Автор: Мария Пеева

Алекс е голямо момче, особено ако питате него. Ами да, вече е на 4 години и половина. Когато беше бебенце, все се гушеше у мен, бяхме като маймунка с малкото й. Каквото и да правя, той виси някъде по мен. Привързано родителство, дълго кърмене, знаете какво е - старата мода от времето на бабите ни все някога се връща, и то не само с разкроените поли и панталоните с висока талия. Честно казано, беше ми по-лесно да го гледам така и даже си бях свикнала. Баща му обаче много ревнуваше. Ами, нормално, той се върне в седем от работа и Алекс даже не го поглежда, все търси мама. “Меро, аман с това привързано родителство”, ми казваше. “Детето така си го омаяла, че само теб търси”.

После Алекс навърши две годинки, след някой месец приключихме с кърменето, тръгна на градинка и сякаш ме забрави. Татко му стана по-интересен. Дойде неговият ред да вкуси от  привързаното родителство. И както ревнуваше, изведнъж взе да му идва в повече. Което също е нормално. Алекс винаги знае какво иска и не се отказва, докато не го получи. Баща му отива да порита с приятели, Алекс виси на мрежата и крещи сърцераздирателно: “Татееее, татеееее”. Ванката сяда да вечеря, Алекс иска да се храни седнал в него, ръси му трохи по панталона, бърше се в ризата му, върти се като пумпал, бърбори и го прекъсва. Ванката отива да си вземе душ, Алекс седи пред вратата и крещи: Тате, акаш ли? (Тук не мога да не вметна една много забавна случка. Тоест, забавна за някои участници, за други - не чак толкова. Телефонът на Иван звъни, Алекс го грабва. Докато скоча да му го взема, вече е приел обаждането. И чувам едно сериозно детско гласче да казва: “Не, "посгодин" Пеев не може да говори сега. Той АКА”.) 

Ще ме попитате дали ревнувам? По-скоро не. Почти три години бях привързан родител. Нямам нищо против малко да се отвържа. Да изляза с приятелки без Алекс да плаче за мен, да си чета книжка, докато баща му го убеждава да затвори най-после тези ококорени сини светулки, да се къпя, без две малки юмручета да ми думкат по вратата.

Признавам си обаче, че напоследък започнах да се чувствам малко пренебрегната. Сготвила съм например някоя вкусна манджичка, че и супа, и десерт отгоре. Баща му минал за цигари след работа и купил едно шоколадово яйце пътем. И кой е най-любим? Тате. Избирала съм месеци наред най-красивият и подходящ конструктор за Коледа, татко му спрял за минутка пред магазина и грабнал едно камионче. И кой е най-якият подарък? На тате. Гушка първо тате, целува първо тате, радва се първо на тате, пита първо тате, за тате рисува първата картинка. Започнах да се питам дали не съм му втръснала на детето и къде бъркам, че все татко си търси.

Но ето че Алекс се разболя. Нищо кой знае колко притеснително - стомашен вирус. Но знаете колко са неприятни. Коремчето боли, повръщане, разстройство. Сложих го на диета, сварих кана с чай, дадох сироп против повръщане. Детето се посъвзе, но все още ми се струваше бледичко. И докато се възстанови съвсем, си прекарахме двамката сами няколко дни вкъщи. Вярно, работата ми позакъса, ама се начетохме на книжки, настроихме си гаражи и къщи, наприказвахме се на всякакви важни теми като:

- защо децата ги боли коремче,

- как така коремчето минава, когато мама те гушка,

- да не би мама да има вълшебни ръце,

- и бебето на Яна ли ще го боли коремче,

- ще може ли мама да гушка и него, за да му мине;

- защо болните деца ядат препечени филийки вместо понички,

- как мама не бива да казва, че Алекс има разстройство, а че е "машина за акане".

Много се смяхме с него, голямо гушкане му ударихме, и много мъдри мисли ми чуха ушите. Какво умно малко момченце ми е той… Накрая ми каза:

- Сигурно Яна ще гушка бебето, за да го излекува, когато го боли коремче. Защото тя е неговата мама. А ти си моята мама, и на мен ще правиш препечени филийки и чайче, и мен ще лекуваш с вълшебните ръце. Ти си моята вълшебница.

Усмихнах му се и го прегърнах. Знам, че щом оздравее и хукне навън, пак ще търси повече баща си, но нека бъде така. Какво е виновно детето, че не ги умея тези пусти мъжки игри? Важното е, че съм вълшебница. А ние, вълшебниците, можем много неща - да излекуваме болно коремче, да направим истинска къща от кашон, да опечем курабийки и да сготвим най-вкусната супа. Но най-вече имаме една особено специална магия - можем да обичаме, и без да искаме всичката обич за себе си.

Снимката на Алекс е от сватбата на батко му Теди с Яна - майката на бебето, което също някой ден ще си има собствена вълшебница да му лекува коремчето.