Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Таванска стая

Автор: Ина Зарева

Преди живееха отсреща. Бяха само двамата, само млади и само влюбени. Имаха: една котка, едно легло, два стола, един шкаф, едно котлонче, един куфар дрехи, една тенджера, четири порцеланови чинии, малко прибори, много книги и съвсем нищожно пространство в таванската стаичка. Редуваха лекциите с работа на смени и понякога дори не се засичаха, ами общуваха с бележки:

„Моля те, моля те, да се наспиш! Аз не съм ял, за да има храна за тази вечер. Затова не чисти, не готви, нищо не прави, само си почини! Обичам те!“

„Щом ти няма да ядеш и аз няма! Напазарувах и сготвих. И купих цигари. И те обичам!“

„Взех тъпия изпит с 6 само заради теб. Обичам те!“

„Повишават ме в работата, ще черпя довечера. Обичам те!“

Вечерите им заедно бяха обвити в евтин цигарен дим, пулсираща китара, родени в тъмното стихове и големи пакети с мечти, които грижливо подреждаха един върху друг, чааак до ръба на малкия, скосен таван.

Обаче невинаги беше само така. Тя беше бурна, мнителна и инатлива. Не можеше да преглътне лесно разни битовизми, съмняваше се, страхуваше се за по-нататък, все нещо искаше и за нещо страдаше. Ядосваше се, крещеше и най-лошото – чупеше чинии в гнева си. А те изобщо не бяха в излишък. Един ден реши, че не може повече така – нямаше вече от какво да ядат! Седна и написа всичко, което мислеше, което чувстваше, от което се страхуваше, в което вярваше или не вярваше, което ѝ харесваше и което мразеше, което е и което никога нямаше да бъде. Остави писмото, вместо обичайната бележка и отиде в университета с обвитото в мъка, твърдо убеждение, че когато се прибере него вече няма да го има. Кой би издържал такъв змиеносен инат, че и с претенции?! Но вечерта той я чакаше, седнал пред един куп пластмасови чинии и през танцуваща усмивка каза:

- Да си имаме за годините напред.

И остана.

Тя всъщност се държеше така, защото никак не се харесваше тогава. Никога нищо не ѝ беше достатъчно от нея си. Не беше достатъчно слаба, не беше достатъчно висока, не беше достатъчно умна, не беше достатъчно отлична. И все се доказваше, и все се бореше със себе си, и все се съмняваше в мнението на останалите, защото не съвпадаше с нейното.

Сега, вперена в прозореца, ѝ се искаше да може да изтича боса през улицата, да се върне в онова старо тяхно вкъщи – с малката стаичка и големите мечти – да се намери, да извади цигарата от устата си и да си забие такъв шамар, че да ѝ кънти поне 20 години напред. Ей това искаше! И да се затича обратно към себе си, че да не си губи повече времето с онази щуротевина там.

Обаче сега отсреща живеят друго момиче и друго момче. Стаичката отдавна я няма, само духът ѝ понякога витае около новата, висока сграда и любопитно оглежда апартамента, който се кипри на нейното си място. Та в него са момче, момиче, куче и компютър. Момчето не мърда от компютъра си по цяла вечер. Момичето влиза, излиза от стаята, гушва красивото хъски, после отива до момчето, навежда се над него, целува го нежно, но той не отмества поглед от екрана и за секунда. Тя пак излиза, връща се с димяща чаша, оставя я на бюрото му, а той отново не я поглежда. Кучето ги наблюдава съсредоточено около минута, въздъхва, обръща им гръб и заспива. Момичето влиза още няколко пъти – все така ефирно нежно прошепва нещо на любимия си и го целува, а той все така прилича на вперен в монитора сфинкс.

Идва ѝ да му хвърли камъчета по прозореца, да му напише бележка и да я залепи на нейния прозорец, така че той да стане веднага оттам и да отиде при момичето, да погали красивите му коси, да целуне кучето си, да вдъхне отново живота си и да покани вътре духа на онази така щастлива таванска стая.

В нея имаше едно малко, много малко прозорче, през което тя се надвесваше, за да види кога си идва той. Наричаха го клюкарничето. Днес имат огромни клюкарници, които също обичат, но те са в такава близост със съседните, че вместо човек да погледа залеза, се ядосва за чуждите кучета и любови.

Когато напуснаха малката стаичка тя плака с месеци. Редуваха много квартири и жилища през годините, с много повече чинии, мебели и с още повече приятели, които спяха по диваните и прегладнели, изяждаха до дъно спретнатите набързо ястия. Но където и да живееха, колкото и заети да бяха, поне веднъж месечно отиваха до онова тяхно първо „вкъщи”. Гадаеха дали някой го обитава. Гледа ли през тяхното прозорче? Вижда ли ги?

Проследиха промените из целия квартал - нароилите се кооперации с бебешки дрехи по терасите; обновените пейки, на които преди седяха и гадаеха какви ще са децата им, докато се закачаха с чуждите; все по-стеснените поляни с четирилистни детелини, върху които се заричаха колко прекрасни родители ще бъдат и никога, ама никога няма да се карат и да наказват.

После показваха на децата си къде се е родила мечтата за тях, а когато те започваха да се карат и да се надпреварват – кой от двамата е бил по-първата и по-важната мечта, им се скарваха и ги наказваха да седнат мирни на същите тези поляни.

А накрая се върнаха и заживяха отсреща.

И пак им беше хубаво. И пак си пишеха бележки, но вече в телефоните. И пак се обичаха.

Обаче тези двамата отсреща не я оставяха да спи. Непрекъснато ги мислеше. Какво толкова има да прави той всяка вечер? Какво по-важно може да има от нежното момиче? От димящата чаша в ръката ѝ и от ефирната ѝ целувка? Тя как го издържа такъв? Как така не троши чинии?

Дали, ако те имаха телефони и компютри тогава, бележките им щяха да бъдат по-различни? Дали онова дълго писмо – излияние, щеше да бъде толкова решаващо, ако го беше оставила да свети на екрана? Дали, ако ги нямаше петната от сълзите ѝ по него и не беше попило парфюма от китките ѝ, той щеше да заложи живота си на нея и купчината пластмасови чинии? Дали, ако го беше изпратила на месинджър нямаше да се промени живота им по-бързо? Ами, ако не беше сийнал?

Стани бе, пич! Стани веднага оттам, ако изобщо си жив, дишаш, имаш пулс и някакво останало сърце, отдели поглед от бездушния си монитор и отиди при нея! – тя напъва всичките си сетива, трети очи, тайни чакри, телепатични способности, хипноза, но нищо не се случва. Той продължава да стои вперен в екрана. Чашата отдавна вече не дими и не очаква да бъде докосната.

Вместо него става бабата, която живее в съседство. Светва лампата и запъпля със скованите си крака по студения под. Има пълна тераса с цветя, които отглежда така грижливо, като да са истинските ѝ внучета. Понякога помахва към децата ѝ и дори им се усмихва, но когато види нея и погледите им се срещнат, тя дори може да чуе тихото ѝ мърморене:

- Да си отчува малко цветята, че са заприличали всичките на кактуси. То не може само да ги сади и полива. Трябва и време да им се обръща, да им се говори, да се обичат. И сега е седнала цяла вечер пред тоя прозорец – не иде да си види децата и мъжа, дето отдавна си легнаха, ами се е вперила като самодива там. Ей така ще ѝ иде живота в тия прозорци, ама за цветята ѝ ще ме е най-жал.

Нощта отпуска натежало тяло. Само духът на малката таванска стая обикаля неспокойно наоколо – нанася се в сънищата, преподрежда големите пакети с малките мечти, събира обитателите си, мебелира се от кукленските къщи и паркира метални колички под малкото си прозорче. През него гледат момче и момиче и щастливо махат на момчето и момичето, които ги гледат от улицата.

Отнякъде долита звук на счупена чиния.

Мониторът отсреща угасва.

Препоръчваме ви още:


Жега
Не се лъжи, животът е майтапчия
Всичко е любов

Последно променена в Петък, 17 Ноември 2017 17:39
Прочетена 8122 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook