Автор: Ина Зарева

Из ъглите на отминалите празници наизскочиха прашни, весели, сочни, сърбящи или откровено болезнени семейни истории. Затъркаляха се по пътищата си, размесиха се едни с други, а четящите ги се чудиха защо плачат, когато е смешно и се смеят, когато е тъжно.

Обаче има едни други истории, които се замесват не на празници, а само в делниците. Те са от многоцветно, многолистно, много-много-много всякакво тесто и разказват за един друг вид семейства – тези, които се раждат там, където работим. Защото там, където работим, изтича толкова много време от живота ни, колкото не можем и да си мечтаем да прекараме с истинските си семейства и с приятелите си.

От ден на ден, от час на час, завиваме едни мънички, рошави гнезда в тези си работни места, дето уж хич не ги харесваме и нямаме търпение да си тръгнем от тях, и нямаме спиране да говорим колко неща им куцат и стенат. Обаче малко по малко се попренасяме нататък все с по нещичко – тук цвете, там снимчица, шалче, ябълките на баба. Детето ще доведем, та да види къде майка му се бъхти за тез пусти маратонки на Меси, дето не стига че едвам ги намери, ами и Дядо Коледа отнесе всички благодарности и обещания на света. Или пък ще помолим колегите за акъл каква техника да изберем на мъжа си и после пак те обират всичко, защото някаква страшна мъжка солидарност ги е накарала да ни насочат към най-най-най-последната версия на нещото си там.

И един ден става ясно, че това ти семейство знае за теб колкото и другото ти, ако не и повече.

Сутрин, още с влизането, колежката до теб познава дали тези торбички под очите ти са от домашни с децата или от купон с приятели. После цял преди обед отбива всякакви неприятни разговори с амазонска жертвоготовност, поне докато не дадеш знак, че вече говориш членоразделно.

Това ти семейство знае и как ядеш сандвича, салатата, как пиеш кафето си, кой е любимият ти шоколад. Може да те вдъхнови, когато си изчерпан, да те отрезви, когато летиш много високо, може и да те разплаче или ядоса в искреността си. Имаш нужда от тези хора, от мнението, от смеха, от споровете ви, точно както имаш нужда от вечери със семейството си. Осъзнаваш, че те наистина са се превърнали в друга семейна форма и всички неразривно сте преплетени в нея, особено когато се запознаеш с близките им и разбереш, че те отдавна познават теб, а ти – тях. Знаеш кои са най-хубавите и най-лошите моменти от живота им, кои са страховете и мечтите им, кои са силните и слабите им страни. Те застават зад теб, дори с цената на собственото си професионално благополучие. Жертват обедната си почивка, за да изберат с теб играчка на кучето ти. Изваждат те от скучна среща, за да поемеш въздух, придавайки ти важност.

Някъде там – между семейството и най-добрите приятели, са тези колеги, с които си в по-голямата част от деня и живота си. Толкова сте различни, че ако не е била общата ви работа, е нямало никога да се срещнете. Да си говорите. Да отидете на шопинг в Джъмбо и жертвоготовният колега с усмивка да носи огромните торби на 5 истерично пазаруващи майки, а на себе си да купи само един ароматизатор.

Някъде там – между огромните файлове, дългите срещи, амбициозните стратегии, успеха и разочарованието, се раждат семействата, които не са като другите, приятелствата, които не се срещат често, доверието, което никога не се забравя.

Някъде там си се научил да бъдеш по-добър човек, да бъдеш толерантен, търпелив и великодушен, защото си срещнал същото.

Но във вихъра на сочните вицове, излизането за по цигара, когато само един от седем пуши, шегите с шефове, общите обяди и безкрайните нощни чатове, ти напускаш това си семейство. И работата де, но семейството е по-важното от двете. И то те изпраща с най-мощната вяра в теб, която някой някога изобщо ти е давал, с радост и сълзи едновременно. И с любимия ти шоколад.

Отиваш на новата си работа като доведено дете. Отбелязваш точки наум, когато ти сменят стола с по-удобен, поканят те на обяд или не спират разговорите си, когато влезеш в стаята.

Носталгията по предишното място спира, чак когато осъзнаеш, че каквото и да е било, то ти е дало най-ценното – изключителните приятели. И щом си спечелил такива хора като тях, значи със сигурност ще можеш да умилостивиш и колежката, която така страстно и люто владее дистанционното за климатика. И когато тя все пак го пусне, ти ще склониш да затвориш прозореца. И ще се стараеш да бъдеш щедра и мъдра, поне колкото НR-а, оправна и вездесъща поне колкото Офис мениджъра, стриктна и изрядна поне колкото Счетоводителя.

И един ден, след дълга и трудна седмица, ще намериш отново любимия си шоколад на бюрото.

Поне така става в добрите семейства.

Препоръчваме ви още: 

Такава една почивка

Как излетях от клетката

Като деня и нощта

6 типа „токсични“ колеги