В моето семейство далеч не цари идеална хармония, ред и тишина. Старая се винаги да обръщам на шега пакостите на момчетата и обикновено успявам да се посмея с тях, вместо да се впрягам. Белите, които правят ежедневно и ежечасно, експериментите на третокласника, които винаги завършват със счупени чаши и странни субстанции по тавана, творенията на малкия Алекс по мебелите и стените, хаоса в стаята на пубертета, забележките от училище или каквито и да е провинения от този сорт – всичко това някак го преглъщам. Всъщност единствените ситуации, които истински ме напрягат, е когато братята се карат помежду си. Като се замисля, случаите, в които изобщо имаме някакви пререкания с баща им, пак са свързани с децата и обикновено всичко започва точно оттам – първо двама или трима (понякога и четирима, ако Теди се включи, нищо че е толкова голям) се сдърпват, след което ние се намесваме, и накрая всеки с всекиго е скаран и атмосферата вкъщи е ужасно нагнетена. Тъй като нито аз, нито баща им делим децата по някакъв начин, нямаме си любимци, стараем се да получават еднакво внимание, подаръци и грижи, се улових, че обвинявам момчетата за тази ревност и постоянна битка, която се води между тях по повод и без повод. Пробваме различни стратегии – на намеса, на ненамеса, на омаловажаване на проблема или на фокусиране върху него, на дълги разговори или на вето върху спорната тема, на сдобряване или на изчакване. Понякога проблемът се решава бързо, друг път продължава часове наред, но при всички положения след няколко дни конфликтът се повтаря – момчетата отново намират за какво да се счепкат и пак са във вражда. Аз нямам братя и сестри и всичко това ми се виждаше много неестествено в началото, но мъжът ми, който е отраснал в постоянна битка с по-големия си брат, ме успокои, че и при него е било така в детството. Въпреки това ми се иска да не хабим толкова нерви заради враждата между децата и не съм се отказала да търся по-трайно решение.
Точно затова се нахвърлих веднага на новата книга на Адел Фабер и Илейн Мазлиш „Братя и сестри без вражди“. Преди няколко години си купих друга тяхна книга „Как да говорим така, че детето да слуша и да го слушаме така, че да говори“. Тя ми стана настолна книга във възпитанието на момчетата. Да, написана е като за американци – има дори странички в стил комикс, с примерни диалози (които впрочем са едно към едно с действителността), но съветите, които двете авторки дават в нея, работят и са толкова лесно приложими, че неволно си задавах въпроса „Как не съм се сетила сама“. По същия начин погълнах „Братя и сестри без вражди“ и започнах да прилагам на практика съветите в нея. Искам да споделя с вас един откъс, който ми помогна да разбера защо тази враждебност и дори злоба между братята и сестрите е съвсем естествена и не бива да ги обвиняваме за нея. Дискусията е от група за родителска подкрепа, в която задават следните въпроси на участниците:
Представете си как съпругът ви един ден слага ръка на рамото ви и казва: „Скъпа, толкова те обичам и мисля, че си толкова страхотна, че реших да си взема още една жена точно като теб.“
Вашата реакция:...........................................................................
Когато новата жена най-сетне се появява, вие забелязвате, че тя е доста млада и сладка. Когато тримата сте навън, хората любезно поздравяват вас, но после веднага се обръщат към нея: „О, не е ли сладка! Здравей, слънчице... толкова си миличка!“ После се обръщат към вас: „Харесва ли ви новата съпруга?“
Вашата реакция:...........................................................................
Новата жена има нужда от дрехи. Вашият съпруг отваря гардероба ви, вади няколко ваши пуловера и панталона и казва, че понеже сте напълнели малко, дрехите ви стоят доста впити, а на нея ѝ прилягат чудесно.
Вашата реакция:...........................................................................
Новата жена съзрява много бързо. Тя поумнява и става все по-способна с всеки изминал ден. Един ден, докато се опитвате да се оправите с новия компютър, който съпругът ви ви е подарил, новата жена се втурва в стаята и казва: „Дай на мен! Аз знам как.“
Вашата реакция:...........................................................................
Когато ѝ казвате, че не може да пипа компютъра ви, тя разплакана отива при съпруга ви. След малко двамата се връщат. Нейното лице още е мокро от сълзи, ръката му е на рамото ѝ. Той казва: „Какво щеше да ти стане, ако ѝ беше дала малко? Защо не можеш да споделяш?“
Вашата реакция:...........................................................................
Един ден заварвате съпруга си с новата жена в леглото, той я гъделичка, а тя се смее. Внезапно телефонът иззвънява и той го вдига. Оказва се, че трябва да излезе, защото е спешно. Обличайки се, той казва, че трябва да останете у дома, да се грижите за новата съпруга и да следите тя да е добре.
Вашата реакция:...........................................................................
Не мислите ли, че реакциите ви не са много въодушевени? Хората от групата признаха, че иззад уважението и външната цивилизованост се прокрадва дребнавост, жестокост, злоба, мисли за отмъщение, тормоз и убийство. Дори и онези, които смятаха себе си за стабилни и уравновесени, с изненада откриха колко ядосани и заплашени биха се почувствали от самото присъствие на „другия“.
– Едно нещо ме притеснява – рече една жена. – Упражнението предполага, че първородното дете се чувства по този начин, а у дома бебето се чувства ядосано и заплашено. То е само на година и половина, но напада брат си, без той да го е провокирал. Снощи например се промъкна, докато той гледаше телевизия, и в гръб го удари с маракасите си по главата. А тази сутрин си пиеше спокойно шишето в леглото до мен, но когато той дойде също да се гушне от другата страна, тя така го избута, че той падна от леглото.
Започна дълга дискусия относно чувствата на по-малкото дете. Още няколко родители споделиха, че имат по-малки деца, които непрекъснато провокират по-големите от самото си раждане. Други пък говориха за по-малки деца, които боготворят по-големите си братя и сестри, но получават от тях обиди и насилие и се чувстват отхвърлени. Един родител сподели, че най-малкото му дете се чувства объркано и обезкуражено, защото не може да настигне големите.
Един баща, който изглеждаше раздразнен от хода, по който пое дискусията, каза:
– Честно казано мисля, че прекалено се въртим около тия чувства. Знам, че всички сме се озовали тук, заради прекаления емоционализъм у дома. Но когато се прибера след дълъг работен у дома и трите момичета си крещят едно на друго, а майка им – и на трите и всички се втурват да ми се оплакват, изобщо не ме интересува кой какво чувства и защо. Просто искам всичко това да спре.
– Разбирам раздразнението и нетърпението ви – казах. – Но точно тук е иронията. Преди да затворим вратата пред тези емоции и да изхвърлим ключа, трябва да ги извадим на светло и да се отнесем към тях с уважение.
Той си седна, гледайки ме намръщено.
– Знам колко терзаещо може да бъде да слушаш как едно дете излива гнева си върху друго. Но ако забраним изразяването на този гняв, има опасност той да премине под повърхността и да приеме други форми, на физически симптоми или емоционални проблеми например.
Сега мъжът ме гледаше скептично.
– Нека видим какво става с нас като пораснали, когато отрицателните чувства не са разрешени. Нека за момент се върнем към примера с новата съпруга/съпруг. Предполагам...
– Аз имам проблем с това – прекъсна ме един мъж. – В крайна сметка в Америка да имаш втора съпруга не е прието. Дори е незаконно. Докато е нормално и законно родителите да имат повече от едно дете.
– Определено – съгласих се. – Но нека за целите на упражнението да си кажем, че представите за това кое е прието се променят и че вторият брак е одобрен от закона. Да кажем, че има дефицит на мъже или жени, затова законодателството е одобрило представител на застрашеният пол да си взема по двама съпрузи или съпруги.
– Добре – рече той недоволно. – Да продължаваме.
– Какво ви спира – вметна една жена. – Та нали вие сте застрашеният пол.
Изчаках смехът да стихне.
– И така, минала е година откак новата съпруга или съпруг живеят у вас. Вместо да свикнете с това присъствие, нещата се влошават. Понякога се питате всичко ли е наред с вас. Седите си тъжни и обидени на края на леглото, когато вашият партньор влиза в стаята. Преди да успеете да се спрете, вече сте започнали: „Не искам този човек повече в къщата си. Той ме прави много нещастен. Защо не можем да се отървем от него?“
Вашият партньор реагира по няколко различни начина. Отбелязвайте вашата реакция всеки път.
1. „Та това е безсмислица. Това е нелепо. Нямаш причини да се чувстваш така.“
Вашата реакция:...........................................................................
2. „Много се ядосвам, като говориш така. Щом така се чувстваш, моля ти се поне ми спести реакциите си, не искам да ги чувам.“
Вашата реакция:...........................................................................
3. „Не ме поставяй в положение да правя невъзможни неща. Знаеш, че не можем да останем само двамата. Ние сме семейство.“
Вашата реакция:...........................................................................
4. „Трябва ли да си толкова негативно настроен/настроена през цялото време. Трябва да намериш начин да се разбираш с нея/него, а не всеки път да тичаш при мен за най-малкото нещо.“
Вашата реакция:...........................................................................
5. „Не се ожених повторно заради себе си. Ти си самотна/самотен понякога и исках да си имаш компания.“
Вашата реакция:...........................................................................
6. „Стига, мила/мили. Престани. Какво общо имат моите чувства към теб с някого другиго? В сърцето ми има достатъчно любов и за двете ви (и за двама ви).“
Вашата реакция:...........................................................................
Групата отново се изненадана от реакциите си. Някои казаха, че биха се чувствали глупаво, виновни, допуснали грешка, луди, победени, безсилни, изоставени.
Други казаха: „Истинското ми аз е неприемливо“, „Сигурно съм лош човек“, „Ще трябва да се преструвам, че се примирявам със ситуацията, за да задържа малкото любов, която е останала за мен“, „Нямам с кого да говоря, никой не го е грижа за мен“.
Но чувството, което порази всички беше изгарящото желание да причинят болка, независимо на каква цена. Те искаха да навредят на новодошлия, да го наранят физически. Нямаше значение, че и те ще пострадат или ще предизвикат гнева на съпруга си. Би си струвало, ако успеят да злепоставят натрапника в очите на партньора си. Нещо повече, те искаха да наранят и него, да го накажат за това, че ги е направил толкова нещастни.
Докато обсъждахме какво предизвиква тази „прекалена“ реакция, решихме, че в нея няма нищо необичайно. Нормална практика е да реагираш на нечии „неразумни“ емоции с отричане, логика, съвет или увещаване.
Когато попитах групата, какво биха искали да направят партньорите им, те отговориха в злокобен унисон: „Да се избави от нея/него“, последван от някои разумни доводи, дошли впоследствие.
– Ако съпругът ми се избави от нея, само защото го моля, ще се стресна. Това ще значи, че някой ден и с мен може да постъпи така.
– Моят съпруг ще трябва да ми каже, че ме обича най-много и че тя не значи нищо за него.
– Отначало може и да се хвана на това, но после ще се запитам дали и на нея казва същото.
Имаше кратка пауза и после:
– Искам да имам свободата да кажа всякакви гадни, критични и неприятни неща за новата жена – независимо дали са верни, или не – и той нито веднъж да не я защити или да ме постави на мястото ми, или да се ядоса.
Или да си гледа часовника.
– Или да си пусне телевизия.
– За мен главното ще е той да разбира как се чувствам.
Стори ми се, че повечето отговори идват от жените в групата. Дали не беше, защото аз давах повече примери с „нова съпруга“, вместо с „нов съпруг“? Или пък се дължеше на това, че жените по-лесно изразяват чувствата си пред хора, отколкото го правят мъжете?
Този път се обърнах към мъжете. Вашите „съпруги“ току-що описаха нуждите си. Ще ви помоля да отговорите на тези нужди. Как ще отговорите на жена си, когато тя каже: „Не искам тази жена в къщата си. Тя ме прави нещастна. Защо не се отървеш от нея?“
Мъжете ме изгледаха изумено.
– Какво ще направите, за да усети жена ви, че разбирате чувствата ѝ? – преформулирах въпроса.
Сега някои ме погледнаха притеснено. Най-накрая една смела душа се престраши:
– Не знаех, че се чувстваш толкова зле – осмели се той.
Друг мъж също събра смелост:
– Нямах представа, че чувствата ти са толкова силни.
– Не подозирах колко тежка е за теб тази ситуация – обади се трети.
Сега говорех на жените:
– А какво бихте казали вие на съпруга си, за да го уверите, че разбирате чувствата му към новия ви съпруг?
– Сигурно сега, когато той е тук през цялото време, е много тежко за теб – обади се един глас.
– Имаш колкото време поискаш, за да ми разкажеш какво те притеснява – каза друга.
И накрая:
– Искам да знам как се чувстваш... защото чувствата ти са много важни за мен.
Чу се въздишка. Няколко души ръкопляскаха. Явно бяха харесали това, което чуха току-що.
Обърнах се към бащата, който не искаше да се занимава с „емоционализма“:
– Какво мислите?
Той се усмихна разкаяно.
– Предполагам, че това е вашият заобиколен начин да ни кажете, че трябва така да постъпим и с децата си, а не да ги караме на млъкнат.
Кимнах.
– Дори като възрастни, които само се преструват, виждаме колко е утешително да имаме някой, пред когото да излеем даже негативните ни чувства. Децата не са по-различни. Те имат нужда да могат да изразят чувствата и желанията си по отношения на другите деца. Даже и неприятните желания.
– Да, но възрастните имат самоконтрол – обади се същият човек. – Ако дадете на детето зелена светлина да изрази тези чувства, опасенията ми са, че те ще започнат действено да ги изразяват.
– Има разлика между това да разрешим чувствата и да разрешим действията – отвърнах.
– Позволяваме на децата да изразят всичките си чувства. Не им позволяваме да нараняват никого. Нашата работа е да им покажем как да изразят гнева си, без да причиняват щети комуто и да било.
Извадих материалите, които бях подготвила за тази сесия.
– На тези страници с комикси – казах и им ги подадох. – Ще видите как тези теории могат да се въведат в практиката с малки и по-големи деца и с тийнейджъри.
Вместо да отхвърляте негативните чувства спрямо братята или сестрите, дайте им правото да бъдат изказани.
Прекарахме остатъка от заниманието, разглеждайки комиксите. Обсъждахме уменията и разисквахме как да ги прилагаме.
– Може би следващия път, когато синът ми се оплаче, че баба му прекарва много време с бебето, трябва да му кажа нещо като: „Иска ти се да ти обръща повече внимание, нали?“
– Следващия път, когато Лори се опита да удари брат си, ще ѝ кажа да вложи силата в гласа, а не в ръцете си.
Всички се занимаваха как да приложат тези нови умения във взривоопасните ситуации в дома си.
По едно време забелязах, че някои хора вече добиват уморен вид. Това беше ясен сигнал, че трябва да спрем. Докато си събирахме нещата, имаше размяна на леки закачки:
– Кой може да запомни толкова много неща?
– Зле ми е. Казвал съм всички неща, които не бива да се казват.
– Много ми дойде. Няма ли да е по-лесно да пратя децата веднъж седмично на терапевт?
– Веднъж седмично? С моите деца терапевтът ще трябва да се нанесе у дома!
Седях и слушах. Доста е объркващо да си по средата – знаеш какво не е наред, но не си докрай сигурен, че ще успееш да го поправиш. Нищо чудно, че бяха толкова разтревожени.
Но понеже самата аз „съм била в тази ситуация“, знаех, че объркването им ще отмине. С малко време, практика и тук-там някоя сполука, скоро щяха да разберат, че тези умения са им по силите. Може би още не го знаеха, но вече бяха започнали да ги придобиват.
******************
Покрай тази статия се сетих за една забавна семейна история - Култ към личността.
Може би ще ви е интересно да прочетете и Да се научим да ги слушаме и Мамо, може ли да го сменим за кученце?
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам