Най-тайните тайни са детските. Доказва го собственият ни невръстен опит, потвърждава го битието ни на родители. Дали ще бъдем довереният човек на детето, зависи от способността ни да укротяваме любопитството си, когато от нас искат само да изслушаме, и да сме се доказали като хора, които умеят да пазят споделеното.

Преди време на майката й се наложи да разчисти библиотеката и покрай многото събирани с години спомени, попадна на детския си таен дневник. От десетилетия не беше го отваряла и даже не помнеше какво е писала в него. Разгърна първите страници – драма покрай някаква четворка по математика. Разтърсващо четиво, самообвинения, обещания пред себе си как ще направи всичко възможно да изкара… петица. Даже и това е в сферата на фантастиката… Типичните за възрастта удивителни и други препинателни знаци, знак за дълбоко разкаяние. В следващите страници обаче драмата добива мащабите на световна трагедия, защото върху пожълтелия лист с големи букви е написано: „Леонид Брежнев почина!“ – и удивителни до края на реда. Смях със сълзи, не на самия факт, разбира се. Написала го в тайния си дневник, споделила нещастието със себе си. Явно наистина е била разтърсена, за да нареди подобна информация сред тайните си преживявания. Като се позамисли, жената реши, че никак не е чудно. В ония години това си беше сериозен стрес. По радиото и по телевизията се въртяха траурни мелодии безкрайно. Говорителят, съсипан, съобщаваше новината на всяка емисия, то друго и нямаше. Тя, и един неин съученик, дори патрулираха тъжни край снимката на починалия вожд с пионерските си униформи, а през междучасието идваха ония гадове съучениците им да ги разсмиват. Голяма трагедия за всяко пионерче!

Покрай „разкритията“ в собствения си дневник, майката се замисли, че всъщност детските тайни, най-често не са това, което ние предполагаме и рисуваме във въображението си на хора, които имат твърде богат негативен опит.

Когато дъщеря й пожела таен дневник за Коледа, тя нямаше никакви колебания. Всяко дете трябва да си има. Без значение от „тайните“ споделени в него. Купиха с таткото едно „устройство“, което се въртеше по рекламите на детските канали, с шифри и специален ключ. Детето много се зарадва, веднага разучи възможностите за пазене на тайни. Жената забелязваше, че малката отваря дневника от време на време, но честно казано – не се изкуши да надникне. Неприлично й се струваше, и много нередно. Отново минаха години и неотдавна, при поредното генерално разчистване, майката попита детето ще запази ли дневника, който събираше прах в един кашон. Никакъв интерес. А може ли тя да го отвори, защото ако ще го подаряват на някое дете е добре да извадят тайните от него? Отговори й: „Извади ги, ако ти се занимава, на мен не ми трябват.“ Толкова за тайния дневник. Няколко бележки, които девойчето си е разменяло в час с приятелката си, няколко изрезки от списание „Браво“ и 5-6 картички от съученици. Пълна скука. Явно представата за тайна в детските години изобщо не е това, което ние нахитрелите възрастни предполагаме. Забравили сме.

В един-единствен случай майката беше настоятелна и той се оказа се оказа пълен провал. Детето й се върна от училище тъжно. Не направи обичайния си разбор какво се е случило. Жената стана подозрителна и вечерта, преди да си легне, реши все пак да го разпита. Оказа се, че момичето, с което били на един чин се преместило при друго, което било новата му приятелка. Това не й беше достатъчно като обяснение и продължи да „рови“: „И ти сама ли седиш сега на чина?“ „Да“ – отговаря й детето. На майката й се обръща сърцето при картината на изоставеното момиченце. И пак пита: „Някое от децата не пожела ли да дойде да седне при теб?“ Детето й се замисля, очите му се пълнят и казва: „Ами, не!“ Изглежда не му беше минало през ума, че това може да стане веднага и с осъзнаването се почувства още по-зле. Тук вече жената си помисли, колко хубав щеше да е светът, ако поне от време на време затваряше голямата си уста. Няма втори опит. За да задоволи любопитството си, разстрои детето и предизвика заключения, които изобщо не му бяха хрумвали. И всичко това за какво? Защото държи да нямат тайни една от друга? Глупости! Човек има нужда да пази някои неща само са себе си. Защото го карат да се чувства зле, да се срамува или просто от суеверие, че може да му се разпилее щастието, ако ги каже на глас.

Децата не са изключение. Тяхната стая е неприкосновеното им пространство. Нарекли сме я „детска“ – те раздават пропуските. Купили сме им таен дневник, трябва да държим ръцете си далеч от него. Макар тайните, които споделят в него за нас да са смешни и незначителни – те са си техни.
Всеки от нас има малките си тайни, които обикновено стават все по-големи с порастването. Детето не е изключение. Расте, осъзнава границите си и неусетно се дистанцира от родителите си. Има свои интереси, свои приятели, свой свят. Ние там работа нямаме. Това е напълно нормален процес, преживели сме го със собственото си порастване. Това е потребност. Може да не ни харесва, но е редно да го позволим на детето си. Защото то има нужда да се разграничи от нас, нали е отделна личност? Иначе ние какво – любопитстваме, оказваме натиск, стремим се да изкопчим тайната, просто защото се страхуваме. Неизвестното плаши, а ако сме хора с добро въображение – можем да изградим в главата си наистина мрачен сценарий. Трудно е да отпуснеш хватката, защото този, когото си произвел от клетчици, ще ти се изплъзне, ще се дистанцира от теб и още по-тревожно – ще започне да се справя сам, вземайки решения без да те пита.

И после, ако искаме да ни споделят, тайни би трябвало да сме добри слушатели. Ако чутото не ни харесва и подскачаме, едва разбрали за какво става дума, ще убием желанието за споделяне. Още по-сериозният грях е да се компрометираме, ако споделим чуждата тайна пред другиго. Ще изгубим статута си на доверени хора. А такива вакантни места бързо биват запълнени не от доброжелатели. И в крайна сметка, отново причиняваме страдание на този, когото обичаме и който е имал наивността да ни се довери.  

„Ами ако е влюбена, ами ако човекът, не е подходящ, ако това й навреди?“ - задава си въпроси майката. Често проектира своя опит в отговорите, които дава пред себе си. Неглижира предварително избора на детето си, пресича границите му, за да се опита да повлияе на нещо, което не може да бъде контролирано – емоциите. Това я прави слаба, защото я отхвърлят като съветник. И остава извън кръга на доверието. Защо си го причинява? Дори отговорите да са й известни. Има ли полезен ход? Сигурно! Никой не познава детето й по-добре от нея. Може да улови и най-безобидния сигнал, че с него става нещо нередно, може да го подкрепя, да го окуражава и да му помогне, ако се окаже, че тайната има опасен привкус. Защото тя и таткото са от отбора на детето си, доказали са се като фенове. И макар да ги игнорира от време на време, заето с порастването си, то знае, че на тях може да се разчита. Те са островчето на стабилност, когато всичко друго около него се клати и потъва. Защото знаят, че след всяко потъване може да се изплува, правили са го.

Любовна драма? Да, страшно си е! Като всяко първо влюбване. Но жената помни, че е плакала, че е пращала досадни бележки, че се е червила от срам да не бъде разкрита и че дълго и любознателно е коментирала с приятелките си как точно се целуват и какво друго позволяват? Майката знае, че е безсмислено да опитва  да предотврати разочарованието. Кой има нужда от това? Не и детето й. Ако не го остави да изпробва собствената си устойчивост, какво ще стане със самочувствието му? Тогава ще разполага с неуверен в себе си човек - най-лесната мишена за всеки манипулатор. А такива има в изобилие.

Може би най-сложно е, когато се намеси темата за интимността. На майката много й се иска физическото съзряване да върви в синхрон с психическото, но това обикновено не е така. И пак опитва да не губи кураж. Чете книги, в тях пише – „разговаряйте“. То няма и друг полезен ход всъщност. Често си мисли, че не я слушат, но и това се опровергава с времето. Оказва се, че разумните й, спокойни доводи са били по-въздействащи от пристъпите на истерия от родителско безсилие. А това й дава надежда, че може и да послужат някой ден, при нужда. Дори и да не го вярва, продължава да говори. И да пази тайните, които дъщеря й е споделила.

Как да разговаряте и да споделяте с порасналите си момичета можете да прочете в 11 съвета от майка за дъщеря.

Янка Петкова