да заложа каквото кажете, че ако се приложи, ще е тотална катастрофа за всички ни. Единственият резултат е, че съвсем ще откажете и малкото желаещи да работят като учители.

Но да се върнем на насилието от деца над деца и от преподаватели и персонал над деца! Тук вече нещата са съвсем други.

За майка ми с чиста съвест мога да твърдя, че е привърженик на строгото възпитание. Вкъщи обаче. Като учител и професионалист дори тя, която е обучавана по познатата стара система, включваща методите и на Макаренко като приемливи и допустими, е категорична: Да посегнеш на дете, да го тероризираш както в примерите от изтеклите напоследък записи, Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ! И в подобни случаи мъмренето пред строя не е опция. Дисциплинарно аут. Две мнения няма.

Какво правим обаче в случаите, когато родители си позволяват да посягат на учители? И не, в 90% от случаите няма основателна причина. Аз самата за себе си мога да кажа, че ако някой направи грешката да бездейства, докато пред очите му тормозят децата ми, ще съжалява до гроб, че и поне двайсет години след смъртта си, но... Но! Смея да твърдя за себе си, че съм достатъчно разумен човек и, слава Богу, достатъчно добре възпитан и образован, за да мога да видя разликите. Не бих допуснала да се държа просташки, само защото учителката е отвъртяла на сина ми заслужена двойка или му е писала отсъствие, когато е избягал от час. Не бих търсила сметка, ако го е изгонила от час, защото се е държал невъзможно. И със сигурност не бих го защитила, ако той си позволи да тормози друго дете или не дай си Боже да се гаври с преподавател. Дори напротив – ще съм първата, която ще го накара да съжалява горко. Не е трудно да се сети човек защо, нали? Но за някои родители очевидно е трудно.

Да си родител не е право. Да си родител е привилегия. Детето идва в живота ти, за да те научи на нещо ново, докато ти му предаваш уменията да оцелее и да се развие като личност. И това със сигурност не означава да си му гръб безусловно, дори и когато то очевидно постъпва неправилно и агресивно. Имала съм подобни деца в класа, който водех една година. Деца в трети клас, които неведнъж се опитваха да ми минават с номера: „Ще видиш ти, като кажа на тати!” Винаги съм отговаряла „Кажи му! Но му кажи и защо съм те наказала / писала съм ти слаб или отсъствие! Защото ако не му кажеш ти, ще му кажа аз, когато дойде.” Така и нито един тати не дойде. За сметка на това децата се научиха да не закъсняват и да не очакват да им подарявам оценките, само защото класът е малък и има нужда от всеки един от тях, за да не бъде слят с по-горния.

Признавам си, не знам обаче как бих реагирала, ако се беше случило да се разправям с някой татко-мутра. Във всеки случай не съм от хората, които като ги ударят, ще обърнат и другата буза. Връщам си с по малко отгоре – заради дързостта. И за урок. Може би не е най-правилният подход, не знам. Характер! Честно казано, всеки път, когато чуя за бита учителка, една от първите ми мисли е: „Тая жена мъж няма ли си?” Което вероятно не говори добре за мен. Затова и избрах да не съм учител. Търпеливостта е добродетелта на богове и благородници, а аз очевидно не съм нито едно от двете. Но аз не съм фактор в спора, освен в качеството ми на родител. А като родител си знам и правата, и задълженията. Знам кои граници не бива да прекрачвам. Но има и такива, които тези неща не ги знаят. Може би не е имало от кого да ги научат. Факт е обаче, че те съществуват и че не са в състояние да проумеят естеството на работата на един учител. Как да очаквам от един родител тип „Ти знаеш ли кой съм аз, ма?!” да оцени работата ми адекватно и обективно? Никакъв шанс!

Освен това забелязала съм, че голяма част от родителите имат навик да бъркат двете понятия „възпитание” и „образование”. Дайте да се разберем! Ролята на учителя е да образова. Възпитанието си е изцяло наша отговорност. Родителска. Същото е като когато ревем, че кметът не е оправил порутената детска площадка, която нашите собствени деца са натрошили на трески. Случвало ми се е моето дете да ходи след каките и батковците по парка и да събира хвърлените от тях опаковки от храна и напитки, за да ги хвърли в кофата за боклук. Аз ли съм тъпата, че го уча да е отговорен? Трябва ли да му казвам: „Зарежи, маме! Не виждаш ли, че всички така правят?” Или трябва да очаквам на тези неща да го научи учителката му? Не мисля.

Но че има нещо сбъркано в системата – има. Недопустимо е в нея да продължават да работят хора, които си позволяват да се държат животински с децата. Да, сред малчовците има и проблемни. Моето е от тях. Той е палав и често пъти не се съобразява с нормите и правилата. Вкъщи съм наложила дисциплина по един или друг начин, но в детската градина също трябва да се случи и начините не са един и два. Наказания и поощрения вършат чудеса сред децата. Лесно е. Трябва само малко дипломация и търпение. Играе си с храната на обяд? Отделят го на друга масичка сам да се нахрани и проблемът е решен. Питам го, за да разбера схванал ли е поуката: „Защо те наказаха на отделна маса?” Отговор: „Защото си играх със супата, а това не е хубаво. Госпожата ми разказа за дечица, които нямат супичка за ядене.” Простичко, ефективно, без крясъци, обиди, шамари, истерии, скандали. Ритнал друго детенце, защото се сдърпали за някаква играчка? Довечера си без компютър. Защо? Защото си ритнал Борянка. А Борянка е болно детенце. Болна е и е по-слаба от теб. Тя не може да се защити и ти, като по-силен и по-голям от нея си длъжен да я защитиш – не да я биеш. Не само защото тя е момиче, а ти момче, а защото тя е по-слаба. По-слабият има нужда от защита. На сутринта той отива в детската градина и след задължителното „добро утро” следващата му стъпка е по самоинициатива да отиде до Борянка и да каже: „Извинявай, че те ударих вчера! Повече няма. Аз вече ще те пазя.” Пак без шамари, крясъци и... репортажи от скрита камера по телевизиите в най-гледаното време.

Колкото до идеята за постоянното видеонаблюдение... Мисля, че не просто е добра – задължителна е. За всеобщата сигурност. Работила съм във фирма с такова. Само в тоалетните нямаше камери. И смея да твърдя, че на мен ми беше добре. Имах си едно на ум – някой там ме гледа и може по всяко време да се убеди, че си върша работата както трябва. И той доволен, и аз. Ако възникне спор, записите винаги са последна инстанция. Да, отначало е малко тегаво, чувстваш се като в Биг Брадър, но после разбираш, че това е за доброто на всички. И си мисля, че в детските заведения и училищата би било същото. Първо, учителите ще се стегнат и няма да има ексцесии като вече обнародваните, и второ, децата винаги ще си имат едно на ум. Че своеволията в час се виждат където трябва и винаги могат да се обърнат срещу тях по един или друг начин. За откровена агресия и побои дори няма да споменавам. Единственото, което движи подобни елементи, е именно чувството за безнаказаност. Мисълта, че никой не е видял какво е направил. Винаги може да каже: „Не бях аз, не беше така, той/тя лъже.” Не че съвсем ще изчезнат такива случаи, но вярвам, че чувствително ще намалеят.

Франсис Бейкън го е казал: „Възможността за кражба създава крадци!” Тоест отнеме ли се възможността да ти се разминава, ще внимаваш какво говориш и правиш. Толкова е простичко!

Още по темата за детските градини можете да прочетете в тази статия.

Ето тук е обявен протестът на майките срещу насилието в детски заведения.

Препоръчваме ви и статията защо е важно да отговаряме на детската агресия с любов.