Ревността е онова малко зелено чудовище, което се крие у всяко дете. И не само. Преди да се роди втория ми син, бях твърдо убедена, че когато децата се ревнуват помежду си, виновни са родителите, защото обичат едното повече от другото, или поне така изглежда и провокират у децата неприятни чувства едно към друго. Също така бях убедена, че моите деца никога няма да се ревнуват и ще растат винаги единни, с готовност ще си дават взаимно играчките и джаджите и шоколада и изобщо, каквито и други проблеми да имам, ревността няма да е един от тях.

Осъзнах, че не е точно така, когато Косьо веднъж ми каза следното за няколкомесечния Коко:

Естествено, всяка майка на две и повече деца ще ви каже, че колкото и да се ревнуват, те се обичат и подкрепят винаги, когато срещу тях застане някой извън семейството. Имаме си една хубава българска поговорка за този случай: „Брат брата не храни, но тежко му който го няма.“ Така че не бива да се притеснявате, ако децата се карат за играчки, за вниманието ви, дори за храна. С времето съм установила, че когато спазвам политика на ненамеса, те решават проблема помежду си доста по-ефикасно. Стигне ли се дотам да се намеся, после се сърдят и обвиняват взаимно доста по-дълго.

Но сега искам да насоча вниманието ви към един друг аспект на отношенията между децата в семейството, с който подозирам, че съвсем неумишлено съм провокирала ревност и неприятни емоции между тях. Веднъж Теди ми каза:

– Не знам кой ще ви гледа децата, като замина за Англия. 

Първо много се смях, защото реално не съм прекалявала с това да го ангажирам с грижи за братята му. После се замислих, че често го пращам да ги вземе от училище, да ги води на разни занимания и спортове, да ги наглежда, като изляза. Може да се случва веднъж-два пъти седмично, но съм разчитала на него. Което ме накара да се зачудя дали е правилно да очакваме от децата да се грижат по-малките си братя (или сестри) и дали по този начин не се провокира ревност между тях. Оказа се, че е точно така, особено при по-малка разлика. Голямото дете иска внимание също както и малкото, и когато насочим фокуса към малкото, превръщайки голямото в бавачка, малко или много то се чувства пренебрегнато.

Нима не сте чували:

– Мамо, мамо, ела да ти покажа този бръмбар!

– Моля те, зарежи бръмбара сега и тичай да ми донесеш чист памперс за бебето.

– Мамо, виж каква къща съм сглобил.

– Виж как плаче бебето за нея! Дай му я, моля те, нали си добричък?

– Мамо, ела да поиграем на топка.

– Сега поиграй с малкия, за да може мама да сготви.

Разбира се, ежедневието изисква да включваме децата в домакинските задължения, но има разлика между помощ в домакинството и изместване на вниманието към най-малкото дете, за сметка на голямото. Осъзнавам, че това е една от сериозните грешки, които съм допускала и които все още имам шанс да коригирам.

КАКВО КАЗВАТ ПСИХОЛОЗИТЕ

Психолози твърдят, че момичета, които са поемали грижите за по-малките в семейството като деца, трудно се решават да имат собствени. Причината, която изтъкват е, че децата са непосилен ангажимент.

Ето един интересен текст, написан от руската психоложка Катерина Дьомина, многодетна майка, детски и семеен психолог и учителка с 25 години стаж.

Защо голямото дете не е бавачка на малкото

Бременна жена е на преглед по фетална морфология. Лекарят внимателно изследва плода: „Какво имаме тук? Какво прекрасно момиченце! А какво Ви беше първото? Пак момиченце? На колко години е? На 10? Е тъкмо ще има кой да Ви помага за бебето.“

Абсолютно погрешен подход. По-големите деца са просто деца, а не родители или бавачки на по-малките.

Винаги се започва с малко: „Слънце, ще погледаш ли братчето си, докато взема един душ?“
Детето го „гледа“,  нищо особено не се случва. Братчето се събужда, но не реве, а каката с удоволствие стои над креватчето и пуска музикалната въртележка. Дори се опитва да говори с мъника, копирайки много успешно майчината интонация. Тя е страшно горда със себе си: 
– Мамо, нали добре се справих. Аз съм много добра бавачка!
– Да, милата ми, ти си много добра бавачка, вземи си бонбонче и дай да те целуна!

С времето ангажиментите на „добрата бавачка“ се увеличават: 
– Гледай брат ти на площадката, внимавай да не падне, аз ще отскоча до магазина и се връщам веднага!

Площадката е опасно място. Изненадите дебнат отвсякъде. Освен това не е достатъчно да внимаваш само за малкото си братче, защото там и другите деца се държат непредсказуемо. Веднъж неприятностите могат да се разминат, може и втори път. Но в един момент се случва така, че с връщането от магазина или където и да било другаде, заварваш и двете си деца да реват с все сили. Малкият паднал от люлката, ударил се и плаче от болка, а сестра му не може да си поеме дъх от уплаха и по бузите й текат сълзи. И ако на малчугана му минава бързо и забравя за инцидента, на сестра му й трябват дни, за да преживее този стрес.

Ако разликата във възрастта им е под 12 години, по-голямото дете просто не може да се справи физически.

Да наглежда за няколко минути докато мама готви – да, но да поема отговорност за времето, в което тя е отскочила до магазина и двете деца са оставени без контрол е опасно.

Някой може да възрази, че 12 години е твърде висок праг. Чували сме твърдението: „Едно време по цял ден се скитахме из града и никой не се притесняваше да не ни се случи нещо.“ 
Първо, ние сме били деца и е нямало как да знаем колко са се притеснявали за нас. 
Второ, едно време не е сегашно време. Обстоятелствата на улицата са много по-различни. 
Трето, децата са непредсказуеми – едно ще реши да се подстригва с ножицата и ще си избоде очите, друго ще пъхне в носа си елемент от мозайката, трето ще реши да пипне горещия котлон. Изобщо, въображението ни наистина е непосилно да предвиди какви неща могат да се случат за минута време.

Едно седемгодишно дете например не може да удържи едно петгодишно от опасни постъпки. Понякога даже може и да му помогне да се качи на перваза на прозореца, защо не. То няма реална преценка за опасностите, а детското въображение е неизчерпаемо.
Затова е много важно да оценяваме възможностите на децата реалистично.
Ако разликата във възрастта е 12 и повече години спокойно можем да използвате голямото дете за бавачка. Но само при строго договорени правила, определени привилегии или срещу заплащане. Защо? Едно е да поиграеш за удоволствие и колкото си време искаш с по-малкия, когато си в настроение. И съвсем друго – да поемеш отговорността за безопасността на друг човек, при това абсолютно непредвидим. Тийнейджърът и без това има достатъчно напрегнато ежедневие – училище, личен живот, спорт или друго. Ако разчитаме на него като на пълноценна работна единица, ще трябва да му компенсираме загубите. Това може да стане със заплащане или задоволяване на някакво желание, с някаква привилегия.

Всеки има някакви задължения вкъщи, затова заниманията с по-малкия могат да бъдат договорени като част от домашните ангажименти. Но всичко трябва да бъде уточнено: колко часа на ден, в кои дни, това покрива ли напълно „квотата“ или има и някакви допълнителни ангажименти, например да се изхвърля кофата или да се разходи кучето.

Този подход е за предпочитане пред финансовото поощрение, макар вторият често да е по-ефективен. Все пак ние сме семейство, специално обединение за подкрепа и грижа един за друг.
Все пак не бива да забравяме, че по-големите са просто деца родени преди другите малчугани в семейството. Те могат да помагат доброволно и с удоволствие (или с неудоволствие), но отговорността си е наша.

По тази тема може много да се говори, така че не я смятам за изчерпана.  Очаквам да споделите и вашия опит.