Аз бях самостоятелна, успешна, млада и щастлива жена, познала истинската любов, майчинството и върховете в личния си професионален път. Имам прекрасно дете, любящи родители, много приятели и подкрепящи колеги. Пиех добавки и редовно си правех профилактични прегледи. Един ден лекарят каза „карцином“, при прегледа, и животът започна да тече бавно и лепкаво с кънтящите повторения, които чух в онзи съдбовен момент.

Ракът беше част от мен и вече нищо не можеше да бъде същото. Всеки се е докоснал до това страдание чрез свой близък или познат, чул е, или е чел, или е пращал sms-и с искреното желание да помогне и подкрепи някоя невинна жертва. Но нищо не може да се доближи до онова чувство, което стимулира моменталното дълбоко и крайно отчаяние, носено на крилете на тази присъда. Как се живее със страха, че родителите ти може да те надживеят? Къде да прочетем за борбата с ужаса, че няма да видим детето си на абитуриентския му бал? Няма такива ръководства, сам си. Ти и бодрите ти амбиции поемате по различни пътища, а пресичането им изглежда все по-малко вероятно – време е да пуснем контрола.

Край с планирането на пътешествия, празненства, командировки и нов цвят на косата. Край с косата. Ежедневието вече е изтъкано от малки стъпки, предначертали най-много утрешния ден с голяма вероятност и това да не е окончателния вариант на графика. Всички твърдят, че си силен и ще се справиш, през повечето време дори сам вярваш в това, но тихият ужас се е навил като огромна отровна змия в душата ти и често те задушава, увивайки се около мислите ти. Питаш се какво се случи и как така има чудеса с обратен знак. Няма време за повече от това да вдигнеш последните остатъци от себе си, за да се хвърлиш в битката на/за живота си.

И така се разделяме с илюзията, че ако правим всичко по най-правилния свой начин, на нас страхотии не могат да ни се случат. Понякога просто нещата не зависят само от нас. Странно звучи все още дори в моята глава. Но реалността е такава, а приемането е болезнен процес. 

Този текст ми прати една жена, която се гордея да наричам своя приятелка. Тя вече е добре, смаза ужасната болест с присъщата си усмивка, докато ни разказваше вицове и ни вдъхваше кураж - тя на нас, а ние на нея.

Не знам защо публикувам историята й точно в днешния ден, когато споделих призива да помогнете на детето на Албена. Може би просто имам нужда от надежда. Всички имаме нужда от надежда. А също и от осъзнаване, че животът ни не винаги зависи от нас. От нас зависи само как ще го изживеем.

Препоръчваме ви още:

Супербебетата не плачат

Един много личен разговор

FUCK CANCER

Виктория Бешлийска/WordsDoWorlds

Баба ми и дядо ми бяха учители в гимназията на село, а родителите ми са лекари. Расла съм в началото на 80-те, когато за доброто възпитание си имаше точна дефиниция и общоприета представа – да се уважават възрастните и да не им се повишава тон; да не ги прекъсваме, докато разговарят; да не им пречим да гледат новините; да питаме дали може да станем от масата, след като сме се нахранили; да ходим на школа по пиано за музикалност и на балет – за добра стойка; с непознатите да говорим на „Вие“; да поздравяваме винаги хората, живеещи в блока, на същата улица, в същото село. Особено това с поздравяването толкова ми е било набивано в главата, че не можех да си представя да подмина човек във входа или на улицата просто ей така. Познат, непознат – няма значение, едно звънко „Добър ден!“ винаги трябва да ознаменува срещата на детето с възрастния.

Когато си ходех на село през ваканциите, преди всяко излизане до магазина или до читалището, баба не пропускаше да ми заръча: „И като срещнеш някой човек на улицата, да му кажеш първа „добър ден“, защото като те попитат чие момиче си и кажеш, че си на Бешлийски, да знаят, че си добре възпитана“. След това ме караше да си облека чисти дрехи, да се среша, да си сложа в джоба бодрия дух и чак тогава да отида за един хляб. Тръгвах аз на дългото 200 метра пътешествие до фурната или на 500-метровото до хранителния магазин „Бяла магия“ (с прикрепен към него дневен и нощен бар!), заредена с ентусиазъм за поздравяване. Тогава, в края на 80-те и началото на 90-те години, селото не беше толкова безлюдно, както е днес, и стопаните на къщите си бяха живи. Бабите все още бяха здрави и можеха да седнат на пейките пред дома, за да поговорят по съседски или, ако са сами, да погледат кой ще мине. Мъжете пък все още се събираха в бръснарницата на Асан да играят карти, ходеха до пощата да плащат сметки или да уредят някоя работа в кметството. С две думи, по улиците се срещаха хора, поне по трима-четирима ще видиш в посока.

И ето, наближавам пейката, на която е поседнала жената на Младен. Тя не ме е виждала от миналото лято и не може да ме познае. Отдалече й извиквам: „Добър ден!“ и се усмихвам, откъдето започва и разговорът като по сценарий: „Добър ден! Чие момиче си ти?“. Отговарям - "На Бешлийски." - „Ааа, на доктора ли си?“ - "Да, на доктора." - „Малката или голямата?“ - "Малката." - „Брей, Вики, ти ли си? Браво, браво, колко си пораснала!“ А после следва и дежурният разговор за родителите ми, за сестра ми, за училището и: „Хайде, много здраве на баба ти и дядо ти!“. И така всеки път, никога никого не подминавах. Единственият, когото за толкова години не поздравих нито веднъж, беше Томата, местният чешит, който изобщо не ми обръщаше внимание, когато профучаваше край мен с колелото си, пък и честно казано, като дете изпитвах страх от него, защото често си говореше сам и доста несвързано, а и винаги беше навъсен.

Накратко: въпросните „добър ден“, „добро утро“ и „Довиждане, приятен ден!“ така ми бяха насадени в съзнанието, че по-късно, когато вече бях в гимназията и повечето време вкъщи прекарвах в детската стая, при всяко влизане в хола при родителите ми казвах: „Здравейте!“ – това се случваше на всеки половин-един час и баща ми чак го избиваше на смях. Но навикът си е навик.

Преди година и половина със семейството ми се преместихме на ново място. Кооперацията е в централен столичен квартал, от така издигнатото в култ ново строителство. Състои се само от един вход, на шест етажа с по шест апартамента. За да влезете във входа, от улицата, трябва да преминете през 10-метров тунел, който отвежда към заграден малък двор, самостоятелен за блока, и използван, естествено, за паркинг. Тоест, щом влезете в тунела, е ясно, че най-вероятно сте ни съсед. За тези 18 месеца, откакто живеем тук, установихме, че хората от блока са предимно млади двойки или семейства с малки деца. Единствените по-възрастни съседи са бившият домоуправител на входа – изключително елегантен и възпитан господин на около 55 години, и настоящата домоуправителка, много мила, отзивчива и културна жена, горе-долу на същата възраст. Това са и почти единствените хора, с които се поздравяваме в рамките на нормалния тон.

Ето как изглеждат другите съседи и какво се случва, когато сутрин срещнат моето ведро: „Добро утро!“. Но за да съм напълно откровена и да си представите цялата картина, може би е редно да спомена, че по време на описваните събития аз съм във второто си майчинство. Сутрин излизам да заведа голямата дъщеря на училище и се връщам обратно вкъщи към 8:10 ч. Обикновено нося дънки, зелена парка и любимите ми кларкове или удобни кецове. А също и два-три топли ухаещи кроасана в книжен плик под ръка. В този момент почти всички съседи излизат за работа и за училище. Вероятно повечето от тях ме мразят, защото се прибирам на топло вкъщи, когато те цял ден трябва да ходят и да орат в офиса. Може би и те искат поне един път да са неглиже в понеделник сутрин и затова презират факта, че аз „нямам работа“ по цял ден, но това са само предположения. Ето какви са фактите и моите съседи.

Тийнейджърката от 5-ия етаж

Висока поне една глава над мен. Редовно е със слушалки, върви приведена напред, походката й е леко грубовата и с цялото си изражение крещи: „Ох, к’во ме занимаваш?“. Ако се срещнем в задния двор на блока, ме подминава най-невъзмутимо. Ясно е, че не ме чува, защото е със слушалки, но със сигурност ме вижда. Това, че се разминаваме на метър разстояние, й носи утеха, че няма никакъв ангажимент към тая жена, чието име не знае и която изобщо не я интересува. Случвало се е да ме поздрави само два пъти – когато сме се озовавали сами в асансьора и вероятно отблизо й е било по-трудно да издържи на въпросително повдигнатите ми вежди и настойчив поглед, търсещ обратна връзка на простичкото: „Добър ден!“.

Сериозната, 23+ г.

Обикновено се засичаме в тунелчето или в задния двор. Лицето й изглежда свежо сутрин, но за сметка на това винаги е еднакво безизразно. Няма случай, в който да не носи слушалки и се чудя дали слуша нещо и как, ако слуша, е възможно да не проявява никаква емоция. За нея аз съм въздух, прах, НИЩО, няма ме. Убедена съм, че влизам в полезрението й и че дори може да прочете по устните ми поздрава „добро утро“, но рекация – няма. След седмия или осмия подобен случай се опитвам да не се обиждам, но някак не мога да си избия от глава въпросите: „Добре де, толкова ли е тежко на тези лекции, на които отива? Или в колцентровете гърчът е станал непоносим? Или си преговаря думите по немски наум? Аааа, не, по китайски са, ученето на източен език изисква цялостно посвещение, вглъбяване, скъсване на връзката с реалността. Това ще да е... “ Мнимите ми оправдания заглъхват до следващия път, в който Сериозната ме подмине с киборгското си изражение и отново не се вбеся, а после отново не се замисля как никога не съм си позволявала такова пренебрежение към човек, който ми казва „Добър ден!“.

Есктремната, 27+ г.

Немного висока, слаба, с остри черти на лицето и жилав вид. Явно се занимава с някакъв онлайн бизнес, защото често я засичам в офиса на куриерската фирма под нас, докато обработва десетки пратки. Кара мощен спортен джип и походката й е толкова бърза и заплашителна, че изтръпвам, когато се разминаваме. Първо си мислех, че моето „добър ден“ я плаши, звучи й като някакво порицание от друга епоха, затова ме гледа така навъсено и не продумва нищо. После минах на по-нормалното „здравей“. Тц, никакъв резултат. За капак веднъж й задържах входната врата, докато носеше някакви обемисти кашони, а тя така лошо ме изгледа, минавайки покрай мен, все едно ми казваше: „Да не мислиш, че не мога и сама?“. Смотолеви нещо в движение и тръгна да прескача по три стъпалата нагоре, барабар с кашоните. Останах на вратата като гръмната, но не губя надежда, мисля си, че все ще се пречупи някой ден.

Младежите от 4-ия етаж, 24+ г.

Двама са и обитават два отделни апартамента, разположени един срещу друг. И двамата са високи, несговорчиви, засичала съм ги единствено на площадката на етажа ни. Ситуациите протичат по следния начин:

Аз и Младеж Едно заедно излизаме от апартаментите си, заключваме вратите и се отправяме към асансьора. Въздухът се е сгъстил от тишината на „неудобството“, че стоиш на метър от непознат. Разбира се, в духа на динозаврите, които знаят какво се прави в такива случаи, след няколко секунди, дадени в аванс на отсрещната страна, казвам „добър ден“. Младеж Едно ми хвърля поглед отвисоко и с половин, изкривена от усилието уста измрънква обратен поздрав. Ура!

С майката на Младеж Две се засичаме пак на етажа. Чевръста и усмихната жена, която още щом ме вижда, ми казва, че е майката на Андрей, която е дошла да изчисти апартамента му, че той, нали е момче, хич не поддържа. Няма как, трябва да се помага, отвръщам любезно. След две седмици чакам асансьора на четвъртия етаж. Вратите се отварят и оттам излиза Младеж Две. Правя крачка назад, за да се разминем нормално, едновременно с което казвам „добър ден“. Той минава, бутайки ме по рамото, все едно сме мускулести батки, които се разминават в коридора на затвора, гледа ме с празен поглед и чак когато е почти с гръб към мен, може би все пак сетил се какво го учила майка му някога, се обръща и отвръща с груб глас: „Дбр дн!“.

Бизнес дамата, 40 + г.

Разминавали сме се няколко пъти, в три от които рано сутрин тя е на токчета, облечена в бизнес костюм, дърпа малък куфар на колелца с едната ръка и държи закачалка с ризи в другата. Отдалече се вижда, че е от голямото добрутро. Косата й е с безупречна форма, гримът е перфектно дозиран за този час на деня, усмивката отсъства, а изражението й е като на човек, който привидно държи положението, но дълбоко в себе си иска да се гръмне. Обикновено я засичам, докато изчаква мъжа си да изкара джипа от гаража. Синът й, на около 9-10 години, е до нея и чувам откъслечни реплики: „Казах ли ти?... Колко пъти?... Ох, Станимире, писна ми от тебе... “.

Минавам покрай тях, както съм си с кецовете, качулката и кроасаните в ръка и, разбира се, изтропвам едно енергично „добро утро“, а тя... Тя отмята коса през рамо и от височината на своите 180 см ми хвърля такъв убийствен поглед, сякаш съм чистачката, която погрешка й е изхвърлила договорите от бюрото. Добре де, след около месец и аз ще се върна на работа, ще си сложа високите обувки, лачената чанта, копринената риза и сакото, ще си пръсна италианския парфюм и тогава, Мадам Бизнес, когато Вашите токчета сутрин срещнат моите, дали ще благоволите да обелите и една дума? Честно казано, се питам кое е по-възмутителното – дали ако тогава започнете да ме поздравявате, или ако и тогава продължите да не го правите?

Съседът с кучето от 6-ия етаж, 42+ г.

В началото на нашето преместване съседът с кучето изобщо не поздравяваше, когато ни срещаше. Даже не ни поглеждаше много-много. Ей така, подминаваше ни, сякаш се разминавахме на Витошка, а не в дворчето на блока. Обаче след онзи път, в който го засякох в асансьора, честитих му Коледа и попитах дали добрият старец е донесъл подаръци и на домашния любимец, и в който той така се усмихна, че чак се разтопи, вече започна да ме поздравява даже като се засечем още в тунела на блока. Е, това вече е истински прогрес! Ако въпросният съсед се научи да затваря и входната врата след себе си, цена няма да има.

Любимец 13, 30+ г.

С него се поздравяваме от първия ден. Тогава бях все още бременна и ходех бавно, поклащайки се, с напъчен величествен корем. Той винаги се усмихваше отдалече и ведро ме поздравяваше. Наскоро го видях с няколкомесечно бебенце – е, това ще да е било, взаимни родителски симпатии. Но няма значение, Любимец 13 винаги поздравява, дори „приятен ден“ пожелава и с него има надежда за бъдещото ни общо съжителство в блока на улица ***.

Пишейки това, не мога да не спомена семейството от втория етаж, с двете малки деца, с което винаги се поздравяваме и разменяме по няколко думи за времето, разходките, снега и разни други неща, както и семейството от 6-ия етаж, което има бебенце и с тях, по чисто родителска линия, сме си разменяли по няколко думи, много симпатични хора. Но се чудя извън този бебешко-детски кодекс в общуването, който е виден и сякаш обединава хората или поне не ги прави чак толкова незабележими, няма ли други точки, по които и с другите съседи да се допрем? Като това, че сме хора, които живеят на една улица, в един блок и в един вход?! Не искам да си пия виното с никой от тях, а и те, предполагам, също не искат. Нито искам да плетем плетки заедно и да си звъним по вратите, когато ни трябват още две ръце, за да си пренесем дивана. Знам: притискат ни срокове, притискат ни кашони, хазяйката ни притиска, черният дроб и жлъчката ни притискат, докога-ще-го-търпя-тоя-идиот ни притиска, всеки си има проблеми. Има хора, които мразят сутрините, и такива, които понякога мразят всичко и всички, но толкова ли е трудно да отговорим на най-простия поздрав, толкова ли е трудно да погледем някой в лицето и да му кажем едно „добро утро“?

„Добро утро“, „добър ден“ и „добър вечер“ са поздрави, но те са също и ПОЖЕЛАНИЯ. Колкото и наивно да звучи, думите имат своята сила и вярвам, че могат да променят нещата. Мисля си, че ако някой от тези хора поне веднъж успее да изплюе камъчето и да каже чистосърдечно едно „здрасти“, може пък да му олекне, да му стане по-добре, да му падне някаква тежест от плещите, да му тръгне по-леко животът. Знае ли човек...

Чистачката, 78 г.

И за да не мислите, че всичко, което разказвам, е моята гледна точка, която е изкривена и... не може всички да са чак толкова зле, ще ви разкажа за нашата чистачка. Казва се леля Ана, на 78 г. и има 36-годишен трудов стаж като рехабилитатор. Чисти шестетажния ни вход сама, два пъти седмично. Със сигурност никак, ама никак не й е лесно и въпреки всичко всеки път ме посреща отдалече с усмивка и с добра дума. Поздравявям я и я питам как е, извинявам й се стократно, ако направя стъпки върху току-що измитите плочки, иска ми се да мога да прелетя до асансьора, но не става. После си говорим за моите деца и за нейните внуци и правнучето й. Накрая винаги ме изпраща с едни и същи думи: „Много се радвам, че те видях, вие сте от малкото добри хора тук. Хайде, по живо, по здраво!“. Много е интересно как казва „добри“, а не „любезни“, не „възпитани“, не „културни“. Та, за „доброто утро“ беше дума.

Препоръчваме ви още:

Дали да не тръгна на работа по-рано, за да си почина...

Да случиш на съседи

Нещо мило, нещо малко, нещо спасяващо

Конкурсът „Фото Puls” търси най-харесваните настоящи и бъдещи родители за втора поредна година

Победителите ще запечатат семейни спомени с професионална фотосесия за корицата на списание, специално издадено за „Форум бременност и детско здраве“.

За втора поредна година здравният сайт Puls.bg организира фотоконкурсa “Фото Puls” за всички настоящи и бъдещи родители по повод осмото издание на „Форум бременност и детско здраве“, което ще се проведе на 31 март и 1 април в Sofia Event Center, София.

В конкурса могат да участват всички семейства с деца от 0 до 2 години, както и всички бъдещи родители в периода на бременност, като споделят свои семейни снимки. Срокът за изпращане на снимките е до 8 март 2018 г. Конкурсът се провежда на сайта Puls.bg, а гласуването стартира след предварително регистриране на онлайн платформата.

Победителите в конкурса “Фото Puls” за най-харесвани настоящи или бъдещи родители ще спечелят специално организирана тематична фотосесия „Мама, татко и аз“. Те ще украсят и корицата на специализирано списание, специално издадено за „Форум бременност и детско здраве“, а освен това ще получат и комплект за хранене „Труман“ на Philips AVENT. Във втория етап на фотоконкурса участниците, класирали се от 2-ро до 6-о място, ще имат възможност да се състезават за наградата на публиката (Повече за наградите вижте в сайта).

Подробности за условията и регламента за участие в конкурса вижте тук.

Тазгодишното издание на „Форум бременност и детско здраве“ фокусира вниманието на аудиторията върху разпространени в съвремието сериозни симптоми през бременността, активното раждане и кризите в детската възраст. Програмата предвижда специално време за въпроси на посетителите към лекторите. По традиция събитието ще представи най-новите продукти и услуги от полза на младите семейства. За повече информация и регистрация – посетете сайта.

Препоръчваме ви още:

За специалистите, на които се доверяваме

„Форум бременност и детско здраве“ стъпва и в Пловдив

За лекарите вълшебници и техните войници - лекарствата

Фондация „За Нашите Деца” стартира благотворителна кампания в подкрепа на деца, лишени от майчина обич. Всяка година в България поне две деца се разделят със своите родители, като 90% от тях са бебета под 1 годинка.

За хиляди български деца, 8 март е ден от годината без специално значение, защото те растат без любовта и топлината на семейството.

Тази година фондация „За Нашите Деца“ ще посвети деня, в който почитаме и благодарим на майките си, на децата, които няма на кого да благодарят.

Апелът е към хората, които вярват, че всяко дете има право да расте в семейство – щастливо, обичано, обгрижвано. Всеки може да помогне за сбъдване на тази съкровена мечта, за да виждаме повече детски усмивки.

Предизвикателството на фондацията е:

Вместо красив букет цветя, или луксозна кутия шоколадови бонбони, дарете пакет памперси или сумата, която сте заделили за подарък, в подкрепа на деца без семейство.

Дарените в кампанията средства ще бъдат използвани за закупуването на бебешка козметика, адаптирано мляко, бебешки пюрета, памперси и други необходими продукти, които ще бъдат използвани, в каузата за превенция от изоставяне, с която ще могат повече семейства да останат заедно.

Можете да подкрепите най-уязвимите деца, като донесете памперси в един от центровете на фондация „За Нашите Деца“, или дарите избрана от вас сума онлайн, чрез сайта www.detebg.org, или по банков път - IBAN: BG 32 RZBB 9155 1060 5337 67

Можете да намерите "За нашите деца" на адрес:

Център за Обществена Подкрепа "Света София" - гр. София, ул. „Гюешево“ №21;

Център за настаняване от семеен тип "Детска къща" - гр. София, ул. „Охридско езеро“ №2;

Център за Обществена подкрепа „За деца и родители“ - гр. Пловдив, бул. „Марица“ №21;

Централен офис - гр. София, бул. „Христофор Колумб“ 64, София Еърпорт Център, Логистичен център, сграда Б 2, етаж 2.

Кампанията ще продължи до 11 март, включително. Набраните материални дарения и средства ще бъдат обявени на сайта и фейсбук страницата на фондацията на 12 март.

Препоръчваме ви още:

Подкрепа за децата с трудности в развитието

Над 800 деца, родители и специалисти подпомогна проект „Грижа в ранната възраст“

47 деца с трудности в развитието подкрепи фондация „За Нашите Деца“

Тези видове баби не се срещат толкова често в природата, но ако имате нещастието да се случат точно във вашето семейство, направо могат да ви пометат с взривна вълна от добри намерения и подробни съвети. Дори ако са затворени в херметичния си безупречно чист и подреден апартамент далеч от вас, те разпространяват негативното си влияние по скайп, по телефона и дори по въздушно-капков път, чрез съпруга ви:

„Мама каза… “

Помислете добре, преди да ги изпратите с внучето на разходка.

Ние, разбира се, се шегуваме с любимите си родители, но тенденцията съществува – все повече хора наемат съвършено непознати жени, които да гледат децата им, вместо да помолят баба или дядо да поседят с внучето. Социолозите говорят за междупоколенчески разногласия в гледните точки за ябълковото пюре или възпитанието като цяло. Ясно е какво стои зад това – просто сме попаднали на неподходящите баби. Като тези например.

1. Бабата с мекичките

Истинската виновница за диатезата, алергията и за онова подозрително зачервяване в сгъвката на коляното. Смята, че основната причина за здравословните проблеми на детето е недояждането. Убедена е, че леката закуска между основните хранения трябва да се състои от три ястия, сандвич и компот. Способна е за половин час да организира трапеза за сватба от 50 човека, но за съжаление, всичко това ще трябва да изядете вие с детето. Най-често задаваният въпрос е: „Да ви стопля ли още?“
Истинското бедствие настъпва, когато тази баба пропуска вашите инструкции покрай ушите си. „Той има непоносимост към глутена, лактозата и алергия към шоколада.“ Бабата кима с глава, всичко е под контрол. Но когато се приберете, видът на детето ви подсказва, че не ви е послушала. После разбирате, че баба е направила на момчето тортичка, съвсем здравословна, защото не е слагала никакъв глутен в кравето масло.

На практика е невъзможно да се договорите, защото бабата смята питката с кренвирш просто за питка и очевидно не ви чува, когато й казвате, че детето не трябва да яде колбаси, защото в този момент си мисли: „Съвсем се е свършила. Дали не е болна? И гласът й едва се чува.“

Как да се преборите?

От бабата с мекичките, никой не може да си тръгне гладен. Дори някой просветен веган-суровояд не може да се измъкне читав от хватката й. Правилната стратегия е да я търсите за разходки, за които предварително сте подготвили закуската с всички разрешени за детето продукти. А може и да й поставите непоносимо тежки условия: „Заредила съм хладилника с всичко, което е необходимо. Сготви нещо от тези продукти.“

2. Бабата с телевизора

Ако четиригодишната ви дъщеря е в състояние да пресъздаде диалог от поредната телевизионна сапунка, веднага ще ви стане ясно, какви са били основните й занимания по време на гостуването. Разбираемо е, че много родители възприемат бабата с телевизора като заплаха за интелектуалното развитие на детето. Но тя просто иска дома й да бъде озвучен, иначе е толкова самотно. А и на внучето му е интересно. На въпроса: „Какви глупости гледаш?“ може да се обиди или да се измъкне: „Ние не гледаме, телевизорът е само за фон.“

Как да се преборим?

Все пак не можем да диктуваме реда в чуждия дом. Но ако телевизорът е включен непрекъснато, поне можем да помолим да смени канала с някой образователен – нещо за природата, за пътешествията, за технологиите.

3. Бабата с нетрадиционните възгледи за здравето

„Първо си отгледай децата, после ми обяснявай, че чорапките с оцет не действат.“ – крещи възмутената възрастна жена. И наистина е обидена. Все пак тя ви е отгледала с оцет, сода за хляб, мас и газ и от вас е станал човек. Едните памперси могат да доведат до конфликт, предвид тяхната вреда за здравето и бъбреците на детето. Та вие сте отгледани с пелени, за Бога! Какво ви има? Особено конфликтни са въпросите свързани със захранването, обличането на детето. Дори наглед безобидният въпрос - трябва ли да се обува втори чифт чорапки или шапка може да предизвика кървава дискусия.

Как да се преборите

Едва ли бабата си е поставила за цел да разболее внучето. По-скоро искрено иска да бъде полезна и нужна. Изпратете я на разходка или на басейн с детето точно, когато някой популярен телевизионен „доктор“ дава здравни съвети по телевизията.

4. Бабата с тежката ръка

Вие може ясно да съзнавате, че физическите наказания са неприемливи, но тя не вижда проблем в това да шляпне внучето по дупето, през ръцете или зад врата. Всъщност тя не е единствена. Все още внушително количество хора смятат, че в пляскането няма нищо осъдително. Възможно е детето дори да не разбере, че е било обект на физическо наказание, ако не види как мама и баба са се хванали за гушите и не чуе израза „психологична травма“.

Как да се преборите

Вместо да разигравате драматични пиеси пред детето, поговорете с възрастната жена. Обяснете й, че тя няма за задача да възпитава, че това е ваша работа и отговорност. Опитайте да й разкажете какви опасности за психиката на детето крие твърдия й подход. В краен случай просто и забранете тези възпитателни методи.

5. Бабата – фелдфебел

Вие не сте й поверили внука. Тя сама е решила да се отбие да го види. Без да ви предупреди. Докато нежно го глади по главичката, вече е огледала интериора и ви пита кога ще правите ремонт. Ако й кажете, че няма да е скоро, вероятно ще предложи да ви изчисти. Стилът й е авторитарен и особено вреден за детето, което вижда как майка му, която изисква подчинение, се превръща в друг човек, когато дойде баба. Тя обаче трябва да знае, че във вашия дом вие командвате парада.

Как да се преборите

Пораснете. Използвайте най-властния си тон и репетирайте, докато усвоите напълно фразата: „Не, благодаря!“

6. Бабата с изненадите

Това е извънредно енергична жена, изпълнена с добри намерения и нежелани подаръци като шоколад преди обяд или играчка с неизвестен произход, която бебето може да разглоби и погълне. Често обаче може да чуе: „Мамо, ако обичаш, обаждай се, преди да дойдеш в 10 вечерта.“ Или пък: „Идеята ти да изведеш внучето на разходка е чудесна, но точно сега то е на плуване.“

Как да се преборите

Съдейки по коментарите в родителските групи неуместните подаръци на бабите не са рядко явление. Ще трябва да се примирите, а може и да ги „загубите“, разбира се, съвсем случайно. Изобщо разногласията са нещо нормално, а бабите и дядовците са необходими елементи в света на детето. По-добре баба с неуместен подарък, отколкото баба, от която се налага да те крият.

Всъщност колкото повече заинтересовани хора общуват с детето, толкова по-голямо е „дървото на привързаността“ му. То се чувства уверено, в безопасност, общуването му с възрастните ви родители разширява представата му за моделите на поведение. Колкото до бъговете, които може да предизвика някоя от споменатите баби у детето – тях може да ги компенсира всеки внимателен родител. Не е ли така?

Източник: mel.fm

Препоръчваме ви още: 

Какво представлява бабата

Защото баба така каза!

Съвременната баба

Баба, дядо и здравословното хранене

Автор: Ина Зарева

- Ще ми напишеш ли любовно писмо? – мъркащо го пита тя.

- Знаеш, че не си падам по глупости. – изръмжава той.

- Нали твърдиш, че ме обичаш?

- Разбира се, че те обичам!

- И тогава няма ли да направиш всичко за мен?

- Бих се борил с мечка заради теб, бих ти дарил орган от тялото си, бих влязъл в огън и вулкан заради теб!

- Обаче едно писмо не можеш да напишеш?!

- Аз ти казвам, че за теб ще се бия, горя и ще си режа тялото, ти го сравняваш с няк`ва си хартия – много ядосан е той.

 - Ама аз не искам да правиш нищо от това за мен, а само едно писмо! – вече истински плаче тя.

Завеса и… последвала раздяла след няколко седмици.

- Хайде да се видим тези дни! – чат с приятелка.

- Болна съм цяла седмица, ужасен грип.

- Имаш ли нужда от нещо? Да дойда ли?

- Не, благодаря ти. Любимият се грижи за всичко. Чак не мога да повярвам! Прави ми чай, супа, дори изчисти и пусна пералня.

- Браво на него! Ти сега да не боледуваш нарочно по-дълго?

- Гледам го как прави твърде много за мен и си мисля, че наистина ме обича. И сигурно не трябва да се сърдя, като не се сеща едно цвете да ми купи иначе? Но всъщност едното няма нищо общо с другото, нали?

- Естествено, че няма! Едното е грижа за обичан човек, другото е жест към любима. – пишат едновременно и двете.

Завеса. Следва оздравяване и скандал защо той не прави никога никакви жестове за нея.

Много ли искаме ние жените? Наистина ли никога не ни стигат романтиката и вниманието? Или мъжете са виновни, задето сливат всички цветове, нюанси и форми на любовта в нещо безцветно, безвкусно и безформено, което изглежда като: "Е, как да не те обичам? Нали ти смених маслото на колата!"

Според проучване, проведено през този месец във Великобритания, романтиката представа да бъде на дневен ред за мъжете след 6-ия месец от връзката. Анкетата е обхванала 1500 жени в дългосрочни връзки, които е трябвало да отговарят на въпроси за романтичните нагласи на партньорите си.

70% от анкетираните жени си обясняват липсата на романтика у партньора си с примера, който е получил от своя баща.

10% от жените разкриват, че партньорите им избягват да правят романтични жестове от страх, че приятелите им ще разберат и ще им се подиграват.

Внушителен процент от представителките на нежния пол споделят, че никога не са получавали любовно писмо, прочувствена поема, закуска в леглото или дори романтично съобщение от своя партньор в живота.

20% от участничките споделят, че мъжете на приятелките им се проявяват като по-големи романтици от техните собствени (анкета на ДарикНюз).

Ахаа! Значи все пак има такива мъже, които са по-големи романтици от всички останали. И, разбира се, вината е тяхна, защото дават лош пример на приятелките на жените си и нямат никаква мъжка колегиалност!

Трябва ли да спрем да искаме?

Трябва ли да сме благодарни, че не пие, не бие и тези три неща?

Трябва ли да изтрием цветовете от деня си и да свикнем със сивотата?

Без изненади.

Без тръпки.

Без лиготии.

Полуусмивка, получувства, полуживот.

Знаем, че никога няма да е същото, както в началото. Никога няма да са само цветя, само целувки и само любов. Колкото по-напред се движим с човека до нас, толкова повече борби, болки, сълзи и разминавания ще се трупат като сплав помежду ни. И точно затова са ни животворно важни и музиката, и цветето, и пътуването, и събота вечер, и кафето сутрин, и закачливият смс, и прошепнатите думи, и свещите върху старата покривка, и шепата миди, и обелените зърна от грозде, и непохватната вечеря, и смяната на маслото на колата ни, разбира се!

- Заедно сте от 24 години, а продължавате да се изненадвате и да си подарявате красиви жестове! Каква е тайната? – въпрос към съпругата

- Когато бяхме най-силно и пламенно влюбени, аз го попитах какво ще правим, когато това свърши и се изморим един от друг? Той се засмя, прегърна ме и с хлапашка безгрижност даде своето мъжко обещание: „Когато това стане, ще те заведа на околосветско пътешествие! Ще се преоткрием и всичко ще започне отначало!“  Сега сме с две деца, куче и кредит. Не можем да си позволим никакво околосветско пътешествие, затова много внимаваме да не се докараме дотам. – бурен смях.

Знаем, че сме трудни за разбиране, за понасяне и за угаждане. Знаем, че ние също често забравяме да бъдем вашите момичета. Знаем, че битовизмът е мухълът на всяка връзка.

Но не са напразни жестовете ви, момчета. Важни са ни! Ценим ги и пазим грижливо като имане.

Ще го завещаем на децата си заедно с вашето несбъднато околосветско пътешествие.

Препоръчваме ви още:

За него

Царят на комплиментите

„Искаш ли да ходиш с мен?“

Автор: Валентина Вълчева

„Арктически дневници”, но не от проф. Пимпирев. Преживяно лично от мен някъде из Сибир, област Видин, на териториите на две-три северозападни общини.

И така, писала съм се доброволец за командировка до София. Писала съм се още от преди месец – сакън, да не се прекарам да пропусна възможността за поредния воаяж на служебни разноски. Плюс това става дума за кръгла маса за авторските права, т.е. благодатна почва за махленски препирни на високо професионално ниво. И не на последно място, щели да идват колеги библиотекари от чужбина. Ето ти възможност за нови контакти! Не че някога са ми трябвали, но човек никога не знае. Може пък да се уредя с някоя обмяна на опит в желана дестинация или нещо подобно. Освен това винаги ми е било любопитно дали в далечните страни (доколкото Германия може да мине за далечна, разбира се) има някакви по-екзотични разновидности библиотекари, защото родния набор от такива не е много разнообразен. Не стига, че преобладават жените, ами сред мъжете тези, които бихте нарекли „готин тип”, са горе-долу толкова често срещани, колкото розовите еднорози например. Да, много от тях започват с подобни заявки, но в крайна сметка, в рамките на една година максимум, усвояват една солидна част типично женски привички, които съсипват мъжкарския имидж необратимо. Лошо няма, стават мили, чувствителни, разбиращи… малко клюкарки, но на мен винаги ми е било малко неловко, ако мъжът до мен се окаже по-суетният от двама ни.

26 януари е. Втори ден вали сняг, вихрушки веят нейде в полето, гарваните грачат грозно, зловещо... Абе, направо класика! Но това все още не е достатъчно, за да ме откаже от намерението да изпълня служебните си ангажименти, подплатени със солидна доза лични интереси.

В 7:00 съм на автогарата във Видин, премръзнала, но амбицирана. Колежката, с която сме приели предизвикателството, пристига малко след мен, пръхтяща от студ и ръсеща сняг. От новинарските сайтове ме заливат апокалиптични прогнози за снежни капани, бедстващи шофьори, потрошени таралясници и изхабени нерви. За всеки случай питам недоспалата дама на гишето:

- Ще има ли автобус до София при това положение?

- Разбира се. Тръгва по разписание.

- А дали се предвижда да пристигне по разписание?... Поне горе-долу…

- А, това вече е божа работа. Аз мога само да обещая, че ще тръгнете.

- Е, все е нещо, мисля си.

А трябваше да помисля повече. Но… уви! В 7:30 сутринта не съм в най-добра форма. Достатъчно добро начало на деня е, че все пак съм излязла в нормален външен вид, защото в други подобни сутрини ми се е случвало да тръгвам в преспите по домашни чехли.

И наистина, точно в 7:30 тръгваме по разписание.

Иначе аз съм предвидлив човек. Не обичам импровизациите, особено по време на път. Затова съм тръгнала с два заредени телефона, лаптоп, от който евентуално мога при нужда да си заредя батериите отново, резервен чифт чорапи в чантата, удобни ботуши и бутилка вода. И ако форумът не предполагаше известна официалност, като нищо бих заменила дамската чанта с туристическа раница. Нищо, че идеята е да се върна обратно във Видин до вечерта.

Още на излизане от града попадаме на пречка първа. Катастрофа или нещо подобно. Пътят е затворен. Хайде обратно да търсим обходен маршрут.

Това всъщност беше и моментът, в който за пръв път ми мина мисълта да се връщам, докато още мога. Предпочетох да пропусна възможността. Не обичам да се отказвам лесно.

По обходния маршрут успяваме да излезем на основния път сравнително бързо. С колежката клюкарстваме по адрес на други колеги. Аз използвам момента, за да попрелистя отново Закона за авторското право и Закона за обществените библиотеки. Държа да съм подготвена за словесни битки. Иначе за какво съм тръгнала да дивея през половин България в условията на бедствено положение!

После се сещам, че заради тъпата командировка ще изтърва началото на „Като две капки вода” и се вкисвам. Това ме кара още повече да се настървя да съм контра на предстоящата кръгла маса.

И тук Господ реши да бъде на страната на организаторите на въпросната кръгла маса. Някъде след Арчар, на разклона за Добри дол един джип е препречил пътя и ни се обяснява, че сме дотук. Поглеждам часовника – 8:10 е. Все още имаме време.

Спокойна съм.

В 8:20 все още съм спокойна. Две колежки ми пишат на месинджъра да питат къде съм и давам отчет. Те започват да се притесняват.

В 9:00 започвам леко да се изнервям. По телефона някой се жалва на шофьора ни, че е закъсал при село Смирненски.

В 9:15 вече съм осезаемо притеснена. По телефона някой се жалва на шофьора ни, че е закъсал на Люти дол. Май не само „Като две капки вода“ ще пропусна, ами и може изобщо да не успея да се прибера довечера.

В 9:20 някак започвам да осъзнавам, че не само няма да успея да се прибера – няма да успея и да пристигна навреме. По телефона някой се жалва на шофьора ни, че е закъсал покрай Ботевград.

В 9:21, когато за пореден път по телефона някой се жалва на шофьора ни, че е закъсал край Враца, пускам не много настоятелен зов за помощ на месинджъра на шефката. Тя звъни само 30 секунди по-късно с точни инструкции:

- Слизайте от автобуса, идваме да ви приберем!

- Супер!

- Къде сте?

Á сега де!

- Ми де да знам. Някъде в преспите след Арчар.

- След Арчар има много. Къде точно?

- Някакъв разклон има отляво, отдясно – един мотел, ама не му виждам името в тая виелица.

- Ясно. Знам къде е. Слез от автобуса и виж работи ли мотела! Ако работи, чакайте там!

Грабвам си чантата и налитам на шофьора.

- Трябва да сляза до мотела.

- Ама то може всеки момент да отворят пътя…

- Пет минути! Ако мотелът е отворен, ние с колежката слизаме.

Той ме гледа с един поглед, който аз си пазя само за хората, изпадащи в нервна криза пред очите ми.

Свива рамене и отваря вратата. Един вид, дивей си, щом искаш!

Тичам през преспите, но още преди да стигна до мотела, насреща ми се задават в индианска нишка двама мустакати мъже по пуловерчета и еспадрили. В преспи до коленете. Дори не намирам за нужно да се учудя. В условия като тези вероятно и човек по розов бански с венче от маргаритки на главата не би ме изненадал.

- Извинете! Има ли тук топло помещение, където да почакаме да ни приберат от Видин?

Още докато го казвам, усещам, че ще е трудно. Иначе и двамата се усмихват като за реклама на паста за зъби, но по погледите им разбирам, че със същия успех можех да ги заговоря и на суахили.

Разменят си неразбиращи погледи и някакви думи очевидно на турски, при което моментално включвам на автопилот и изстрелвам насреща им:

- Ресторант?

- А, ресторант!!! – кимат въодушевено и ми сочат зад гърба си.

Преодолях импулса да ги разцелувам и с махане призовах колежката да ме следва.

В ресторанта се оказа, че има всичко на всичко девет души – осем тираджии и един барман. По какво познах, че са тираджии ли? По еспадрилите. Само идиот или тираджия ще тръгне по домашни обувки в сняг до гърди. Опитвали ли сте да шофирате с ботуши? А камион? Десет часа например?

Точно този момент избира майка ми, за да звънне. Решавам да спестя и на двете ни неприятното преживяване и не вдигам. Половин час по-късно, след две принцески, кафе и кóла вече съм в по-човешко настроение и ѝ се обаждам. Не навлизам в подробности, за да си спестя вайкането и хабенето на малкото ми оцелели нерви. Прибирам се и толкова!

Междувременно шефката е звъннала да ни уведоми, че тръгват с един от колегите и да уточним в коя пряспа „след Арчар” да ни търсят. Дето викаше моят Коко, след една скорошна разходка в снега, „замръзнали са ми големите крака на пръстите”, обаче вече съм малко по-добре. В крайна сметка всичко е поправимо с един горещ душ и чаша безкофеиново кафе, които вече съм си планирала за довечера.

Зависваме на прозорците на ресторанта в компанията на тираджиите да чакаме.

Вие поне ще се приберете рано или късно, а ние – напролет с лястовичките сигурно – въздъхва единият от тях.

Лека полека гадното настроение се изпарява. Гледам ги тия момчета, заседнали са в преспите по чехли и по еспадрили (един от тях е по чехли и с официален костюм дори), обаче не спират да се усмихват. Свикнали са – не им е за пръв път. Знаят, че и да се тръшкаш, и да не се, пак напролет с ластовичките! Над нещата са. То нямат и много голям избор, де – и най-нервният тираджия мине ли три-четири пъти по българските пътища, се превръща във философ-стоик. Ако не е снегът, ще са горещини, от които се топи асфалта. Ако и това не е, ГКПП-тата винаги могат да те научат на основни похвати от дзен-будизма, докато чакаш трети ден да минеш.

Около час по-късно виждаме как автобусът, от който сме се спасили, неуверено потегля нагоре по пътя.

Малко след това шефката и колегата пристигат. Хайде още по едно кафе, че не се знае дали и на връщане няма да има непредвидени престои някъде, след което поемаме обратно към Видин! Използвам момента да заявя, че отказвам да поемам командировки поне до края на април или, ако ще има такива, то да са на не повече от 20-30 километра от вкъщи.

А, да. В крайна сметка хванах „Катко две капки вода”. Както е казал народът, всичко е добре, когато завършва добре.

Препоръчваме ви още:

Този много кратък и много сладък живот.

Като деня и нощта

Голямата господарка на малката къща

Автор: Лени Рафаилова

- Извинете, имате ли часовник?

- Да, имам!

- А знаете ли колко е часът?

- Да, знам!

Това е нещо подобно на оня виц за човека с бананите в ушите. Толкова е тъпо, ама и сега някой да ми го разкаже, пак ще се разхиля като олигофрен. Тя, идиотията, не ме напуска цял живот време. Даже съм убедена, че все повече заприличвам на човека с бананите в ушите. Чувам, ама нещо не ми се ще. Дето се вика, искам, ама нямам желание. Не ме притеснявайте, не ме притискайте, искам ей тъй да си вървя и да не ми дреме кое време е станало. Аз часовник не съм. И нямам. Имала съм. Няколко даже. Електронни, със стрелки, големи, мънички, евтини и малко по-скъпи. Последно взех тоя на детето, дето на циферблата е нарисуван френски булдог. Ама на нито един от тия часовници не му провървя с мен.

Първият беше електронен, че и с калкулатор. Последен истеричен писък на модата. Особено в България, и то там някъде през 1984-85 година. Прилягаше чудесно на пухкавата ми ръчичка, която точно се бе научила да дращи ченгелчета с молив между тесни и широки редове в старателно подвързана със зелен картон тетрадка. Много ми го искаха децата и аз много им го давах. Така. Отбелязвам, че стисната никога не съм била. Освен сега, ако става въпрос за скъпи цигари и квалитетно уиски. Та, давах го аз часовника, те си ми го връщаха. Всичко си беше чудесно. Може и да са ми завиждали, не знам, а и не ме интересува. Ако някой  бе поискал да му го подаря, сигурна съм, че щях да го направя, без изобщо да се замислям какво ще ме направи майка ми после. Така навремето подарих портмонето й на някакво дете от съседния блок. Даже не погледнах дали вътре има пари. Малко ми се губи какво се случи после вкъщи. Не, не, бой не съм яла. Шамар съм получавала един единствен път и то някъде към деветнадесетгодишна, ама него го заслужих с безобразната си, стопроцентова наглост. Та тоя хитов часовник не изкрета дълго с мен. Прецака се в един бой с най-якото (разбирай на кило) момче в класа. Тогава изгубих и има-няма сто грама коса, та се наложи да ми резнат готината кичара. Ама в боя победих! Часовникът отиде в кофата, придружен от кило, кило и половина сълзи. Аз, така все си плача, сигурно само за захарната тръстика няма да ревна. Не се знае обаче!

Плуването е интелигентен спорт. И аз, понеже съм била интелигентно дете, съм се записала на тренировки в близкия басейн. Обаче интелигентните хора са точни, а за да са точни им е необходим часовник. Страхотен, уникален SWATCH! Прозрачен, с прозрачна мека каишка. Гледаш вътре как си цъкат чарковете и се връткат разни миниатюрни колелца. Грандиозно произведение, радост за окото. Особено за това на крадеца. Интелигентното дете, интелигентно си оставило часовника в отворената съблекалня. Защо? За да не се развали, разбира се. От водата. Кой ти гледа, че пише WATERPROOF. Тоя път сълзите минаха два килограма и двеста, а интелигентността реши, че може и да закъснява понякога.

Мама. Мама си е мама. Купи на детето нов часовник, тип гривна, позлатен отстрани, май. Кой пък гледа такива дреболии в шести клас. Ама много женски, бе мамо, ще ми се смеят всички. Тя ме застрелва с поглед, аз млъквам и завъртам часовника наопаки, да си мислят всички, че някаква проста гривничка, така, без да искам, съм си мушнала на ръчичката. Не го показвах, ама много го обичах, защото беше от нея, а мама няма как да не се обича, особено пък, ако е и твоята. От доволното въртене на китката, закопчаването нещо ще да се е прецакало и в едно междучасие усетих, че аз часовник нямам. Ама в училище има звънци. Гръмогласни. Дрънчи оня ми ти звънец и тълпата се юрва по коридора към стаите. Аз съм се привела, все едно ще бера гъби, и се цъкля в пода, с надеждата, че часовникът е паднал точно ей сега и точно някъде ей там. Права бях. Ама го разбрах, чак когато чух болезненото изхрущяване на пластмаса и стъкло под обувката на един едър осмокласник. Иначе хубаво момче беше. Извини се, не, че е бил виновен де, ама нали казах, хубаво момче, че и възпитано отгоре на това. Е, сега няма да ми се размине вече. Размина ми се, ама ми беше мъчно. Повече нашите часовник не са ми купували. Купих си аз, на седемнайсет. От ония кръглите с диаметър на циферблата приблизително равен на дължината на екватора. Отгоре на това пишеше с някакви стъкълца LOVE, ама аз понеже все недоглеждам нещата и интелектът ми все закъснява, изобщо не съм и разбрала. Едно гадже ми каза. На трамваите, нали знаете, пише да спазваш дистанция, та и аз, за да не ме забърше един на завоя с металната си задница, се метнах със засилка на тротоара. Приземяването не ми се получи. Ръце, колена, строшен часовник. Разбит стъклен LOVE.  Гаджето си би шута при друга. Пфу!

Намерих си ново. След време. Един ден той ми вика, че искал нещо много специално да ми подари. Казвам, добре, аз подаръци от дете обичам, давай, каквото там си приготвил. Хоп, слага на  ръката ми тъничък, елегантен, сребърен часовник, много красив и някак малко антикварен. Питам откъде го е взел. Обяснява ми, че му е спомен от предната му приятелка, трагично загинала при инцидент, няколко месеца преди да ме срещне. Господи! Тая история е толкова покъртителна и ужасяваща, че е трудно да бъде разказана. Едно момиче загубва живота си в прилива, сред вълните. Отишло си е, часовникът е останал. Оцелял е, момчето също, като по чудо. Сега това момче дава часовника на мен. Някак ми е страшно, но го приемам. Пазя го много. Не го въртя, не го мокря, не се хвърлям през тротоарите. Но той спира. Сменяме батерията, тръгва. После пак спира. Непрекъснато. Свалям го. Този часовник не е за мен. Прибирам го. Част от нея е съхранена между малките стрелки. Тя си е за него, не за мен. Приключих с часовниците.

На работа съм. Майка ми звъни. Баба ми е починала. Изпускам слушалката на бюрото. Чудя се как е баща ми. Болен е много. Ужасно студена зима, от тия вкочанясващите, дето като излезеш за шест минути навън и дънките ти се впиват в краката и се втвърдяват, като прегорели пържоли. Ей, такава зима беше. Гадна. Отивам да видя баща ми. Говоря му... и той на мен… колкото може. Няма сили и глас. Опериран е и вече не мога да чувам гласа му. Не е добре. Карам майка ми да включи парното, не да прави икономии. Стига! Тя ми подава нещо в ръката. Часовник. От баба ми. Мъничък, златен, уникално красив. Не, не, майко, не го искам! Обаче баба ми казала, че е за мен. Въздъхвам. Баща ми стои на фотьойла и гледа толкова тъжно. През прозореца виждам Витоша. Облаците са се покатерили на Камен Дел и залезът ги прави живи. После мръква. Целувам баща ми, майка, слагам часовника на ръката и тръгвам. Вероятно пак ще трябва да готвя. Вечерта изпивам бутилка вино, не защото ми е кеф, а защото наистина ми се иска да се удавя. Все едно в какво. Стоя в тъмното сама, всички спят. Часовникът цъка леко като балерина на първата си премиера. Още малко, още малко време, по дяволите! Хвърлям цигарата и запалвам друга. Часовникът не спира. Не е спрял и до днес, но верижката му се къса непрестанно. Поправям я, после пак. Къса се. Не знам защо.

Седем часа сутринта. Събота. Звъни телефон. Не моят, на мъжа ми. Той вдига. Знам, че е майка ми, просто знам. Чаршафът е мокър. Студена пот. Не, не може да е вярно. Но е вярно. Не знам как съм станала, какво съм излъгала децата, помня само, че асансьорът спря, а аз стоях като посечена и не мърдах, не можех да прекрача линията. За да видя смъртта. Прекрачих я и я видях. Страшна беше, но по-страшното беше да видя майка си... жива. Изгладих панталон и сако на татко. Излъсках обувките. За да не го прави тя. Идват хора… разни. Влизат, излизат, плачат, говорят, досаждат, измъчват и отново реват. Аз не плача. Повръща ми се. От болката. Майка има часовник, последен подарък  от баща ми. Вероятно евтин, но нежен… като любовта им. Часовникът е спрял на шест часа и няколко минути. Вероятно тогава той е тръгнал към едно по-хубаво място. Изминали са почти пет години. Тя не излиза без да сложи часовника си. В него е той и тяхното време. На този часовник батерията така и не се изхаби. Не зная защо.

Лято е. На вилата всичко е потънало в бурени и бодли. Баща ми го няма вече, аз нямам време или просто съм твърде мързелива. Паля свещ там, където той ми беше казал. Оправям двора. Всичко. Едно куче идва да ни види. Давам му салам и парче домат. Май и той така правеше. Варя кафе за двама в кухнята. Никой, освен мен, тук не пие кафе. Преди пиехме заедно с него. Чашата някак се изплъзва от ръце ми. Поглеждам часовника. Спрял е на шест и няколко минути. Искаш ли една лъжичка захар, татко? Говоря си с него наум. Знам, че ме чува. Вдигам чашата и наливам горещо кафе. Чакам часовника да проговори. Навън падат зрели, големи череши. Тик-так, тик-так, тик-так.

Препоръчваме ви още: 

Ние бяхме и вече не сме

Мъдростта боли 

За хората, които се счупват

Код 1-2-2-1