logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Инициативата „Известни българи четат на деца” с участието на Дидо от Д2, Дивна, Нина Николина, Прея, Калин Вельов и Орлин Павлов стартира днес

Националната кампания за насърчавне на четенето „Походът на книгите” има своето девето издание, което се адаптира към настоящото положение и мерки, сред които затворените библиотеки, читалища, детски граднини и училища и се провежда изцяло онлайн.

В рамките на кампанията Асоциация „Българска книга” организира инициативата „Известни българи четат на деца”, също дигитално. Зад нея застават известни български музиканти, които ще прочетат откъс от своя любима детска книжка, ще разкажат за себе си и любовта си към книгите и четенето. Това са Дидо от Д2, Дивна, Нина Николина, Прея, Калин Вельов и Орлин ПавловОнлайн срещите стартират днес в 16:00 часа и продължават до 28-ми април включително. Събитията са подходящи за деца и юноши на възраст между 7 и 14 години.

За участие е необходима единствено регистрация с имена и имейл на сайта https://webinaria.bg/.

П Р О Г Р А М А   П О   Д Н И 

21-ви април, вторник, 16:00 - 17:00 часа

На децата ще чете ДИВНА

Записване за участие в срещата на този линк

22-ри април, сряда, 16:00 - 17:00 часа

На децата ще чете КАЛИН ВЕЛЬОВ

Записване за участие в срещата на този линк

23-ти април, четвъртък, 16:00 - 17:00 часа

На децата ще чете ПРЕЯ

Записване за участие в срещата на този линк

24-ти април, петък, 16:00 - 17:00 часа

На децата ще чете ДИДО от Д2

Записване за участие в срещата на този линк

27-ми април, понеделник, 16:00 - 17:00 часа

На децата ще чете НИНА НИКОЛИНА

Записване за участие в срещата на този линк

28-ми април, вторник, 16:00 - 17:00 часа

На децата ще чете ОРЛИН ПАВЛОВ

Записване за участие в срещата на този линк

Следете и събитието на „Походът на книгите” във Фейсбук и страницата на Асоциация „Българска книга”.

Орлин Павлов

„Походът на книгите“ е част от Културния календар на Столична община за 2020 г. с финансовата подкрепа на Столична община.

Организатор: Асоциация „Българска книга“

Партньори: Българска библиотечно-информационна асоциация, фондация „Глобални библиотеки“, Столична библиотека, Министерство на образованието и науката, Регионално управление на образованието – гр. София, фондация „Детски книги“, „София играе”

Автор: Весела Георгиева

Ден 29-ти от домашната изолация.

Не исках да пиша за извънредното положение. Всички пишат за него. Хората броят пакети с ориз, леща и пясъка на Малдивите. Маникюристки се хвалят в социалните мрежи, че шият маски, заварчиците шият маски, а фармацевтите се дегизират като заварчици в аптеките. Какво още бих могла да добавя? Исках като нормалните хора да спя, да ям, да дебелея и да продължавам кротко да си живея в лудницата. А мислех, че и без домашна изолация фамилията ни достойно доказва способностите си да събаря къщата и да малтретира съседите. 

Разбрах, че живея в заблуда, след като днес сутринта прекарах 15 минути прегърбена с точилка в ръка, мъчейки се да извадя набутана количка в процепа между кухненския плот и пералнята.  С първите наченки на ишиас извадих играчката. Зарко я взе. Роско започна да пищи и да го бие. Дадох му друга същата количка. Не я пожела. Разтървах ги, но продължи да пищи. Зарко заряза количката, Роско я взе. Спря да пищи. Велизар видя, че Роско е докопал количката и започна и той да пищи. Предложих му другата съща количка. И той не я взе. Сбиха се пак. Зарко изкопчи количката, побягна пищейки. Роско пищеше подире му. Велизар се спъна в проходилката в средата на хола. И двамата се разпищяха. И се оказаха без количка, защото Борето я беше докопал. Роско я дръпна от ръцете на бебето. И тримата гръмко пищяха. Минутка по-късно количката беше захвърлена в лопатата, с която събирам боклука. Велизар беше поседнал на стенно окачения радиатор, Роско късаше учебника по история на батко им, а бебето дъвчеше сюблимен момент от атаката на Берлин. И още пищяха.

Явно карантината се отразява добре на способностите им да се присмиват на първичния хаос.

Обявяването на извънредно положение ни завари насред чудната Стара Загора. Красив град на 8 000 години. Почти сме си връстници. Вековният ми стаж като безсмъртна майка бързо ми подсказа откъде ще задуха вятъра. От онази страна, където малките деца тормозят и трошат нервите на майките си по 22 часа на ден; където тийнейджърите се нервят, скатават се и трошат нервите на майките си по 23 часа на ден; където мъжете се размотават, ядат и трошат нервите на жените си по 24 часа на ден. Вятърът, който скоро щеше да ме духне челно в десетката, е познат със скорост близка до тази на светлината, а разрушителната му сила оприличават на 4 килотона тротилов еквивалент.

Не си спомням за какво точно бяхме отишли в Стара Загора, но се прибрахме с 40 км/час, с приклекнал бус и подозрението на съседите, че сме откраднали наличния инвентар от двете детски градини в града.

Превърнахме задния двор в рай за децата. За онези нормалните, добрите деца, които често припознаваме в чуждите, и нощно време плачем, питайки се къде сбъркахме. 

92952388 233276124541518 3574730859900567552 n

Пясъчник изкопахме, къщичка за игра сложихме. Маса и пейки за пикник, батут с олимпийски размери. Пързалка и люлка, футболна врата и баскетболен кош. Три ремаркета с играчки и автопарк за возене, за бутане, за носене, за хвърляне и за дъвчене. Например, само в пясъчника имат разпилени 13 различни лопатки, 4 закопани багера, кофи – поне 5 броя, всяка в различна степен на разпад. Няма пясък, но това е бял кахър – изгребаха го и опитаха да напълнят дупките на паяците из целия двор. Но пък има заровени пилешки кокали. Искам да се знае, че котетата ни са възпитани животни и в никакъв случай не биха нарушили правилата за хигиена, заравяйки вечерята си там. Тъкмо обратното. Децата изскубнаха кокалите от устите на котките. Животинките ходят гладни, а момчетата – с мазни ръце, полепнали с пръст и глухарчета.

Онзи ден съседката допусна сериозна грешка. Решила жената да заколи кокошка за супичка. Хубаво, ама за зла беда позиционира смъртния й одър баш до нашата ограда. Баш по времето, когато зверовете са на свобода. Привлечен мигновено от настъпилата суматоха, Велизар прелетя от единия до другия край на двора досущ като дрогирана лястовица.

За да усетите патоса в интонацията на Зарко в следващия разговор, припомнете си някой от най-емоционалните моменти на Тити Папазов.

- Бабо Недо!

- Ой, баба?

- Бабо Недо, защо убиваш пилИто?

- Ами, така трябва, баба. На супичка да го направя.

- Супичка?...

Докато кокошката се мяташе, усетила накъде отиват нещата, към ОТК колектива се присъедини и Роско. Той е далеч по-спокоен от Велизар, философски настроен и силно вглъбен в смисъла на нещата. Думичките излизат от устата му бавно и монотонно и увисват някъде в нищото като родопска народна песен между Юпитер и Сатурн.

- Зарко?...

- Да!

- Ко стана?

- Баба Неда уби кокошката!

- Ко?...

Пилето беше заклано с няколко точни попадения.

- Бабо Недо! То мърда!

- Утрепах го, баба, не бой се.

- Виж му главата! Виж я. Виж яяяяяяяяяяяяя!

- Ко стана?...

Надали жената някога е яла супа от по-стресирана кокошка. А аз срама си го бера всеки ден с тях, та не ми направи особено впечатление. Обаче бях много щастлива, че следващите дни не бяха подходящи за дворни предизвикателства. Велизар толкова беше развълнуван, че все му беше в устата:

- И баба Неда утрепа кокошката! Ей така. Бум! Тряс! С брадвата я утрепа!

Представях си го как я преследва през мрежата с още по-епохална интонация:

- Ти утрепа пилИто! Защо му резна главата? Бабо Недо, айде още едно пиле да заколиш...

Иначе слушат на двора. И цялата махала слуша как те слушат.

- Велизаре, не бъркай в устата на котката!

- Роско, не яж глухарчета!

- Боре, да се задушиш ли искаш с тоя чорап!

- Бранимире, не ги цели с топката по главите!

- Остави тухлата!

- Слизай от масата!

- Не разглобявай къщичката!

- Не мятай тухлата!

- Слизай от тухлите и се махни от там!!!

- Не се катери по улука!

- Ти уши имаш ли, бе?!?!?

- Спри да плюеш в батута!

- Защо кончето има дупка в главата?

- Вдигни си гащите!

- Защо си бос бе, момченце?!?

- Не сипвай пясък по главата на брат си!

- Що тъпчеш пясък в устата на бебето?

- Ядат ви се шамари май...

Докато водя непрестанния си монолог, крещя. Двамата подрастващи крещят, реват и се тръшкат. Бебето пищи, батко им сумти и се мръщи. Съседите се прибират, затварят вратите и пускат щорите. Дори злото куче на съседа от ляво скоро не съм го виждала – може да е умряло от нерви. 

Остава повече от месец до края на извънредното положение. За това време търся къща под наем в обезлюдено селце. Съседите са започнали подписка за изселването ни от квартала. Разбирам ги хората, не мога да им се сърдя. И аз я подписах. 

А ако оцелея в идните дни, ще взема да ви разкажа за приключенията ни вътре вкъщи. Започнах подписка за изселването ми от дома, но никой не иска да я подпише. 

81879990 2536616749783626 6580929429881487360 n 1Още от Весела: Да си многодетен родител изобщо не е страшно!

Весела Георгиева е майка на четири момчета, автор на стихове, забавни истории, фотограф и копирайтер. За разказите си от пълната къща обича да казва: "„Ако имаш четири деца, четири котки, куче, татко и баба, не чети. В останалите случаи – не пропускай!"

Великден в извънредна ситуация - изпитание или възможност?

Автор: Невена Басарова

Извънредната ситуация през последния месец свали много маски. Сякаш за една нощ всички се превърнахме в епидемиолози, икономисти, категорични в своите мнения и твърдо убедени, че сме единствените прави и всички трябва да слушат само нас. За никого не е лесно, но всички сме длъжни да спазваме наложените от държавата мерки и да предпазим себе си, семействата си и обществото. Или да поемем отговорност - за бъдещето, за несигурността, за смъртта, които ни очакват. 

Живеем във времена на изпитания. Казват, че всяко изпитание е урок. Оказва се обаче, че най-голямото изпитание, на което сме подложени, е 

изолацията у дома и прекарване на цялото време със собствените си деца. 

Звучи парадоксално, нали? Всички ние, родителите, говорим колко обичаме децата си, как сме готови на всичко за тях. Работим денонощно, за да им осигурим най-добрите условия, записваме ги на курсове по мандарин, солфеж, ментална аритметика, английски, програмиране, шах и държим да тренират поне три пъти седмично два различни спорта, държим ги на здравословна диета от смутита, домашно приготвена храна и същевременно угаждаме на всичките им капризи.  Живеем в един водовъртеж, в една матрица от работа, бизнес ангажименти, делови срещи, уроци и социални събития и казваме, че правим всичко това за децата. 

Но когато се оказа, че най-доброто, което можем да направим за децата, е да си останем буквално у дома с тях, започнахме да хленчим и мрънкаме, че задачата е непосилна. Да се оплакваме, че децата ни пречат - шумят, чупят, викат, хвърлят, цапат и разхвърлят. Искат вниманието ни всеки ден, по цял ден, почти по всяко време. Колко изненадани останаха много родители, че децата им са активни, нетърпеливи и не стоят тихо и кротко, играейки си, без да пречат на мама и татко. Ами да! Това са децата. Ако няма кой да им постави граници, те правят това, което искат, или това, което ще привлече вниманието ви. 

Извънредното положение ни учи на нещо изключително важно - учи ни на търпение. Това, което изискваме от децата си, но самите ние не проявяваме. Как очакваме да са търпеливи, ако ние не им показваме как да го правят? 

Светът, човечеството буквално спряха. Да, нетърпеливи сме да “се задвижат” отново, да хукнем по срещи, да оставим децата в училище или на градина, на курсове, спорт и уроци. Но докато това се случи, нека

да потърсим ползите, възможностите, които тази извънредна ситуация ни дава - да открием себе си и да опознаем децата си. 

Казваме и сме убедени, че децата ни са най-важното нещо, но в същото време се оплакваме, че са ужасни. А те са наши - ние ги създаваме, ние ги отглеждаме, ние ги възпитаваме. Смело обвиняваме “средата” за всичко, което не харесваме и не отговаря на нашите очаквания. Но и средата им я избираме ние - това са и другите възрастни, с които общуваме ние, нашите приятели, съседи. Ако децата ни са необуздани, нетърпеливи, нетолерантни и агресивни, използват нецензурни думи, вината е наша. Децата са наше съвършено огледало. Ние сме такива и такъв пример сме им дали. 

Трудно е да бъдеш добър пример, а още по-трудно е да бъдеш последователен в това. Защото детето, освен че вижда, че си седим вкъщи, чува и как го правим - с роптаене, мрънкане, негодувание и протести. Некомфортно ни е, нетърпеливи сме ограниченията да паднат и понякога дори си позволяваме някое дребно нарушение - да излезем без маска, да отидем да изхвърлим боклука и да се позаседим със съседите пред кварталното магазинче да обменим компетентни мнения какви мерки трябва да се вземат, за да приключи този ад да си седим у дома.

Ние също сме разглезено поколение. Да бъдем откровени поне пред себе си и да си го признаем.

Позволяваме си неща, които нашите родители категорично не са си позволявали. Сега виждам колко лесно ни е било до тази криза, колко капризи и свободи са ни достъпни - далечни пътувания, технологии, стоки, услуги. Не ни се готви - поръчваме си вечеря по телефона. Не ни се прави пролетно почистване - обаждаме се на фирма за професионално почистване. Неща, немислими за хората само преди едно поколение. 

Нереално е да очакваме изцяло отвън някой да формира нашите деца. 

Основната отговорност е наша. Факт. В училище децата се учат да знаят разликата между Будапеща и Букурещ, Австрия и Австралия. Но у дома ги учим основни и много важни “неща”. И когато са ме питали “Защо е нужно да има Академия за добри обноски? Това не се ли учи вкъщи?”, винаги отговарям, че да, учи се, но кой има време за това? Кой има търпение и правилен подход?

Има хора, които неведнъж са ме осъждали за тези думи. Че говоря така, защото това ми е работата. Възможно е - аз ценя добрите обноски и вярвам, че те дават нещо, което и най-скъпият курс по китайски или програмиране не може: емоционална интелигентност и алгоритми за вземане на решения на трудни житейски ситуации. Ценности. Нека не забравяме, че всички искаме най-доброто за децата си. И това понякога означава не да имат отличен успех в училище, да говорят шест езика и да са супер атлети, а да бъдат добри, да печелят приятели, да бъдат лидери. А когато пораснат - да разгърнат пълния си потенциал, да постигнат мечтите си - да бъдат щастливи в партньорски взаимоотношения, смели и дръзновени в професионалната си реализация.

Оказва се, че тези дни много родители се чувстват у дома с децата като в затвор, от който искат да избягат. Готови сме на всичко за децата си, дори и да умрем за тях. Но не сме готови да живеем с тях, не и всеки ден, по цял ден, активни, учещи, играещи, осъзнаващи 24/7.

Не сме готови да усетим истински техните нужди, техните болки, а не да ги подценяваме с думите “детска му работа” или “объркан тийнейджър”, да отворим TikTok и да видим кои са инфлуенсърите, които реално влияят на изборите им, какви са техните ценности. Не сме готови да говорим с тях за тези неща, а направо изискваме и забраняваме. Вторачени в телефоните си, без да вдигаме глава, само даваме нареждания. 

Не полагаме усилия да учим децата на търпение и не им обясняване защо е важно да има правила и какви са ползите от тях, но очакваме да ги спазват.

В тези дни на извънредно положение, на повърхността излиза онова вечно чувство на човека, желанието да има това, което няма. 

Всеки друг път, винаги очакваме празника с нетърпение - да си останем у дома със семейството, 

възхвалявайки семейните ценности и традиции, Великден и козунаците. Сливаме въодушевено ваканции, а ако се случи да не успеем, се чувстваме фрустрирани и гневни. Събираме куфарите, натъпкваме децата в колите и отиваме на почивка. Първа вдигам ръка “за”, много е хубаво, обожавам да пътувам и да съм сред природата. Но сега е невъзможно. Сега почивката ще е по-различна. И вместо да се оплакваме, че не сме някъде на хотел (с детски кът и аниматор, който занимава децата), на село при баба и дядо или на екзотична екскурзия някъде (с половинката, но без децата - и ние сме хора все пак!), ви предлагам едно предизвикателство -

да празнуваме Великден със сърцата си, с дръзновение и с децата си...

Да останем у дома и да им покажем, че празникът не е непременно пътуване в чужбина, каравана, хижа, СПА хотел или къща за гости, а да сме с най-близките си. Че ваканцията може да бъде прекарана в игри на пода у дома. Че разглеждането на музеи може да се случи на дивана, благодарение на таблета, и че този път ще имаме възможност да спрем пред всяка картина и да си говорим за нейната история, без да сме ограничени във времето. И да правим планове да отидем да я видим на живо, когато опасността и ограниченията преминат. И поне за Великден да се научим един друг на смирение и търпение.

Понякога светът спира. Но нашите отговорности към децата ни - не. Други родители е трябвало да се справят с много по-страшни неща от COVID 19 - световните войни, испанският грип, глад, диктатура, бедствия. Но човечеството е продължило. И се е научило как да живее. Да оцелява и да побеждава. И отново да се наслаждава.

Нека предадем на децата си този най-важен житейски урок, а не такъв по негодувание, критика и желание за неподчинение.

И на този извънреден Великден да наследят от нас, родителите, житейска мъдрост, за да живеят достойно, отговорно и най-вече - щастливо. 

93225793 211764880245015 4055818822559465472 n

Светли и уютни празници у дома Ви желая!

Бъдете здрави и удовлетворени!

Препоръчваме ви още:

Да родиш на 40 - благословия или каприз? 

До Млечния път и назад 

Етичните правила в училище

Nevena Basarova Dicheva 1Невена Басарова-Дичева е основател и управител на Първа Детска академия за добри обноски, където деца, тийнейджъри и техните родители се обучават как да се държат в обществото, да спазват добрите маниери и правилата за поведение. Невена създава иновативната методика „Гъвкава дисциплина“, с помощта на която децата се възпитават в уважение към правилата и в същото време имат свободата и простора да се развиват. Сертифициран треньор е по Емоционална интелигентност и е специализирала „Психологично консултиране и въведение в психотерапията“. Автор е на книгата “Детска академия за добри обноски” (СофтПрес, 2019 г.). Снимките са от личния й архив.

Автор: Кристина Йовчева

Казвам се Кристина, на 40 години. Омъжена съм, имаме три деца в училищна възраст. Живеем в София. От една година съм предимно домакиня, но разработвам и семеен проект, който ми позволява да работя от вкъщи. В момента съм изолирана у дома, както всички Вас.

Настоящата ситуация завари семейството ми и в без това труден житейски период. След първите дни на страх, паника и ужас, у мен заговори родовата ми памет, която е давала сили на всички жени преди мен в рода ни да се изправят пред нещастията и да сътворяват света отначало. След като преодолях шока, подходих по типичния за себе си начин – съставих план за действие. Очевидно беше, че животът, навиците и дните ни ще се променят, но за мен беше важно да се създаде достатъчно спокойна среда у дома, която да ни запази здрави физически и емоционално (това се отнася и за родителите ни, които живеят отделно, но се осланят на нас). Когато подредих всичко в главата си – какво точно да се направи, как и кога, нещата някак си потръгнаха. Това се усети и от членовете на семейството, които изведнъж добиха усещането, че дните ни – макар и нетипични – ще следват нормален ход. Основното, което се промени, е моето отношение към обичайните ми тревоги – много често за незначителни неща, които сега изведнъж разбрах, че пилеят излишно енергията и емоцията ми, когато имам много по-важна работа – да запазя физически семейството!!!

Промени се и отношението ми към наглед дребните неща – някои преоткрих, а други оцених за първи път. Някои неща, които преди изглеждаха много важни, се оказа, че съвсем не са ми необходими. Незначителни ежедневни дейности като возене в асансьор със съседите, сладки разговори с продавачката и смело докосване на всякакви повърхности, останаха в миналото. Дойде времето на маските, ръкавиците и смълчаването. 

В чисто битов план – ежедневието ми също се промени - определено стана по-спокойно от обичайното. Не се налага да се тича по безброй служебни и лични задачи навън, покрай училищните и извънучилищните занимания на децата. Това донякъде ми позволи относителна почивка и по-бавно темпо, каквито в обичайно време няма как да се постигнат. Промени се атмосферата у дома – наложи се да разделим и разпределим жизненото пространство така, че всеки да има спокойствието да учи или работи, като същевременно съжителства с останалите денонощно, без прекъсване. Първите седмица-две бяха много напрегнати, после намерихме ритъма. Промени се моето отношение към приготвянето на храна -  станах много по-креативна откъм разнообразие в ястията и в същото време съумявам да употребя по-рационално продуктите. Вероятно това изглежда маловажно, но когато се готви за 5-7 човека, има голямо значение правилното разпределение на запасите. А от толкова дезинфекциране домът ми определено стана по-чист. 

Нещото, което не се промени, са взаимоотношенията помежду ни вкъщи. Хубаво ни е у дома, все така обичаме да прекарваме времето заедно! Не се промени отношението ни – нашето и това на децата ни – към учебния процес. Учи се усърдно, отнасят се сериозно към поставените задачи. Напълно съзнавахме затрудненията, които учителите изпитват (които впрочем всички ние изпитахме) в първите дни, напълно ги подкрепихме и проявихме разбиране, докато се опитват да организират добър дистанционен учебен процес. За мен беше много любопитно да  наблюдавам децата си как се държат със съученици и учители по време на час. Това да видиш как детето ти вдига ръка в час по математика, докато седи на дивана в хола, крие своето очарование. 

Истински ме тревожи фактът, че не се знае колко ще продължи пандемията и какво ще се случи след нея. Това, че всичко е непознато и непредвидимо, доста ме напряга. Също така ме тревожи и че не зависи изцяло от мен предпазването на семейството ми от този вирус. Ясно ми е, че не мога да създам стерилна среда у дома, а само да направя всичко необходимо, за да намаля процента вероятност да се разболеем и нищо повече. Съпругът ми се шегува, че у дома съм въвела предпазни мерки почти като тези в Ухан, но това не ме кара да се чувствам спокойна.  Най-голямата ми тревога е свързана с родителите ми – и двамата на възраст и в рискова група. Не зная дали ще мога да ги предпазя и това е най-голямата ми грижа в последния месец.

Всички дребни радости в живота, които и преди са ми носили удоволствие и спокойствие, все още ги имам. Сега обаче ги оценявам още по-силно.  Хубавото четиво, разцъфтелите ярки иглики  на балкона ми, миризмата на бухналите цъфнали сливи край блока, чашата кафе на терасата следобед, когато съм отметнала голяма част от задачите си, кикотенето и дори разприте на децата ми, семейните занимания след приключването на училище, филмите, които сме избрали и гледаме заедно, новите рецепти, които изпробвам в кухнята, значително по-подредения ми и по-чист от обичайното дом ☺

Дните ни са добре подредени и организирани, но сега имат и един бонус – няма ги онези хиляди непредвидими усложнения, които се случват всеки ден и които объркват цялата програма. Да, те ми създават адреналин всеки ден, но понякога не е лошо да се лишиш от този адреналин. Преди обед децата ни учат – постарали сме се да имат отделни „класни стаи“. Съпругът ми сега в част от дните работи у дома, в други се налага да ходи на обичайното си работно място. През това време аз се занимавам с битовизмите, които са неизбежни и ежедневни – пране, гладене, готвене, евентуално пазаруване. Следобедите са време за почивка, спорт, четене за децата, а за мен – за малко работа, за почистване на стаите  (това няма как да се прави, докато те учат сутрин), отново готвене. Излиза се примерно 2 пъти седмично само до магазина, аптеката или до родителите ми, на които нося покупки и по някоя моя гозба. 

Това, което истински ми липсва, е усещането за свобода. Искам да знам, че съм свободна да изляза, когато имам нужда да съм навън, да напазарувам, когато ми е удобно, да отпътувам нанякъде. Обикновено напролет си правим семейна екскурзия до интересно място. Нямахме конкретни планове за тази година, твърде вероятно е дори и никъде да не бяхме отишли, но мисълта, че имаме възможността да го направим, стига да го пожелаем, беше чудесна. Сега това го нямаме. Не правим никакви планове, но бих искала отново да имам тази свобода на решенията.

Имам отвратителното усещане, че нищо вече няма да е същото – светът, хората, ежедневието, навиците, заниманията.. Имам чувството, че тишината, която сега е завладяла света, ще остане завинаги. Не мога да си представя гъмжащите от живот, хора и шум места, на които съм била, че ще бъдат пак такива. Светът се смълча завинаги имам усещането. Дано не съм права. 

Очаквам с нетърпение да прегърна и целуна спокойно родителите си, да видя децата си отново в прегръдките им, а не под терасата им, откъдето разменят по няколко думи. Чакам с нетърпение да се усмихна без маска, да се видя с хората, с които никога не намирам време да се срещна. И да ходя навън и да дишам, да дишам без страх!!!

Препоръчваме ви и историята на Станислава. Очаквайте и още истории на майки, които споделят ежедневието си по време на пандемия. В някоя от тях, а може би във всички, ще се припознаете и вие.

Времето, в което живеем сега, някои наричат безвремие. Но аз не мисля, че светът е на пауза, не, животът продължава, малките и големите битки продължават. С тази поредица искам да отдам дължимото на майките, които въздъхнаха, усмихнаха се, и поеха и новия товар - на децата вкъщи, работата вкъщи, домакинстването, което сега е доста повече, планирането, новата организация и не само това - поеха и бремето да помогнат на близките си - на децата и мъжете си да се чувстват по-добре в свят, който се обръща с главата надолу пред очите ни.

Историите им са колкото обикновени, толкова и вдъхновяващи. Обикновени, защото всички сме заедно на този фронт. Вдъхновяващи, защото ни напомнят, че всички заедно ще се справим. И не само ще се справим, ами и някой ден ще си припомняме тези времена и ще ги разказваме на внуците си. Първата майка, с която ще ви срещна е Станислава, която живее в Кипър - в социална изолация.

1. Няколко думи за вас

Казвам се Станислава, на 34 години, родом от Сливен. Не съм омъжена, но живеем на семейни начала от над 10 години с мъжа до мен. Имаме дъщеричка на 3 години, която е родена тук в Кипър. С мъжа ми дойдохме тук преди 8 години и засега не се замисляме да живеем другаде, а връщането в България (освен за почивка) от години не е поставяно дори като тема на обсъждане.
2. Какво работите?
Икономист съм по образование, но някак така и не можах да се впиша в корпоративната среда и работата ми винаги е била в сферата на услугите и обслужване на клиенти. След като родих, за мен беше приоритет да прекарвам повече време с дъщеря си и се върнах доста назад в очите на повечето хора около мен започвайки ниско квалифицирана работа в заведение за бързо хранене. Работя в Subway, мениджър на обекта съм. 
3. Какво се промени най-много в живота ви?
Мирогледът ми на първо място. Отгледана съм с мисълта, че Аз трябва да нося отговорност за живота си. Аз взимам решенията, аз си нося последствията. И винаги някъде дълбоко вътре в мен, когато нещата не са се получавали точно както аз съм ги планувала, нещо негодуваше. 
В първите дни, след обявяването на извънредно положение тук в Кипър бях притеснена, разтърсена от мисълта, че в следващите месеци нищо няма да зависи от мен. Знаех какво съм изработила като възнаграждение в малкото дни от началото на месеца преди да затворим заради пандемията, знаех предварително точно как ще си разпределя парите за храна, знаех също така, че няма да мога да отделя за наем от тях, защото извънредното положение хвана мъжа ми в момент на търсене на нова работа. И не можех да спя от притеснение...
Докато един ден просто приех, че има ситуации, като тази например, в които светът не трябва да тежи на моите рамене. 
Да, не знам кога и какви обезщетения ще ни бъдат изплатени, но това не е моя грижа. За това има други хора да се притесняват. 
Да, не знам кога и как ще можем да си платим наема, но това не е по моя вина. 
И в този ден, когато реших просто... най-точен в този случай е изразът... To let it go... В този ден се обадиха на мъжа ми - утре е на работа...
4. Какво не се промени?
Не се промени вярата, която имам в себе си и в семейството си. Дори и да не е под наш контрол какво се случва в момента, знам, че сме способни да се справим с каквото и да ни донесе бъдещето - ще се адаптираме към каквато и да е реалността след пандемията и ще продължим да се борим с трудностите както винаги до сега.
5. Какво ви тревожи най-много?
Свекърът ми наскоро се възстанови от тежко заболяване, имам две възрастни баби, а майка ми е медицинска сестра и в момента най-много искам те да са винаги здрави.
6. Какво ви радва и успокоява?
Радва ме времето, което успявам да прекарвам с дъщеря ми вкъщи. Тъй като расте в триезична среда, проговарянето и се забави, а откакто сме си заедно вкъщи речникът и се обогатява от ден на ден. Въпреки че с 3 годишен терорист трудно мога да опиша ежедневието си като "спокойно", близостта с дъщеря ми ми носи душевно спокойствие.
7. Как минава денят ви?
Кафе, слънце, закуска, готвене, игри, малко (или повече) викане, подреждане, готвене, хранене... И по 16754 пъти на ден "Вики, имаш ли пиш?". Възползвам се от ситуацията за да се отървем най-накрая от памперсите, но за сега все още само аз съм инициатор на срещите с гърнето... 
8. Как се забавлявате?
Гледаме филми, слушаме музика, играем на двора. И като казвам "играем", не използвам клишираното множествено число, което повечето "мами" ползват за децата си, а наистина играем - мъжа ми, детето и аз - ритаме или си подаваме топка, поливаме цветята, учим Вики да кара колело... Да знаете, много е трудно да се натисне само единия педал - много по-яко е да натискаш и двата едновременно и да се ядосваш защо колелото не върви...
9. Какви планове правите?
Планирам какво ще сготвя утре, как ще си украся яйцата за Великден, каква торта ще направя за рождения си ден... На 8ми Май имам рожден ден, а както бързо се нижат дните ей сега ще дойде... По-дългосрочни планове отказвам да правя в унисон с новата си психическа нагласа и за сега ми се отдава...
10. Какво никога няма да е същото?
В светлината на настоящите събития някак изглежда, че нищо никога няма да е същото... Но за жалост надали всички  хора ще си вземат поука от цялата тази ситуация.
11. Какво очаквате?
Очаквам с нетърпение да мога да дам на детето си свободата да излиза. Не става въпрос дори и за паркове, градинки или разходки... С всички тези наши обяснения как навън не може да се излиза без причина, детето се е наплашило и в редките случаи, в които излизаме с нея притичва бързо до колата и бърза да се "скрие" в нея. 
Очаквам с нетърпение да мога да дам свобода на детето си...
12. Какво ще промените завинаги, когато това приключи?
Надявам се да запазя завинаги новия си мироглед (Ще ми спести много нерви за в бъдеще със сигурност).
Освен това осъзнавам, че едва сега оцених напълно какво значи едно излизане, игра в парка или разходка сред природата. Наистина, неща, които с лека ръка сме пропускали в почивните си дни, изморени от натовареното ежедневие, а колко много ни липсват сега. Смятам да променя това завинаги.
 
Ако искате да се включите, можете да напишете своята история за пандемията и да я пратите на мейл Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Може да добавите и ваша снимка, но не е задължително. Най-хубавите истории ще публикуваме.  Това са въпросите, на които да отговорите:

 

1. Няколко думи за вас - възраст, семейно положение, деца, местожителство

2. Какво работите.

3. Какво се промени най-много в живота ви?

4. Какво не се промени?

5. Какво ви тревожи най-много?

6. Какво ви радва и успокоява?

7. Как минава денят ви?

8. Как се забавлявате?

9. Какви планове правите?

10. Какво никога няма да е същото?

11. Какво очаквате?

12. Какво ще промените завинаги, когато това приключи?

 

Автор: Мария Пеева

Нека ви разкажа за още едно усмихнато семейство. Пламен, Вася и Антония Каимски са от град Дупница. Те са посланиците на Lidl за месец април. Вася я познавате отдавна, тя е създател на страницата „От мама за Нийка – всеки ден вкусотийка“, любима на много майки, а нерядко гостува и при нас с чудесни истории. Пламен е пожарникар. Тежката му професия обаче има и една добра страна – след 24-часовото дежурство той прекарва със семейството си 3 почивни дни, в които ходят на разходки и малки екскурзии, а сега, предвид ситуацията, се забавляват у дома. Но и там не скучаят, бъдете сигурни. Пламен се занимава с мотора си, който поддържа в перфектна форма, Вася пише, готви, експериментира и се грижи за задружното семейство. А малката Антония, която на галено наричат Ния, е петгодишна фурия, която няма да ги остави да скучаят и за миг. Огънят в това семейство не угасва.

Освен че се обичат и подкрепят, в семейството на Вася и Пламен умеят и да се забавляват. И тъй като сега всички имаме нужда от повече смях, ви подбрах няколко нейни смешни семейни истории - някои са по-стари, някои са съвсем нови. Но всички са мили, усмихнати и сърдечни - като самите тях.

92043133 206877094064747 4625569010585436160 n 1

За приспиването:

- Хайде, бе, маме, хайде да лягаш вече.
Пее си нещо и не ми обръща внимание.
- Нийче, маме, хайде…
Заслушвам се в песента.

- Забърквам, забърквам големи пакости.
Вбесявам, вбесявам добри родители.

Е, като е права - права е!

***************

За каките и лелите:

Отивам да изхвърля боклука. Виждам съседката в двора. Как сте, ала-бала. Нормален разговор. Кучето ѝ се затичва към мен, аз заставам и започвам да му говоря. Тя, докато усети, че си разговаряме приятелски тича по двора и крещи :
- Джаки, не лай КАКАТА! Джаки! Не закачай КАКАТА! А вие с КАКАТА сте си приятели.

Кака съм, кака. Вярно, на едно кутре, ама съм кака!

За снимките:

Понякога един поглед значи повече от хиляди думи!
И все пак :

Аз: Аххххх. Като те шибна с тоя лимон!

Пожарникарят: Значи… само ти гледам акъла..

Нийка: Тези двамата откачиха тотално.

Светът е оцелял, защото се е смял!

90150163 3267779813235407 8126357769352642560 o 1

За сладкото:

- Мамо, има ли нещо сладко?

- Няма, маме, а и е късно вече за ядене.

3 минути по-късно се явява с:

- Пудра захар, бейби!

Близала е кутийката с локум, който бях оставила за сладкиш утре!

За чорапите:

Чорапи!

Бич за човечеството!

Най-големият враг на щерка ми.

Всеки ден, по цял ден припявам рефрен : обуй-си-чорапЕ!!!

После смекчавам тон: А поне чехли, а?!

После се отказвам, а тя цял ден шляпа по боси крака.

Голям ужас ще да са тези чорапи, да знаете. 

Сега имам идея. Ще ѝ накапя моментно лепило в чорапа! Да я видя как ще го събуе. 

Ама, ха! Веднъж и аз да спечеля тази битка!

За светът под КАРАНТИЯ

Когато всичко това свърши, вече нищо няма да бъде същото. 

И БЛИЗАЛКИТЕ вече не са това, което бяха. 

Къде са пъстрите цветове, сладостта. Къде са, питам аз?! 

Това е и един пост за неравенството. Защо някои ядат крем супа (аз и Нийка), а други (пожарникарят) – карначета?!

Сбъркан свят под КАРАНТИЯ!!!

Бъдете здрави!

91437008 3298245690188819 96136855736549376 o 1

И нещо сериозно:

И това ще мине.

От нас, обаче, зависи как ще мине.

От нашата отговорност сега зависи какво бъдеще ни очаква.

От нашето поколение зависи какъв свят ще оставим на следващите поколения.

Бъдете отговорни! От отговорността на отделната личност зависи социалната такава. Ако всеки един от нас приеме ситуацията адекватно, то ще успеем да преминем през нея.

И ако доводът да мислим за възрастните, защото „чумавото“ удря най-силно там, не е достатъчен, то помислете за бъдещето, за децата. Защото светът, който ще им завещаем, не искаме да бъде осакатен! Защото искаме да има усмивки, искаме да има свобода, свобода да пътуват, да се забавляват, да мечтаят! Бъдете отговорни! Останете вкъщи! Четете книжки на децата си, прегръщайте ги, разказвайте им истории, рисувайте слънца и пеперуди. Обяснете им, че площадката няма да избяга и че сега няма да може да отидете, че няма да се събирате с приятелчета им няколко дни, обяснете им защо. Приемете, че за да продължи светът да съществува такъв, какъвто го познаваме трябва да спре за малко!

Борбата започна, никой не знае кога ще свърши. И по-лошо ще стане. Но най-тъмно е преди разсъмване. В много тежки ситуации винаги си повтарям това. Най-тъмно е преди разсъмване! Ако сме силни и единни, мракът ще се разсее. От нас зависи, буквално от всеки един от нас, зависи как ще минем през този мрак.

Бъдете отговорни, бъдете разумни, бъдете силни. И най-вече – БЪДЕТЕ ЗДРАВИ!

Прегръщам ви!

89840583 3255177854495603 1866823018563502080 o 1

За добрата дума

Завърших училище преди доста години. 12 някъде трябва да са вече. Помня, обаче, съвсем ясно първия път, в който прекрачих прага на училището. Първо видях охраната. После го виждах хиляди пъти. Всеки ден в училище започваше с него и той беше последният, който ни изпращаше. Децата в училище му казваха "Старшинката". На мен ми беше иронично и противно. Никога не съм се обръщала към него така. Той беше възрастен господин, пенсиониран военен, как бих могла да се отнасям с такава елементарна насмешка към него?! А беше един прекрасен, винаги усмихнат, гордо изправен, вежлив човек. Всека сутрин посрещаше всеки един от нас поименно. Знаеше имената на 500 души! Всяка сутрин беше еднаква :
- Добро утро!
- Добро утро, госпожице Вася!

Само на есен, когато падаха кестени от огромните дървета пред училище той ни чакаше отвън и приканваше:
- Хайде, госпожице Вася, минавайте по-бързо. Ех, военни каски ще ви раздавам, ей!

Мина и замина времето в училище.

Срещнах го преди дни в магазина. Гледах го от далече с умиление, спомняйки си училището и мислейки си как този човек за всичките 17 години, от които го познавам, не е мръднал изобщо. А той ми се усмихна :
- Здравейте, госпожице Вася! Още сте с Вашето момче! – каза той, потупвайки пожарникаря по рамото - Браво! А това е дъщеричката. Малка красавица! Браво, браво! Много се радвам, че Ви видях, госпожице Вася.

Хора, разревах се! Почти не можах да отговоря адекватно. Усмихнах се, подадох и му ръка.

Остарял е явно, няма как. Но времето май е по-благосклонно към позитивните, усмихнати и добри хора. А той е запазил всичко това в себе си. Да бъде жив и здрав още дълги години, защото светът има нужда от такива едни, наглед обикновени хора, които оставят отпечатък в душата на тези, които са имали сърце да ги видят.

Ей такива хора са Васето, Пламен и Нийка - хора с широки усмивки и големи сърца. Тъй като ги избраха за посланици в месеца на месните продукти, помолих Вася да сподели някоя вкусна рецепта за нашите читатели.

91989574 218293725930195 1947742590421958656 n 1

Медени пуешки бутчета с мандарина

< 2 долни пуешки 

< сокът от 1 мандарина 

< 2 с.л френска зърнеста горчица 

< 1 с.л мед

< 1 с.л зехтин 

< 200 мл червено вино 

< 2 скилидки чесън (намачкани) 

< 4 с.л соев сос

< сол

~~~~~~

Обърках всички съставки. Залях бутчетата и оставих да се мариноват за около 2 часа, като периодично го завъртах. Пекох около 2 часа, под капак на 200° заедно с цялата течност, в която се мариноваха. Станаха уникално вкусни, ароматни и крехки

Семейството на Пламен, Вася и Ния от Дупница са априлските посланици на Lidl, чрез които откриваме както любими продукти във веригата, така и интересни хора с вълнуващи професии и занимания от близки и далечни кътчета на България. Следващото усмихнато семейство очаквайте през май. А междувременно, в Lidl можеш да откриеш разнообразие от продукти за вкусната и балансирана трапеза на семейството си, все така на добри цени.

Tук може да прочетете за Елеонора и Калоян от Видин - мартенските посланици на Lidl. 

Автор: Яна Пеева

Тази седмица (не точно тази, защото се движим малко назад) темата на предизвикателството е “азбука”. Мислих го, мислих го и в един момент спрях да го мисля, защото не можех да се сетя за нищо, което искам да приготвя. Седмицата така или иначе беше лудница, имах много лекции, Борис беше във вихъра си и общо взето във всеки един момент бях готова да се тръшна на земята и  да обявя, че не мога повече.  После Косьо ме помоли за нещо за рождения си ден.

Това е историята на един сладкиш, който инцидентно направих преди 4-5 години, а Косьо още помни от тогава и продължава да пита за него. Аз съответно опитвам периодично да го повторя и всеки път се провалям епично. Косьо обаче продължава да пита. И аз продължавам да си блъскам главата в плота на кухнята и да се опитвам да си спомня какво точно забърках тогава 

На кратко - тогава направих лимонов сладкиш с каквото имах вкъщи. По спомени вътре сложих зехтин, кисело мляко, доста лимони и брашно. Почти сигурна съм, че го бях базирала на някаква рецепта за блонди, но се беше оказало, че нямам масло и бял шоколад. Няма никакво значение всъщност, защото рецептата за онова божествено нещо, което Косьо толкова хареса, се загуби безвъзвратно.

Този път реших да заложа на сигурното и да прочета 4029049203 рецепти, да избера привидно най-успешната и да се придържам към нея. Имаше няколко изисквания, поставени от рожденика - тортата да прилича на онази поне малко, демек да е лимонова и да има глазура от кисело мляко, и да е без брашно. Като напише човек “flourless lemon cake” (“лимонова торта без брашно”) в Google, пробладаващите резултати са за италиански сладкиш с бадемово брашно и лимони. Речено, сторено. 

Бадемово-лимонова торта 

200г бадемово брашно

4 яйца, разделени

100г кафява захар

стърготините от два лимона (аз купувам био лимони и ги мия много хубаво)

120г кисело мляко

1чл бакпулвер

щипка сол 

1сл лимонов сок

 

Фурната се загрява на 180гр.  

Захарта и лимоновите стърготини се смесват хубаво - може с ръце, може и с лъжица. Така лимонът пуска аромата си в захарта и сладкишите стават много уханни. Лимоновата захар и жълтъците се смесват, докато станат кремообразни и бледи. Постепенно се добавя киселото мляко, докато се смеси. Изсипват се и бадемовото брашно, бакпулверът и солта и се разбърква няколко пъти, докато се инкорпорират в сместа. 

Белтъците се разбиват на сняг и вниматеелно се добавят към бадемовото тесто. Най-лесно става със шпатула. Изсипва се  във форма за торта (20см - моята беше по-голяма и стана доста тъничък блат), в която има хартия на печене, а страните са намазнени. 

Пече се 40 минути.  

Моята торта беше с двойна глазура, защото се обърках! Първоначално направих айсинг с лимонов сок и пудра захар, залях тортата, прибрах я в хладилника да стегне и почнах да си правя някакви други неща. И в един момент ми светна, че това, което Косьо най-много хареса тогава, беше глазурата от кисело мляко. А сега! Никога преди и никога след онзи сладкиш не бях правила такова нещо и подозирам, че  тогава чисто и просто съм си го измислила. В крайна сметка обаче разбърках 2 лъжици кисело мляко с някакво количество пудра захар, докато заприлича на глазура. Не беше обаче достатъчно гъста, затова добавих и 1 лъжица заквасена сметана и voila! 

Трябва да изчакате тортата да изстине преди да сложите глазурата.

Имах доста големи резерви, които обаче се оказаха неоправдани, защото цялото нещо изчезна за около 8 минути.  Борис собственоръчно изяде едно парче, а след това се опита да налази и това на Косьо.

Това е единствената снимка, която успях да направя!


Питате се какво й е азбучното на тази торта? Ами, името на Косьо, написано с ягодки отгоре.

Следващата ни тема е боб, нещо, което обичам много, но правя само по един начин. В Сол & Пипер обаче споделиха една много интересна рецепта за брауни с боб и мисля да я пробвам.

Ето и списъкът с темите. Обявяват се три седмици предварително, така че може да се подготвите!

Седмица 1 (1 - 7 януари) - нещо, което си готвил през миналата година и искаш да повториш. 

Седмица 2 (8 - 14 януари) - Мисо (Мизо) - Мисо е японска подправка, паста, която се прави от ферментирала соя, а понякога и с ориз, ечемик, пшеница, водорасли или други съставки. 

Седмица 3 (15 - 21 януари) - Руска кухня. 

Седмица 4 (22 - 28 януари) - 24 часа. Ястие, което отнема 24 часа, за да стане готово. 

Седмица 5 (29 януари - 4 февруари) - Ориз.

Седмица 6 (5 - 11 февруари) - Ямайска кухня.

Седмица 7 (12 - 18 февруару) - Задушено.

Седмица 8 (19 - 25 февруари) - Нещо, което преди не си харесвал. 

Седмица 9 (26 февруари - 3 март) - Бразилска кухня 

Седмица 10 (4 - 10 март) - Ферментиране

Седмица 11 (11 - 17 март) - Kawaii 

Седмица 12 (18 - 24 март) - Чушки 

Седмица 13 (25 - 31 март) - Пържене

Седмица 14 (1 - 7 април) - Азбуката 

Седмица 15 (8 - 14 април) - Боб 

Седмица 16 (15 - 21 април) - Южна Африка

Седмица 17 (22 - 28 април) - От нулата

Седмица 18 (29 април -  5 май) - Джинджифил

 

Автор: Мария Пеева

В една майчинска група решихме да се позабавляваме и си представихме, че сме съветници на правителството.

Първо направихме малка анкета по желание, в която взеха участие 358 души, което по някакво съвпадение се оказа точно 10 процента от групата.

Въпросът беше:

Ако зависи от вас в настоящата ситуация, днес, какво ще посъветвате правителството:

Опциите бяха следните:

Screen Shot 2020 04 09 at 10.31.58 

Ето и резултатите:

179 души гласуваха да се задържат мерките до 13 май без промяна.

115 души - да се обмисли постепенно отслабване на мерките.

40 души - да започне постепенно отслабване на мерките.

12 души избраха опция друго и поясниха какво имат предвид с коментари.

10 души избраха правителството да даде оставка и да назначи нови избори.

5 души избраха незабавна отмяна на мерките.

 90759287 10215878193683157 3301121682000838656 o

Подбрах някои по—интересни коментари:

Да признават вече, че сме в социален експеримент и да ни пускат да ходим навън. За всички, които са си загубили някъде чувството за хумор из стаите вкъщи, ШЕГУВАМ СЕ.

При нас в Чехия и в Австрия вече започна постепенно отслабване на мерките. Но за връщане на училище и отваряне на магазинчета, молчета и и салончета за красота, категорично не се споменава.  От днес отвориха вериги, свързани с домакинство, градинарство и планински хобита и спорт - Баухаус, ОБИ и др, заради Великден и топлото време. Хората ще искат да си оправят градинките, да си стегнат колелетата( тук много се карат колелета). И маските в гората, когато си само със семейството си не са задължителни вече.

Вирусът ще е тук и след 13 май, и след 13 юни. Той не си е тръгнал от Китай все още, защо си мислим, че от 13 май хоп и ще се изпари някъде в Космоса. Ми, не, няма да се. И не можем да живеем в изолация с месеци. Трябва да се мисли напред в бъдещето какви мерки да се предприемат, за да може поетапно животът да се нормализира. Идеята за ударно тестване на населението в Банско намирам за много добра. После цялото население трябва поетапно ударно да се тества.

Вирусът циркулира у нас, а и в Европа много преди да се обявяват първите случаи. Трябва да се види колко народ е изградил имунитет.

При нас (Испания) след Великден, ще започнат да отварят различни магазини, строителство и т.н.

Какво постепенно отслабване на мерките, тях просто ги няма... Днес, лято! Всички щъкат, няма маски, няма и помен от всичко.

Нямаше да позволя да се лети от и до рискови райони още с първия случай.

Да отворят парковете за разходка, защото затварянето им и полицейски патрули около тях е лудост.

Според мен, трябваше да се затвори всичко за 14, 21 или 28 дни, колкото е доказано, че си заразен. За този период държавата да спре плащания за осигуровки и кредити на фирмите и да плати заплатите на хората. Щеше да излезе по-евтино и да има реален ефект. Сега просто сме в някаква агония и чакаме, и ние не знаем какво. Не може да сме цял живот под карантина. Ясно е, че идеята е да се разболеем постепенно, за да издържат болниците, но за мен мерките, които се взеха са неадекватни в много отношения.

Сега аз съм без доходи, за да си гледам детето, детето не излиза в това слънчево време, но бабите от входа щъкат навън и ми обясняват, че страшно няма. Е, ми така може и до Коледа да откараме.

Да ни кажат "вие бяхте жертва на сладко отмъщение”…

За мен този срок 13.05. е далеч и е депресиращ. Не знам друга държава, която да е обявила в началото на април мерки до средата на май.

Според мен да задържат мерките такива, поне до Великден, след това да започнат обмисляне за постепенно разхлабване.

И без това всеки си прави каквото си иска, да отпадат всички забрани.

Да наемат адекватни специалисти по комуникация, които незабавно да започнат да оправят нанесените вече щети.

Правителството с лека ръка затвори всичко. Но на хората не се помогна. Защо не увеличиха платения отпуск, който се полага? Кой има 50 дни отпуск, че да си гледа децата вкъщи? Изказването "пускате неплатена", е просто абсурдно и за пореден път правителството показа колко е далеч от народа. Защото не само аз, ти, комшийката и приятелката ти не могат да си позволят да излезнат неплатен отпуск. А 80% от народа.

Трябва да се засилят мерките за дезинфекция - в автобуси, по улиците и т.н. Никъде не виждам да се дезинфекцира, както по другите държави.

Това поотпускане в Европа ще си е експеримент,а не че те са много наясно какво ще се случи.

Защо ние този път не изчакаме малко? Затова и отбелязах първия вариант /за изчакване/. Не че ми се седи в нас.

Ами ако не проработи и отново се тръгне към пик  Какво правим тогава.Ситуацията просто в момента е проба-грешка.

Да се надяваме на умните глави да измислят ефикасно лекарство.

Както казах и преди 2 седмици, време е да помислим как ще живеем с това от тук нататък. Трябва да се мисли за постепенно отслабване на мерките.. Между впрочем, ако някой реши да си стои вкъщи от тук до края на света, не вярвам, че някой може да го накара да излезд навън, така или иначе.

Отбелязах "друго". Аз съм за сегашните мерки, даже да ги затегнат още. В нашия град е пълно по улиците с хора. Няколко козметични салона работят... веригите за техника също... а и да ми обяснят как се гледа дете като и двамата родители ходим на работа сега? Знам, че много хора, особенно в нашия край са останали без работа и доходи, много е тежко. А нас накрая ще ни изгонят от работа, понеже се чудим как да я съчетаеаме с гледането на детето.

В Квебек пък се оказа, че нямало достатъчно пациенти в интензивното за спешно мобилизираните лекари. Та обявиха, че ще разпращат медицински персонал в старческите домове (търсят им работа). Много рано удариха спирачките тук, целта беше не да спрат епидемията, което е невъзможно, а да забавят развитието й само колкото да насмогне медицинската система. Имам чувството, че като отменят извънредното положение в Квебек, нещата ще се влошат стихийно. Защото при всичките щети, нанесени на икономиката, сме много далеч от колективния имунитет. Трудно е да се улучи точния баланс, но поне при евентуална следваща епидемия ще се знае по-добре как да се действа.

Аз съм за предпазните средства относно хигиена. Правителството ни не помисли нито за родителите, нито за бизнеса. Трябваше да си размърдат мозъците и на деца до 15 години един от родителите да ползва платен БОЛНИЧЕН, поради обявена карантина. До фалирали фирми можеше да не се стига ако бяха реагирал по адекватен начин относно сметки, кредити, осигуровки и т. н. Сега като всички са на борсата от къде ще им плащат?Не беше ли по-редно да помогнат на бизнеса, а не да го закопаят?!Луда работа!

На мен пък така да ми хареса, че си мисля, че няма да ми се връща на работа в офиса.

Аз предлагам да ви затворят още два месеца за назидание.

А вие какво бихте посъветвали правителството?

Още по темата: Аз пазя теб, ти пазиш мен

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам