Автор: Моника Далекова

Защо да не искам да живея на село – чист въздух, хубава храна, спокойно ежедневие далеч от стреса в големия град. Но дали това е достатъчно, за да смениш мола с кафенето на центъра (в което със сигурност не предлагат безглутеново смути), малката тераска на панелния апартамент с градинка и Южен парк с истинска гора? За мен явно не е било достатъчно, тъй като съм родена в китно балканско село и винаги съм искала да ,,изляза‘‘ оттам. Към днешна дата равносметката е 15 години на село и 15 години в няколко града (разбира се, последните 6 в мечтаната локация на всички току-що завършили студенти от провинцията – София). И знаете ли, не отричам положителните страни на живота в големия град, но все повече си мечтая за деня, когато ще се върна да живея на село.

Добро утро, мили мои съседи!

Моето поколение е възпитавано да влезе в добър университет, където да стане икономист (естествено) и да си намери добра работа на бюро в големия град. Ако не работиш в офис зад бюро, ти не си се реализирал. Съучениците ми от гимназията (тези, които не заминаха за чужбина) масово бяха приети да учат в реномираните софийски университети с ясната цел, че след 5 години вече ще са завършени софиянци и по-лесно ще си намерят работа. Някои от нас влязоха в университети в провинцията с ясното съзнание, че след 5 години ще трябва да отправим взор към големия град. Крайният резултат? Тотална неудовлетвореност. Все по-често приятели споделят за проблемите си с паник атаките, за липсата на визия за бъдещето. Това че светът стана по-малък помогна на много от тях да сменят София за Лондон, Берлин, но тези, които останаха, все по-често поглеждат към провинцията. Проведох цяло проучване какви са причините, които ги карат да се откажат от последните 10-15 години усилен труд в голям град (може и да не е София) и отговорите са сходни, общовалидни – добрата храна, която можеш да произвеждаш сам, свободата, която можеш да дадеш на детето си, чувството за общност в малките населени места, завръщането към по-естествения начин на живот, непоносимост към издигането на консуматорството в култ, свободата и удоволствието да седнеш на двора с книга и чаша кафе, където кучето ти да тича доволно покрай теб и това че лае да не възмущава всички, а да ги кара да казват: ,,Не му се карай, остави го да си заслужи хляба‘‘. Явно все повече хора започват да ценят и да се стремят точно към тези простички удоволствия и очарования.

Всички знаем, че животът в голям град не е лесен, особено ако си на квартира и се издържаш сам. Има едни стартови 2-3 години, в които работиш в офис на банка, застраховател, стажант си в някоя голяма компания с минимално заплащане или ако си учил в града, знаеш, че е по-хитро да работиш в кол центъра на някоя аутсорсинг компания. Цялата тази дейност я вършиш за минимално заплащане, живееш в евтина квартира в крайните квартали и работиш денонощно с идеята, че на следващата атестация ще ти повишат възнаграждението със сто лева. Лично аз смятам, че това е нормален път за извървяване от младите хора, които все още нямат никакъв опит. Освен това калява характера. После идва моментът на осъзнаването, минали са 4-5 години и си се досетил, че може да искаш повече. И така вече си млад специалист, можеш да си позволиш по-добра квартира и да се замислиш за създаване на семейство. Кариерата потръгва, научил си думи като „рикрутър“, говориш само с десижън мейкъри (с другите няма смисъл), наясно си с пазара за недвижими имоти, всички start up състезания и ти се върти идеята за собствен бизнес. Създаваш семейство, купуваш апартамент с кредит, можеш да си позволиш ваканция, но това не стига. Ставаш все по-изморен и все повече се чудиш дали си заслужава. Защото се амортизираш, нямаш толкова време за семейството си и като си направиш равносметка се оказва, че работиш, за да захранваш начин на живот, който не те прави щастлив. Поне така протича процесът при повечето ми познати и при мен. Напрежението и липсата на усещане за сигурност накара много млади хора да променят живота си.

Да познаваш корените си
повишава самооценката

Цялото това психическо изтощение изигра положителна роля за приятелката ми, която купи къща във Велико Търново, превърна я в уютна къща за гости и се премести да живее там със съпруга си. Това изтощение накара мой приятел да си намери квартира до Южен парк, за да усеща природата по-близо (според мен го дели една стъпка от връщането в любимия Троян). Когато се прибирам на село са ми необходими само три дни, за да се почувствам по-спокойна. Храната, чистият въздух и природата, която ме заобикаля, ме успокояват. Когато съм напрегната, се разхождам в гората. Първото, което усещам сутрин е ароматът на мащерка. Когато изляза, взимам млякото, което млекарят е оставил на стълбите. Съседите се поздравят, сутрин пият кафето си заедно и ако баба Цона е правила кекс за закуска, задължително носи и на баба Мима. Когато бях малка и се страхувах от тъмното, майка ми ми казваше: ,,Ако някой те изплаши, на която и врата да потропаш, все приятели ще ти отворят.‘‘

Знам, че не всяко село е толкова жизнено, но имам късмета моето да е дишащо и да се разраства. Има поминък за всички и можеш да работиш без да си под постоянно напрежение. Балканджиите обичат да се забавляват и затова се развличат с участие в църковния хор (който постоянно пътува из България и се явява на състезания), клуба по народни танци, театралната школа, а в близкия град тренират канго, йога и зависи какво друго е модерно. Много млади хора останаха там и създадоха семейства, градините са пълни, децата са обгрижвани и възпитавани в добрите стари ценности. Любими празници са Лазаровден и Сирни Заговезни. Хората са по-спокойни и уравновесени, децата са здрави.

Ако повече млади хора се завърнат в селата с вече натрупания опит от големия град, все ми се струва, че може пък да спре моралния упадък и по-важното е, че хората ще бъдат по-удовлетворени и по-щастливи. А щастливите хора взимат правилни решения за себе си, за страната си, за децата си. С нетърпение чакам деня, в който аз ще направя тази крачка по обратния път.

Бел.ред. Всички снимки са от личния ми архив. Направихме ги преди пет години в Боженци, на един вълшебен Великден, когато осъзнах, че макар и градско момиче, всъщност искам да живея на село. И не съм се отказала от тази мечта. - Мария Пеева

Препоръчваме ви още:

Как от гражданка станах селянка

Приеми ме на село

Залез в Шипково