Ние искаме да дадем на децата си най-доброто и да бъдем примерът, който да следват в живота си. Загубата на работа за много от нас е крах на тези надежди. Но това не означава, че стойността ни като родители е пострадала. Можем ли да бъдем безработни и въпреки това добри родители? За някои този въпрос вероятно е абсурден – нужно ли е изобщо да търсим връзка между родителството и работата, или нейното отсъствие? Но трябва да признаем, че много от нас си задават този въпрос, ако се случи да изгубят работата си за по-продължителен период.

Неочаквано оставаме без работа и дълго време не можем да си намерим нова. Тази изолация, особено ако е продължителна, накърнява чувството ни за социална значимост. Заради нея можем да изгубим увереността в способностите си като родители. Завладява ни страхът, че щом сме „прогонени“ от света на работещите, вероятно и в други сфери на живота няма да бъдем на висота.

Какво ще се случи, ако вече не отговаряме на очакванията на децата си?

Те могат да ни сравняват с родителите на своите приятели и да решат, че сме по-неспособни от тях. А как да бъдем авторитет за поколението си, ако ни тормози чувството за вина? Какво ще се случи, ако детето престане да ни слуша и ни „замери“ с репликата: „Откъде-накъде ще искаш от мен да върша различни неща, щом ти самият не можеш да си намериш работа?“

Капанът на проекциите

Как възниква усещането за собствената „некадърност“? Безработицата ни поставя в ситуация на висока неизвестност. За да я понесем, трябва да умеем да си вдъхваме кураж. Тази способност се формира още в детските години.
Ако собствените ни родители са ни обвинявали и критикували за всяка грешка, като възрастни ние се превръщаме в безпощадни критици на самите себе си. Всеки неуспех, особено по-сериозния като загубата на работа, ни измъчва с чувството за вина и срам. И това усещане, за собствената ни „некадърност“ ние започваме да проектираме върху детето: струва ни се, че ни смята за лоши родители, че не ни обича и ни обвинява за ситуацията, в която сме. Но все пак неуспехите са естествена част от живота. Можем да преживеем обида, страх и да не се предадем. Ако не се оставим на отчаянието, а поддържаме активна позиция и сме способни трезво да разсъждаваме и да търсим решение, ще успеем да съхраним самоуважението си и уважението на децата си. А те ще научат един много важен урок – как да посрещаш изпитанията и да ги преодоляваш с достойнство.  

Езикът на любовта

Всички искаме децата ни да растат щастливи. И често в това понятие влагаме смисъла – безоблачно, обезпечено детство. Може дори вълшебно, ако като истински вълшебници задоволяваме всяко тяхно желание. Но ако сме безработни ще трябва да се простим с тази красива мечта. Трябва ли да съжаляваме за нея? Идеалното детство е илюзия, при това съвсем не безопасна. Детето, на което всички прищевки се задоволяват, не е най-щастливото. То е лишено от възможността да желае и да мечтае за желаното. Освен това да задоволяващ всеки детски каприз, не означава ли да отгледаш нещастен възрастен? Една от най-важните задачи на родителите е да подготвят детето за реалния живот, в който не получаваш всичко веднага, а някои от желанията ти са просто неосъществими. Излиза, че все пак детето трябва да се сблъсква с ограниченията, за да се научи да преживява излъганите си очаквания. За някои може да е парадоксално, но ситуацията с безработицата открива пред родителите нови възможности за проява на любов и привързаност. Можем да отделяме много повече време на детето си: да общуваме с него, да се опознаваме по-добре взаимно да правим различни неща заедно. Можем да открием свой език на любовта, който да заличи в голяма степен материалните загуби.

Безплатната радост

Как да обясним на детето, че се налага семейството да промени начина си на живот, защото мама или татко са останали без работа? Преди всичко не бива да го натоварваме с емоциите си, да показваме раздразнението, обидата или страха от начина, по който са се отнесли с нас. Да, нужно ни е време да преосмислим ситуацията, за да не е толкова силно заредена с напрежение – случилото се вече е факт, не е края на живота ми, сега трябва да помисля какво да предприема оттук нататък. Когато говорим за промяната с детето е най-добре да избягваме обобщенията – ще ни бъде трудно, ще живеем по-зле. По-добре е да ползваме конкретен пример: това лято няма да можем да отидем на море, но пък ще погостуваме на баба и дядо. Можем да включим по-големите деца в семейния съвет, когато анализираме ситуацията, обсъждаме какво предстои и планираме бюджета. Тийнейджърът трябва да разбере, че мнението му се зачита, че е пълноправен член на семейството и вече може да поеме някои отговорности, да стане активен помощник в сложния за семейството момент. Взаимното уважение укрепва отношенията и го сближава с родителите, защото се чувства техен партньор.

И, разбира се, много е важно при всички тези трудности радостта да не напуска семейството. Колкото и да се е понижило материалното ниво, винаги можем да си позволим някои малки удоволствия или празници – излет сред природата, съвместни игри и занимания, вечери на всеки член от семейството – възможностите са много стига да имаме желание и сили да надвием отчаянието. След време ще гледаме на този период като на осъществена възможност за сплотяване. Нищо не сближава семейството толкова, колкото споделените трудности и битки.

Източник: Psychologies

Препоръчваме ви още:

Децата и парите 
Мъжете, жените и парите
Най-добрият татко на света