Напоследък все по-често класическите детски приказки и истории предизвикват сериозни противоречия. Версията на "Червената шапчица" с класическия финал изглеждаше твърде брутална, заради което се наложи да я осъвременят, приказките на братята Якоб и Вилхелм Грим ужасиха десетки родители и предизвикаха остри спорове в социалните мрежи, а сега се оказва, че дори романтичните истории могат да увредят крехката детска психика. 

Майка настоява да бъде свалена от учебната програма приказката „Спящата красавица“ заради „сексуалните набези“ на принца.

Хрумвало ли е на някого, че приказката за Спящата красавица трябва бъде забранена за изучаване, защото в нея има сексуално насилие? Вероятно не. Но ето че тази бдителна майка от Великобритания се скандализирала от сюжета и упорито настоява класическото произведение да бъде премахнато от програмата за изучаване в училище.

Според Сара Хол от Тинезид в популярните детски приказки много от женските персонажи са или в безсъзнание или пленнички на някого. Става дума за такива популярни героини на Дисни като Белоснежка, Рапунцел, Пепеляшка и Бел.

А приказката за Спящата красавица й се видяла крайно неподходяща заради непозволените действия на принца. С какво право на финала на историята той ще целува девойката, която е в безсъзнание, без нейно разрешение? Как децата да се ориентират кое е позволено и кое не, при такова явно пренебрегване на моралните норми? Това според Сара изгражда абсолютно неправилна нагласа за взаимоотношенията между двата пола. Въпросната целувка, която всъщност освобождава принцесата от проклятието на злата вещица, според майката не е нищо повече от „некоректно действие от сексуален характер“. Това я подтикнало да действа и тя позвънила в училището, което посещава нейното дете.

„В приказката за Спящата красавица се повдига въпросът за допустимото и недопустимото сексуално поведение. В съвременния свят не бива да постъпваш като принца.“ - казва Сара – Синът ми е на 6 години и попива всичко, което прочете и види.“

Майката допуска, че произведението може да се изучава в горните класове, където в часовете тийнейджърите могат да обсъдят рамките на позволеното и да поразсъждават над „литературния въпрос“: „Как се е почувствала принцесата, когато принцът я целунал без нейно съгласие?“

Всъщност Сара Хол ръководи компания за консултантска дейност по връзки с обществеността. Тя се замислила по темата, след като в Холивуд избухна скандалът, който принуди една от най-влиятелните фигури във филмовия бизнес Харви Уайнстийн да се оттегли, след разкритията за сексуални посегателства над актрисите, работили по негови филми. Хаштагът #MeToo обедини стотици жени, станали жертва на сексуално насилие, а разкритията им поставиха под въпрос морала на много известни имена от филмовия бранш.

Сара Хол обаче не е първата, която повдига въпроса за художествената стойност на детските книги.
По-рано тази година директорът на "Кингс Колидж" в Уимбълдън забрани в библиотеката на училището да бъдат добавени популярни детски серии като фентъзи поредицата „Артемис Фоул“, вампирския „Скълдъгъри Плезънт“ и серията за приключенията на Алекс Райдър, тъй като са „опростенчески, банални, брутални и не заслужават да бъдат прочетени“. Според г-н Андрю Холс четенето на книги с висока художествена стойност влияе пряко върху способността на хората да съпреживяват и съчувстват.

Защо ли всичко това ми се вижда вече прекалено?

Каква е вашата история за Спящата красавица след всичко казано?

Препоръчваме ви още:

Имало едно време секс
Темите табу
Сексуалното възпитание по света и у нас

Автор: Весела Величкова

Отново настъпва най-гушкащото време в годината. Обичам го... Декември. Колкото реално, толкова и нереално за нас. Отново се чудим кога мина цяла година, загледани в празничните витрини. Всеки иска да се сгуши някъде и хората, и врабчетата. Отново изпълваме сърцата си с надежда, че следващата година ще бъде по-добра за нас и по-щастлива.

Сякаш преди Коледа всеки става за малко по-добър. Притихва в себе си като белия пухкав сняг навън. Децата са щастливи от снега и пързалките. Възрастните все мърморят за студеното време, но в сърцата си тайничко завиждат на малчуганите за пързалките, шейните и безгрижния смях.

Децата отрано пишат писмата си до Дядо Коледа, като всеки ден добавят по още някоя още по-любима играчка, докато накрая ги дават на майките си в последния момент с надеждата, че Дядо Коледа още не е тръгнал и ще прочете писмата им.

Дните преди Бъдни вечер и Коледа винаги са ми били любими. Обичам суетенето около избирането на подаръците, последните приготовления, за да бъде всичко перфектно за празничната трапеза, но всъщност от колко малко се нуждаем тогава.

Само от шепа надежда, чувал доброта и сърце изпълнено с любов. Любими хора, които ни очакват, или които ние очакваме. Дебели пуловери и шалове. Снежинки, блестящи на слънцето, и очи грейнали от благодарност. Гушкащо време, мирис на борови клонки, мандарини и топли печени фъстъци.

Обичам да гледам късно през прозореца на Бъдни вечер. Тогава, когато всички отдавна са се прибрали по домовете си. Изживели са още веднъж незабравими моменти със своето семейство, разчупили са питката с паричката, смели са се и накрая са заспали щастливо.

Обичам да гледам как кротко вали снега през прозореца на моята кухня, само че на угасена лампа. Така навън е още по-красиво и светло. Отвън, на перваза, ме очаква едно малко снежно човече с очички и копчета от черен пипер, което винаги правя за дъщеря си. Кой знае, може би и за самата мен. Просто любим детски навик. Хубаво е, когато, още от сутринта, Снежко ти се усмихва през прозореца.

Понякога дъщеря ми иска да го вземем за малко при нас, на топло, и да го гушне, но бързо го връщаме обратно, защото човечето започва бързо да се топи в малките й топли ръчички. В гушкащото време и Снежковците имат нужда от прегръдка, но снежна.

Всичко е толкова притихнало и бяло навън, че изглежда приказно красиво. Гледам снежинките в светлините на уличните лампи и се радвам като дете. Сега те не валят плахо и самотно, а дружно, сякаш хванати за ръце, на големи снежни парцали. Снегът е покрил всичко със своята гушкаща пелена, като мек пухкав юрган. Пътеките са затрупани със сняг, колите, улиците, всичко.

Това е моментът, в който благодаря за всичко, което имам. Винаги на този ден пиша на едно малко листче това, което искам най-много да ми се случи. Пожелавам си го много силно и го пускам грижливо сгънато, пропито с надежда, да лети със снежинките.

Вярвам, че то стига там, където трябва. Може би не точно при Дядо Коледа, но някъде, където нашите мечти са чути и се сбъдват. Всички очакваме чудеса на Коледа, време е да ги допуснем в мислите и сърцата си отново.

Препоръчваме ви още:

Тази Коледа чудесата правите вие
Тя е Коледа
Коледният град-мечта

Автор: Весела Величкова

Бях тръгнала към магазина и чаках трамвая на спирката. Не бързах заникъде и бях сама. Рядко ми се случва, но точно тогава дъщеря ми много искаше да отиде с баща си в парка, а пък аз трябваше задължително да купя хляб и разни други неща.

Така че двамата тръгнаха към парка доволни, а аз поех към магазина. Разбрахме се по-късно и аз да се присъединя към тях. Седнах на спирката и се огледах наоколо. Изведнъж по велоалеята видях един татко и сина му да приближават. Бащата караше ролери, но по-скоро в момента се учеше, защото се виждаше, че едва се държи. Момченцето беше около 3-4-годишно и караше колело. Спряха точно до спирката, но явно чакаха някого, защото постоянно се оглеждаха назад. Бащата се опитваше да прави кръгчета, но не изпускаше сина си от поглед и постоянно му говореше нещо. В този момент на спирката дойде друг татко с неговото дете - японци. Детето беше по-малко, може би на 2-2,5 г., носеха кофичка и лопатки за пясък.

Направих им място на пейката, но те не седнаха. Гледах как бащата целува детето си и му говори нещо, прегръща го и му показва откъде ще дойде трамваят. Другият татко също постоянно говореше нещо на сина си (те бяха чернокожи). Изведнъж се сетих за рекламите на Бенетон с хора от различни раси. Ето че сега стоях и наблюдавах на живо татковци с деца от различни раси, сетих се, че и моето дете в момента се разхожда с баща си. Стана ми смешно, но и се замислих в същото време и реших, че ще пиша за татковците и любовта, която дават на децата си.

Тези четири или пет минути, през които ги наблюдавах, ми бяха достатъчни, за да видя любовта, която бащите дават на децата си. Любовта им беше по-различна от тази на майките, по-спокойна, по-уравновесена, но също толкова нежна. Мислех си как бащите винаги са по-спокойни от нас, майките, не викат за щяло и нещяло, докато ние постоянно нещо казваме на децата си. Да се пазят, да внимават, че ей сега ще дойде трамвая, да стоят по-далеч от него, да не паднат с колелото, да карат по бавно и т. н.

Нямаше я тази припряност и вечното натякване, какво и как да се прави. Такива сме, за съжаление, майките - винаги се тревожим, а бащите просто дават любовта на децата си, без да ги затормозяват излишно, когато се налага действат - без много приказки и увещания.

След малко таткото с ролерите и синът му започнаха да махат с ръце и да се смеят, обърнах се и видях, че по алеята се задава майката с още едно по-малко детенце, което се опитваше да бута баланс-колелото си, но явно беше уморено и само спираше. Майката се ядосваше и му говореше нещо разпалено. Личеше си, че малко й остава да му се развика, докато бащата, щом видя другото си дете, лицето му грейна и както беше с ролерите започна отдалеч да му показва как да придвижва колелото си. Гледайки баща си, то започна да прави това, което той му показваше, и да бута колелото си.

Беше малко смешно, а аз си помислих: „Дано не падне точно сега.“ Ето че таткото успя да накара малкото момченце да подкара колелото си отново, без почти никакви приказки, просто му показа какво трябва да прави, не бяха нужни разпалените думи на майката. В този момент видях, че трамваят дойде на спирката. Японецът и неговото детенце започнаха да пляскат с ръце и да се смеят, аз се качих в трамвая, а те останаха на спирката. Явно бащата беше дошъл само да покаже на детето си трамвая и да му махат за довиждане. Махнах на детето от трамвая, а то се зарадва още повече.

Ние, майките, сме убедени, че познаваме най-добре децата си, само ние можем да ги научим най-добре и най-правилно на всичко, по най-безопасния начин. Може би тази прекалена загриженост все пак е вредна, децата имат нужда от спокойствие, а не от постоянни атаки за хранене, обличане и т. н. с предупреждения: „Внимавай да не паднеш, да не се изцапаш!“… и всичко останало.

В този момент си дадох сметка, че бащите не казват дори и половината от нашите „полезни“ напътствия и въпреки това успяват да се справят по-добре от нас. Мислех си за тези неща и в главата ми натрапчиво започна да минава мисълта, че е време за обяд. Дали нашият татко ще се сети да нахрани дъщеря ни?

Бяха в парка на една площадка с пясък и пързалка, до тях има кортове и много обичаме да ходим там. Сложих в една кутия храна за детето и заръчах, когато огладнее да я нахрани, защото докато аз пристигна, ще стане сигурно прекалено късно.

Знаех, че мъжът ми мрази да я храня навън и постоянно да нося нещо за ядене, да не би детето да огладнее. Мрази това, но аз пък гледах детето да си хапва. Така че, честно казано, много силно се съмнявах, че нашият татко ще я е нахранил. Представях си, че тя се е заиграла, а той съвсем е забравил за яденето.

Затова минах набързо през магазина и се запътих към площадката. Вече бях убедена, че детето стои гладно, а баща му гледа как хората играят тенис на корт. Бях готова да се развикам, но когато ги видях отдалече, някак си речта, която се готвеше да излезе от устата ми, увисна във въздуха.

Детето и баща му седяха кротко на една пейка и той го хранеше, беше изяло почти всичко. Чак не можех да повярвам, нямаше натякване: „Хайде още една лъжичка, последно!“ Детето си ядеше и нещо си говореха. Видях отново същата спокойна и уравновесена любов между баща и детето му, която срещнах днес на спирката. Трябва да признаем – добре, че са татковците, за да могат децата ни да се порадват истински и спокойно на всичко, без притеснение, че ще се ударят, изцапат, останат гладни, жадни и какво ли още не, а и да не би да им е студено. Ще ми се и аз един ден да обичам детето си, без да му натяквам постоянно нещо. Надявам се да успея.

Препоръчваме ви още:

Да спасим бащите
Момичето на тати
Децата мълчат - значи ядат тебешир

В статията Моето трудно дете ви разказвам за най-малкия ми син Алекс, който има изключително силен характер. Ако детето ви е със силен характер, сигурно вече сте установили, че твърде често то не е склонно да приеме вашата гледна точка и това всъщност невинаги е лошо. Да го заставите да се промени е много сложно и по-скоро ще навреди, отколкото ще помогне. В крайна сметка нашата цел не е "да го пречупим" и да го превърнем в човека, който ние си представяме, че трябва да бъде, а да му помогнем да стане възможно най-добрата си собствена версия, нали така? Тези съвети на психолога се оказаха полезни за мен и баща му, и затова ги споделям и с вас.

Как да се държите с такова дете?

Старайте се максимално да проявявате емпатия и да му предлагате варианти за избор. Ако отказва да си легне, предложете му да прочетете приказка или му напомнете, че в стаята му го очаква любимата му плюшена играчка.

Опитайте се да създадете сценарий, при който биха спечелили всички. Когато искате да го убедите в нещо, внимателно подбирайте аргументите си – това дете очаква от вас честност. Какъвто и да е спорът, проявявайте разбиране. Обяснете защо не бива да обижда по-малкото си братче или сестриче, защо това е много неприятно и обидно. При нас с Алекс идеята за "обидно" работи много добре.

С появата на децата животът се променя кардинално. Това може да бъде обяснено и на хлапето. Важното е то непрекъснато да усеща, че го обичате и че винаги ще се грижите за него.

Дисциплината е важна част от възпитанието, но не по-малко важно е да умееш да намериш общ език с детето си.

Ето 10 съвета, които могат да ви бъдат полезни, ако възпитавате деца с характер.

1. Винаги се съобразявайте с възрастта му. Колкото е по-малко, толкова е по-зависимо от вас и толкова по-малко неща може да прави и разбира самостоятелно.

2. Съблюдавайте „йерархията“ сред децата в семейството. По-големите обикновено обичат да командват, а малките по-често са безгрижни. Този шаблон наистина е много разпространен. И това не е случайно – родителите обикновено са по-взискателни към по-големите деца.

Вижте и

Братя и сестри без вражди

3. Бъдете честни и справедливи с него. Ако такова дете усети, че е несправедливо критикувано, веднага ще заеме защитна позиция. В този случай трябва да постигнете взаимно разбиране. Ако е достатъчно голямо, за да разбере това, обяснете му и защо е трябвало да постъпите точно така.

4. Признавайте правото му на независимост. Такива деца например не обичат да им се напомня кога да си измият зъбите. Ако недоволства от такива съвети, просто му дайте списък с нещата, които трябва да прави – „всяка сутрин си миеш зъбите, обличаш се, закусваш… „ и т.н.

5. Вслушвайте се в мнението му. За него вашето отношение е важно. То иска да спечели одобрението ви. Отделяйте време, за да го изслушвате и да му вдъхвате увереност.

Прочетете и

Детето ми няма самочувствие

6. Уважавайте го. Ако усеща уважение в отношението ви към него, няма да изпитва потребност да спори с вас. Много често децата със силен характер се „сражават“ с родителите си, точно за да предизвикат уважението им.

7. Създайте му ред. Когато знае какво точно очаквате от него, в конкретната ситуация, му е по-лесно да контролира собственото си поведение.

8. Зачитайте мнението му. Това му помага да чувства уважението ви. Не е ефективно просто да казвате, че не ви харесват неговите идеи, опитайте все пак да ги реализирате на практика. Нищо, че не са идеални, затова пък детето ви ще е щастливо.

Вижте 10 ценни урока

9. Позволете му да се учи от собствения си опит. Повечето деца с волеви характер предпочитат да се учат от собствения си опит. Затова, когато им казвате да стоят далеч от горещия тиган, те могат да дойдат по-близо до него. В случаите, когато няма опасност за живота и здравето на детето, бихте могли да му позволите да направи това, което иска. Нека децата се опарят, по-добре е това да се случи навреме и да им даде ценен урок.

10. Не се притеснявайте и не се ядосвайте. Всичко се развива така, както трябва. Да са в непрекъснати сражения с детето си е нещо нормално за родителите на такъв „характер“. Но вие трябва да го научите не само да регулира емоциите си, а и да ги осъзнава.

Съветите са на Лиан Ейвила, семеен психотерапевт с над 10 години практика. Живее и работи в Калифорния.

Препоръчваме ви още: 

Мамо, скучно ми е

Слънчице или Кралят-Слънце

Помагаме или пречим?

12 признака на токсичните родители

Автор: Ина Зарева

Събуди се много рано. Децата спяха, а той и кучето прохъркваха в смешен синхрон. Обичаше да е будна точно през това време, когато нощта все още мързеливо се протяга, а денят нетърпеливо приижда. Застава с чаша силно кафе в опасаната във френски прозорци дневна и се чувства по средата на два свята. Срещу нея се изтягат върховете на планината, вдясно е все още пълен мрак, а вляво изгревът оцветява небето в стерилно розово, за да се роди слънцето. Тя все още може да избере да се върне в уютната спалня и да потъне в тъмни сънища или да се събуди напълно и да замеси деня с ръцете си. Твърдото кафе се оказва по-изкусително от топлото легло и тя изпраща последните щрихи от нощта и останалата в недоумение закъсняла луна. Взима апарата си и снима. Екранът му, запечатвал форми и цветове, попивал настроения и емоции, покорно запаметява и днешния миг.

25 години. Заедно. Тя и той.

Звучи неприлично старомодно в този свят на динамични връзки, на любов в емотикони и на онлайн разводи. Живот, така стремглаво препускащ към края си, че не му остава време за обичане. А за обичането трябва много време. То не е страстта, с която жонглираш парещ кестен, когото бързаш да съблечеш и да погълнеш. Не, обичането е бавното постоянство, с което катериш върхове и се спускаш обратно. Обичането е желанието не само да изкачиш висотите с този човек, но и отново с него да слезеш в ниското.

Обичаха се от първата разменена дума. Начинът, по който удължава „с” и „ш”, трапчинката, с която преглъща неизказаното, смехът с отметната назад глава, няколкото лунички върху носа, нейната коса, неговото рамо, ръцете им, които не се пускат и до днес. Обичаха и всички онези странности у другия, от които човек обикновено се смущава.

Отпива от кафето си и зарежда кафемашината за неговото. След малко той ще се събуди, ще провлачи чехли върху пода – първо левия, а после десния, водата ще плисне в банята. Пуска кафето му, той влиза в стаята с онова хлапашко изражение, което има само сутрин и което бързо сменя с примижала гримаса пред облечения в слънце прозорец. Първата им целувка. Тя му подава кафето и взима своето. Казват си: „Наздраве!“ и допират двете порцеланови чаши – навик останал им от първата сутрин, която посрещнаха заедно. Тогава чашите бяха пластмасови, а течността в тях – прозрачна като ръждива вода. Отпиват дълбоки глътки. Кофеинът рязко изпъва мозъците им. Тя го поглежда крадешком. Скрила е подаръка му наблизо, за да му го даде веднага щом той ѝ честити празника. Той отпива бавно и мълчи. С всяка следваща глътка, хлапашкото любопитство отстъпва на деловото мъжко излъчване и тя може да прочете по светлите линии в ирисите му как подрежда деня си, как съставя подредения си план, от който е почти непосилно да се отклони, как погледът му омеква, когато е наместил всичко и как допива с въздишка последната глътка будност.

Нищо за годишнината им. Нито дума.

Той е забравил. Колко прозаично!

Какво си е въобразявала тя – че е по-различна? Че някак ще им се размине? Че кризата на средната възраст, младата любовница, паяжината на рутината и мухълът на битието ще се разсеят небрежно и ще ги забравят? Че тя притежава цялата му любов, скрита в трапчинката, посребрения перчем и усмихнатата бръчица по слепоочието и никой друг няма право да я има? Че той ще спре живота си при нея, ще разтовари всичките вагони горчивина, разлъки, разминавания, изпразнени от съдържание думи и разложили се надежди, и повече никога и никъде няма да се запъти?

Облича ризата, която му купи при последното им пътуване. Закопчава се с маниакална вглъбеност. Не я поглежда. Не отговоря на някакъв подхвърлен в нищото въпрос. После припряно прибира ключовете и телефона си. Няма търпение да излезе. Тя усеща въздуха помежду им като въздишка на събуден вулкан. Целува я бързо и затваря вратата след себе си.

Нищо.

Вижте още Депресия или емоционално "прегаряне"

Тя сяда мъчително бавно пред своите любими прозорци. Планината е хипнотично близо. От тишината преди няколко часа няма и помен. Градът се е вкопчил в своя невротичен танц, шумовете се блъскат като изгубени птици, от които се откъсват малки пера и се забиват с болка в мозъка. Спирачки, клаксони, разплакани деца, нервни възрастни, едва поемащи си дъх бизнесмени, токчета на устремени към тях жени, ритмично и все по-близо потропване на бастун.

А болката, страхът и бездната от самотност я повличат все по-силно и безмилостно надолу и назад.

Първата им годишнина – бяха толкова бедни, че тя ряза косата си, за да му апликира картичка, а той ѝ подари бъдещата им къща, направена от кибритени клечки.

После - много годишнини, на които той винаги носеше кошница с рози, а подаръците му, с ювелирно изящните си послания, бяха планирани с месеци. Тя се чувстваше обичана, обичана, обичана. И засрамена, защото колкото и да се опитваше никога не можеше да засенчи неговата изненада със своята. Но независимо от все по-чувствените и напоителните им празнувания, те всеки път изваждаха онази първа картичка, направена с косите ѝ и неговата кибритена къща-мечта.

Децата им поотраснаха и също започнаха да се включват в празника със симпатичните си изненади – рецитираха стихове, измисляха песни, пълнеха албуми със снимки, беряха диви теменужки, разпръсваха ги върху главите им и ги караха отново и отново да разказват как са се запознали и оженили. Дъщеря ѝ вадеше сватбената рокля от дъното на гардероба, поглаждаше воала, налагаше я върху себе си и отсичаше, че ще се омъжи в нея. Синът им се сгушваше до тях и ги питаше какви деца са си мечтаели да имат. Смееха се на неговото детско лукавство, гъделичкаха се и се замеряха с възглавници.

Този празник беше по-голям от всички останали. Сватбата и това да са заедно беше най-трудното и изстрадано нещо в живота и на двамата. Бореха се с целия свят и със самите себе си. Бяха трудни характери, свикнали да живеят сами и без да се съобразяват с никого. Имаха съвсем различни семейства и приятели. Самите те бяха пълни противоположности. И все пак нещо в тях бе напълно еднакво. Те се вкопчиха в тази съкровена еднаквост, пазеха я, отглеждаха я и заложиха на нея единственото, което имаха – животите си.

После ставаше все по-трудно, все по-мъчително, все по-изпиващо силите и изтезаващо увереността им. Животът ги хвърляше от огнени морета в ледени склонове, от дълбоки пещери в безмилостни пустини. Но те издържаха, все така хванати за ръце, и вдигащи наздравици с пластмасови чаши кафе сутрин.

Децата напълниха още повече смисъл, любов и вяра. Двамата се преоткриваха като родители, смееха се на строгостта си, възпитаваха се в сериозност, но накрая отново всичко завършваше в пълните със смях и летящи възглавници вечери. А сутрин наздравиците бяха четири – двете чаши, изпълнени с тъмна нощ и две - с ухаещ на бебе млечен ден.

Работеха отдадено, лоялно, влагайки цялата си енергия, но парите не стигаха. Тя започна да снима – първо само децата им, но скоро това се превърна в любимо и при това доходоносно занимание. Усещането за мига и залавянето му, преди да изчезне, беше нейното надбягване с хищния живот, който се завъртя като центрофуга и тя все по-често чуваше накуцването му и ритмичното почукване на бастун, което неизменно приближаваше.

Младостта ѝ остана някъде из пустинните бури, а единствената утеха беше, че ги има него и тях. Когато погледнеше в светлите бразди на ирисите му, тя виждаше отново онова момиче, което режеше с размах косите си, поглеждаше го диво, дръпваше страстно от силната цигара, забиваше маникюр в шепата му и го повеждаше към поредни пещери и пустини. В огледалото бяха останали само бледи следи, все по-предпазлива усмивка и преценяващ поглед.

Прочетете и Последният мохикан на семейния живот

Как очаква да е още с нея, когато от нея нищо не е останало – каза си тя над празната чаша кафе. Колко пъти се е питала защо я обича. Защо я търпи с нейните емоционални порои и стихийни бунтове. Защо не ѝ изневерява. Та вече е толкова естествено хората да живеят в любовни многоъгълници. Самата тя е имала достатъчно предложения и възможности. Как да се възползва, когато той не просто я обича, той ѝ вярва за всичко. Как иначе биха минали всички тези катаклизми в живота си, ако не си вярваха.

До днес. Днес той е друг. Той е далечен. Няма я нейната бръчица върху слепоочието му. Няма го онова сгушване в прегръдките му, чиято сила и плътност не са се променяли 25 години. Няма го онзи поглед, вперен в нея, докато тя се гримира или облича.

Навярно е видял, че и нея отдавна я няма. Че любовта им, независимо от грижите е изтляла като старо огнище, че независимо от усилията е остаряла и пулсът ѝ е критично забавен, че независимо от обещанията и мечтите, те са двама нови възрастни, които кимват като към далечни познати на отраженията си.

Най-накрая ще могат да видят реалността в очите – и те, както и повечето им познати, ще се разделят тихо и елегантно. Ще запазят доброто родителско партньорство и ще се шегуват пред общите си приятели с някакви стари случки, като че още тогава са знаели какво предстои и това сега е съвсем в реда на нещата. После ще потърсят новите си партньори, с които бързо да забравят кои са и да съберат последния си куфар щастие в този техен така ехиден живот.

Да не би на нея да не ѝ е писвало никога?! Разбира се, че е. Ураган от скандали, айсберг от мълчания, цунами от спорове. В техния свят имаше от всичко. Но най-страшна беше пропастта, когато той не разбираше сълзите ѝ, а тя не оправдаваше гнева му. Тогава се чувстваха толкова чужди и далечни, че се вкаменяваха в своите половини от леглото и не смееха да се докоснат, за да не се разпаднат на малки парчета и после никога да не бъдат отново същите. Дишаха тежко като след решаващ мач, спомените от предишни скарвания палеха огньове в гърдите им, а празнотата от липсата на другия вледеняваше вените им. После много бавно се обръщаха един към друг. Казваха в един глас: „Съжалявам!“, избухваха в смях, вкопчваха се един в друг и любовта измиваше всичко като внезапен пролетен дъжд.

Днес е друго. Той е друг. И тя вече е друга, щом успя да издържи и да не му каже нищо. Кога се промени? На коя закачалка от многото им квартири и временни домове забрави спонтанността си? В кое от пътуванията загуби гърления си смях? В кой офис заключи безгрижието си?

Какво като е забравил? Нима не е показал достатъчно колко изцяло отдаден е на нея и децата им? Нима един подарък е всичко, което има значение за нея? Разбира се, че не е подаръкът! Но това е техният ден. Този, към който се стремяха от времето, когато бяха почти деца. Този, който ги превърна в това, което са. Не може просто да го забрави. Значи да е забравил нея.

Вижте и Щастливите двойки

Децата се събудиха, изядоха закуските си, целунаха я набързо и хукнаха към собствения си ден. По стълбите изсумтяха нещо като: „Честит празник!“, но тя не беше сигурна дали не ѝ се е причуло.

Възможно ли е съществуването на нещо да се е дължало само на нейната инфантилна потребност да го има? И никой друг да не отдава такова голямо значение, а да изиграва интереса си, за да ѝ угоди?! Ще трябва да ги освободи от това бреме - няма да има повече нейни празници, с които толкова много да се съобразяват.

След час вървеше забързано към студиото. Двойката вече я чакаше - предсватбена фотосесия – любовта се издигаше над главите им като ореол. В устата ѝ загорча. Ще започна да пия кафето си със захар - каза си и заподрежда декорите. Снимките ставаха повече от хубави. Виеше ѝ се свят, прималяваше ѝ, но нямаше как да спре – тези млади хора бяха изключително фотогенични и изпълваха кадъра с красота и емоция. Толкова много обичаше да снима подобни моменти единствено за себе си. Беше събрала стотици кадри от разнородните си ангажименти, в които любовта буквално можеше да се види. Независимо от възрастта, от външността, от фотогеничността, от повода, от сезона, от мига – това бяха снимки на любовта и на нищо друго. Събираше ги като доказателство, че не само при тях двамата любовта наистина съществува в онази нейна неприлична старомодност и лепкава последователност.

Дали да не започне да снима разводи – усмихна се криво зад обектива, докато продължаваше да увековечава целувките им.

Денят се превъртя като преял хищник и розовото отново запъпли, но този път от другата страна на прозорците ѝ. Беше се прибрала бързо след ангажимента си в студиото и се вкопчи в компютъра в продължение на дълги часове за обработване на натрупаните снимки. Спасяваше се в чуждите усмивки и щастие. Приличаше на отчаян художник, който краде от боите на другите, за да изрисува шедьовъра си. Но такъв нямаше. Пред очите ѝ се въргаляха багри единствено в черно и сиво, които сълзите ѝ размазваха в огромно, безплътно петно.

Обаждане от дъщеря ѝ – след час да е готова за концерта. Концерт?! Какъв концерт?! Възможно ли е да забравила кога е продукцията, за която упоритото ѝ момиченце се готви толкова дълго? Петното пред очите ѝ отново заплашваше да я погълне.

Душ, грим, любимата черна рокля, влюбените перли – както той ги наричаше, защото се целуваха през тях веднъж в един хотел. Сълзите давеха погледа ѝ, колкото и да се опитваше да се стегне, да забрави за себе си, да забрави всичко и това да бъде вечерта на талантливото ѝ дете.

Да, точно така – ще забрави всичко и ще се опита да подреди новия си беззвучен и безвкусен живот. Колко точно ще боли да скъса половината от себе си, да я дари на друг, да стане стерилно безкръвна и да запази достойнството и разсъдъка си? Колко време отнема умирането на чувствата, колко дълго е шествието след останките им? Колко струва да откупиш отново себе си? Колко по-празно от празното съществува?

Прочетохте ли Истински мъж?

Мислите ѝ прекосяваха града по-бързо от таксито, в което пътуваше. Задръстени улици, закъснели думи, застинали светофари. Това ли е всичко, заради което си тук? Слезе бавно от колата и вяло запристъпва към входа на залата. Щеше ли да издържи на погледа му, на въпросите си, на музиката под пръстите на момиченцето ѝ, която всеки път я разплакваше? Щеше ли някога да свърши този ден, да изчезне, като никога неслучил се и тя да се събуди над чашата си кафе отново цяла?

Отвори тежката, обкована врата и тишината я спъна. Мястото, в което толкова пъти бе плакала от радост, гордост и възхита към талантливата си дъщеричка, този път бе различно. Пианото не бе на обичайното си място, столовете, на които родители и гости тръпнеха развълнувани ги нямаше, светлините бяха по-ярки и силни, но най-променени бяха стените. Вместо нежната прасковена боя, те целите бяха покрити с огромни цветни снимки. С нейните снимки! Онези снимки, които доказваха, че еднорогът на любовта все пак съществува. Очите ѝ, вече свикнали със светлината, като в транс обходиха всичко и се спряха върху огромен плакат с нейното име и надпис под него: „Изложба: Любовта, която не виждаме“. Встрани стоеше той с огромна кошница рози, а трапчинката танцуваше заедно с шепота му: „Честит празник!“ Видя децата си – ликуващи, заради успешната изненада, множеството хора в средата на залата – приятелите, познатите и непознати лица, усмивките и избухналите аплодисменти.

После облегна прималялото си тяло на вратата и неудържимо заплака.

Препоръчваме ви още:

Не остарявай, любов
Фейсбук любовна история
Няколко мита за щастливите семейства

Ако има изкуство, което е пленило сърцето на българина, тази чест се пада на театъра. Но българинът е човек с голямо сърце и е оставил място и за любовта към литературата.

Романът „Афиши в огледалото“ на Радостина А. Ангелова събира тези две любови на едно място и отвежда читателя на пътешествие между декорите на времето. Силуетът на София, очертанията на софийските улици и тяхната история деликатно и ненатрапчиво ни пренасят през времето между вчера и днес, за да ни покажат скритата романтика на града, който расте, но не старее.

Замесен с късчета история и пълни чаши въображение, „Афиши в огледалото“ обхваща три години от живота на една от най-талантливите и незаслужено забравени български актриси. Три години от началото на XX век, в които Роза Попова завладява публиката като Медея и Маргарита, прави първи стъпки като поетеса и се сблъсква с най-драматичното събитие в живота си – любовта на Тодор Богданов.

Връстничка на Освобождението, известната като „българската Сара Бернар“ Роза Попова е „талант, изпреварил своето време“ (Кирил Зидаров). Още като ученичка съдбата я отвежда на прослушване за трупата „Сълза и смях“, където среща и бъдещия си съпруг Стоян Попов, днес по-известен като детския класик Чичо Стоян. Зрелият тогава мъж е актьор, преводач, драматург и писател с един брак зад гърба си.

Напълно пленен от шестнайсетгодишната актриса, Стоян скоро се жени за нея. Той първи съзира експлозивния талант на младата си съпруга – освен че играе всяка вечер на сцената, Роза сама превежда и режисира голяма част от пиесите, в които участва, и следи културния живот на страната. В периодиката от епохата могат да бъдат прочетени нейни критически статии за литература, живопис, скулптура.

През 1902 г. декемврийският брой на сп. „Летописи“ започва със стихотворение на Роза Попова. И понеже няма случайни неща, 115 години по-късно отново в началото на декември ще посветим една вечер на романа за живота на голямата българска актриса. На 9 декември (събота) от 18:00 часа в литературен клуб „Перото“ ще говорим за литература и театър, за София и любовта, за сцената и цената на славата.

Не един и двама обожатели са се опитали да свържат името си с талантливата актриса, поетите ѝ посвещават стихове, злите езици я преследват. Но на всички тях Стоян гледа с насмешка.

Една необикновена актриса не може да бъде обикновена жена, казва Стоян Попов на страниците на „Афиши в огледалото“. А авторът на романа Радостина Ангелова признава: Много пъти, докато работех върху ръкописа, си задавах въпроса дали духът на Роза Попова би одобрил Роза Попова от страниците на романа. Защото те, при цялата неизбежна авторова измислица, със сигурност са различни персони. И ми се струва, че отговорът е положителен.
 

Положителен със сигурност е и отговорът на Лия, втората главна героиня в книгата. Макар историческата нишка, свързана с Роза Попова, да е водеща, „Афиши в огледалото“ е съвременен роман – и заради модерния дух, уловен в онзи епоха, и заради не по-малко важния съвременен пласт в повествованието. Днешната история обхваща едва шест дни – шест дни, в които Макс и Лия се срещат и откриват себе си.

Когато Лия се запознава с колоритната баба на Макс и вижда стар афиш с името на Роза Попова – същия афиш, който е гледала в стаята си като дете, тя опитва да научи повече за актрисата. Онова, което открива, не е образ от миналото, а път, по който да върне мечтите си и да продължи напред.

Защото именно пътят напред – онова, което ни подтиква да се променяме, е в основата на „Афиши в огледалото“. Една книга за живеца във всеки от нас.

Радостина А. Ангелова е награждаван автор на поезия и разкази, номинирана е за наградите „Елиас Канети” и „Награда на София” за романа „Виенски апартамент” и е включена в европейския Топ 100 за най-креативните автори на хайку.

Премиерата на романа „Афиши в огледалото“ от Радостина А. Ангелова е на 9 декември (събота) от 18:00 в Литературен клуб „Перото“, НДК
 

Препоръчваме ви още:

Писмо до сестра ми
Две вълшебни детски книжки
Кутия с шоколад

Автор: Мария Пеева

СОУ “Братя Миладинови” ме посреща с усмивка в смразяващо студения зимен ден. Хлапетата от 4 А клас са толкова лъчезарни и сияещи от радост, че няма как да не прихванеш от тях доброто им настроение. Цял месец са очаквали Музейко, ми казват, а очичките им греят. После се радват на телефона, с който ги снимам и питат какъв е, а аз им казвам, че нямам идея кой модел точно е. “Също като мама”, заключава един симпатичен младеж с червени бузки. И с право. Хлапетата днес знаят толкова много неща, че се налага ние да се учим от тях, а не те от нас.
Учителката им, г-жа Светлана Милетиева е не по-малко усмихната. Всички искат да седне до тях по време на часа на Музейко. “Госпожата сега ще стане супер известна като нас, защото ще ни дават по телевизията”, се радват хлапетата. Като гледам с какъв хъс очакват научното занимание, съм сигурна, че някои от тях ще станат много, много известни учени някой ден. Което е и целта на днешния час. Да се поощри любовта на децата към науката и любознателността им.

Може би най-важно в случая е желанието на училището да покани Музейко. Иновативността на тези експерименти е, че изискват минимални ресурси и всеки учител може да ги въведе в часа си, а в същото време включват всички деца и малките ученици запомнят лесно така интересно поднесените факти.
Нели и Петя поведоха децата на приключение в света на енергията. Опитах се да запиша как протече урокът, макар че не знам дали ще успея да предам удивителното настроение и духа на любознателност, който цареше в класната стая.

Енергията е толкова вълнуваща, че някои хора дори я мислят за магия.

Затворете очи и си представете какво е светът без енергия? Ако нямаше енергия, Земята нямаше да се върти. Нямаше да имаме Слънце, защото то също е енергия и гори. Дори морските вълни щяха да спрат да се движат.

Как си представяте свят без енергия, деца?

Тъмнина, няма звуци.

А нас щеше ли да ни има?

Не…

Щеше да е много тъжно, нали?

Нямаше да има дори уай-фай! - притеснено се обажда едно симпатично хлапе от първите чинове.

Но в едни дебели учебници по физика пише, че енергията е способността да извършваме работа. Ама всякаква, дори да се преместим оттук-дотам. За всяка работа е нужна енергия. Затова и енергията е различни видове.
Каква е например енергията на фенерчето?

Светлинна енергия.

Пробвали ли сте да пипнете лампа, която е светила дълго? Пари, нали? Коя е тази енергия?

Топлинната.

А пример и за двете?

Отново гора от ръце - огън, слънце…

Можем ли без тях?

Не, разбира се.

Нели пали малка спиртна лампа.

Защо гори? Защото има въздух.
Наричаме горенето химическа реакция, защото превръща едно нещо в друго.

Това, което е вътре, се превръща в друго. С тази лампа взехме енергия от този спирт и я превърнахме от светлина в топлина.

Каква е тази енергия в такъв случай?

Химическа енергия.

Какво прави тя? От съчките получаваме топлина. От бензина получаваме гориво за колата.

А храната е нашето гориво. Ние как получаваме енергия? Хапваме си. Преобразуваме храната в енергия. По същия начин батерията има енергия.
С помощта на Кристиян получихме светлинна енергия от въртенето на фенерчето. Тоест, от движението ние получихме светлинна енергия.

За какво използвате вие енергията?

За игра, за тичане, за мислене в училище, казаха децата.

Дори и когато спим, изразходваме енергия.

Да се върнем на тичането. Следващият вид енергия е точно за това. Енергията на движението.

Освен светлинна и топлинна енергия, има ли нещо друго, което получихме от въртенето, тоест от движението?

Звукова енергия.
С помощта на розова тръба, която децата завъртяха във въздуха, се получи звукова енергия от енергията на движението.

Но какво всъщност е звукът? Защо чуваме звук?

Като завъртим тръбата, размърдваме частичките на въздуха и те започват да правят какво? Да трептят. И стигат до тъпанчето ни, което също затрептява и ние чуваме.

Кажете ми силен звук в природата?

Гръмотевицата. Заедно със светкавицата ги наричаме мълния.

Електрическата мълния има светлинна енергия, топлинна енергия, звукова енергия. А какво е електрическата енергия? Още древните гърци забелязали, че има неща, които се наелектризират - както кехлибарът, като се натърка с вълна. А „електро“ означава „кехлибар“. Така дошло и названието електричество.

Знаете ли какво е да се „наелектризира“?
Мария-Александра наелектризира един балон в красивите си къдрици. И после съвсем като на магия премести с тази енергия гирляндите от бюрото. От електрическа енергия получихме енергия на движението. А за да се убедят децата, че електрическата енергия е много силна, Марти задвижи и кенче с енергията от балона.

След това целият клас направи нещо уникално - електрическа верига.

Децата се хванаха за ръце и затвориха веригата. После Нели взе малка стъкленица, в която има батерия с малко ток и лампичка в другия край и децата видяха как той премина през всички и задейства светлината. Децата бяха проводници. Нели и Петя им показаха как дървото не е проводник и токът не преминава през него, а водата е проводник и енергията минава през нея. Накрая всички се хванаха и енергията отново мина през тях.

После децата направиха още един експеримент с батерия, в която има електрическа енергия. Ако пуснем електричество през кабелче с пиронче, то става магнит. От електрическата енергия получаваме топлинна и магнитна. Магнитите обикновено не изглеждат като пиронче с кабелче, а имат два полюса - северен и южен. И ако се доближат два различни полюса, те ще се привлекат, докато еднаквите ще се отблъснат.

Помислете сега кой е този огромен магнит, върху който сме стъпили и има север и юг. Земята с нейното земно ядро.
Какво е свойството на магнитите? Да привличат метал.
Тази енергия не се вижда, виждаме само крайния й резултат. Металните стърготини се подреждат по силовите линии. Магнитното поле на Земята ни предпазва от вредните лъчи на Слънцето. Ако например някой от нас отиде на Марс, там няма какво да го предпази, защото Марс няма такова силно магнитно поле като Земята. Северното сияние също дължим на магнитното поле.
Дойде и последният експеримент. Децата се разделиха на малки групички. Получиха по един силен магнит. Червеният полюс е южният полюс. Синият е северният. Децата сложиха магнита на дървената поставка. После им дадоха още един магнит, който трябваше да сложат с червената точка надолу. Магнитите се отблъскваха толкова силно, че никое детенце не успя да залепи горния магнит за долния.

Знаете ли, че най-бързите влакове в света в Япония се движат на принципа на ето такива магнити. На релсите има магнити, които карат влака да левитира, няма триене и съпротивление, влакът не се докосва до нищо и направо лети.
Това беше нашият урок за енергията. Какво научихме?

Какви бяха видовете?

Светлинна.

Топлинна.

Химична.

Звукова.

Магнитна.

Елетрическа.

През цялото време ние нито произвеждахме енергия, нито я унищожавахме. Какво правихме всъщност?

Превръщахме един вид енергия в друг.

Една пета част от всичката енергия, която тялото ни харчи отива за мозъка. Затова е важно да се храним добре. За какво още харчим енергия? За движение. Освен това и за електрическа енергия - защото сигналите, които мозъкът ни праща до органите, са електрически.

Ние никога не създаваме, нито унищожаваме енергията.

Затова можем да кажем, че енергията във Вселената е безкрайна и само преминава от една форма в друга.

Накрая на часа и гостите от Музейко получиха за спомен благодарствено писмо. През този учебен час много енергия премина в класната стая, енергия от всякакви видове. :) И едно мога да ви кажа за всичката тази енергия - тя беше позитивна. Не видях нито едно хлапе да се прозява, да се отегчава, да зяпа през прозореца или да се разсейва. Да, те ставаха и сядаха, участваха дейно, бърбореха и взимаха участие и научиха много нови неща. Хора, учила съм физика години наред, все пак съм завършила математическа гимназия. Но никога не съм била на по-интересен и забавен урок.

Музейко, чудесни сте! Убедена съм, че много от тези деца ще поискат един ден да станат инженери, химици или физици, благодарение на този час. Браво и на учителите, които специално бяха дошли на открития урок, за да почерпят добри идеи. Както и на училището, което покани Музейко и е толкова отворено за иновации. А на тези чудесни малки ученици пожелавам много успехи и да са все така любознателни.

Препоръчваме ви още:

Читателят живее хиляди животи
Гордея се с труда на моите родители
Откритото писмо на една майка

Наскоро популярен сайт зададе на фейсбук страницата си следния въпрос: „Ако можете да позвъните в миналото, когато сте били на 20 години, и имате 20 секунди, какво бихте казали на себе си?“. Коментарите се оказаха много интересни.

Купи си биткойни!

Платежната система с отворен код набира все по-голяма популярност. Биткойн мрежата се ражда през 2009 година, с пускането на първия клиент, и към януари 2016-а година на биткойн се падат около 90% от оборота в сегмента на виртуалните валути, изчисляван на 7 милиарда долара. Според експерти делът на виртуалната валута тепърва ще расте.

„Нямам време да ти обяснявам. Слушай и запомняй! Когато чуеш за биткойн, вложи в него всичко, което имаш! Това е! Дочуване!“

„Купувай долари, продавай ги по-скъпо и си вземи жилище в голям град. Всичко останало ще направиш както трябва. Ще успееш!“

„Купувай биткойни – сега можеше да съм милионер.“

„На Европейското по футбол в Гърция - 2004, заложи всичко за победа на домакините. И си купи акции на Apple.“

„Обръщай си стипендията в биткойни.“

„Свържи се с Цукърбърг и инвестирай във Фейсбук.“

Не се жени!

„Не се жени! Бягай зад граница!“

„Не харчи парите си за идиоти, по-добре пътешествай!“

„Скъсай с този идиот и се погрижи за себе си!“

„Не се жени за нея!“

„Не приписвай апартамента на мъжа си!“

„Не се жени за N и не раждай дете от него.“

„Остави цигарите и… мъжа си!“

„Бягай от него, без да се обръщаш назад!“

„Не се жени за този некадърен неудачник.“

„Непременно сключи брачен договор.“

„Отърви се от човека, който погубва живота и бъдещето ти.“

„Избягвай безхаберните мекотели амеби. Намери си грижовен и отговорен мъж, с образование и жилище, от добро семейство. Раждай до 30 години.“

Други


„Не е важно какво ще избереш: образование, семейство или работа, важно е да го правиш на "max". За да успееш към 30-та си година да запълниш поне една ниша. За да свършиш поне едно от тези неща: да създадеш семейство, да се образоваш или да направиш кариера. Така след 30 ще имаш време за недовършените неща. Защото иначе ще претърпиш пълно фиаско.“

„Добре си помисли, когато избираш професия, ти си способна на повече, отколкото си мислиш. Остави това глупаво „харесва ми – не ми харесва“. Мисли в перспектива.“

„Купувай долари и си вземи жилище. Не се престаравай с ученето, не е толкова важно. Не бъди претенциозна към мъжете. Стас не е дебел и плешив, Стас сега е милионер.“

„Прибери пръчките от испанското грозде в кухнята на топло. На 28-и декември температурата ще е минус 20. Ако направиш това, няма да провалиш бизнеса си.“

„Всичките ти мечти ще се сбъднат, но няма да си щастлива. Идеята да посветиш живота си на спасяването на животните е много по-добра, започни с нея.“

„Този мъж е забележителен. Не захвърляй бизнеса си. Не пилей доларите си без сметка. Раждай деца. Не харчи парите си за вещи. Наслаждавай се на живота.“

„По-малко амбиции, повече отговорност.“

„Защити дисертация.“

„Не напускай системата. Вложи максимума от себе си.“

„Ще срещнеш Алекс, омъжи се за него. Каквото и да става - не се развеждай.“

„Престани да мислиш за външността си, ти си прекрасна!“

„Можеш да излизаш с компания на всеки два дни, но не го прави непрекъснато.“

Не всички обаче смятат, че идеята да променят съдбата си е добра.

„Страхувам се, че едно такова обаждане ще предизвика „ефекта на пеперудата“ и всичко ще се промени. Тогава не бих имала това прекрасно семейство. Не! Ако ми предложат да позвъня в миналото си за 30 секунди, бих поискала да ги заменят за сън – ето това сега никак не ми достига.“

„Не променяй нищо в живота си, нека всичко си върви, както е писано.“

„На 20 никого не слушах. Мисля, че не бих послушала и себе си от бъдещето. И бих постъпила правилно. Животът е хубав, защото е неповторим.

„Не бих искала да звъня. Не съжалявам за нищо, бих преживяла всичко, както досега, заедно с грешките, сълзите, отчаянието и щастието.“

„Как пък не. Ние никога не слушаме какво ни казват околните, а ще повярваме на глас от телефона.“

А вие какво бихте посъветвали по-младата си версия?

Препоръчваме ви още:

До 20 - учете, след 50 - работете с млади хора

Хлебарки, будисти и бомби

Най обичам