Разбира се, ние им желаем най-доброто. Готови сме да правим вместо тях много неща, за да им бъде по-лесен животът. Но след години разбираме, че трябвало по-често да се сдържаме, да им позволяваме да бъдат самостоятелни във вземането на решения, да възпитаме чувство за отговорност. Какво не трябва да правим за децата си?

1. Да говорим вместо тях

Всичко започва с онези радостни моменти, когато на въпрос за детето: „Как се казвате?“, бързаме да отговорим: „Казваме се Ники.“ Или „Колко зъбчета имате?“ – „Вече имаме цели три!“. Хубаво би било, ако този навик си отиде с проговарянето на детето, но често се случва така, че отговаряме и вместо тийнейджърите – на гости, в магазина, дори у дома. Какво се получава? Сами отнемаме шанса на сина или дъщеря си да се научат да отговорят за себе си. Може да подскажем, как трябва да се отговори, ако детето ни помоли, но да поемаме изцяло инициативата не е нужно.
Как трябва да бъде? Елементарно е. Следващият път, когато се изкушим да отговорим вместо детето, просто трябва да се сдържим и да му дадем думата.

2. Да се опитваме да им станем приятели

Много от нас се стремят да станат приятели на децата си, такива, от които нямаш тайни. Това желание е разбираемо, но хайде да погледнем по-дълбоко. Кой е приятелят? Това е човек, който ни е равен. Можем да му разкажем всичко, но е глупаво да разчитаме, че ще ни даде гръб. Ролята на родителите е да са грижовни и любящи възрастни. Опитите да се сприятеляваме не са им нужни, нека търсят приятели сред връстниците си. А при мама и тате ще търсят безусловна любов и подкрепа, когато имат нужда.
Как трябва да бъде? Да се откажем от фамилиарниченето и да възпитаваме взаимно уважение и подкрепа.

Родител-делфин или родител-тигър

3. Да искаме вместо тях

Разбира се, ние знаем, че броколито е по-полезно от бонбоните, а новите маратонки са по-необходими от куклата. Затова диктуваме на децата (явно или завоалирано) какво трябва да искат. И става като във вица: „Мамо, искам ли да ям?“ – „Не, момчето ми, студено ти е и искаш да се стоплиш.“ Докъде води този подход? До потискане на собствената личност, на собствените желания и цели. Освен това създава усещането, че си послушна жертва, а ако детето е с характер – до напълно закономерен бунт срещу нас и целия свят.
Как трябва да бъде? Трябва да търсим потребностите и желанията на детето. А ако е необходимо - да го научим на полезни навици без да употребяваме насилие, не с „трябва“, а с „хубаво е да…“

4. Да ги обслужваме

2-3-годишното дете може само да съблича и облича дрехите си, да изплакне чашката си, да си сложи мръсните панталонки в пералнята. Освен това в тази възраст децата имат огромно желание да правят всичко сами. И как реагираме ние? Обличаме ги едва ли не до сватбата, оправдавайки се с това, че бързаме или че „не може само“. Храним детето с лъжичка, забранявайки му да яде самостоятелно и да опознава различните вкусове. После се чудим, че тийнейджърът не иска да помага и нехае за домашните си отговорности.
Как трябва да бъде? Да позволим на детето да се самообслужва, съобразно възрастта.

Епидемията на разглезването

5. Да налагаме собствения си вкус

Често несъзнателно се опитваме да наложим на децата си своите музикални пристрастия, литературните си предпочитания, стила на обличане. Може намерението да е добро, но в крайна сметка по този начин унищожаваме индивидуалността на детето. В много случаи предизвикваме справедлив протест, в следствие на който то прави всичко обратно.
Как трябва да бъде? Да си слушаме любимата музика сами и да си гледаме филмите, а с децата си да говорим за техните кумири.

6. Да им броим парите

В живота на всяко дете рано или късно настъпва момент, когато започва да разполага с джобни пари. Не бива да разпитваме колко са му останали, още по-малко да бъркаме в джобовете и чантата му. Доверието умира за миг. В крайна сметка какво ни интересува колко пари са останали на сина или дъщеря ни? Определили сме сума за джобни, ако решат да ги пестят, за да си купят нещо, това си е напълно тяхна работа.
Как трябва да бъде? Важно е да възпитаме финансова грамотност у децата си и да им доверяваме самостоятелно да се разпореждат с парите си.

Някой трябва да ви хване и да ви разтърси

7. Да им избираме интереси и увлечения

На мама много й се иска дъщеря й да свири на цигулка и е готова да я вози през целия град до музикалната школа три пъти седмично. Тате настоява синът всяка вечер да тича на тренировки по футбол. Много често родителите подсъзнателно се опитват да наложат някое модно хоби или собствените си нереализирани амбиции.
Как трябва да бъде? Да се въоръжим с търпение и да наблюдаваме детето – така ще можем да разберем какви са собствените му интереси и наклонности.

8. Да си присвояваме успехите им

Някои майки пълнят социалните мрежи с постове и снимки от типа: „ние закусихме“, „ние пълзим“, „ние сме на гърне“. Разбира се, до голяма степен това е израз на съпричастност и радост, но това не са постижения на майката, а на детето. Кои сме „ние“? С порастването на детето ситуацията става още по-сериозна. Мама и тате може да се похвалят, че „завършихме университета“, „започнахме работа“… Не е трудно да се сетим колко неприятно е това за децата ни. 
Как трябва да бъде? Да се радваме на успехите им, да ги подкрепяме, но да не ги бъркаме със собствените си постижения.

9. Да избираме подаръци вместо тях

Когато детето вече може да говори, има право да избира какъв подарък да получи. И съвсем не е задължително това да е още една блузка или „умно“ помагало за ранно развитие. Да, този подход невинаги е удобен, но дава на децата ни най-важното – умението да избират, да вземат решения и да носят отговорност за последствията от тях. Това ще им е необходимо в зрелите години.
Как трябва да бъде? Да позволим на детето, според възможностите му, да избира подаръците и покупките за себе си.

 10. Да се месим в личния им живот

Това е особено важно за родителите на тийнейджъри. Децата ни имат свои приятели, компания, първа любов. Всичко това е нормално и естествено. Разпити от типа: „Кое е това момче?“ могат да предизвикат само раздразнение и отчуждение. Освен това много деца сами споделят съкровените си тайни с родителите, ако се чувстват в безопасност.
Как трябва да бъде? Вместо да задаваме въпроси, да признаем на детето правото на лично пространство. Да не любопитстваме, ако не е склонно да споделя подробности. И в никакъв случай да не следим кореспонденцията му.

Източник: econet

Прочетохте ли

Най-важните умения