Автор: Мария Пеева

Муцката ми е приятелка от двайсетина години насам. Всъщност, тя ми е първата софийска приятелка, ако изобщо приятелите могат да се делят по местоживеене. Освен че ми е първата софийска приятелка, е и най-готиният и свестен човек, когото познавам. Ако изобщо приятелите могат да се класират по готиност и свястност. Муцката сега живее в Мексико и адски ми липсва, защото колкото и да сме глобално село, колкото и Интернет да ни свързва, друго си е да има кой да те прегърне на живо, да ти направи кафе с бейлис и да ти каже „Така е, муцка, животът е курав и сурав“. Обаче с такъв тон да ти го каже, че някак си да разбереш, че всъщност ти казва: „Животът е курав и сурав, муцка, обаче това, че теб те има на този свят го прави малко по-прекрасен, затова вземи забърши тия сълзи и сополи, и дай да си говорим за мъже и да се хилим като зелки.“

И тъй като Муцката има днес рожден ден, искам да ви разкажа една история с нея отпреди десетина години. Отишли сме ние с Пеев, Теди и Косьо, (аз бременна с Коко в пети месец), Муцката с гаджето си и дъщеря си Елена, и още сто човека тайфа на почивка в Банско. По някое време с Пеев решаваме да заведем момчетата на резервата на мечките. Пътуваме дотам сума ти време по оня гаден черен, друсащ път. Спираме само два-три пъти за пишкане, повръщане и други неотложни нужди. Най-после успяваме да се доберем до тази видна забележителност и вече се готвим за разходка из резервата, когато моя милост, успява да стъпи накриво на единствените две стълби пред сградата, полита напред, обхваща инстинктивно с две ръце хубавото си петмесечно коремче, за да спаси бебето и поема целия удар в камънака с красивата си физиономия.

После нещо ми се губи последователността на събитията. Бегъл спомен имам как Пеев и Теди ме мъкнат на ръце и ме слагат на някакъв плюшен диван. Помня, че се притесних дали е достатъчно чист, че съм с бяла рокля, пък то роклята ми цялата в кръв, по-мръсно от това няма накъде. Болка не помня, но докато ме носеше Пеев трепереше, както никога не съм го усещала да трепери, значи не ще да съм изглеждала добре. Подържаха ме малко на дивана, даваха ми вода, Иван звъня по телефона, говори си с Муцката, после с някакви хора за болници, накрая ме пренесоха в колата, а едни туристи като нас ме гледаха с толкова уплашени физиономии, сякаш всеки миг ще се разкъсам и от мен ще изскочи Пришелец. А то наистина коремът ми подскачаше от ритници. Явно Коко не беше особено доволен, че майка му без предупреждение го е качила на влакчето на ужасите. Много странно, но през цялото време изобщо не ме болеше, а освен това ме бе обхванало някакво безумно спокойствие и знаех, че всичко ще е наред с бебока.

Стигнахме до Разлог, Пеев вдигна адски скандал в болницата, защото нямат гинеколог. Отнякъде успяха да го изнамерят, той ме прегледа на ехограф и ми назначи някакви преливания. После разни хора се опитаха да направят нещо за лицето ми, но през цялото време повтаряха Пирогов, Пирогов, тук не можем, карайте я в Пирогов. Огледало никой не щеше да ми даде, мамка им. Сложиха ме да лежа в една стая, включиха ми системата. Пеев звънна на Муцката да дойде да ми прави компания, докато прибере багажа. Оказа се, че тя вече го оправила. Такава си е тя, експедитивна, на бърза ръка ги насмотала в хотела да отключат къщичката и всичко прибрала. Дойде да ме види в болницата, докато Пеев и момчетата натоварят. Мисля, че по-скоро дойде с тайната мисия да ме пази, за да не се видя на какво приличам.

Та както и да е, пристига тя в стаята, където са ме настанили, влиза, зяпва, после бързо се окопитва и ми се усмихва насреща, ама малко насилено, присяда до мен, хваща ме за ръката…

– Муцка, видя ли как се подредих. – й викам. – Много ли зле изглеждам? Не ми дават да се видя.
– А, прекрасна си. – ми вика тя – Съвсем леко си се одраскала, ама почти не личи. Чакай сега малко да си полегна, че нещо атмосферното налягане…

И Муцката ми припадна на леглото. Оттогава я майтапя как е дошла да ми дава кураж, пък като ме е видяла и аха, да се гътне от ужас, та трябваше аз да я свестявам. Мога още много да ви разказвам за нея. Как нито веднъж не я чух да се оплаче или да каже лоша дума за някого. Как се стопи пред очите ни и нищо не каза, докато не пребори сам-самичка оная, най-гадната болест, за която никой не обича да говори.

– Що не каза, бе, жена? – я питахме после – Да ти помогнем, да те подкрепим.

– Ами, зарежи – ни отговаря тя. – Трябваше после и вас да успокоявам.

Как веднъж отиде на ортопед и си беше обръснала само единия крак, щото не се сетила, че ще й прегледат и двата. Как записа да учи испански, защото харесва Хорхе Букай, пък после се влюби по интернет в мексиканец на име Серхио, (когото веднага дружно нарекохме Хорхе и досега така си остана), и замина за Мексико Сити. Все още е там. Не знам накъде ще я отвее вятърът моята Муцка. Но от време от време я сънувам, опънала крака на шезлонга (другия път непременно ше видя дали и двата са обръснати), просната до мен на някакъв неземно слънчев плаж, пие мохито, хили ми се насреща с оная закачлива нейна усмивка с трапчинките и ми вика:

– Казвах ли ти аз, муцка, животът е курав и сурав. Дай Боже всекиму.

Прочетохте ли Мамешката мафия? Може би ще ви хареса и нашата История с телешки опашки.