Относно петицията в подкрепа на национална детска болница помолихме лекарите да разяснят защо е нужен нов проект за нова сграда и как може да бъде осъществен такъв. Споделям с вас отговорите на д-р Адил Кадъм  и Камарата на архитектите.

Строено, преди десетилетия, то е отговаряло на най-високите изисквания за времето си, но не и сега. Защото климатичните фактори са оказали своето въздействие върху скеле, което не е било консервирано по никакъв начин. Не е подходящо, защото не могат да бъдат поместени съвременните вентилационни, отоплителни, охладителни, пречиствателни и други необходими инсталации за една съвременна болница. Не е подходящо, защото сградата е толкова енергийно неефективна, че ще гълта огромен бюджет за отопление, който вместо да отива за основната цел на болницата - да лекува децата ни, ще отива буквално във въздуха. Това скеле не в подходящо, защото зад него не стои идеен проект. То не е построено в съответствие с нуждите на една такава болница, а са принудени звената да се нагодят към него. Не е подходящ, защото вече почти е с изтекъл живот. Базата, на която се определя неговата годност е отпреди 12 г., без да коментираме качеството на анализа.

Камарата на архитектите е категорична, че сградата е невъзможна и незаконна в сегашното й състояние. Най-важното – ще бъде опасна.

Не отговаря на съвременните норми за земетръс. През 2011 г. съществуващият незавършен строеж е определен за премахване и е предвидено изграждането на нова, различна по конфигурация детска болница на 5 етажа. Всичко това прави стария строеж, както и обществената поръчка за довършването му, напълно незаконни. А дори и да се променят законите тази сграда ще остане опасна – за децата, родители им и медицинския персонал.

Грубият строеж е започнат през 1978 г. За толкова време всяка сграда старее. 12-те етажа бетон и арматура са били изложени десетилетия наред на дъжд, сняг, лед и пек без никаква защита. Това означава, че процесите на износване, ръждясване и рушене са протекли още по-бързо. Пробите за устойчивостта на бетон и арматура, които МЗ приема за актуални са от 2007г., без да са правени нови. Това е все едно да диагностицирате и лекувате спрямо изследвания от преди 12 години.

Въпреки това през април 2019 г. МЗ прави задание и обявява обществена поръчка за довършване на строежа. Заданието за проектиране е непълно и некомпетентно. И отваря широко вратата за злоупотреби. 

Електричество, вода, климатизация, осигуряваща микроклимата и стерилността на въздуха, инсталации за кислород и други медицинските газове – качеството на инженерните системи предрешава битката за живота на болния. За тях обаче няма дума в заданието на Министерството на здравеопазването за проектиране и строителство на националната детска болница.

Болниците са особено важни в случаи на природни бедствия, терористични актове, военни конфликти, защото трябва да осигурят не само своите пациенти, но и пострадалите. Затова сградата трябва да издържа на силни земетресения, да има собствено електрозахранване, резервоари за вода и храна, да може функционира въпреки катаклизмите навън. В недовършения строеж има един, единствен асансьор за аварийни ситуации. 

Няма никаква идея за броя на паркоместата, да не говорим за хеликоптерна площадка за спешните случаи. 

Ако се завърши този строеж, бъдещата, чакана с десетилетия сграда на детската болница, ще е опасна за всички, които се нуждаят от нея.

Обществената поръчка е за довършване на стария строеж на инженеринг. Т.е. всички етапи в създаването на сградата – проектиране, строителство и авторски надзор, ще бъдат поверени на строителя. По правило неговата цел като търговско дружество е да извлече максимална печалба при минимални разходи. Целта на възложителя (МЗ) трябва да е точно обратната – максимално качество при минимални разходи. Проектантът и надзорът са двете страни в този процес, които трябва да защитят интереса на възложителя МЗ. Но ако те са посочени от строителя или са негови служители, чий интерес ще бъде защитен?

Инженерингът е допустим единствено, когато вече е създаден идеен проект на сградата. В случая липсва дори предпроектно проучване.

Обществото очаква да получи нова модерна сграда, изградена по последните технологични изисквания. Това няма да се случи, ако бъде изпълнена тази обществена поръчка.

След публикуването на обществената поръчка КАБ предупреди здравното министерство, че заданието е неграмотно и залага огромни опасности. Предложи и безвъзмездно да помогне за написването на професионално задание заедно с камарата на инженерите. Министерството на здравеопазването отказа.

Заложените в тази обществена поръчка гафове залагат ремонт на ремонта на ремонта без край. Залагат много повече от предполагаемите 95,4 млн. лв. обществени пари. Но най-лошото е, че в залог ще бъде сигурността и животът на много хора. Децата ни и лекарите ни не заслужават това!

Децата ни и лекарите ни заслужават най-доброто!

Бел.ред. Отговор как и с какви средства ще се построи нова сграда няма как да получим от лекарите, но за мен поне от горните становища е видно, че такава сграда не може да се построи на мястото на стария строеж. Към гореказаното ще добавя само един призив. Лекарите са хората, на които разчитаме в най-тежките моменти от живота си. Не само насаждането на омраза към цялото лекарско съсловие, но дори и липсата на уважение към това съсловие ще доведат само до негативни последствия. От изключително значение е да създадем добри условия за работа на медиците в България. Петицията можем да подкрепим тук. Цялостна промяна в здравеопазването ни е нужна и належаща и мисля, че поне по този въпрос всички сме единодушни. В момента това, което виждаме в цялата здравна система, много наподобява последиците, на които ще сме свидетели, ако новата болница изникне върху старото скеле. Може да прочетете още и За медицинските стандарти и човешките такива...

Автор: Мария Пеева

От няколко дни съм на коледна вълна. Дори в колата слушам коледни песни. И онзи ден, докато си припявах (фалшиво) на Santa Babe заедно с Ърта Кит, която призовава своя личен Дядо Коледа да й донесе светлосиньо кабрио, яхта, украса от “Тифани” и пръстен, си мислех за коледните подаръци, които най-много са ме радвали.

И, честно казано, те изобщо не са чак толкова скъпи. Мисля, че най-хубавият коледен подарък е този, който е избран с лично отношение - независимо дали е за дете, за любим, за приятел или за някого, когото просто искаш да зарадваш.

Затова реших да ви споделя три идеи за "подарък с отношение", който няма да ви докара до фалит, но радостта, която ще донесе на някого, ще превишава стократно стойността му.

1. Интересният подарък.

Открих го тази година и се чудя как съм пропуснала досега. Лично писмо от Дядо Коледа. Ама наистина лично. Не написано с шаблонни фрази. Истинският Дядо Коледа е всъщност една жена с голяма душа и талант, майка на четири деца, фотограф и творец, която поддържа страничката Поезия за специални случаи. Пращате й заявка и получавате няколко въпроса, на които отговаряте. И писмото е наистина толкова мило и истинско, и лично, че ви се иска да разцелувате този Дядо Коледа. Това подаръче първоначално го бях предвидила за децата, но после реших, че с него мога да изненадам друг човек, когото разбира се, няма да издам, но ще снимам реакцията му, като дойде моментът под елхата. 

2. Полезният подарък

Най-общо казано - това е подарък, който ще послужи за нещо полезно на този, който го получава, но в същото време и не е твърде прозаичен (като да подариш тиган на снаха си, която обича да готви). Ето ви пример - аз обичам да чета и затова моите близки редовно ми подаряват книги или ваучери за книжарници. Но освен това често пътувам и прекарвам доста време в колата. Обикновено слушам музика. Съпругът ми първи откри Сторител - аудиокнигите, които слушаш през приложение на мобилния си телефон. При последното ни пътуване слушахме заедно книгата, която е започнал, и после я обсъждахме. Много ми хареса, много лесно и удобно приложение, което веднага добавих в списъка ми с мечтани подаръци (ако никой от синовете ми не прочете това, ще бъде подарък от мен за мен). Хубавото на този подарък е, че ще ме спаси от часове скука и ще ми даде възможност да избирам от хиляди заглавия от най-различни жанрове, също както и да чета на български и на английски по избор. Мога да го слушам не само докато пътувам, но и докато разхождам кучетата или докато въртя велоергометъра (друг полезен подарък отпреди няколко коледи, който обаче по-малко ме вдъхновява). Ако вашият близък не е четящ човек, може да измислите друг абонамент или ваучер - за нещо любимо и интересно, дали ще е списание, дали ще е спортна зала, театър или културна проява, кулинарен или фотографски курс. Важното на този подарък е да показва вашето отношение към интересите на човека, когото искате да зарадвате. А и в крайна сметка това, че нещо е полезно, не го прави задължително неоригинално, нали така?

3. Подарък-спомен.

Вчера ме изненадаха с такъв подранил коледен подарък и само където не се разплаках от умиление. Спомняте ли си страхотната снимка, която ви показах преди седмица?

От тази снимка една приятелка, която много обичам, се вдъхновила, свързала се с фотографката ми, която прегърнала идеята и й пратила файла. И така вчера получих прекрасна картина на стената, която никога не бих си поръчала сама, колкото и да харесвам снимката. Просто нямаше да се сетя. Не че стените ми не са целите в снимки на децата. В тази връзка - друг страхотен подарък-спомен е например фотосесията - за коледна вече е малко късно, но може да се подари ваучер за през годината. Хубавото на този вид подарък е, че може и да бъде семеен. Така подаряваме не само прекрасен спомен, но и преживяване. И както вече казах - отношение.

А то е най-големият подарък, който можем да дадем на някого. И е безценен, макар че в същото време не струва нищо. Като всички истински стойностни неща всъщност.

Приятно избиране на коледни дарове! Непременно споделете и вашите идеи!

Още по темата:

Какво ви подари свекървата?

Автор: Ясена Врачева

Ако някой ми беше казал преди една година, че тази „богохулствена“ мисъл не просто ще мине през главата ми, ами и ще седна да пиша текст по нея, щях да му кажа, че е луд.

Аз. Да. Се. Срещам. С . Други. Майки. АБСУРД!

Онези, страховити създания, в групички по 4-5, които бутат заедно колички и като че ли, освен че движат в едно темпо, сякаш и дишат в същото. Разговори за памперси, обриви, захранвания, зелено ако, кафяво ако, гърнета, пюрета.  Искрено ме ужасяваха всички тези теми.

А всъщност станеш ли майка, искаш или не влизаш урболешката в света на л@йната – буквално и преносно. С двата крака, понякога и до уши. Пак буквално и преносно. 

Голямата заблуда е, че като се абстрахираш от тях и седнеш на вино с колежката си, която няма деца и е във вихъра на социалния си живот, то и ти самата ще се завърнеш победосно в него като спартански войник. Да, ама не. Двата часа в разговори за новия филм на Алмодовар са временна глътка въздух, която  (бога ми) е необходима всекиму, но е временна, както казах. После пак се връщаш вкъщи при малкото човече, което, особено в първата си година, е обсебило дните, че и нощите ти. И най-вече мислите ти.

Постъпвам ли правилно?

Виках ли много днес?

Обърнах ли му достатъчно внимание?

Храни ли се добре?

Тази пъпка на коремчето му, същата ли е като онази преди две седмици или да се обадя на педиатърката?

Утре за закуска какво да му сготвя?

А дали има чисти чорапи?

Котката яде ли.... Тази седмица?

И по дяволите, цветът на това л@йно нормален ли е?

Когато тези въпроси започнат буквално да оживяват в главицата ти и да приемат човешки облик, започваш да се замисляш дали пък не е добре да имаш някоя дружка по съдба, с която просто да си говорите за л@йна?

Тогава плахо се доближаваш до онази групичка от майки. И си отдъхваш. Виждаш, че понякога всички сме на ръба. Че нямаме време да сготвим, да изчистим, да бъдем в най-добрата си форма като майки и жени. Виждаш, че понякога всички правим онези неща, заради които сме гледали осъдително майката на съседната пейка: 

да креснеш

да дадеш нещо за хапване между закуската и обяда

да не видиш, че детето е напъхало в устата си 3-тия поред камък

да не видиш, че е напъхало и един в устата на съседското дете

да си признаеш, че има дни, в които чакаш съпруга си на вратата с малкия бозайник и просто му го връчваш

да си признаеш, че има дни, в които би го чакала и пред офиса му, но просто мразиш да шофираш в час пик.

И още много. Неща, които може да си споделиш само с онези майки, от които обикновено те е страх. Така че, срещайте се с други майки. Дори само, за да си легнете вечер без онова чувство за вина, че само вие бъркате, чувствате се изтощени и понякога адски ви писва от всичките л@йна!

Бележка на редактора: През тези 25 години, откакто имам деца, съм се срещнала и сближила с толкова майки, в толкова майчински групи - в парка, в градинката, в класа, в интернет, че вече не мога да преброя всички приятелства, които завързах по този начин. С някои се разделихме, позабравихме, други продължават и до днес. На всички тях съм УЖАСНО ПРИЗНАТЕЛНА, че са били до мен, когато съм имала нужда от подкрепа и разбиране. Майките сме голяма сила!

Още по темата: 

Синдромът "Мили мами"

За раждането и бременеенето не по план

Или как си смених фабричните настройки

Човек си мисли, че е пораснал, че се е изградил като характер и вече няма кой знае колко да се променя. И после този човек вземе, че стане родител и изведнъж открие, че изобщо не е същата личност, която е бил преди. Ето какво споделя Йоана Боянова за родителството и как то неусетно я превърна в съвсем друг човек (мисля, че и преди е била забавна нашата Йоана, а сега още повече).

• Спя навсякъде, може и в асансьора, стига да се качва на по-горен етаж!

• Преди да се роди детето, за да заспя, трябваше да ми е тихо, проветрено, тъмно. Сега спя върху трохи, круши, играчки и на светната лампа, докато по телевизията върви концерт на Веселин Маринов.

• Правя забележка на хората. Примерно: "Дъвчи със затворена уста!" При това на шефа го казвам.

• Думата “Не" я използвам, дори и да не съм чула въпроса.”Не" плавно преминава в по-благото "Ще видим".

• Сънувам фразите: "Събери си играчките","Оправи си стаята". Сънувам, че ги крещя, понякога дори го правя. Хората мокри сънища сънуват, а аз…!

• Когато чуя дете да плаче и вика МАМО, задължително се обръщам, дори и да съм без дете.

• Къпя се на отворена врата, дори и да съм сама в къщи.

• Гледам детско по телевизията часове наред, а съм САМА.

• Спя по 8 часа, само че не на денонощие, а на две-три.

• Отговарям на въпроси с повишена трудност като:

- Защо имам зъби в устата? 

- Пораснах ли вече? (това по сто пъти на ден)

-Защо акото отива в канала?

- И баща му там ли е?

- А баба му?

• Чета една и съща приказка месеци наред, гледам едно и също филмче пак така. И всеки опит да се внесе нов материал бива отхвърлен.

• Готвя три до четири вида храна.

- Какво искаш, мамо, за вечеря? Отговор - пица… Що ли питам?

• Уикендите се събуждам с мисълта за горещо кафе и книга, вечерта си казвам, че и студено кафе и книга пак става, на третата минута от книгата тя чете мен, и кафето не помага.

• От октомври трескаво вместо сайтове за дрехи разглеждам такива за играчки.

• Припявам си арам-зам-зам самичка, нищо, че детето е на градина! Просто е яка песен! Някой да ме застреля, моля!

• Обаче най-идиотското нещо, което ми е е случвало е в офиса. Малко предистория. Когато на Вики му се пишка, почва да вика с весел тон: "Пишка ми се, пишка ми се." И аз му се радвам, и подвиквам с него, и заедно тичаме към тоалетната. Само където Вики вече е на градина, а аз го направих това същото съвсем сама в офиса, пред смаяния поглед на хората. Аз съм си едра жена, и сега представете си как подскачам и жизнерадостно ви подвиквам: “Пишка ми се!” Не ми се смяха изобщо.

• На мъжа ми най-редовно му казвам “Добре, маме", "Сега ли реши точно да пиеш вода, ще вечеряме!”, "Това яке е тънко, вземи си друго." .

Няма да се върнат фабричните настройки, нали? Все се надявам, но май така ще си я карам.

Вижте още от Йоана:

Едно въже за снахата, моля

Жена на диета

Автор: Светлана Божилова

От няколко дни обикаля из пространството „Петиция за съвременна Национална детска болница“. Разбира се, че това е абсолютно необходимо и даже доста закъсняло. Проблемите в сектора са огромни, все повече и задълбочаващи се. А разделянето на „ние“ и „вие“ между пациенти и медицински работници е непрестанно и меко казано, пагубно за всички. 

Като гражданин на тази страна, майка и в последните години човек, който има непрестанен досег с хора, нуждаещи се от лечение, веднага посегнах да подпиша. Като човек, който обаче, чете и търси всички гледни точки, исках да се запозная по-точно с целите на петицията. За съжаление, на отделните въпроси на други като мен, видях единствено коментари от рода на: „Образовайте се!“, „Да не Ви се налага!“, „Молете се да не обикаляте като мен!“ и т.н.

Е, всички сме обикаляли, уви! Дали с деца или майки, или баби или заради самите нас, но всеки има своята „история“. И са ни връщали и сме виждали мизерията...Мизерия, която е навсякъде около нас.

Аз искам промени! Искам да не се страхувам за здравето на детето си, мъжа си, майка си, свекърва си, близките си, на всички, които живеем в България. Искам да има правила и те да се спазват! Искам да получаваме адекватно лечение. 

Искам да престанем да се „хапем“ и делим. Искам лекарите да се чувстват добре и да упражняват спокойно и достойно професията си. Да не се страхуват, че ще бъдат нападани вербално и физически. Да не стоят сред протекли тръби и мухлясали стени, докато оперират часове наред и спасяват живот. Искам и да отговарят на въпросите ми, да дават информация за лечението и състоянието на мен и близките ми. Искам никога повече да не чувам „К‘во си заразпитвала? Лекар ли си?“

Много бих се радвала ако успея да достигна до някой, а защо не и някои от лицата, от които зависи това. Ако просто отдели/ят малко време и отговори/ят на следните лаишки въпроси, мисля, че ще е от помощ за всички. Защото 4000 подписа са нищо! Защото подобрението зависи от всички нас. 

• Има ли направен проект и къде е предвидено да се построи болницата? Кой е правил проекта и с какви изисквания е съобразен?
• Каква е стойността и от къде ще бъде финансиран проектът? 
• Пише, че идеята е оборудването да е съобразено с последните стандарти в областта. Откъде ще дойде това оборудване и как ще бъде заплатено за него?
• Кой ще работи с новите технологии? Има ли предвиден бюджет за обучение на съответните специалисти?
• Откъде ще „дойдат“ специалистите в болницата? Основен проблем е изтичането и крайния недостиг на медицински работници в България? А основна причина за това е ниското заплащане на труда им. Съответно и:
• На какъв принцип ще се формират заплатите на персонала (от санитар до директор)? Кой ще гарантира и осигури тези заплати и ще бъдат ли адекватни на труда им? 
• Предвижда ли се промяна в образованието на медиците? Посещение на обучения, конференции, семинари и т.н, където се обсъждат и разглеждат най-новите научни открития и технологии за лечение и превенция?
• Как ще се промени отношението на медицинските лица към пациентите, което пък е основно оплакване на последните?
• Кой и как ще гарантира и съблюдава спазването на тези права?
• Какъв е капацитетът на болницата и цялата страна ли ще обслужва? 
• Когато капацитетът е запълнен, къде ще бъдат изпращани болните и как ще бъдат транспортирани ако трябва да се „върнат“ в друг град, например?
• Как ще се избегне това „обикаляне“ и „връщане“ на пациенти от едно на друго място? Пациенти с какви заболявания, оплаквания и симптоми ще бъдат преглеждани и съответно приемани за лечение?
• С направление или по спешност, или и двете ще бъдат приемани децата? 

Всъщност, това са само много малка част от въпросите, които ми изникнаха в главата, но мисля, са добро начало. Много, много ще се радвам най-накрая да седнем всички на тая прословута „една маса“. Дето все е уж сложена, ма няма никой.

Вижте още:

5 детски състояния, които изискват незабавна медицинска помощ 

Маркери на детското развитие до една година

Автор: Надя Брайт

Не знам с точност каква е клиничната картина на депресията, не съм била официално диагностицирана. Нямам никакви претенции, че мога да помогна професионално или че това, което ще прочетете, важи за всички.

Просто съм била в черното блато неведнъж. Хората са ми казвали, че съм мързелива, непостоянна, разглезена, слаба... Може и на вас да са ви казвали такива неща. Искам да знаете от мен – „хората“ могат да си заврат казването отзад. Мерси.

Ще перифразирам Бредбъри и ще кажа, че депресията е самотен бизнес. Идва само за нас, само ние си теглим тоя каиш и само ние можем да се извадим от това чудо. Да, подкрепа от близки и професионалисти е възможна и желателна. Но ние сме тези, от които зависи от кого и каква подкрепа ще потърсим. Много често зовът за помощ се посреща с неразбиране и нещата стават по-зле. Затова е добре да сме разумни. 

Усещането е, че депресията е блато, дупка, плаващ пясък, който те дърпа надолу. Искаш да спиш, да не се движиш, да те няма. Знаеш, че има живот някъде, но той е над повърхността. Ти си под нея. Теб животът те подминава. Знаеш какъв „трябва“ да си. Обаче не става. Няма сили, няма желание. Може би има надежда. Сякаш си в прозрачен балон, в който хората те виждат, но не чуват и не разбират. Ти си само витрина на себе си и с времето витрината става все по-безцветна и все по-малко хора я поглеждат.

Научих се да обръщам перспективата. Защото или трябваше да се науча на това, или да си тлея зад витрината. А нямам информация да разполагам с друг живот, освен този, и искам да го ползвам оптимално.

Затова си казвам: „Окей, сега си пред препятствие. Сега си в подножието на собствения връх на силите си. Ако тръгнеш сега – стъпка по стъпка, когато изминеш пътя, ще си по-силна, по-умна, по-щастлива. Депресията е фаза, преодоляването ѝ е успех. Постижим и нужен успех.“

Ето точка по точка моя практически списък за изваждане от депресивно състояние:

1. Започвам с нагласата си:

Имам право, да не се чувствам добре. Имам право, да съм слаба. Слабостта не е лоша, аз не съм лоша. Аз просто се чувствам лошо. Това е проблем, който ще оправя с темпото и по начина, който аз избера. Не дължа обяснения и не съм виновна, ако някой не ме разбира.

Просто си повтарям тези неща всеки път, когато се почувствам виновна, безсилна или засрамена от моята „слабост“. 

2. Избирам метода:

Няма да чакам обстоятелства или хора да се променят, за да променя аз начина, по който се чувствам. Лошото може да не свърши, може хората около мен никога да не ме разберат. Аз обаче решавам сама за себе си. Аз решавам, че искам да съм добре. Искам да съм добре.

3. Избирам си инструментите:

Цветове: Очите били прозорец към душата. Дай на тая душа да види нещо цветно и красиво! Старая се да избирам цветните дрехи, отивам на някое шарено място, купувам си нещо дребно и красиво. Давам на душата да види и хубавото на света.

Музика: Колкото и да ми се иска да слушам всички сърцераздирателни песни на света, за да са в унисон с чувствата ми, истината е във веселата и ритмична музика. Животът трябва да се усеща през всички сетива, просто е. 

Танците в кухнята, в хола, с други хора – под всякаква форма, танците са чудесен лечител. Нека се раздвижи кръвта, нека се усетим живи. Музиката и танците собено помагат сутрин, когато не ни се става от леглото.

Вкус, аромати, готвене: Любимата ми тема? Да правиш неща с ръцете си е много добър гонител на депресия. Разсейва, удовлетворява, забавлява. Разбира се – ако готвите като мен, после не си яжте готвеното! Мит е (запомнете мит е!), че депресия се гони със захар или алкохол. Депресия се гони с храна от природата – вкусна, цветна, ароматна. Защото това е, което дава знак на тялото ти, че има живот – връзката с природата. А полезните вещества ни дават енергия. Глезене от време на време с някакви вредни и вкусни храни е позволено разбира се. Само не влизайте в кофти кръга – тъжна съм -> ям -> надебелявам -> тъжна съм. Планирането на храненията, следването на рецепти и вкусното полезно похапване са сред топ лечителите на депресия, вервайте ми. Аромати, подправки, експерименти – сега му е времето!

Движение: Тялото има нужда да знае, че е живо. Давам му този важен знак, като го раздвижвам. От своя страна, то се отблагодарява на мозъка ми за грижата, а мозъкът казва на сърцето: „Ей, май не сме толкова зле – я да се усмихнем!“. Движението ме прави и по-красива. Определено така духът ми се повдига. Трудно е, ако нямаме навици за спорт или много са ни повлякли плаващите пясъци на депресията. Обаче от нас зависи върху кое ще се съсредоточим – трудността или добрия ефект.

Външен вид: Така нямам сили, да си оправя косата, да се гримирам... Така не ми се занимава, да си подбирам дрехите... А така е важно и така помага, когато се видим красиви в огледалото или в чуждите очи. Иска малко повече усилия в периода на депресия, но се отплаща с усмивки и сърцетуп, когато изглеждаме добре. Моменти щастие съвсем не са излишни.

Природата: Не мога нито да разбера, нито да опиша магията, която се случва с нас, когато съзерцаваме природата, дишаме от нейния въздух и просто я усещаме. Някак си, на безсловесно и неосъзнато ниво, получаваме сигнал, че сме живи и че сме тук. А това са най-важните сигнали за прогонване на депресивното състояние. 

Социален живот: Макар и да ни се струва, че никой не ни разбира, че не сме си на мястото, че всеки за нещо говори, а никой не казва най-важните неща - връзката с други човешки същества е нужна и полезна. Както е нужна връзка с изкуството, което ни въздига над собственото ежедневие, както е нужно разнообразие на подтиснатия ни мозък. Затова се огледайте за изложби, събития от всякакъв тип, където да се случва нещо интересно и хората да се забавляват. Груповите спортове също можем да ги сложим в тази графа.

Четене и филми: Тук трябва да се внимава, да не превърнем тези занимания в бягство от себе си и реалността. Както и да не подаваме още тежки истории към мозъка, който да реши, че всичко върви на зле и да каже на тялото, да почне да се тъпче с шоколад и да се готви да умре. Малко четене преди лягане и кино с приятели е по-здравословния вариант от цял уикенд вкъщи с телевизия или книги.

Нашете собствено поведение: Когато се отнасяме с раздразнение към другите или се държим негативно, създаваме реалност около себе си. Каквато съм аз – такова е и ежедневието ми. Съвсем не казвам, че с преструвки се оправят нещата. Казвам, че ако не можем да сме позитивни в общуването си, можем да намалим за известно време кръга от хора, с които общуваме и да оставим само тези, с които не се държим негативно. Когато не мога да се сдържам и съм лоша с другите, го приемам като знак, че трябва да поработя над себе си. Много е важно да отбележа – работя на мен да ми е по-добре, а не аз да съм по-добра!

Нашата дефиниция на проблема: „Всичко е зле“, „Нищо не ме радва“, „Няма никога да се оправя“ са примери за генерализации, които освен, че са кухи – не носят никаква информация, са и вредни. Разпознаването и назоваването, както на хубавите, така и на лошите неща, помагат да си създадем карта за изход. „Тъжна съм, защото се развеждам, но пък се радвам, че все още изглеждам добре в тази рокля и театърът беше много интересен“ е смислен и помагащ начин на изразяване.

Хоби: Каквото и да „произведете“ – стих, уловена риба, комедийно шоу, омлет... Каквото и да е то, ще ви даде усещане, че сте значими и живи. Депресията мрази това. Нека се захапе отзад!

Хумор: Смехът е здраве. Не знам кой го е казал, но е бил прав. Блатото на депресията се избистря, ако се смеете. И не само, че дава добри физиологични сигнали, а и дава усещане за приобщаване. Защото - помислете си – за да се смеете на нещо, значи поне още един човек е замесен – авторът на шегата или този, който слуша вашата шега (или този, на чиито гръб се шегувате).

Прегръдки: Прегърнете всеки и всичко, което законът и социалните норми позволяват! Приятелите, децата, любимия човек, родителите, котките, кучетата! Прегърнете тези същества и усетете, че са тук! Дори и да не ви разбират - те са тук. Не е малко.

Усмивката: Гледайте се в огледалото и се усмихнете на себе си. Повече от веднъж. Дори да е насила. Покажете си, че може и да сте усмихнати. Това е важно за мозъка, защото ще му хареса и ще предаде това на тялото ви. 

Секс: Какъв по-ясен знак за цялото ни същество, че животът е тук и сега, че ние сме живи? Особено, ако сте преживели смъртта на близък – сексът е контрапунктът, за който дори не осъзнавате, че копнеете. Само не и секс с човек, заради когото правите някакъв компромис или непознатият от бара с букета венерически болести, моля. Хубав, пълнокръвен, оргазмичен секс. Депресията ще увехне като суха клонка!

Сън: Сънят влияе на нервната ни система, на интелектуалното развитие... на всичко като че ли. Затова е важно, да си го набавяме. И то спокоен, непрекъснат няколко часов сън. Повтарящ се ритуал преди заспиване - хубаво четиво, спокойна музика, приятен аромат, секс, прегръдка – каквото можете са си набавите, е добро решение. Може и едно хапче мелатонин – много помага. Обичайно заспиването и ставането от леглото сутрин са две големи предизвикателства пред депресирания човек. Затова и енергизиращ ритуал за събуждане е добра идея (музика, танци, секс).

План за деня: Неамбициозен план, но все пак някакви полезни задачи трябва да стоят пред мен. Стъпка по стъпка, малко по малко... Една леща да сготвя, една прахосмукачка да пусна, един файл да напиша. Все ще ме раздвижи и ще ме накара, да се почувствам полезна и жива. В противен случай, към безтегловност се прибавя и безвремие и нещата стават съвсем трудни за овладяване.

Професионална помощ: Да, има хора, които са учили и практикували с години, за да ви помогнат. Много по-бързо става, ако те ви подкрепят по пътя ви. Отърсете се от всеки предрасъдък към професионалната психологична помощ като просто зададете въпросите си. За какво са учили? Как помагат? Какво да очаквате? Говорете за всичко, което ви спира, да потърсите специалист СЪС специалист, а не с познати и приятели. 

Може би на много хора тези съвети ще се видят повърхностни. Ще ви кажа, че не можеш да решиш проблем, ако нямаш правилните инструменти. А правилните инструменти в този случай са мозъкът и тялото. Всеки от съветите има научни аргументи и доказателства. Ако мога да си позволя последен съвет – потърсете информация (от надеждни източници) - ще помогне много. 

И – дано не ви се налага, но ако се наложи – обезателно пробвайте този списък! Той работи.

За авторката: Надя Брайт е HR специалист, Психодрама асистент, Wellness coach и Standup комедиант. Ако не сте разбрали нищо от това – не се притеснявайте, просто тя никога не си избира тривиалните неща. Важното за тази статия е, че е минала през много депресии, платила е висока цена за личния си опит + че професионално е получила обучение за подкрепа на хора в подобни състояния.

Още за депресията: Когато шоколадът загорчи

Автор: Богомил Димитров

Един ден срещнах приятел от  университета, който след като се нахвали на любимата си тема - жените, накрая ми сподели:

- Извинявай, ще тръгвам. Бързам, защото мадамата, с която движа сега, само като ме види и веднага „се подмокря“! 

По онова време този израз не бе особено популярен и отначало счетох, че мацката му се напикава. Но пък нямаше логика той да каже това точно на мен - известен шегаджия, за когото се носеха мълви как като съм разкажел нещо, всички се напикавали от смях, особено жените. Значи е онова другото.

Вкъщи се сетих за шега на Уди Алън: „Ако някоя жена ми хвърли гащичките си, то ще е, за да й ги изпера“. Във филмите си той обикновено играе ролята на голям сваляч и героините все се избиват за него.

Заподозрях и двамата, че може би така си градят просто имидж. А запъртъкът Уди Алън бе по-нисък дори от мен. Приятелят обичаше да казва, че след като бил с някоя, така й „вдигал летвата“ /в смисъл - критериите й за мъж/, че след раздялата, горката с години си търсела някой що годе равностоен.

Обобщавайки, стигнах до тъжния извод, че „моите“ мадами имат повече нужда да им се изперат гащичките, отколкото тези на Уди Алън и приятеля ми. Ако жените направят класация, тя би изглеждала така: 1. Приятелят ми; 2. Уди Алън; 3. Моя милост-немилост. Може би само производителите на перилни препарати биха посочили мен като №1. Явно трябваше да предприема нещо.   

Пуснах телевизора, за да се поразтуша. В момента вървеше интервю с ВИП–персона–певица. Попитаха я за детството й. Тя сякаш само това чакаше:

- О, то бе чудесно! По цял ден си играех!

- Сигурно на кукли с приятелките си?

- Не, аз не играех с момичета и с кукли. Единствената кукла, която ми бе подарена от родителите, я дадох веднага на дружките си.

- А с кого играехте?

- С момчетата, разбира се. Коленете ми бяха все обелени, като техните.

- На какво играехте?

- Най-вече на „Народна топка“. Избиваха се за мен в чий отбор да бъда.

- Да не би да сте играли и футбол?

- Естествено. Но не мислете, че съм била вратарка. Най-ме биваше да съм атакуващ халф. Бележех много голове. Играех със страшен хъс и често се сбивах с някое момче, ако играеше нечестно. Бях малко луда глава, признавам.

- А каква бяхте като ученичка?

- С успеха не съм имала проблеми. Запомнях всичко още в час. В училище единственият ми проблем е бил с дисциплината.

Това предаване ме поразвесели. Спомних си и предишно „токшоу“, също с ВИП-мацка. Намерих го в Интернет – беше отпреди 6 месеца.

Телевизията, журналистката и ВИП-ката бяха други. Отговорите бяха почти същите – пак игра само с момчета, понякога и бой с тях; обелени колене, лоша дисциплина, отличен успех, никакви приятелки-ревли, кукли и парцалки. Сходни лудории - игра на топчета, крадене на череши, прескачане на огради, катерене по покриви, стрелба с прашки /не секси-гащички, а едни вече позабравени дървени чатали с ластик, в който слагаш камъче или джанка и се целиш в птички, прозорци или разни гадняри/. Имаше и разлики. Тази „ВИП-ка“ бе дарила две кукли на съседските момичета, а не само една. Освен това, във футболния отбор е била централен нападател, а не халф.

Всички споменати по-горе, без мен, работеха яко върху престижа си, а аз - не.

Осъзнах, че основното, което знаеха жените за мен дотук бе, че „и на мравята път сторва“ - особено ако „мравята“ бе женска. Когато бях студент, ако някой трябваше да изпрати след купон по-невзрачно момиче, бях все аз. Понякога - две. А на студентските бригади и по повече. Подкарвах ги като пастир стадото си по тъмните селски улици и ги оставях една по една в квартирите им. При това през цялото време им разказвах смешки, без да  пуфтя от досада. Ако някоя колежка бе разтревожена, единственият колега, който се опитваше да я успокои, бях пак аз. В очите на жените постепенно станах нещо като безобиден и неангажиращ приятел, на чието рамо могат да се облегнат спокойно. Споделяха ми какво ли не–херпес, болезнен мензис, кисело настроение, главоболие и т.н. Някои ми искаха съвет „като от мъж“- какво трябва да променят, за да бъдат по-харесвани.  „Моите жени“ бяха единни в това, че „мъжете“ не ги оценявали подобаващо. Някои ми споделяха и че правели с тях просто секс /винаги - много як/, но искали и духовна връзка, което все не се получавало. След това ме гледаха, сякаш едва ли разбирам смисъла и значението на израза и питаха:

- Ето, как с теб си говоря съвсем свободно? Значи, не в мен е проблемът!

Тук е моменът да вметна, че това ми дередже можеше лесно да бъде обяснено, ако имах непривлекателен вид. Далеч не бе така. Но рано или късно на мацките ставах нещо като „боен другар“ и „приятел в нужда се познава“. Една вечер се опитах да обобщя защо въпреки че имах много контакти с жени, все още нямах сериозна връзка. Тъжно си визуализирах причините. За тях бях манджа, която сама си е нарязала лука. Увряла е съвсем бързо, самозапържила се е и си е изключила котлона. Прилично ядене, ама с малко сол и минимум пикантни подправки, които вече няма как да се добавят. Вярно, стомахът им бе пълен, но душата - гладна. Бях като рибар, който клечи до реката, надявайки се да хване мрянка. Но не е поставил стръв на кукичката и разчита единствено на съвестта на рибите. Примирих се – жените са от Венера, а мъжете - от Марс. А аз, марсианецът, дори не бях намеквал колко съм извънземен - те ме виждаха просто зелен. Очевидно грешах и в разбирането си за жените като цветя. Образно казано, те очакваха от мен да ги поливам с лейката на душата си, а прекопаването на градината им да оставя в мъжките ръце. Противоборството между доброто и злото в душите им бе нещото, което, колкото и да се считах за „врял и кипял“ в техните среди, все ме изненадваше. Сигурен съм, че и те самите се шашкаха от емоционалните си зигзази, от които е можело бързо да ги извадя с някой шамар или внезапен сексуален контакт. Явно, така им се бях „позиционирал“. Но и не съм ги разбирал достатъчно. От гледна точка на имиджа им, ако някоя от моите „симпатизантки“ трябваше да каже в интервю, че съм й „нещо повече от приятел“, това би било равносилно да се изцепеше, че като малка е играла с дружките си на кукли. Никакви момчета, обелени колене, лудории, нищо престижно за самата нея. Когато бях малък, татко ме пляскаше за щяло и нещяло, а мама ме целуваше за щяло и нещяло. Веднаж татко ме целуна и неговата целувка ми се видя „дар божи“ в сравнение с „евтините“ целувки на мама. Ако аз целунех някоя от „подопечните ми“ жени, целувката ми щеше да е като мамината. Ако целунатата решеше да се похвали на приятелките си, ве-роятно щеше да последва:

- По челото ли?

- Не! Дори ми пусна език!

- Не ми изглеждаше чак толкова пиян!

И т.н. Изказалата се щеше да бъде изобличена в лъжа.

Боже, колко ясно ми стана всичко! Изводът бе фасулски. Ще си създам нов имидж сред жените, дори и да трябва да послъжа - човещинка е.

В момента имах закачка с една колежка, която харесвах много. Засега се ограничавах до това да я каня на кафе и да й разказвам смешки. Имах амбиции към нея, но се опасявах, че тя, изхождайки от досегашното ми поведение, отдавна ме бе поставила в графата „докато не се появи нещо друго“.

Започнах „имидж-акцията си“. Разказах й един измислен епизод от живота си, в който бивше мое гадже след връзката ни станала сексуална маниячка и че това и досега ми тежи на съвестта. Видът ми бе разкаян.

На следващия ден поканих на кафе друга колежка, която също харесвах. Споделих й за своите „пътувания по Хималаите“. И че при разредения въздух това, което ми помагало да издържа било да си спомням за гаджето си тук. Което, обаче, когато съм се върнал, се оказало вече с друг– при това мой приятел.

След тези разкази оставих нещата да узреят. Бях убеден, че ги впечатлих. Дори започнах да взимам тези истории за чиста монета. Клюките, които бях                         пуснал, дадоха плодове. Скоро имах чувството, че ме стрелкат и други женски погледи. Ходех по-изправен и се усещах по-висок.  Нямах грижа за друго, освен да „размина“ двете в „графика“ си, а след тях и трета. Имах  вече не само духовни връзки и с трите. И те, както и аз, започнаха да се объркват - докъде е духовното и откъде започва сексът. Проблем стар колкото света.

Личното ми мнение е, че в секса не съм нещо особено. Може и да съм първият мъж, който го твърди, но е вярно. Нормален съм и не виждам нищо лошо в това. Смятах, че „нормалността ми“ ще се разчуе рано или късно, но скоро установих, че, противно на очакванията ми, славата ми на „жребец“ сред жените вече се носеше. При това мил и внимателен, имащ и душа. Нещо като Кентавър-глава на мъж, но тяло на кон. Явно, бяха казали на приятелките си, че са правили „много як“ секс с мен. В главата ми нахлу чисто нова поговорка: „Имидж имиджу око не вади“. Беше тъпо да тръгна да ги опровергавам.

Новият ми Имидж сред жените отначало ми харесваше, но взе да ми писва. В основата му стоеше измисленото от самия мен. Явно, бях успял в експеримента, но не се чувствах щастлив, а все по-гузен. Бе гадно от моя страна – и към тях, и към мен. Не бях нито влюбен, нито весел. Излязох в отпуск, за да се изолирам и да осмисля какво точно искам. Не вдигах телефона.

Един ден излязох на разходка в близкия парк. Това не бях правил от години. Преди това се обръснах и облякох прилично. Запитах се - за пред кого ли? Но Съдбата бе решила да се намеси. В парка едно куче ме залая. Млада дама едва го удържаше на каишката. Изглеждаше ми позната, а и кучето. Мъглата в главата ми се разсея, когато тя му извика:

- Буби, ни виждаш ли, че това е Бого?

- Познаваме ли се? - попитах, но се взрях по-добре. Господи, това бе съученичката, чийто кавалер бях на абитуриентската ни вечер преди 10 години!

В главата ми нахлуха спомени. Един от тях бе, че  когато влязох в двора й, за да я отведа с кола на абитуриентския ни бал, това куче ме налая така, че бях готов да хукна обратно с букета. Тя и тогава го бе попитала: – Буби, не виждаш ли, че това е Бого?

Поразходихме се. Помнех какво говореха за нея съучениците – че тя  била най-естественият човек, когото познавали. Доста се посмяхме на общи спомени. Когато накрая й казах по стар навик: "Чао, беше ми приятно, че се видяхме", кучето Буби ме залая яростно и спря, чак когато поисках телефона й. Тя го написа на едно листче и ми го даде.

Вкъщи оставих листчето на масата. Всяка вечер си имах ритуал - взимах го в ръце и след малко го пусках. Кога ли щях да посмея да й звънна? Бившата съученичка можеше да е вече женена. Истината можеше да се окаже грозна. А номерът с превръщането на жаба или бабичка в красива девойка вървеше само в приказките. Така че все отлагах да набера телефона й или да изляза на разходка, уплашен да не би да не я видя или да сгафя нещо.

Една вечер се престраших и излязох. Срещнах я и я поканих вкъщи. След кратко двоумение тя прие.

Нахраних кучето, направих кафе и се разговорихме. Отново спомени и смях. Този път бях по-практичен и накрая я попитах дали е женена - без да задавам уклончиви въпроси от рода на това „как я кара“ и тинтири-минтири. Не била женена. Дефинирах се също като ерген. И че бих искал да я опозная по-добре. Тя не отговори нищо ясно и с Буби си тръгнаха.

В следващите дни усетих какво чудо е да си влюбен. А съвсем скоро бях предпочел имиджа си и бях лъгал. Трябваше да бъда наказан. Спотаих в дома си, чакайки Съдбата.

След няколко дни се чу драскане по вратата ми. Бе на кучето Буби, което бе на каишката на съученичката, на чиято каишка съм и досега като неин съпруг. Тя вижда в мен само това, което съм. И да се опитам да я послъжа, ще  го усети. При нея нищо изкуствено не върви – чак леко се дразня. 

Родиха ни се две дечица, които, растейки, „овкусяваха“ живота ни. Кучето Буби изчезна почти веднага след сватбата ни. Хипотезата ми бе, че то и досега търси други двойки, за да ги събере въпреки своята преклонна възраст. Години по-късно с нея имахме и внучета, които и досега ме наричат „Буби“, без изобщо да са виждали или чували за кучето.

Още от Богомил можете да прочетете тук: 

Прав ли съм? Прав съм!

Трийсе                                                 

Автор: Мария Пеева

Ако тръгна да разказвам за премиерата, трябва да се върна една година назад и да почна с това как изникна идеята за книгата. Но историята е дълга и не знам дали е чак толкова интересна. Въпреки това ще ви я разкажа.

Приказки обичам откакто се помня. Когато бях съвсем малко момиченце и още не можех да чета, изнудвах постоянно баба да ми разказва или чете приказки. Но баба имаше още цял куп внуци и огромна къща с двор и нямаше чак толкова време за приказки, затова започнах да си ги разказвам сама - наум, а понякога и на глас, когато братовчедите ми не бяха наоколо, за да ми се смеят. Така се роди един цял измислен свят от малки създания, които живееха в къщи от гъбки в огромна гора и имаха сложни взаимноотношения, семейства, приятелства и вражди. След време открих смърфовете и бях изключително изумена, че някой друг вече е написал моите приказки (моите герои впрочем бяха по-красиви и по-розовки). Но това е друга тема.

40 години по-късно действително започнах да пиша, но приказките бяха последното, което би ми хрумнало, че ще издам. Може би защото приказките ми за Джони не се зарадваха на голям успех сред читателите на сайта. Но когато от издателството на първата ни книга ми предложиха да напиша приказка, която да влезе в сборника им с коледни истории, една вечер просто седнах и написах “Приятелят на Дядо Коледа”. Тя е вдъхновена от истински герои и ситуации в моя живот, но като всяко писано слово - малко е спестено и малко е добавено. Не толкова, за да стане по-красиво, а по-скоро, за да не бъде толкова болезнено. Но да не се отклонявам отново. Издателството хареса много приказката, но поради странични фактори реши да отложи проекта. А този проект вече беше почнал да оживява в главата ми, представях си и илюстрациите и знаех кой искам да ги нарисува. Тук е моментът да ви призная една не много похвална черта в характера ми - аз не съм от много търпеливите хора. Когато искам нещо, го искам веднага. И ако е по силите ми, го правя. А ако не е, поне се опитвам.

Така се роди издателство Мама Нинджа и първата му книжка. А днес беше премиерата й.

За премиерата какво да ви кажа, освен че беше весело. Ама много весело! То няма как да е различно, след като водеща беше Надя Брайт, която е не само много висока, умна и красива жена, но има и страхотно чувство за хумор. Примерно - представи ме като много скромна. Хората много се смяха на това. Скромен блогър е оксиморон само по себе си. Скромна не съм, по-скоро имам реална преценка за себе си и знам, че не съм звезда, не съм хайлайф, не съм велика, дори не съм най-добрата.

Обаче съм добра. И това мога да си го кажа без никаква скромност. Добър автор съм. Дали защото съм искрена, дали защото умея да докосна сърцата, дали защото темите, които ме вълнуват, вълнуват и толкова много други хора, но повече от 1000 книжки вече са продадени, за няма и три седмици. За нашия пазар това е един огромен успех. А най-хубавото е, че отзивите на деца, родители и учители са повече от прекрасни. Това ме радва най-много. Не броят продадени книжки, а броят на сърцата, които те са зарадвали.

Затова сега искам да ви благодаря. Този успех е мой, но и ваш.

Този успех е на Клементина, която нарисува прекрасните илюстрации.

Този успех е на Габи, нашият редактор, която даде най-добрите възможни съвети, за да стане текстът още по-хубав.

Този успех е на Ади и Ива, които се погрижиха за експертния предпечат и изтърпяха всичките ми капризи и корекции.

Този успех е на печатница Фолиарт, изключителни професионалисти, коректни, прекрасни хора, които не погледнаха с пренебрежение на едно малко, прохождащо издателство, а го подкрепиха от сърце. Благодаря, Венета!

Този успех е на цялото ми семейство, което твърдо ме подкрепи и вдъхнови. Не само моите най-близки, но и семейството на снаха ми Яна. Прекрасни сте! Но този успех е и на приятелите ми - от детските години, от университета, от майчинските групи, съседите и колегите ми - които си поръчваха книжки и се радваха за мен и с мен. Благодаря ви! 

Този успех е на приятелите ми Милена Ташева и Александър Кръстев, които ми дадоха добри съвети и насоки. Благодаря на Райчо Ангелов, който ми обясни що е то книжна борса и ме свърза с хората от БГкнига. Благодаря на Вал Стоева от "Бисерче вълшебно", на Книжните Криле и Разказвачът на Приказки, на Пирина от НитоДенБезКнижки и Оля от Пътуващите книги на Стара Загора, на Моника от асоциация Българска книга, на Деси Желева от Ориндж, на Стоил Панайотов и Люси от Хеликон, на Христо Блажев и Светла Андонова от Сиела, на Димитър Риков и всички чудесни хора от Софтпрес, изобщо на всички сериозни професионалисти, които ми помогнаха - и го направиха не само от добра воля, а и защото харесват това, което правя. Подкрепата им значи много, МНОГО за мен!

Този успех е на Надя Брайт, която превърна премиерата в истинско комедийно шоу и забавлява всички ни. Не мога да пропусна, че Алекс й помогна, като се изтъпанчи пред всички, грабна микрофона и заяви, че има да каже нещо ВАЖНО. След което обяви с широка усмивка:

- МАМА ИМА МЪЖ. ("Тези неща е важно да се знаят, добре че детето каза" - после допълни Иван)

Този успех е на Йоана Боянова, която се погрижи за украсата, беше домакиня и посрещна всички гости, разпредели ги на хубави места и най-вече беше до мен през цялото време. Като сестричката, която бих искала да имам!

Този успех е на снаха ми Яна, сина ми Теди и приятелката ми Камелия, които се занимаваха с продажбите на премиерата. Благодаря на Ани Митева, която някак очарова Фреди и той през цялото време седя кротко в нея, така че успях да обърна внимание на гостите си.

Този успех е и на всички прекрасни гости днес, които отделиха време в неделния си ден и дойдоха, и си купиха книга и чакаха на опашка, за да им напиша посвещение. За мен беше чест всичко това! Чест, доверие, обич. Искам да знаете, че вие ми давате много повече отколкото аз на вас. Казвате, че аз ви зареждам, но всъщност вие зареждате мен. Или може би просто е взаимно.

И накрая, но не на последно място този успех е на всички вас, стотици, хиляди хора, които четат писанията ми. 

Благодаря ви, че ме приемате в дома си!

Ще завърша с една случка от днес. След като изпратихме и последния гост и се понесохме към асансьора на НДК (благодаря и на литературен клуб Перото, всичко беше прекрасно), натоварени с цветя и дарове, изведнъж от вратата на Перото една майка с количка се втурна към нас. Закъсняла, изпуснала премиерата.

- Не се тревожете. - й казах. - Ще има още. Книжки има колкото искате.

- Не, не - ме прекъсна тя задъхана. - Вие не ме помните, Мария, но аз бях на предната ви премиера и тогава се разплаках и ви казах нещо много лично, много мое, а аз не съм човек, който споделя. Бях преживяла тежка загуба. И тогава (тук вече почнах да се сещам за нейната история и очите ми плувнаха) вие ми казахте, че всичко ще е наред и следващия път, когато се видим, ще имам бебче. И затова - казва - бързах толкова. Исках да ви представя моя Борис.

И ми показа сладкото човече в количката, даже го вдигна и го гушна, а аз ги гушнах и двамата.

Такива неща се случват.

Да знаете, че пожеланията написани от скромни и нескромни блогъри на книжките им се сбъдват. Защото са от сърце.

Обичам ви много, макар че не ви познавам всичките лично. Обичам ви, защото сте моите хора и аз съм вашият човек. И сме на една вълна. Това е.

ПС. Скоро ще има снимки от премиерата, за които ще благодаря на Невена Рикова! Тъй като знам, че ще питате - книгата я има вече във всички книжарници и онлайн магазини. Ако я искате с посвещение, ще трябва да я поръчате при мен, от сайта. На 6 декември съм в Пловдив, на 7 в Стара Загора, на 9 във Варна. Ще бъда и на Коледния базар в НДК, на щанда на Софтпрес. Ще се радвам да се видим. Събитията ще са подробно описани на страницата ми във Фейсбук.