Жената зад Вазов

Знаем онзи стар виц за българина, който между жена си и любовницата е категоричен, че най-много си обича мама. Именно мама се явява жената, стояла цял живот зад гърба на не кой да е велик мъж, а зад самия Иван Вазов.

Тя е Съба Хаджиниколова, по мъж Вазова. На нея именно великият ѝ син след години ще посвети един стих:

Ти ме роди,

но ти ми даде

и светлото,

що в теб блещеше…

Сгодяват я през 1847 г. за красивия съсед – търговеца Минчо Вазов, когато е едва 14-годишна, още почти дете. По това време обаче тя е неграмотна. Макар и майка на Патриарха на българската литература, самата Съба се научава да чете и пише на сравнително късна възраст благодарение на брат си Георги, който бил възпитаник на гръцко училище в Пловдив и знаел добре френски език. Именно Георги веднага след годежа ѝ разпалва у нея страстта към четенето и грамотността, която Съба после предава и на децата си.

Бъдещата тъща на Минчо не виждала смисъл у тази нова и необичайна за девойка страст на дъщеря си. Защо изобщо ѝ било на Съба да зубри книги, като единствената друга грамотна в цял Сопот била Неделя Гульова (баба Неделя Петкова), първата българска учителка в Македония. На една жена не ѝ трябвало да чете и пише, а да си гледа съвестно домашните задължения. Съба нямало да става калугерка, я!

Бъдещата невеста обаче хич не се впечатлявала от натякванията и кахърите на майка си. Показала, че може да е едновременно и идеалната домакиня, и образована жена.

Година и девет месеца според обичая продължил годежът. През това време магазинът на Вазови в Букурещ изгорял до основи, което сериозно застрашило плановете на бъдещото семейство. Сватбата все пак се състояла през пролетта на 1849 г., макар и сред доста спънки.

Оказало се например, че годениците са роднини на седем пояса, което според канона не позволявало да встъпят в брак. Дълги увещания, молби и най-вече едни 1000 гроша рушвет, дадени от бащата на Съба, склонили гръцкия владика да даде благословията си. Самата Съба след години описва сватбата в книжка със своите спомени, започната през 1891 г. и издадена след смъртта на тази необикновена жена.

Пак там Съба си спомня и как след раждането на първото им дете у тях заприиждали на пита близки и далечни от Сопот, та бащата на Минчо се видял в чудо да посреща нечакани и неканени гости. Чак после се разбрало, че всъщност тоя необикновен интерес към младите родители бил от любопитство: да видят има ли някаква поличба за детето, като сме се взели роднина.

Поличба нямало. Така и никой не предполагал, че на 27 юни 1850 г. Съба все пак наистина е родила едно изключително дете – бъдещия Патриарх на българската литература, който щял да прослави България на всички континенти. След Иван се раждат още осем деца – Никола, Киро, Ана, Георги, Михаил, Вълка, Владимир и Борис. Всички оцеляват и растат като красиви, умни и достойни българи, до голяма степен заради влиянието, което има майка им върху тях през целия им живот.

Писателския талант на баба Съба открива след смъртта ѝ професор Шишманов, с когото Иван е добър приятел. Спомените ѝ излизат от печат едва през 1920 г. и са преиздадени чак през 1993 г. Там тя разказва за раждането и погачата на Иван, за ужаса около гоненията, пожарите и кланетата в Карлово, Калофер и Сопот през размирната 1877 г.

Колкото обаче била начетена и отдадена на образованието – едно необичайно напредничаво за онази епоха отношение – толкова в други аспекти от живота си Съба била непреклонна традиционалистка. Така например до края на живота ѝ у Вазови неизменно се спазвали наложените от нея правила за семейните сбирки, за обяда, за домакинството. Нищо чудно, че съпругата на Иван – Атина Болярска, не съумяла да се задържи дълго в къщата ѝ.

Баба Съба, както я знаели всички към края на живота ѝ, до последно държала именития си син под свое влияние. Вазов цял живот съобразявал решенията за личния си живот с желанията и разбиранията на майка си и правел всичко възможно да не я разочарова. Разбира се, в отговор тя правела всичко по силите си да му осигури спокойствие и сигурност вкъщи, да го обгрижва и въобще да създава всички подходящи условия, които да разгърнат таланта му. В къщата на Вазов под нейно командване имало готвач, а той – свой помощник. Нейна приятелка от Сопот пък прислужвала на масата. Знаело се до най-дребни детайли какво обича да яде и пие Вазов, кога става, кога пие кафе, как точно го пие. Всичко в дома се въртяло около личността на великия писател. Но ритъмът на въртене го задавал Съба Вазова.

Веднъж седмично всички братя и сестри задължително се събирали в къщата на Иван. На тези сбирки нямало място за зетьовете и снахите. Сбирките започнали да се случват все по-рядко след смъртта на Съба през есента на 1912 г. и съвсем спрели след смъртта на Никола през 1917 г. Към края на живота си Иван все по-рядко излизал сред хората, чувствайки се нещастен в обществото от неизменния интерес към личността му, и само компанията на близките му го разведрявала и радвала. Избягвал дори най-добрите си приятели.

Дали тази твърда като кремък жена, създавайки Патриарха, не е допринесла той да остане в крайна сметка не особено щастлив чисто по човешки, едва ли някога ще разберем. Факт е обаче, че без нейното страстно желание да образова себе си и децата си, днес може би нямаше да имаме Иван Вазов такъв, какъвто го познаваме.

Хаджи Маринка Асенова – майка на бунтовници

В Сливен има една къща, чиято история тежи от минало. Това е къщата на знаменития Хаджи Димитър. Къщата, в която майка му Маринка надживява всички свои синове – седем на брой.

От баба Маринка днес е останала само една снимка, на която вече е възрастна, в траурни . Но зад тази снимка стои историята на един живот, за който малцина биха имали сили. От нея ни гледа една възрастна жена в черни дрехи, с черна забрадка, с бастунче в ръка. Жена, която помни твърде много, но може би вече няма на кого да разкаже. То обаче може да се открие в изражението ѝ, където сякаш е останал записан споменът за всички нейни изгубени деца.

Тя и мъжът ѝ Никола Кръстев Асенов имали десет деца, от тях – седем момчета. А най-дивото и буйно сред тях бил Димитър. Толкова вироглав и своенравен бил, че дори баща му в един момент се принудил да помоли местните турски властници да го привикат, за да го сплашат малко. Не проработило, разбира се.

Семейството иначе било сравнително богато и всъщност не страдало от турски своеволия – дори напротив. Бащата Никола се разбирал с друговерците, те идвали в неговото кафене да пият кафето си. Нищо че веднъж Димитър, още съвсем малък, надникнал там и просъскал, че като порасне, всички до един ще ги изколи.

Всичко вървяло горе-долу добре, макар и с куп разправии покрай буйните братя, докато през 1859 г. Панайот Хитов не ограбва и ранява кадията Али ефенди. Знае се, че тогава от арестуваните 300 души петдесет са убити, а други петдесет са осъдени на затвор. Сред последните са хаджи Никола и двама от синовете му – Георги и Тодор. Димитър потъва в нелегалност, въпреки че няма пряко участие в събитията.

И тръгва тогава Маринка да спасява своите. Безчет пъти пътува до Одрин и Цариград, носи злато, подкупва, прави скъпи подаръци. След три години успява да освободи двамата си синове, а след още две и мъжа си. Но не било съдено да ѝ мирне главата, защото през това време пък други двама от братята – Христо и Петър – решават да вземат участие в гръцките въстания. Тъкмо отървала едните, Маринка се надига да обикаля по гръцко да издирва и откупва от занданите другите. Две години ги търси, докато ги намери – единия в Атина, другия в Пирея. През 1867 г. най-накрая отървава и тези и моментално жени Петър за своята храненица Велика, та дано това го кротне и задържи вкъщи.

През това време вече тече подготовката за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, а Маринка е наясно с това. В подготовката участват Димитър и Тодор, че дори и по-малкият – Христо, но той в последния момент останал у дома, защото Димитър го отпратил. Вероятно си е мислела, че тепърва ѝ предстоят още пътувания из поробена България, за да оправя кашите на синовете си.

Димитър тръгва и четата е разбита, а той пада убит. До баба Маринка стига вестта за смъртта му, но тя така и не повярвала докрай, а и се надявала поне Тодор да се прибере.

Минали цели дванадесет години, докато през 1880 г. в пловдивския вестник „Марица“ излиза новина, че са намерени костите на войводата и са пренесени в село Аджар. И вече възрастната му майка се вдига посред зима, та тръгва да се увери с очите си. Пътувала с Апостол Вълков, но стигнали само до село Долни Омарбас (дн. Домлян). Не могла да продължи нататък. Това принудило Апостол Вълков сам да отиде до общината в Аджар и да убеди кмета да отворят гроба на Хаджи Димитър. Извадили костите и ги отнесли на баба Маринка, която ги погребала в двора на църквата „Св. Никола“ в сливенския квартал „Клуцохор“. По-късно слага и малко паметниче с имената на сина си. Според една версия тя разпознала костите на сина си по един златен зъб, а според друга – по червената му антерия.

Официално обаче се приема, че Хаджи Димитър е погребан заедно с останалите загинали четници на Бузлуджа. Знае се, че баба Маринка поне два пъти е ходила на поклоненията там – през 1884 и през 1885 г.

И така се случва, че тя и Никола надживяват и седемте си сина. Накрая Маринка остава сама и с пенсията си от сто франка прави в къщата си безплатна кухня за тридесет бедни деца.

Майка на Апостола

Един от най-великите образи в българската история е този на Васил Левски. Образ толкова светъл, че остава един от малкото, на които дори любителите на интриги, конспирации и алтернативна история посягат почти деликатно. Дори на Ботевата памет са ровичкали понякога с мръсни ръце, но не и на тази на Левски.

Зад яркия образ на Апостола обаче стои и друг. Този на майка му Гина Кунчева.

Средна на ръст, с черни очи и твърд характер, тя се омъжва едва 14 – 15-годишна за 26-годишния бояджия на тъкани Иван Кунчев. Животът на семейството започва добре, дори много добре. Раждат им се пет или шест деца според различните теории на историците. Васил е второто или третото – зависи коя теория ще приемете за вярна. Две от децата умират в невръстна възраст. От другите четири Гина надживява още две.

После обаче нещата тръгват на зле, и то заради най-близките им роднини – брата на Иван. Въльо Кунчев, който е и ортак на Иван, започва да го мами и постепенно нещата стигат дотам, че Иван се разорява. Това го поболява, получава перде на очите и в крайна сметка през 1851 г. умира от мозъчен кръвоизлив.

Гина остава сама да оцелява, но според част от историците не е вярно, че е слугувала на карловските чорбаджии.  За да се издържа, тя преде и тъче чужда стока. Така успява да отгледа някак и децата си.

Единият от синовете ѝ – Христо – заживява като хъш, разболява се от туберкулоза и умира в Букурещ на 9 април 1870 г. Другият – Петър – също няма щастлива съдба, макар да надживява майка си. Като участник в Ботевата чета, по време на сраженията във Врачанския балкан е тежко ранен в крака и се налага ампутация.

Заради дейността на Васил (Апостола) майка му е тормозена от властите. В опит да хванат следите му, докато Гина гостува на Иван Фурнаджиев – мъжа на сестра ѝ Мария, бива заловена. Историята разказва, че заптиетата дори я връзват за кофата и я пускат в герана на зет ѝ. Заплашват, че ако не каже къде е Васил, ще отрежат въжето. Гина е непреклонна.

С именития си син тя се вижда за последно на 5 декември 1872 г. На 6-и той тръгва, за да не се върне никога вече. За ареста му тя научава на Богоявление, но приема новината спокойно. Дълго време не знае, че Васил е мъртъв. Истината ѝ казва архимандрит Костадин Попдимитров, който после става Врачански митрополит, а тя му предава кичур от косата на сина си с молба да се извърши погребалния обред като за дяконски чин.

Последните си години Гина прекарва в дома на дъщеря си Яна и мъжа ѝ Андрея Начев. От всички деца на Гина само Яна има поколение. Тя и Андрея имат 9 деца. Именно най-големият им син, Начо, роден през 1852 г., след Освобождението става един от учредителите на родовия комитет, както и организатор на всенародна подписка за събиране на пари, с които да се издигне паметник на Апостола в София, на мястото, където е обесен.

Гина умира на 27 януари 1878 г. от сърдечен удар. Близките ѝ споделят, че последните думи на тази невероятна жена били: Децата, децата!, но били отправени към внучките ѝ, а не към синовете.

**********

Тези три истории са откъси с малки съкращения от книгата на Валентина Вълчева "И будителките били жени". Тя е продължение на "И будителите били хора", но този път ни разказва интересни истории за 50 велики български жени. Някои от тях са забавни, други - тъжни, но общото за всички е, че представят образите им живи и увличащи, приближавайки ги до нас.

Откъс от първата книга може да прочетете тук: Писатели на дуел. 

Валентина Вълчева е автор и на "Седмият ангел", както и на много статии по различни злободневни теми. Нищо чудно, когато след някой век някой друг пише книга за велики български жени, там да срещнете и нейното име.