Как да говорим с децата за смъртта

Автор: Валентина Димитрова

Темата за смъртта за повечето хора е може би най-трудната за подхващане. Много родители смятат, че ако говорят с децата си за смъртта и назовават нещата с истинските им имена, това ще ги травмира за цял живот. Истината е, че нашите опити да променим или омаловажим събитието могат да създадат много по-голямо объркване в техните умове, отколкото предполагаме. Мислейки върху въпроса „Как децата говорят за смъртта?“ френският психоаналитик Франсоаз Долто споделя своите разсъждения по темата така:

"Те започват да говорят за нея от много ранна възраст и ние също трябва да им говорим по темата отрано. Най-често я споменават във връзка с животно. Всеки от вас е виждал как реагират децата, когато за първи път се сблъскат със смъртта. Те казват: „То изобщо не мърда??“, а ние им обясняваме: „Защото е умряло“. - „Какво значи това?“, питат те, а ние не знаем какво да отговорим. Друго интересно при децата е как, когато гледат новините по телевизията, приемат случващото се като на филм, с разликата, че във филмите на хората им плащат, за да умират, а в реалния живот умрелите няма да се завърнат, съпрузите им повече няма да ги видят, децата им – също. Ето така можем да накараме детето да разбере разликата, но едно е ясно – че хората имат потребността да си играят с живота, като причиняват смърт и като умират наужким. Всички деца играят на това да умират и да причиняват смърт. Именно защото са живи, те имат пълното право да причиняват въображаема смърт, така те придават на реалния си живот смисъл, енергия, но обърнете внимание: въображаема смърт. „Бум-бум! Убих те. – Ааа, готово, умрях!“. Децата изпадат във възторг. И продължават да повтарят: „Умрях!“. И ако им кажем: „Недей да правиш така, не е хубаво!“, ще им отнемем удоволствието от живота. Защото играта няма нищо общо с реалността." (Ф. Долто, „Как да говорим за смъртта“)

Тъмната стая

2b9b72303a195511df58deb3249f170b XL

Често родители, които са загубили близък роднина или домашен любимец (и в двата случая – член на семейството), ме питат какво да кажат на детето си, как да му съобщят? Дали на първо време да не кажат, че кучето е избягало или дядо е заминал някъде? Това е период, който родителите искат да си дадат, докато обмислят ситуацията, но това е и част от процеса на тъгуване и децата също участват в него. Просто той не е назован! Родителите използват различни подходи, обяснения, забрани и позволения за процеса на скърбене, които биха били по-травмиращи за децата, отколкото самата загуба.

Наскоро срещнах баща, който е израснал с вярването, че „мъжете не плачат“ и трябва в трудни ситуации да се „стягат“ и да сдържат сълзите и емоциите си. Неотдавна той загубва баща си и трябва да съобщи това на сина си, който е на 8 години. Отива при него и му казва: “Нали знаеш, че дядо беше в болница и лекарите го лекуваха, но въпреки това почина и повече няма да го видим. Той вече е на небето!“. Детето не знае как да реагира в първия момент – тъжно му е, зараждат се толкова въпроси и чувства в него. Насълзяват му се очите, но бащата вместо да го прегърне и да поговорят за смъртта, му казва: „Недей да плачеш, моето момче, майка ти и без това е много разстроена. Това още повече ще я натъжи“. Това изказване е изпълнено с много послания и противоречия. От една страна, има забрана да плаче, което за него е като забрана да страда, защото може да не знае друг начин, по който да изрази тъгата си, от друга страна, има отговорност за майката (дете на 8 години е твърде малко, за да бъде карано да се чувства отговорно за емоционалното състояние на родител). От трета страна, детето се опитва да си обясни смъртта – какво представлява тя, къде отива дядо му сега? Знае, че да е умрял означава, че повече няма да го видят, но направил ли е нещо лошо, за да умре? И другите ли ще умрат? Кога?

Детските страхове

1d3368631835406d8a82be332dc49ee5 XL

Същевременно детето, преживяло загуба на близък, може в рамките на същия ден да си играе и да се смее както преди. Тук се намесват възрастните, които не могат да се справят със своите чувства и емоции в този момент; не могат да си обяснят процесите при децата и му казват: „Не се смей! Не е редно днес да се смееш и да си играеш толкова оживено! Не се гледа телевизия!“. Това послание обаче, освен да създаде чувство на вина у детето, не му помага да приеме загубата по-лесно, а дори напротив – отнет му е механизмът, по който би могло да се справи най-добре с нея. Ако на момчето от примера по-горе му се забрани да си играе, противоречията в него стават още повече – хем да не плаче, за да не разстрои майката, хем да не се смее, защото не е редно… какво би могло да прави? Никой не му казва.

А колко по-добре би било, ако бащата, съобщавайки му за загубата, го подкрепи в това да изрази емоциите си: “Ако ти се плаче, си поплачи, нормално е да си тъжен, на всички ни е много мъчно“, да се опита да отговори на въпросите, които има детето, или ако не може – просто да го изслуша. Ако детето няма никакви въпроси и просто каже: “добре“, да не се опитва да му обяснява насила. Децата питат толкова, колкото могат да понесат. Родителите също са хора, не знаят отговорите на всички въпроси и това е нормално: може просто да му кажат, че нямат представа защо е настъпило събитието. Да го оставят да си играе и да се смее. Това съвсем не означава, че му е безразлично, просто децата така се справят. Това е техният начин. Затова колкото и трудна и болезнена да е загубата, сполетяла семейството, децата са част от нея и имат правото да знаят. Те може да тъгуват, да страдат, да плачат, да се ядосват или да се държат така сякаш нищо не се е случило.

Мъдростта боли

fc5dee0557d5c28746f896256ed98905 XL

Важно е да има кой да подкрепи родителите в този момент, за да могат те да направят същото и за децата си. Говорете с тях за смъртта или ако ви е трудно да го направите, им споделете. Кажете, че не знаете какво да правите и какво да им кажете, че имате нужда от време и от съвет и ви уверявам, че те ще ви разберат и ще ви изчакат да намерите подходящия момент и думи, с които да го направите. Ако пък не питат, не им обяснявайте – може да се окаже, че все още е прекалено болезнено и трудно биха понесли информацията. Ако умеете да ги следвате, те ще ви дадат ясна индикация кога и от какво имат нужда. Но преди това трябва да се погрижите за себе си, за своите чувства и преживявания. Често използваната фраза „Аз съм лесен/а, най-важно е детето“, понякога може да се окаже капан, в който попаднали веднъж, трудно излизате. Ако приемем, че смъртта е част от живота и се случва рано или късно, то тогава не трябва да избягвате разговора за нея. Винаги когато децата повдигнат темата, те ви предоставят възможност да започвате да я въвеждате в общуването помежду ви. Това са моментите, в които ви подсказват, че са готови да чуят повече. Не ги изпускайте!

За автора:

valentina
Валентина Димитрова е дипломиран семеен консултант, завършва обучение по семейна терапия към Институт по Фамилна Терапия (www.ift.bg). Терапевт и Съосновател на Център „Нюанси“


Препоръчваме ви още:

Говорете с децата си... моля ви!

Умирай бавно, скъпа

Грешна ли съм?

 

 

Последно променена в Четвъртък, 16 Май 2019 08:41
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

За едно селфи време?

За едно селфи време?

24 Ян, 2020 Истории

5 вида клети презентатори

5 вида клети презентатори

22 Ян, 2020 Кариера

Последният дом

Последният дом

21 Ян, 2020 Истории

Черно-бели снимки

Черно-бели снимки

19 Ян, 2020 Истории

Добри хора

Добри хора

18 Ян, 2020 Истории

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам