logomamaninjashop

Когато човек иска, той може

Автор: Богомил Димитров

Откакто се бях пенсионирал, често жена ми, тръгвайки за работа, се чудеше на глас колко ли ми е тежко по цял ден да се мотая безцелно вкъщи. Обикновено започваше тази тирада на изхода на апартамента ни с тон на човек, който обвинява и себе си. След няколко минути на отворена врата, през които тя, за да не ни „слушат хората“ по етажите, говореше непосилно тихо за мен, а аз по същата причина не я питах какво бе казала, заставаше пред асансьора, но не натискаше бутона, за да не прекъсва мисълта си. Натисках го аз - според нея ясен знак, че бързам да избягам от темата и да я отпратя. След още само минутка започваше жадувания пореден епизод от сериала ми „Сам вкъщи“. Без външен контрол, волен като птичка, отварях бира, запалвах цигара и редувах писане на разкази, онлайн игри на бридж и шах, решаване на кръстословици и слушане на музика. Когато вечерта тя се върнеше, бях вече капнал, но се стараех да не ми личи. Чувал бях за хора, изпаднали в депресия след пенсионирането си, от която много трудно излизали. Колко ли щеше да й е трудно на жена ми през деня да е на работа, а сутрин и вечер да ме крепи душевно? Гордеех се, че „това гайле“ й го бях спестил и се надявах да оценява високо това.

Една сутрин тя, освен обичайните неща за финал, изрече и нещо ново:
- Днес гледай да свършиш нещо полезно! С което сякаш съсипа целия ми ден. Нищо от обичайните ми занимания ми не вървеше. В главата ми кънтеше само: „нещо полезно“. Накрая взех трудното решение от утре да заработя в полза на домакинството ни, въпреки че ще е в ущърб на личните ми увлечения.
На следващата сутрин на вратата я изпреварих и обявих:

- Днес ще изпера пердетата и ще измия прозорците!

Когато вечерта се върна, я посрещнах потен и с мокри ръкави, но весел и заявих, че съм изключително доволен, че днешната ми работа вкъщи е споряла, бил съм направо като „Перпетуум-мобиле“. Показах й „светналия“ ни дом, за да се убеди сама, че няма нужда да се самообвинява повече. Въпреки че бе уморена, обходи след мен и каза, че работата ми наистина е била спорна. Но с тон: „Може доста да се поспори“. След което, че съм се справил, но сега пък в смисъл „Като лисицата с опашката“. В моята зодия Дева, разбираме от намеци, но не обичаме да не ни оценяват. Готови сме и да се самоубием, ако с това ще си изпросим някоя похвала. Все пак разгледах отново - бях пропуснал дограмата и паяжините. На техния фон прозорците и пердетата блестяха някак си „като на гол тупан пищови“. Сам си добавих и: - „Като кучето на нивата“.

На сутринта изпържих тиганички. Сервирах ги с мляко прясно и кисело. Тя похвали млякото, че е по БДС и се зачуди:

- Интересно, когато аз пържа тиганички, те стават или клисави, или прегорели, а твоите са хем клисави, хем прегорели. Как го постигна?

По време на гримирането си изрече и любимата си сентенция:

- Когато човек иска, той може!
След тези нейни двусмислени изказвания ми бе необходим по-дълбок анализ. Подвих си лисичата опашка и отидох в „покоите“ си. Тя казваше „Човек“ само ако се касаеше за някой, който живее правилно. Чувайки я, че тръгва за работа, станах да я изпратя, но от физиономия ми отсъстваше характерното ми виновато изражение. Въпреки огромното /според нея/ време, с което разполагах, едва сколасах с дограмата, паяжините и балконите. Вечерта тя не забеляза нищо ново. На следващия ден пуснах такава прахосмукачка, че килимите намаляха с по милиметър. Отпуших всички канали и проветрих. Минах с препарат и Моп подовете и забърсах прахта навсякъде. Още влизайки, жена ми вдъхна жадно и весело каза, че днес в дома ни като никога досега ухаело не на старци и канализация, а на свежест. Сякаш самият въздух бил от друг сой, което и чаках:

- Е, как няма да е така, като тези дни, след паяжините, прозорците, пердетата и дограмата, отпуших каналите навсякъде и пуснах яка прахосмукачка?

Тя поясни, че може би се дължало на гръмотевичната буря днес и последвалия озон, но добави с половин уста, че май и дейността ми тук била допринесла нещичко. Уж каза това неутрално, но ако имахте толкова дълъг семеен живот с нея, колкото и аз, също щяхте да се зарадвате на, макар и загатнато й одобрение. Изглежда, бях налучкал правилната посока и се размечтах за още успехи. С присъщото си нетърпение се заумилквах около нея, но тя ме парира:

- Остави ме сега, уморена съм, а и ме боли глава.

Легнах си с горчиви мисли относно проклетия й маниер, досущ като бабиния да не би ако прекали с похвалите да взема да се разхайтя. Изглежда, тази ми склонност си е личала още от малък. На другия ставах все по-кисел. Усилията ми засега не се отплащаха, поне не и в натура. Буцата в гърлото ми нарастваше и към 19 ч. стана по-голяма от адамовата ми ябълка. Реших, че ще е по-добре да не посрещна жена си още на вратата, а да се направя на умряла лисица. След като влезе, тя ходи в тоалетната, в другата стая и накрая в кухнята. Включи телевизора. Минутите се каканижеха. С болка осъзнах, че досега не се бе и сетила за мен, безполезния. Не бях прав. След малко тя се взря в тъмата на стаята ми и като видя, че шавам, се обади весело:

- Понаспинка ли се? Ех, кой като теб!

Спиралата

pretty girl 2101980 1280

Макар и това да бе иронично по мой адрес, за пореден път се възхитих на лаконичния й изказ. На мен, за нещо толкова многопластово, ще са ми необходими поне 20 изречения, между които ще кашлям, хъмкам и пристъпям от крак на крак. След което още 10, за да уточня какво точно съм искал да кажа. Най-лесно ми бе да й се обидя, но пустата ми самокритичност надделя и с цялата си амбиция, човешка доброта и ентусиазъм влетях при нея и й съобщих за твърдото си решение, неподлежащо на обжалване, от утре, освен да пазарувам, да започна и да готвя. Вместо да се зарадва, тя се разтревожи. Май идеята й хареса, но не и изпълнителя. Взе да търси на глас манджа с минимум продукти, които и да бъдат похабени, какво толкова. Отхвърляше всичко, което й се изпречеше на езика. Прекъснах я:

- Рецептите в Гугъл няма как да ги сбъркам. И не забравяй, че най-добрите готвачи в света са мъже!

Сутринта, останал сам, си обещах, съвсем по възрожденски, че днес ще сготвя така, както и турчин не е готвил! Боят настана, тупкат сърца ни! Трескаво намерих рецепта за винен кебап. Според мен, се получи върховен. Бях забравил да купя вино, но компенсирах с подправките. Вечерта й го сервирах, а тя ме похвали, че съм уцелил солта /всъщност, в една манджа я интересуваше първо това/, но съм бил сложил много дафинов лист. В такива количества бил направо отровен и хапна малко. Дояде със сирене, а аз лапах кебапа с поглед в смисъл: Ето на това хората му казват „ашколсун“. Накрая ме накара да се закълна, че утре веднага ще го изхвърля. На обяд го доядох, сумтейки и сготвих пиле с ориз и зеленчуци. Поднесох й ястието позапеченко на фурна. Тя го похвали - оризът се бил смил, солта била малко, но с повечко хляб, все пак „се ядяло“.


На третата вечер я посрещнах с един, поне според мен, жесток „Тас кебап“. Тя го започна, но по едно време спря и отсече, че нещо й миришело - да съм погледнел в Гугъл дали по погрешка не съм бил сготвил „Таз кебап“. Пак си дояде със сирене. При такива хубави манджи защо ние хабяхме пари за сирене?!
На петата вечер я шашнах с такава вкусна шкембе чорба, с толкова чесън, че на другия ден не посмя да отиде на работа. Похвали ме - може би понеже не съм бил измил добре шкембето, то й миришело хубаво на село, на свиня и дори някак си на патриотизъм и Родина.

На седмата сутрин обявих, че днес е ред на кюфтетата по чирпански, които за мен са просто фасулска работа - слагам много магданоз, после кайма, ориз....
Тук жена ми ме изгледа кански. Кафявите й очи в момента бяха тъмносини - досущ като езерото „Окото“ в Рила. Задържа дълго погледа си върху мен и когато очите й станаха тъмночерни, изрече бавно и разчленено, като логопед:

- Само да си посмял да ч и с т и ш или г о т в и ш повече!

- Но нали искаше да бъда полезен? Мисля, че се постарах!

- За мен ще си най-полезен, ако се разхождаш всеки ден поне по час, намалиш цигарите и бирата и вече не ме посрещаш с походка, сякаш в момента кораба ти е в морско вълнение. Прави с а м о това, което ти кажа!

След което очите й станаха пак тъмнокафяви, но без никакъв гланц.

Някои биха приветствали подобно изказване от жените си, освобождаващо ги от всякакви ангажименти, но не и аз. Да се разхождам достолепно по градинките и да се оплаквам на други дядки хич не ме блазнеше. Новата ми роля на човек, полезен, когато се разхожда, не съответстваше на домакинските ми усилия напоследък. До обяд бях като наказано детенце и всичко ми изглеждаше безнадеждно объркано. От опита си в двете ми депресии дотук бях запомнил, че трябва да изчакам първата оптимистична мисъл, която ми хрумне и да се хвана за нея. И тя дойде. Като по-млади с жена ми обичахме да „вършеехме“ по планините и там се чувствахме най-щастливи. Наричахме ги „нашите имоти“ и „ги наглеждахме“. Помислих си: А сега какво ни пречи?, което си бе направо решение. Понякога на човек му идва нещо заслепяващо, от което му става и лошо, и хубаво - като в онзи тунел с ярката светлина, водеща в отвъдното.
На следващия ден, събота, след като жена ми отиде на работа, си казах, че снощи, понеже ставаше въпрос за „по-нататък“, бях взел доста крайно решение и се отдадох на досегашните си низости - без ограничения, като за последно.

В неделя, за приятна нейна изненада, я поканих да отидем с колата ни на будистката „Ступа“ в с. Плана, след това на близката обсерватория, които досега не бе виждала. После направихме дълъг пешеходен преход. Когато вечерта й се умилквах, главата не я болеше. Преди да заспя, моята покровителка Дева Мария сякаш ми намигна закачливо. Май и тя ми казваше, че „Когато човек иска, той може“. Бе малко двусмислено, но нали бе жена, а и като мен - Дева. Бях забравил колко е хубаво да не си гузен и спах като младенец.

В понеделник сутринта с жена ми се гледахме весело и си чуруликахме. И според нея, във вчерашната обсерватория е имало марсианци, които май ги е домързяло да ни вземат за изследване. И тази планина - Плана, заслужавала още наше внимание. Обещах й да помисля за нови маршрути в нея. Досадният часовник цъкаше. Жена ми пое без желание за работа, пред вратите не й се говореше, а и аз я изпратих без ентусиазъм. За пръв път да съм сам ми се видя скучно. Както се казва, „Неведоми са пътищата божии“ и „Много хубаво не е на хубаво“. Сега пък да не се окажеше, че трябва да взимам спешни мерки против някоя позакъсняла депресия?

Още от Бого:

Тежкар

Последно променена в Петък, 02 Юли 2021 09:19
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Когато човек иска, той може

Когато човек иска, той може

02 Юли, 2021 Забавно

Миша: Penne all'Arrabiata

Миша: Penne all'Arrabiata

07 Юли, 2021 Кулинарно

За един пирон

За един пирон

11 Юли, 2021 Забавно

Кучката на лейтенанта

Кучката на лейтенанта

14 Юли, 2021 Истории

Да не умираш на инат!

Да не умираш на инат!

28 Юли, 2021 Забавно

Учи се от внуците си

Учи се от внуците си

25 Юли, 2021 Забавно

Шест любими рецепти с картофи

Шест любими рецепти с картофи

19 Юли, 2021 Честит ден на...!

Вдъхновения

Вдъхновения

18 Юли, 2021 Забавно

Зелена количка

Зелена количка

16 Юли, 2021 Истории

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам