Кръстът на майката

Автор: Ина Зарева 

Нещо се случи в тази първа, цветна, училищна седмица. Измежду сплитането на събрали лятото момичешки плитки и на укротяването на възмъжали момчешки перчеми, на пъстрокрили рокли и бели ризки, на цветни градини в ръцете и слънца в очите. Някъде там измежду трепета на новото и негата по старото, на щастието от срещата и тъгата по раздялата, на вълнението и рутината. 

Някъде там се бе случило нещо, далеч не толкова празнично, далеч не толкова щастливо, успокояващо и радващо сетивата. В едно столично училище се провела анкета: Ако попаднете в неприятна или опасна ситуация на кого ще споделите, от кого ще потърсите помощ – родители или приятел. 

90 % от децата казали, че ще звъннат на приятел, а не на родител. Почти същият процент отговорили, че редовно лъжат родителите си, но не и приятелите.

Ужасяващи 10 процента! Само толкова от децата говорят директно и честно с родителите си и им се доверяват.

Това означава само едно, че ние – родителите, борещи се със зъби и нокти да осигурим всичко за децата си, забравяме единственото, което има значение – да говорим с тях. Да ги чуваме, да ги виждаме, да ги усещаме, да ги оставим да ни кажат всичко онова, което дори не е за казване. Но да говорят. Да ни говорят. Да си говорим.

До това има един-единствен път и той се нарича честност.

В безкрайните дискусии за и против това да бъдем приятели с децата си, се забравя именно тази единствена разлика между приятелите и останалите – честността. Да си приятел с детето си не означава да му стовариш бремето на своите проблеми и да го оставиш да се оправя с тях, все едно ти е равен. Не означава да го въвеждаш в най-интимните си тайни или мисли. Не означава да се държиш инфантилно и да слизаш до неговата възраст. Означава само едно – да си честен. Единствено тогава може да очакваш същото. 

Това е историята за една майка, в чието детство имало тайни, лъжи, премълчавания и всичко, което едни любящи родители правят, за да спестят на детето си истината за трудни житейски ситуации. Но тя чувала, виждала, усещала. Знаела, че има проблем, но не знаела какъв е точно, защото никой не говорил с нея. Детското ѝ въображение рисувало ужасяващи картини и раздувало проблемите до смазващи великани, с които тя не можела да се бори, но те пък се настанявали удобно в нея, строейки си палати от тревожност и напрежение, които я притискат и до днес.

Затова, когато тя станала родител си обещала, че никога, никога, никога няма лъже децата си. Толкова внимавала в това, че дори когато подготвяла някакво интересно забавление или пътуване не искала да им казва до последно, да не би някое странично обстоятелство да провали намеренията ѝ и неволно да ги подведе. Не лъгала децата си никога, каквото и да са я питали. На най-трудните въпроси отговаряла съобразно възрастта с обещанието, че всяка следващата година ще научават по още нещо, докато разберат всичко необходимо.

Живеела със спокойствието, че е намерила пътя към идеалното родителство – не това да си съвършен родител, а да си съвършено откровен и честен родител. 

Докато не дошъл кошмарът, наречен „кандидатстване след 7 клас“. Дъщеря ѝ имала една – единствена мечта още от детството си. Следвала я ревностно, борела се за нея с упоритостта на малко лъвче, постигнала изключителни успехи и те засили амбицията ѝ още повече. Единствената пречка да достигне целите ѝ се оказала математиката. В пети клас, един от онези учители, които се сърдят на света, затова че са се родили самите те, че са се родили хора изобщо, и че са имали нещастието да имат и деца, ѝ внушил, че тя е тъпа, неспособна да се справи с елементарни задачи, и че никога няма да има по-различна оценка от две.

И момичето повярвало. Независимо от отличните оценки преди това, независимо от упоритостта, която проявявала и увереността, която родителите се опитвали да ѝ вдъхнат, двойките закономерно се трупали след друга. 

Решаването на задачи вкъщи, в часовете в училище, на частните уроци било безпроблемно и отлично. На контролни и тестове обаче тя блокирала и резултатите отново били изключително слаби. Оставал по-малко от месец до матурата. Майката виждала отчаянието на детето си и безпомощността я задушавала. Нищо не помагало. Нищичко. И тогава майката извършила най-голямото си родителско престъпление. 

Получила резултатите от последната пробна матура на мейла си и... ги подправила. Когато видяла оценката си, дъщеря ѝ избухнала в неописуем възторг. А майката се затворила в банята и плакала дълго и беззвучно.

Можела до безкрай да се утешава с това, че целта оправдава средствата, че всичко е в името на една мечта, че нищо чак толкова лошо не е направила, освен да вдъхне малко вяра в детето си. Но това не оправдавало лъжата ѝ. Нищо не я оправдавало. 

На матурите дъщеря ѝ изкарала точно тази оценка, която майката написала в бланката. Нито стотна повече или по-малко. Мечтата се сбъднала и момичето влязло в желаното училище.

Няколко дни по-късно майката признала всичко. Гледала дъщеря си и знаела, че никога няма да забрави погледа ѝ. Не стихийните чувства, в които горели очите ѝ, а тя се борела да овладее били страшни. Нито сълзите, които бликали от объркване и изгубване. Нито безмълвието ѝ. Нищо не било толкова страшно, колкото искрата съмнение, която се раждала в зениците ѝ и майката знаела, че никога повече няма да срещне онова чисто и изначално доверие.

Вероятно експертите, които смятат, че приятелство между родител и дете не е възможно, са прави. 

Приятелството е вечно само в онзи идеализиран вариант, в който честността между приятелите е вечна. А това никога не е така. В някакъв момент един от двамата решава, че обича другия толкова много, че всичко му е позволено. И точно тогава постъпва грешно, губейки всичко изградено до момента. Но грехът на приятеля е простим. А грехът на майката не е. Кръстът ѝ е приготвен от самото раждане, въпрос на време е кога ще го понесе на раменете си и само едно нещо може да осмисли болките от носенето му – децата ѝ да могат да говорят с нея. 

Обадете се на майка си. Разкажете ѝ. Говорете с нея.

Винаги и за всичко.

Първо с нея.

И въпреки нея.

Още по темата: 

Да се научим да ги слушаме

Последно променена в Сряда, 18 Декември 2019 08:49
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам