„Христо Стоичков. Историята“ не е книга само за футбола, а и за живота. В нея единственият български футболист, носител на „Златна топка“, най-после допуска публиката близо до себе си. Написана в съавторство с популярния спортен журналист Владимир Памуков – носител на наградата за спортна журналистика „Черноризец Храбър“, книгата разказва за смайващото пътешествие на едно момче от уличката на съседния блок до стохилядната сцена на „Камп Ноу“. 

Времената, преди да получа билет към славата, не бяха трудни. Те бяха... отчайващо трудни. Роден съм на 8 февруари 1966 година в Пловдив. Израснах в обикновено, или както го наричаха – средностатистическо семейство в тогавашната социалистическа държава. Майка ми Пенка и баща ми Стоичко са имали куража да изгледат 3 деца в период, в който нямало опасност хладилникът ти да остане празен, но пък за екстри в живота било нереално даже и да се мечтае. С по-голямата ми сестра Петя и моя по-малък брат Цанко обичахме да ходим в близкото село Ясно поле, защото там баба и дядо не само ни глезеха, но и си затваряха очите за всички наши лудории.

Бях големият любимец на дядо ми Христо, на когото съм кръстен без никакви полемики или колебания. В един период той се опитваше да не показва така явно пристрастието си към мен пред фамилията, но с времето се отказа, защото то можеше да се види от самолет. Замирах, когато ми говореше за живота – за честта на мъжа, за приятелството, за характера, за нещата, от които трябва да се пазя. От него се научих винаги във важните моменти да гледам човека срещу мен в очите. И през годините така се опитвах да разкодирам хората. Започне ли някой да върти очи и да търси с поглед нещо около мен – внимавай! Измамата чука на вратата.

Баща ми, светла му памет и на него, е бил вратар на „Спартак“ (Пловдив), но дядо Христо го спрял от футбола след поредния получен удар от съперник в главата. Ситуацията с мен обаче беше „друга бира“. Постоянно ме насърчаваше за кариера и разпалваше мечтите ми. Често спореха с татко на тема: „Какъв наивник трябва да си, щом искаш да си вратар в игра, в която блестят голмайсторите?“. Плочата се въртеше в стил „Кое е първо – яйцето или кокошката?“. А понякога имаше и странни отговори на вечния въпрос като например: „Петелът!“.

Да, след тези техни спорове, попитайте ме дали някога съм мечтаел за вратар? Не искате да задавате отговори? Правилно. А ляв бек, какъвто е играл в ниските дивизии чичо ми Христо? Да ви призная – случи ми се. Като новобранец в ЦСКА за два-три мача, но тогава бях готов да скоча дори в празен басейн, само и само да ме пуснат в игра. Ляв бек! Да, но в ЦСКА. Много яко! Е, като начало, разбира се.

Изобщо не се въодушевих така обаче във втория ми период в „Барса“, когато през ноември 1997 година ми наложиха веднъж да играя на този пост, и то в „Ел Класико“. В мача на мачовете! Тогава един холандец се правеше на Ван Гог във футбола и в тежкото си умопомрачение ме пусна ляв бек срещу „Реал“ в Мадрид. Спечелихме с 3:2, но разбрах не от първа ръка, а от първо коляно какво е пирова победа – скъсах менискус. Нека обаче не скачаме във времето. Ще ви разкажа по-нататък и за въпросната персона Ван – „герой с отрицателен тип очарование“, както казват в киното за лошите в сценария на филма. Сега още сме на старта на моята история, а и надявам се не бързаме за никъде, нали?

В България безценни навремето бяха апостолите на спорта. Така наричаха треньорите, които обикаляха улици и училища, за да селектират за школите децата, хванали окото им за една или друга дисциплина. Така ме откри за футбола и Огнян Атанасов от пловдивския клуб „Марица“. Къде ме видя? На любимото ми място, естествено – на улицата, където беше най-интересно. Особено за палаво момче като мен, което постоянно имаше пожар в задника. Футбол, надбягвания и надскачания, гонки с велосипеди, стрелби с прашки. Бях слабичък, но жилав и бърз като син на вятъра. Печелех всички спринтове за моето школо „Никола Йонков Вапцаров“ в състезанията между училищата в града, но атлетиката ми беше някак скучна. И когато Атанасов ме включи в най-важния тест за място в школата – мач 15 срещу 15 на големия терен на футболен клуб „Марица“, дадох всичко, за да се харесам. И явно ми се получи, щом не само ме взеха в отбора на най-малките, но и бате Оги дори ме попитата какъв искам да играя. Малка подробност – „какъв“, но... в защитата. Избрах либеро, без още да знам какво точно значи този термин. Звучеше ми обаче някак много специално, солидно и просто нямаше шанс да го изпусна този лъскав етикет.

Либеро! Пост, който днес го няма в съвременния футбол, но по това време моят приятел Франц Бекенбауер го беше направил култов в развитието на футбола. Разбира се, тогава сополанко като мен нямаше как да го знае. А и в случая важното беше, че ми даваха свобода да се движа по целия фронт на отбраната, а в дадени моменти дори да се включвам в атаката. Позицията ми допадна, защото обикновено стигах първи до всяка спорна топка в нашето поле. А най-много се кефех, когато разгадавах ходовете на съперниците и ги изпреварвах. „Като костенурка си бърз... Пътувай бе, тюфлек... Айде, смешко, марш в съблекалнята!“ Това бяха само част от лафовете, които ръсех по терена. Правех се на печен футболист, играех го Голямата работа. Носех номер 5 на гърба на фланелката и се опитвах да афиширам самочувствие във всеки един момент. Мечтаех на едро и силно вярвах – футболът ще е моят билет към славата.

Официалната биография на Камата, е написана в съавторство с Владимир Памуков - 400 страници лични истории за живота и кариерата на най-големия български футболист – с твърди корици и цветни снимки.

Стоичков и Памуков работят над биографията повече от година, за да разкажат история, която ще развълнува всеки българин и всеки почитател на футбола без значение от неговите пристрастия към играчи и отбори. В книгата Стоичков и Памуков пресъздават живо и кинематографично израстването на Камата като играч, препятствията, през които преминава по пътя към успеха, и епохата – доминирания от държавата спорт, който създава шампиони, но и наказва жестоко провинилите се. По-младите читатели ще разберат любопитни подробности за живота и спорта в социалистическа България, а по-възрастните ще си припомнят златните мигове и традиции на миналото. Луксозното издание можете да намерите навсякъде, където се продават книги, издание на "СофтПрес".

Препоръчваме ви още:

Какво ще четем у дома тази есен

Магични мистерии

Уки уки, Япония