logomamaninjashop

Писатели на дуел

Автор: Валентина  Вълчева - откъс от книгата "И будителите били хора"

Ако си мислите, че враждата между Вазов и Дядо Славейков е някакъв прецедент в литературния живот на младата все още Нова България... ами не е. Неслучайно българските писатели от онова време били наричани „крехки честолюбци“. 

Бохемските среди в родината ни тъкмо се формирали, търсели поле за изява и въобще се опитвали да преминат от ориенталското към западното. Особено силно това важи за писателите и поетите, които по една или друга причина първи влезли в светлината на прожекторите и грабнали народното внимание и любопитство след Освобождението. А творците са хора страстни и емоционални, те горят в огъня на таланта и вдъхновението си и често пъти страстите помежду им стигали до плашещи или комични размери. Та освен дуела, който Вазов и Петко Р. Славейков си спретнали уж заради творческа ревност, а всъщност май по-скоро заради прелестните очи на хубавата Пелагия, всъщност още цяла плеяда познати ни от учебниците имена в някакъв момент се оказвали един срещу друг с револвери в ръце вместо с перо и лист. 

Така например между експлозивния Петко Каравелов (брат на писателя Любен Каравелов и баща на Лора, бъдещата съпруга на Пейо Яворов) и Тодор Икономов (издател, политик, писател, учител и един от най-изявените деятели в борбата за независима българска екзархия) по политически причини също замирисало на барут в един момент през 1880 г. Естествено, вина за това имали както двамата главни участници в историята, така и техни приятели и сподвижници, които дълго време наливали масло в огъня. В крайна сметка след серия препирни Каравелов изтърсил някаква необмислена заплаха пред някого по адрес на своя опонент, Икономов счел за необходимо да потърси възмездие за обидата и го прави с писмо, което праща на Каравелов по секундантите си – д-р Пандели Минчович и Георги Вълчанов. Каравелов спокойно ги посреща, прочита писмото и възкликва: 

- Аз да не съм Пушкин! 

И за него въпросът приключил. Дуелът не се състоял поради пълната незаинтересованост на Петко Каравелов към емоционалния изблик на Икономов. 

В началото на ХХ век пък заради един опит за хитруване Антон Страшимиров си навлича гнева на писателското братство в България и се сдобива с покана за дуел не от кого да е, а от един от най-нежните и идилични творци в българската литература – автора на „Змейова сватба“ и „Невеста Боряна“ Петко Ю. Тодоров. Разправията станала заради един конкурс, в който Страшимиров спечелил първо и второ място с две пиеси, като по правилата трябвало да участва само с една. Доста по-късно той разказва, че го направил заради перманентно безпаричие и големи борчове. Третата награда спечелила пиеса на Петко Ю. Тодоров. И сигурно всичко би се разминало, ако Страшимиров не демонстрирал прекалено високо самочувствие според някои свидетели на случката. Разчуло се за измамата му и Петко Тодоров се оплакал на своя приятел и колега от Народния театър и от кръга „Мисъл“ Пейо Яворов. 

Емоционален като всеки творец и силно недолюбващ Страшимиров по лични и творчески причини, пък и неслучайно известен като македонски комита, Яворов избухва: 

- Дуел! Нищо друго – дуел! 

Тодоров едва ли е бил очарован от идеята, но... какво да прави. С Яворов не се спори. Всички знаем на какво е бил способен – личният му живот е бил повече от каша заради склонността му да се хвърля във всичко с главата надолу.
Яворов и Александър Балабанов като приятели и секунданти на Тодоров отиват при Страшимиров в кафене „Македония“, набързо спретват скандал, че дори и опит за сбиване от страна на Яворов, който – ако се вярва на слуховете – замерва опонента си с бутилка лимонада, и принуждават Страшимиров да се спасява с бягство през една витрина. 

До дуел не се стига. Деликатният автор на идилии и драми Петко Ю. Тодоров, склонен към доста по-фини начини за общуване, вероятно и не е имал намерение да се стига дотам, но Яворов бил доста разочарован от невъзможността да си разчисти сметките със своя отколешен литературен противник, който известно време след случката дори обявява за плагиат автора на „Когато гръм удари...“. 

С дуел между Георги Стаматов и Добри Немиров се полага началото на Съюза на българските писатели. Дуел бива насрочен и между Кирил Христов (за когото ще разкажа по-подробно в „Грандоманията на Кирил Христов“) и някакъв друг българин в Белгия. Нито един от тях обаче не стига до реален сблъсък с оръжия. И слава богу, дето се вика. Иначе колко ли прекрасни творби биха останали ненаписани! 

Теодор Траянов (с чийто противоречив характер ще се запознаем по-отблизо в „Нежният лирик с душа на насилник“) също има един дуел зад гърба си още като ученик заради жена. От този дуел му остава един белег и едно стихотворение, озаглавено „Скръб“. 

Както казахме вече, всъщност единственият успешно проведен дуел в писателското общество на България (ако не броим ученическата история на Теодор Траянов) бил този на големия публицист и политик Найчо Цанов срещу австро-унгарския дипломат Доменик Кирали, след като във видинския вестник „Народен лист“ Цанов открито обвинява Кирали в бракониерство на диви патици и го нарича „рядък страхливец“, когато Кирали отказва да опровергае обвиненията срещу себе си. 

Няма начин да не направя паралел със станалото в началото на 2019 г. със специалиста по оцеляване Беър Грилс в планината Рила, когато той бе осъден да заплати 10 000 лева глоба за това, че изял няколко жаби, докато заснемал поредния епизод от предаването си. Тоест ние може и да сме си малко диви, тъмни балкански субекти, но нашата фауна си е наша и всеки друг, дръзнал да посегне на патиците и жабите ни, ще си плаща. Я с глоба, я с дуел. 

Дуелът на Найчо Цанов протича по драматичен начин, за щастие, без жертви. Пръв стреля Кирали. Прицелва се, гръмва и... не улучва. Българинът вдига пистолета, прицелва се и... хвърля оръжието си спо- ред плана си. Целта му не била да убива дипломата, а просто да му даде урок и да му докаже, че не се бои от смъртта, когато трябва да защити честта и думите си. 

Хубаво е човек да е готов да застане зад думите си, дори и с револвер в ръка! Това малко хора го могат. Интересен факт е, че нито един от българските писатели и поети, участвали в дуел, не е включил този си момент от живот в своя биография. Може би след утихването на страстите си давали сметка за смехотворността в цялата история. 

Знаете ли дали Щастливеца Алеко е бил наистина щастлив човек? А за чие мъжко сърце са водили битки Дора Габе и Елисавета Багряна? Кой лиричен наш поет е бил насилник? Кои творци са обичали да се почерпят и изобщо какви чудаци са били нашите будители? 

Да, същите онези, които изучаваме в училище и които си представяме като сухи, скучновати портрети на стената.

Целта на тази книга с 50 забавни, но съвсем истински истории не е да “омаскари” (както в онази епоха биха се изразили) нашите бележити сънародници, а напротив - да ги направи по-близки на сърцето ни, като ни напомни, че те са били хора, също като нас - със своите грешки, странности и смешни случки. Страници от нея можете да разгледате тук. Илюстрациите са на Неда Малчева.

Последно променена в Неделя, 01 Ноември 2020 10:11

Свързани статии (по етикет)

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам