Автор: Мария Пеева

До 2-годишни момчетата ми искат само мен. Аз съм любовта на живота им, хлябът и водата, прегръдката, сънят, денят и нощта, целият им свят. Всичко това звучи много поетично, но всяка майка ще ви каже, че безусловната любов е адски изтощителна. Особено когато в два през нощта хлапето иска точно МАМА да му донесе вода, и само МАМА да го гушка.

На 4-5-6 годинки, за мое облекчение момчетата откриват, че из къщи от време на време се мотае една личност с бодливо лице, твърди ръце и колене, и с дебел глас, който може да пее само футболни химни… и ме забравят. Изобщо няма да ви заблуждавам, че съм недоволна от този житейски факт. Дори напротив. Вече дотолкова ми е писнало за всичко винаги да търсят мама, че вместо да ревнувам, се подсмихвам и вдигам рамене, когато татко все повече става корифеят по актуалните за възрастта въпроси като ритането на топка, ходенето на кино през уикенда, ски-лагерите, самостоятелното излизане и избора на телефон.

Докато изведнъж настъпва онзи етап в пубертета, когато „татко“ става „баща ми“ и от най-уважавания и любим човек в семейството изведнъж се превръща в постоянната конкуренция, пред която трябва да се доказват като по-умни, по-знаещи, по-силни, с една дума – повече мъже. И тогава осъзнавам, че живея във филм на Нешънъл Джиографик, в който старият лъв ръмжи на младите мъжкари и ги поставя на мястото им, а те на свой ред му показват зъби, размахват заканително гриви и опашки, перчат се пред глутницата, но бързо се спъхват, когато най-после го ядосат и той ги сръфа предупредително.

С най-големия ми син минахме през този период, вече е пораснал и така да се каже, се сдоби със собствена глутница. Но имаше много интересни моменти. Например, когато реши да натяква на баща си, че знае английски повече от него. Татко му се подсмихваше и отговаряше, че всеки баща се радва, когато синът му го надмине. Веднъж обаче синът обясни на бащата, че със сигурност бяга по-бързо от него. Това вече никак не се понрави на стария лъв, който много държи да е в отлична спортна форма. На следващия ден моите момчета си спретнаха надбягване на улицата пред дома ни, за голяма радост на съседите, които според мен отдавна са приели семейството ни като една от кварталните атракции. Даже залагания си организираха. Вторият син също се включи, не само със залог, а и с участие. Третият младеж заложи на големия батко, а аз естествено заложих на бащата, което ми докара сърдити погледи и цупене от страна на младите участници. Само че аз си познавам кончетата. Естествено, бащата победи, макар и с 20-30 години по-стар от синовете. Момчетата недоумяваха, а той им обясни.

- Всичко е въпрос на психика. И куц да бях, пак ще съм по-бърз от вас, защото съм уверен в себе си.

Момчетата се ядосваха, проклинаха наум и се оправдаваха с нечестна игра, искаха реванш и оплакваха изгубените си спестявания. Защото баща им неумолимо си прибра печалбата от залаганията – при него няма празни приказки, държи се на мъжката дума. На вечеря вече ми писна да ми се жалват обидените хлапаци, и си нямах друга работа, ами взех, че им обясних как според Фройд един син става мъж, чак когато умре баща му.

По-големият младеж сякаш не се впечатли чак толкова, но поне млъкна. 10-годишният хлапак обаче направо се втрещи. Само зяпна баща си и с умолително гласче, изведнъж изтъняло, каза:

- Ама аз изобщо не искам татко да умира.

Естествено, обясних му, че това е метафорично, какво всъщност има предвид Фройд и какво представлява едиповият комплекс. Което не попречи на момчето месеци наред преди лягане да уверява баща си:

- Татко, само да ти кажа, че аз не искам да умираш.

Което е началото звучеше забавно, но после някак взе да дотяга. Особено след като няколко пъти се случи дори да се стряскаме през нощта и да подскачаме в леглото, за да заварим едно малко привидение в пижама с комиксови герои, застанало до баща си, за да провери дали случайно не е умрял. Изобщо с този Фройд си взехме голяма беля на главата. Слава богу, и тази лудост я израснахме, и сега баща и син се дърлят спокойно колкото си искат за всякакви дреболии, без никой да се страхува, че другият ще умре. Повярвайте ми, това е по-добрият вариант.

Онази вечер обаче третото ни лъвче изведнъж заяви:

- Не знам защо само татко трябва да сяда на най-хубавото място на масата. Мисля, че е справедливо да се редуваме, нали така?

Спогледахме се с Пеев и аз понечих да обясня за едиповия комплекс и израстването, но едва бях споменала:

- А според Фройд…

Когато таткото подскочи:

- Няма да умирам! И никой да не е посмял да ми сяда на мястото! Точка по въпроса!

Младите лъвчета поръмжаха недоволно няколко минути и продължиха да си ядат вечерята. Вече толкова сме им свикнали, че не се впечатляваме. Ръмжат, ядат, растат. Нещата от живота.

Подозирам, че скоро пак ще се надбягваме пред къщи.

С четвъртото ни хлапе разликата с таткото е цели 40 години. Когато дойде време да се надбягват, единият ще е на 15, а другият - на 55. Аз обаче пак ще заложа на стария лъв. Дори да е окуцял.

Препоръчваме ви да прочетете и "Осиновете си татко" както и "Бащи и синове".