Светът на Мария...

На една друга Мария. Тази, която рядко ще видите на улицата, защото хората с интелектуални затруднения са невидими. Нищо че са 46 000 в България и 8 000 от тях живеят в София.

Аз не познавам Мария, но познавах Иван. Моят чичо, първи братовчед на баща ми, роден с Даун. Беше най-любимият чичо на всичките ни безброй братовчеди. Само той си играеше с нас и от все сърце се смееше на детинските ни смешки. Никой от „големите“ не ни обичаше толкова много. И не умееше да го показва като него. Той прегръщаше не като чичо, а като бебе – вкопчваше се в теб и някак се смаляваше, и се гушваше, все едно търси закрила. Покрай него се чувствахме големи, знаещи, можещи и силни, даже аз – най-малката умеех и знаех повече неща от него. Той обичаше много и беше много обичан. Стигаше му да може това. Сега осъзнавам, че животът му е бил много затворен, защото по онова време нямаше работа и образование за хора в неговото положение. В едно по-различно общество той щеше и да е по-самостоятелен, да има работа и относителна независимост. Тогава беше просто тежест – първо на майка си, после на сестра си. Не че са го приемали като тежест. Когато обичаш някого, е различно. Не че и той е осъзнавал, че е тежест. Но всъщност… дали не е? Голямата му мечта беше да стане войник. Първо всичките му връстници, след това и по-малките от него, после и децата им отидоха в казарма. Само той не. Сега осъзнавам, че мечтата му не е била толкова да стане войник, колкото да бъде като всички останали. Част от обществото, малко винтче в сложната машина на обществения ред.

Малките винтчета също са нужни. Не е казано, че всички трябва да сме сложни компютърни елементи.

„Светът на Мария“ е фондация. Търсят и работодатели за хора с интелектуални затруднения. Знам, че твърде много ви пиша за фондации и каузи. Знам също така, че хората се уморяват да четат за такива неща. Но някой от вас не се е уморил. За него пиша. За теб. И няма да се уморя. Защото те заслужават признание. И помощ заслужават, ако имаш възможност. Само ако имаш. Но най-вече признание. Да се чуе, да стигне до света, че някъде тук, на метър от нас живее една Мария. И тя не може да пише блог, нито има хиляди приятели. Затова понякога се налага някоя друга Мария да ви разкаже за нея. А тя ще я прегърне както прегръщат бебетата. Все едно търси закрила. Защото не може чак толкова много неща, но да обича може.

Прочетете повече за "Светът на Мария“  на сайта им. Ако можете, ги подкрепете. Не е задължително. Всъщност е достатъчно следващия път, когато видите някоя Мария на улицата, да й се усмихнете. Може би дори да я прегърнете.

И мен прегърнете. И аз обичам.