Автор: Ина Зарева

Смугла лятна нощ. Светлините в големия град си говорят на морз. Кварталите намигат съзаклятнически, а високите сгради надменно блестят. Тихо е. Дори спорадичният вой на линейките не изтръгва тишината, а само я подчертава. Хората са потънали в сънищата си – трескаво си почиват за предстоящия работен ден или бавно рисуват мечта. Покоят е обхванал почти всички, които са го приютили.

Само в един спешен център тишината никога не е била гост. В него нощта преминава ярко, в силни звуци, бързи реакции и смели решения. Никога няма покой. Има болки, травми, операции, успехи, загуби.

Има и един дълъг коридор, изпълнен с любов. Тя струи от притеснените хора, от широко отворените им очи, които очакват някой да спаси тези, които обичат. Любовта се излъчва от всяка пора на тялото им, смесва се с тревожността им и образува една особена сплав, която насища въздуха с пареща надежда.

Пациентите, които чакат реда си, са вглъбени в неразположенията си или любопитно оглеждат останалите. Изплакват нови болки, изсумтяват стари болежки. Опознават се взаимно, разменят разбиращи погледи, изказват си съчувствия.

Мургавият къдрокоско има епилепсия. Водят го често и коридорът разпознава стъпките му. Той отдавна не се страхува, само му е малко досадно. Но пък всеки път вижда различни лица и се забавлява да изучава особеностите им.

Красавицата срещу него повръща цял ден. Малко се притеснява като го прави в този странно изпълнен коридор и е готова на всичко, за да й мине. Специфичните миризми я дразнят и провокират нови кризи.

Малчуганът, който вдига най-много шум, е стъпил на стъкло. Боли го и плачът му се носи наоколо. Останалите го гледат разбиращо и се впускат в спомени за приключения и белези.

Един възрастен господин е тук за спешна манипулация. Пристъпва от крак на крак и се опитва да се държи мъжки. Не може да се изложи пред тези млади тук, все пак.

В дъното на дългия коридор се ражда нов живот.

А малко по-късно, едно 14-годишно момиче ще се сблъска за първи път със смъртта на някой, когото обича. Ще оцени живота във всичките му форми и дължини, ще осъзнае, че смъртта е евтина, близка и неизменна.

Нощта пребледнява, градът протяга свежи улици и изпъва метални жили. Денят пропълзява и нощното дежурство в спешния център приключва, за да направи път на дневната доза борба не само за живота, но и за онази необяснима, първична любов, която иска да спечели още малко време. Още допири и погледи. Още разходки и споделености.

В този център лекарите разговарят с пациентите повече от всички останали.

Знаят къде ги боли и как да им помогнат.

Знаят какво е да обичаш без очаквания, изисквания, условности и уговорки.

Всеки ден виждат обичта в най-чистата й форма, и я бранят с всичко, на което са способни.

Там – в спешния ветеринарен център, в чийто коридор ежедневно се преподава любов.

Много мъдрост ще откриете в Съветите на Фройд за щастлив живот и Житейските уроци на вашата котка. 
А ако сте любители на съспенса ви препоръчваме Лов на хъскита.

Автор: Валентина Вълчева

Удивително често чуваме с повод и без повод израза: „И ний сме дали нещо на света”. Но ако се замислим, почти никой от нас не би могъл да изброи какво точно сме дали, освен двама-трима спортисти, Джон Атанасов и още някое и друго по-популярно име. А сме дали много, много повече. Но... народ, който не помни миналото си, няма бъдеще. И това сме го чували, нали?

Колко от нас например знаят кой и какво стои зад името Георги Наджаков? Почти никой извън една строго специализирана сфера. А акад. Наджаков има право на много по-светло място в историята, защото на него дължим основата, върху която са изградени технологиите за безвакуумната телевизионна техника, запаметяващите устройства, копирните машини, лазерните принтери, рентгеновите дозиметри и не на последно място снимките от спътник.

Как го постига? Открива фотоелектретното състояние на веществата.

Георги Наджаков е роден на 8 януари (26 декември стар стил) 1896 година в Дупница. Семейството се премества в София, където той завършва Трета мъжка гимназия с отличие и се записва студент във Физико-математическия факултет на Софийския университет. След първия семестър е мобилизиран и постъпва в Школата за запасни офицери в Княжево, където следващата година е първи по успех сред 4000 души. Получава офицерски чин, известно време обучава новобранци в Разград и Шумен, а по време на Първата световна война, участва в сраженията на Добруджанския и Югозападния фронт.

След демобилизацията си продължава следването. Като фронтовак му признават по един завършен семестър за всяка година в армията и той завършва висшето си образование само след четири семестъра, за което по-късно казва:

„Станахме висшисти съвсем осакатени и трябваше да попълваме знанията си самостоятелно.”

През 1920 г. той се дипломира и остава във Физико-математическия факултет като асистент по физика. Качествата му биват забелязани и скоро получава възможност за специализация в института „Радиум” в Сорбоната не при кого да е, а при Мария Кюри, и в лабораторията на Пол Ланжвен в Париж. Пол Ланжвен е създателят на теорията за диамагнетизма и парамагнетизма. Този велик учен проявява искрен интерес към работата на българина, заявявайки, че идеите му са новаторски дори за Франция. Само след три дни Наджаков вече има своето място в лабораторията по електричество на Ланжвен, във Висшето училище по индустриална физика и химия, на което французинът е директор. Тогава нашият учен за пръв път вижда пред себе си електрометри, за които в България само е слушал и чел.

За този период от живота си самият Наджаков след години споделя:

„Ако не беше това прозорче, през което погледнах към голямата наука, едва ли бих станал човек на науката.”

Българинът започва да попълва пропуските в познанията и образованието си и старанието му не остава незабелязано. Съвсем скоро вече има в списъка на личните си приятели такива имена като Фредерик Жулио Кюри и Пиер Бикар.

Специализацията му приключва пред 1926 г. и се връща в България, а от юни следващата година е редовен доцент по опитна физика. През март 1932 г. е избран за извънреден професор, а през 1937 г. става редовен професор и титуляр на катедрата. Дори и като преподавател обаче, не изоставя изследователската си работа и през 1937 г. прави най-голямото си откритие. В своята лаборатория той успява да регистрира и наблюдава явление, непознато дотогава на науката. Разбира, че когато бъдат осветени и поставени в електрическо поле, някои диелектрици придобиват постоянна електрическа поляризация в изложените на светлина участъци. Тези вещества той назовава термоелектрети.

На 22 юни 1937 г., на едно от заседанията на Френската академия на науките Пол Ланжвен докладва за необикновените постижения на българския си колега и тази дата днес се счита за рождена на откритието, направено от Георги Наджаков.

Оттук-нататък започва неговият възход.

През 50-те години на ХХ век интересът към фотоелектретното състояние на веществата става все по-голям. САЩ признават постиженията на Наджаков. На базата на неговите разработки държави като Индия, Бразилия, Япония, САЩ, СССР и др. Започват изследователска дейност.

За своето откритие акад. Наджаков казва:

„Фотоелектретното състояние на веществата открих тук, в София, през 1937 г. Разполагах с примитивна апаратура, но имах собствена идея. А това е най-важното. Защото може да имаш най-скъпи уреди, най-модерна апаратура, но нямаш ли собствена идея, откритие няма да направиш.”

Въпреки че осъзнава важността на откритието си, Наджаков не бърза да го патентова. Едва през 1981 г., годината на неговата смърт, откритието му най-сетне е вписано в Държавния регистър на откритията и изобретенията.

Източници: Иванов, Саздо и др. Георги Наджаков: Очерк / Саздо Иванов, Пенка Лазарова, УИ "Св. Климент Охридски", 1989
Панова, Елена, Акад. Георги Наджаков е дядото на ксерокса 
Откритието на акад. Георги Наджаков, от което се роди фотокопирната техника – ксероксът

Снимки: интернет

Издирваното малко съкровище в момента вероятно прави първите си стъпки, опитва нови храни, пробва по-големи пелени и е щастливо в прегръдките на мама и татко.

Ако детето ви е родено през 2016 г., през септември 2016 г. или точно на 17.09.2016 г. то е новият астрален близнак на Park Center. Ето една възможност да празнувате рожден ден заедно!

Изпратете кратко представяне на рожбата си (текст, придружен със снимки и/или видео) на адрес: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..

Повече за правилата за участие можете да видите тук.

Срокът е 5 септември 2017 г.

За рождениците са предвидени забавления и много подаръци.

Автор: Валентина Вълчева

Никой не се е родил научен.

Дори Нийл Армстронг – човекът, произнесъл от Луната знаменитата фраза: „Една малка крачка за човека – един голям скок за човечеството”. Но едва ли сте си задавали въпроса от кого все пак се е учил великият космонавт. Ще ви изненадам. Нийл Армстронг се е учил да лети от един българин.

Не, не се шегувам. Не преувеличавам.

През 1936 г. в Америка излиза от печат една знаменателна за времето си книга – „Your Wings” („Твоите криле”). Първата енциклопедия по летене. И неин автор е не друг, а българинът Асен Йорданов, чието име днес малцина извън пилотските среди си спомнят. Година след излизането си в Америка, книгата е издадена и в Съветския съюз в 100-хиляден тираж, а по-късно има още две допечатки за 200 000 броя. И „Your wings” се превръща в учебник, който прави пилотирането професия. Преди това на него се е гледало като на хоби за луди глави.

И не само Армстронг прави първите си стъпки по него. Неговият спътник от мисията „Аполо 11” Едуин Олдрин също е вдъхновен от „Your wings”.

Но кой все пак е Асен Йорданов?

Моля ви, не задавайте този въпрос на пилот! Рискувате да предизвикате вълна от възмущение, при това справедливо.

Асен Христов Йорданов е роден на 2 септември 1896 г. във Враца. След няколко години, семейството се премества в Свищов, заради работата на бащата. Тук започват и първите експерименти на Асен в областта на техниката. Според сестра му Милка Маркова, която години по-късно пише книгата си със спомени „Асен Йорданов и авиацията”, той изпитвал неистово любопитство да разгадае механизма на всяка машина и играчка и ежедневно прекарвал времето си в какви ли не експерименти. И все пак любимото му занимание си оставало хвърчилото, наречено на турски „джоркуа”. Изработването на всякакви хвърчила запълвало времето на любознателния младеж.

След пет години семейството отново се връща във Враца. Тогава Асен си прави собствена стая за промиване на филми и друга за техническите си проекти и експерименти. В този период Асен придружава баща си на Световния панаир в Торино, Италия. След това баща му го оставя в пансион в Женева, уж за да научи добре френски език. Много години по-късно, вече в Америка, той ще признае: „Аз почувствах, че в това училище съм ограничен, не ме интересуваше нито тенисът, нито футбола.” Напуска го, купува си мотоциклет и се прибира в България.

Вече в родината си, Асен Йорданов успява да построи по свой модел един безмоторен планьор, с който се издига на 12 метра височина и се приземява безпроблемно. Разбира се, това се разчува, в резултат на което на 5 февруари 1912 г. прави опит за летене вече пред официална комисия. По време на този втори опит, Асен се рее в небето цели 12 минути на 10-12 метра височина. Както се и очаква, всички са въодушевени и впечатлени.

Не след дълго младежът вече е приет като "слушател" в авиационното училище „Блерио” в Париж, където се среща лично с Луи Блерио – първият пилот в историята, прелетял Ламанша през 1909 г. Като слушател, на него не му се полага диплома, но познанията, които натрупва, се оказват много по-ценни впоследствие.

Колко странно на фона на съвременното преследване на дипломи и сертификати, без да се интересуваме от практическата си подготовка, нали?

Прибира се обратно у дома и се записва доброволец в новосформираното военно-авиационно отделение, защото предстои война с Турция. Тогава е едва 16-годишен. По време на войната, Асен Йорданов участва в превземането на Одрин от турците. След победата в Одрин той прави първата крачка към записването на името си в историята, макар че тогава все още не знае какво му е отредило бъдещето. При претърсването на турските позиции, българите намират два аероплана, които не са използвани по предназначение. Момчетата свалят най-ценното от тях – двигателите, а останалото унищожават. Един от тези два двигателя Йорданов използва по-късно за построяването на първия български самолет, с което е запомнен завинаги. С разрешението на началника на летище „Божурище” той ползва за целта единия от турските двигатели.

Наред с двигателите, българите пленяват и личния автомобил на Евер Паша, който е смятан за ценен трофей.

За онези единадесет месеца военни действия Асен Йорданов си спомня с носталгия и усмивка:

„В самото начало нашата работа беше съвсем аматьорска и допускахме много грешки. Например наливахме понякога масло в резервоара, забравяхме да опънем достатъчно здраво жиците, които задържаха крилата на самолета, и много други.”­

Но по-важното в случая е, че българите доказват значимостта на самолета като мощно бойно оръжие по време на война. Освен това тези момчета се оказват първите в света, които създават военно-авиационно поделение с нападателна цел. Не е зле за група тийнейджъри, не мислите ли?

От френския генерален щаб изпратили за авиационни проучвания на Балканите майор Барес, който силно впечатлен от опита на българските летци, през 1914 г. създава френска въздушна организация.

Това може би е достатъчно за всеки друг, но не и за Асен Йорданов. Неговият неуморим дух иска още и още предизвикателства и постижения.

Самият той казва, че 1915 г. била съдбоносна и доста противоречива за него. От една страна, в същата тази година, получава три лоши оценки в училище – по пеене, по рисуване и по френски, макар да е пръв в класа по този език. Налага се да повтаря годината, но това почти не го безпокои – повече го занимават чертежите за аероплана, който иска да създаде. Баща му се съгласява да финансира начинанието, за да спаси сина си от самия него, защото поради липса на някои материали, Асен търси техни по-евтини заместители и се излага на какви ли не опасности.

Йорданов признава, че когато самолетът все пак придобил завършен вид, дори той се учудил от постижението си и не бил сигурен дали това „нещо“ ще успее да полети.

И ето го моментът, в който на бял свят се появява първият български самолет! Той е тип „Албатрос”, 14 метра широк, 8,5 метра дълъг. Харчи по 30 литра масло и по 120 литра гориво на час. Самолетът притежава една важна особеност: може да заема хоризонтална позиция при навлизане във въздушни ями и това го прави по-устойчив от всички други, конструирани дотогава.

Първият, който рискува да полети с българското чудо, е авиаторът Гаврил Стоянов от летището в Божурище. На следващия ден – 10 август 1915 г., вече пред публика, с демонстрацията се зама лично капитан Радул Милков – началникът на летището. Самият той е лично ангажиран с проекта, защото по негово нареждане е отпуснат моторът за самолета, изключително ценен по онова време.

След показната демонстрация резултатът надминава очакванията. На Асен Йорданов, гимназист от седми клас, се дава стипендия да следва в чужбина за инженер-авиатор след завършване на гимназия, а самолетът е изложен за посещения. Гласува се и да се заплатят разноските по построяването му. След успеха на демонстрацията Министерството на войната излиза с решение:

„Апаратът е сигурен. Няма допуснати грешки. Признава се за изобретение, а Асен Йорданов – за изобретател. Датата 10 август 1915 г. да се счита за начало на българското самолетостроене.”

Ето как един буен млад човек остава завинаги в българската и световна история, почти на шега. Печалното в случая обаче е, че и в тази история се потвърждава правилото, че „никой не е пророк в собствената си страна”. Местното общество така и не отдава заслуженото внимание на изобретението. Както обикновено, българинът подхожда с пренебрежение и скептицизъм към това родно изобретение, впечатлен много повече от появилите се след няколко години германски цепелини.

И това е само началото на един живот, който може би най-точно може да бъде описан с израза: „Небето ми е граница”.

Парадоксалното в случая е, че не само изобретяването на първия български самолет остава като че ли пренебрежително подминато от българина. Трудът на живота на Асен Йорданов – неговата книга „Your wings”, която светът признава почти с излизането ѝ от печат и която става библия за поколения летци, остава непреведена на родния му език цели 80 години. Инициативата по превода и издаването също са частни – на председателя на Българската аерокосмическа агенция професор генерал-майор Борис Бонев, който решава, че е крайно време родината на Асен Йорданов да признае приноса и постиженията му.

Асен Йорданов умира на 19 октомври 1967 г. в Уайт Плейнс, кремиран е и прахът му е разпръснат със самолет над САЩ – неговата втора родина. Колкото до самолета, изобретен от него, той не е запазен до днес, но има идея по оцелелите снимки да бъде възстановен.

Прочетете тук защо създадохме рубриката "Българи".

Източници: Маркова, Милка. Асен Йорданов и авиацията / Милка Й. Маркова. Париж: Б. и., 1995. 

clubz.bg.

Снимки: интернет

С наближаването на август, София започва да става най-приятният град - тихо, спокойно, пълно с чужденци, че дори и не толкова горещо. Ето къде можете да се забавлявате с децата си.

За цялото семейство:



Тропически рай в Sofia Ring Mall

29.07.2017 - Библиобус на Столична библиотека - парк Овча Купел

29, 30.07.2017 - Кастинг за подбор на деца, за участия във филми и реклами - Fun Ring Park

30.07.2017 - Танцуваща София 2.0 | Стрийт & Съвременен танц (вход свободен)

0-3 години:

Световната седмица на кърменето 2017 "Подкрепяме кърменето ЗАЕДНО"



31.07.2017 - Откриване на Световната седмица на кърменето - Столична библиотека

02,03,05.08.2017 - Събитията на Ла Лече Лига в София

----------------------------

28.07.2017 - Масаж и гимнастика на новороденото - Park Center Sofia

29.07.2017 - Училище Чакам бебе - на практика - Парадайс център

29.07.2017 - Водата – извор на живот - КиндиРу София - Изток

29.07.2017 - Мацаница - Под дъгата

01.08.2017 - Уроци по кърмене - The Mall

01.08.2017 - Kъпане, хигиена и обличане на бебето - Mall of Sofia

3-7 години:

29.07.2017 - 5kmRUNKIDS - Южен парк

30.07.2017 - Неделя на бащата в Музейко

30.07.2017 - Спортно занимание за деца FitKids в Creative House

29.07.2017 - Вълшебният куфар - Театър "Възраждане"

30.07.2017 - Снежанка и седемте джуджета - Театър "Възраждане"

30.07.2017 - „Косе Босе“ – Театър „Мариета и Марионета“ - Книжен център "Гринуич"

кино - Фантастичното пътешествие до Оз 3D - премиера

ШКОЛА ПО РИСУВАНЕ В ГАЛЕРИЯ ЕВРОПА - Не само ще се запознаете със стила и техниката на рисуване на над 150 от най-утвърдените художници на съвременното българско изкуство. Ще бъдете заобиколени техните картини. С много от авторите е възможно да се срещнете и поговорите лично в галерията. За деца 4+ години, ученици и възрастни.

7-12 години:

29.07.2017 - Моето незабравимо лято - травъл фотография за деца

29.07.2017 - 5kmRUNKIDS - Южен парк

29.07.2017 - Soy Luna Roller Party - Парадайс център

30.07.2017 - Тенис на корт с Декатлон – безплатно в НСА

30.07.2017 - Спортно занимание за деца FitKids в Creative House

30.07.2017 - Неделна кулинарна работилница: "Къщата на Мая"

кино - Фантастичното пътешествие до Оз 3D - премиера

КИНО +ТЕАТЪР + АНИМАЦИЯ - само през АВГУСТ - Целодневна седмична лятна занималня за деца и тийнейджъри 8-18 години на цена – 60лв/ седмица!

ШКОЛА ПО РИСУВАНЕ В ГАЛЕРИЯ ЕВРОПА - Не само ще се запознаете със стила и техниката на рисуване на над 150 от най-утвърдените художници на съвременното българско изкуство. Ще бъдете заобиколени от техните картини. С много от авторите е възможно да се срещнете и поговорите лично в галерията. За деца 4+ години, ученици и възрастни.

Места за деца в София:

10-те най-интересни въжени игрушки на открито в София

Този бюлетин представлява извадка от седмичната програма на София за деца.
Разгледайте всички събития за деца в раздел КОГА в сайта на София играе.
Разгледайте най-новите предложения за курсове, ателиета, спорт, детски центрове и места за деца в раздел КАКВО в сайта на София играе.


Снимки: София играе

Автор: Ивелина Чолакова - Дамаянти

Дори и да имате хубав фотоапарат, едва ли винаги го взимате със себе си. Обичайно, когато не го нося с мен, виждам повече неща и ситуации, които бих искала да заснема. Затова е хубаво да можем да се възползваме от възможностите на телефонната камера.

Първо почистете камерата. Сериозно, понякога замърсената камера на телефона, който непрекъснато държим в ръце и оставяме къде ли не, е причина за лоши и неясни снимки.
Не използвайте оптичното увеличение. Просто се приближете физически, ако е възможно, а ако не, отрежете част от снимката по-късно. Понякога разликата между хубава и кофти снимка е една крачка.

Опцията за увеличение (приближение) на телефона, сериозно влошава качеството на вашето изображение.

Изключете светкавицата. По принцип съм фен на естествената светлина.

Светкавицата на вашия телефон не е особено ласкава към сниманите обекти - т.е. очаквайте червени очи, много резки и дълбоки сенки, лъщящи чела.

Когато снимате деца, клекнете на тяхното ниво и ще избегнете „ефекта" на голямата глава и късите крака (освен ако не е търсен).

 
Не ги карайте да ви се усмихват „служебно", да казват „сирене", „зеле" или подобни.

Позволете си да бъдете отново дете, да направите някоя глупава физиономия или да разкажете виц, да издадете изненадващ звук. Изобщо опитайте да изкарате от тях истинска емоция и не настоявайте непременно да гледат в камерата.

Повечето смартфони имат възможност с докосване на екрана да настроят експонацията и яркостта, така че ако телефонът ви има тази функция, не забравяйте да се възползвате от нея. С докосване на екрана, указвате къде точно искате да бъде фокусът в снимката. Ако не го направите, рискувате камерата сама да реши върху какво да фокусира (обикновено най-ярката или контрастна част в кадъра).

Възползвайте се от осветлението на прозорците, тъй като те са източник на естествена мека светлина, опитайте да правите снимки на вашите деца до тях.
Ако снимате навън, избягвайте ярката слънчева светлина. Вместо това намерете някаква сянка или накарайте децата си да сложат слънчеви очила, по този начин ще избегнете „примижването", което не е добро, когато се опитвате да заснемете емоциите на децата си.
Използването на предна или странична светлина е най-често срещано.

Използването на контражурна светлина (източникът на светлина е зад обекта) може да направи обекта като силует, но понякога точно по този начин стават много ефектни снимки. 
За да сте сигурни, че получавате възможно най-запомнящи се снимки, обърнете внимание на фона. Дали привлича вниманието повече от снимания или добавя допълнителен контраст и живот към вашата снимка? Избягвайте излишните неща. Експериментирайте от няколко различни ъгъла, за да ги избегнете.

Композицията

Правило на третините - изображението трябва да се раздели мислено на 9 равни части от двойка успоредни вертикални и хоризонтални линии и съответно важните за композицията елементи трябва да бъдат разположени по протежението на тези линии или в точките, където те се пресичат.
Композицията е от съществено значение за създаването на хубава снимка.
Включете решетката на камерата на своя смартфон (тя показва точно тези пресечени линии), за да се възползвате от правилото на третините, като поставите обекта си на пресечна точка.

Няколко идеи

Възползвайте се от водещи линии и повтарящи се обекти, за да привлечете погледа към снимания обект.
Много близък план (close-up).
Крачка назад.
Не се колебайте да легнете на пода за ниска гледна точка (отдолу-нагоре).
Използвайте отражения. В стъкла, локви, огледала (снимката най-горе). 
Опитайте да снимате през окуляра на бинокъл - получава се добро приближение и интересна снимка, ако хванете и част от кръглия окуляр.

Когато сте на плажа и снимате към морето, е добре да запазите хоризонта прав. Все пак е странно, ако морето се „излива" в някоя посока.
И се старайте хоризонтът да не минава през средата на снимката (пак правилото на третините).

Естествено, понякога може да използвате накланянето на хоризонта като ефект в снимката.

След заснемане, може да използвате приложения за редакция на изображенията, но помнете, че Less is more (по-малкото е повече), когато става дума за филтри и обработка. Много тънка е границата между това да подобрите вида на една снимка и да я съсипете.

замъгляване на фона и малки цветови корекции

Програмките, които аз използвам за редакция:

- вградената на моя телефон
- Snapseed 
- Pixlr

Програмките са налични за Android и iPhone.
 
Забавлявайте се! Снимайте със сърце и душа и няма начин да не запазите спомените си хубави!

От същия автор можете да прочетете и Към творците с любов.

Великолепната фотосесия на Ивелина от едно раждане можете да видите в Роди се човек – история в снимки. 
А защо я наричат Жрицата на спомените вижте тук.

Автор: Янка Петкова

Няма ваканция за чиновниците от Министерството на образованието и науката и това донякъде е плашещо. Неведнъж сме ставали потърпевши от решения, които се вземат кампанийно. Бихме могли да се запитаме защо е това бързане, още повече че стандартите, които бяха приети ударно по времето на министър Меглена Кунева, бяха разкритикувани както от учители, така и от родители. И сега ги ревизират.

Все пак имаме просветни новини, не можем да ги подминем без коментар. Да започнем със символите, с които ще се оценяват постиженията в началния курс. От една страна практиката с оценките в тази ранна възраст създава излишно напрежение в малките ученици, от друга – къде ги връщаме – те вече правят презентации на пауър пойнт и подготвят видео проекти за часовете, ние ще ги оценяваме със слънца и звезди. Не е ли малко инфантилно към днешен век? Децата се стресират, когато не са били оценени адекватно, а не когато получат двойка, която са заслужили. Какво означава „с промяната се задължават училищата да изберат свои символи“? Сякаш е несериозно, да ангажираш педагогическия състав с нарочно събрание да гласува дали „отличен“ да се отбелязва със звезда, слънце или да бият някакъв печат в тетрадката? Те, учителите, само с това не бяха се занимавали досега. Бихме могли да помислим и какви ще са символите за „среден“ и „слаб“ (хрумва ми среден пръст, но това е първосигнално и никак не кореспондира с морала в тази ранна възраст).

Покрай печатите и емотиконите обаче, отново беше натикан в ъгъла един друг проблем – тежките раници, които децата в началния курс са принудени да носят ежедневно. Не е ли това по-наболял въпрос за разрешаване, предвид факта, че пряко касае здравето им. Темата е особено актуална за родителите, но очевидно не и за Министерството на образованието и науката (МОН).

Споменатите нововъведения трябва да заработят от новата учебна година. И не са единствените. Добре, няма да има писмена аргументация върху резултатите от тестовете, логично е, но да не би досега да е било масова практика? Едва ли. Ако ще пестим от аргументации, тогава би трябвало да сме запознати с правилата за оценяване на тестовете. Министър Красимир Вълчев казва, че ще се разработят. Дано стигнат до учениците и до родителите им.

Решението да се даде възможност на ученици, допуснали определен брой отсъствия, които не са се явили на изпити за срочни оценки по предметите, да се явят на допълнителен изпит е неоправдано голям компромис. Няма да има никакъв позитивен ефект. Защото тези деца са доказали явната си незаинтересованост към учебния процес веднъж с отсъствия, втори път с неявяване на изпити за срочни оценки, а видиш ли им се дава трета възможност за реабилитация, от която те най-вероятно отново няма да се възползват. И след някоя и друга година, МОН ще излезе с ново решение – този път за четвъртия шанс. Ясно е към коя група са насочени тези компромисни усилия. Но така няма да върнем учениците от малцинствата в училище, нито пък ще мотивираме децата, които имат отношение към учебния процес и образоването си. Това си е чиста дискриминация.
Разбира се, има и частни случаи, при които детето по наистина уважителни причини не присъства в часовете или не полага изпити, но те са се решавали и досега, без специални изменения в някоя наредба.

Въвеждането на текущи оценки по учебна и производствена практика е добра идея. Защото е възможност да се проследи резултатът от усвояването на определени умения и ефективността на практиката. Доколко това ще сближи училищата и работодателите, ангажирани с т. нар. дуално обучение (както се надява МОН) времето ще покаже. Оценките едва ли са точно стимулът за по-преки контакти. Може би по-скоро регулирането на финансовата страна на тези практики – ще получават ли учениците някакво възнаграждение за положения труд и какво ще бъде то. Каква част от приходите ще отиват в бюджета на училището, защото е логично да има такава. Нали говорим за стимули? Доказано е, че няма по-добър стимул от финансовия.

Друг интересен момент е промяна, с която се предвижда изпитните материали и правилата за оценяване на писмените работи да се утвърждават от специалисти по съответните предмети, а не от министъра. Ами да не би досега специалистите да не са били ангажирани с този процес? Ако това не е било така, можем да си обясним някои грешки в Националното външно оценяване (НВО) и матурите, които се повтарят всяка година. Но означава ли от друга страна, че възможните теми за тези изпити ще се знаят от по-широк кръг хора? Ако означава (макар, че този момент е малко неясен) няма ли това да улесни изтичането на информация за възможните изпитни теми. Били сме свидетели как не един министър се е клел, че при него няма да има "теч" на информация и е бил опровергаван от действителността.

Друго, което буди недоумение е повишаването на изискванията към членовете на националните и регионалните комисии за оценяване на изпитните работи. Те, видите ли, вече ще са специалисти с професионална квалификация по съответния предмет, резултатите по който ще се оценяват. Да не би досега начело на подобна комисия да е можело да бъде и учител по физическа култура и спорт?! Нищо против тези специалисти, разбира се, но материята е друга.
От министерството ни уверяват, че тази генерална стъпка, ще доведе до „по-висок професионализъм и качество“. Да се съмняваме ли тогава в качеството на работа в комисиите досега? Май имаме основание. Тези решения откровено изумяват. Разкриват факти от администрирането на образованието, които не само са абсурдни, но са откровено срамни.

Но явно е добре да спрем да се чудим на глас, защото последствията от родителския ропот са налице. Вече няма да ни допускат до видеонаблюдението по време на матурите. Кой, вие ли искахте камери в училища и детски градини?... А само преди година канеха родителите да дежурят пред тоалетните по време на матурите, за да възпрепятстват преписването. Явно там ни е мястото. Но не и пред мониторите за видеонаблюдение, защото това е в разрез с „опазването на личните данни“, каквито и лични данни да се има предвид в случая.

След всичко прочетено в медиите днес, възникват няколко въпроса:
Кой измисля тези промени – това резултат от дейността на работна група ли е?
Ако е работна група – кой влиза в нея – има ли представителство на учителското и родителското съсловие, на неправителствени организации, ангажирани с проблемите в образованието и реформирането му? Май пак стигнахме до въпроса „Кой?“.

Изобщо не знам за вас, но аз вече нямам търпение за следващите решения на МОН.

Какво предлага една гражданска инициатива можете да прочетете в За нова образователна система.
За един от най-сериозните проблеми на малките ученици вижте повече във "Вдигнете, госпожо, мама я мери, 13 килограма".
Отгвор на въпроса защо младите и кадърни учители напускат системата, ще намерите в Училището, което убива мечтите.

Автор: Ася Асенова-Банкова

5 юни 2016 година, неделя. Не съм съвсем сигурна дали е много късно през нощта или е много рано сутринта. Аз - 10 дни преди термин и 17 кила отгоре, се събуждам от някакво странно усещане в стомаха.

През цялата ми бременност съм се чудила как ще разбера, че започва раждането. И всички познати с деца са ми казвали, че започнат ли контракциите, няма как да ги сбъркам. Та лежа си аз, съпругът блажено похърква до мен, и се чудя – това ли е, започна ли се? Ама наистина това ли са прословутите контракции, дето няма да се сбъркат? Те някак ми напомнят на нещо познато, на… мармалад? Е, мармалад беше, мноооого мармалад, причинен от стомашно-чревен вирус. Имах много спокойна бременност, като изключим милионите ходения до тоалетната. А тогава за 3 дни успях да утроя бройката.

Няма да влизам в подробности как протече 5 юни, само ще кажа – добре, че имаме две тоалетни, иначе мъжа ми щеше да използва легенче. Всъщност и то беше заето (стомашно-чревните неразположения обикновено излизат по два начина), та може би щяхме да разберем колко услужливи комшии имаме. По някоя време след обяд се притеснихме какво се случва с малката госпожица и решихме да отидем до болницата. Отиваме ние в спешното на голяма столична болница по акушерство и гинекология, сядаме чинно на столчетата и чакаме. Имаше тоалетна – предвидливи хора, браво! След около час и няколко ходения до тоалетната ме вика акушерката и още по пътя към стаята за прегледи се почва с въпросите – водите изтекоха ли ти, контракциите колко начесто са, пренасяш ли, кога ти е терминът? Аз отговарям по ред на зададените въпроси – ми не, ми нямам контракции, ми не пренасям, на 16.06 ми е терминът. Последва учуден поглед с доста минорно поставен въпрос защо съм дошла. Сигурно й се искаше още няколко неща да ми каже, някои от тях най-вероятно не са били от най-цензурните, но успя да се удържи само до поглед, който накара бебето да ме подритне.

„Аз, такова... имам стомашно-чревен вирус и се притеснявам за бебето…“ Успях да смотолевя нещо от тоя сорт. За да не опорочавам разказа, набързо превъртам към изписването на рецепта със смекта, деган и още нещо, което не помня и изпращането ми вкъщи да си ползвам нашата тоалетна, че по-чиста.

6 юни 2016 година, понеделник. Пак същият часови диапазон, пак същият блажено похъркващ съпруг и пак аз лежаща в леглото с нова порция странно усещане в стомаха. Е тоя път вече не беше мармалад. Подбутвам хъркащия, който демонстративно ми завърта гръб. По-късно ми обясни, че си мислел, че го будя за работа, та затова. Набързо му светна пред очите като споменах, че ще раждам. Май!

Същото спешно, същата тоалетна, същият лекарски екип в спешното. Не помня всички медицински термини, но се оказа, че със стомашно-чревния вирус съм успяла да си предизвикам раждането. Ако ви предстои естествено раждане, но искате да родите на определена дата, веднага ви казвам тайната – гръцките ягоди и череши вършат чудесна работа. И български имаше на пазара, но 20 лева за кило череши не ми се даваха, а и не съм сигурна, че щяха да имат същия ефект като вносните.

Качиха ме в родилна зала, похъркващият остави багажа и замина на работа. В него (багажа) си бях сложила една ролка тоалетна хартия за престоя ми там. Ха, оптимистка! Още на другия ден мъжът ми донесе още няколко. И така между следенето на тоновете на бебето и ходенето до тоалетната, времето минаваше и от неопределеното много късно ли е или много рано, вече беше станало вечер. Аз – с контракции през 5 минути, но с никакво разкритие, вече виех от болка и само повтарях, че искам секцио. Сигурно съм приличала на пристрастен към забранени вещества в абстиненция, затворен в рехабилитационна клиника. Казвах на де що видех в болнична одежда, че искам секцио. Може и някоя санитарка да съм помолила да ме среже, знам ли. Сега от позицията на времето съм благодарна, че хората проявиха здрав разум (за разлика от мен), но тогава ми се струваха тоооолкова коравосърдечни.

7 юни 2016 година, вторник. Визитация. С влизането на екипа и един куп студенти с тях, аз започвам да крещя, че това е болница, а не свинеферма и още куп не дотам членоразделни неща. Студентите ме гледат уплашено, акушерките – учудено откъде намирам тая сила да викам, а в същото време им обяснявам как съм изтощена! Дали заради лудата ми физиономия или нещо друго, не знам, но раздвижване имаше. Ще кажете, вкараха я да я срежат. Неее, сложиха ми система за предизвикване на раждане. Периодично идваха да ме проверяват доктори, акушерки, студенти, може и някой мъж на щастливо родила мама да е надникнал от любопитство, хич и не знам. Знам само, че разкритие вече имаше.

След около 36 часа (за по-голям авторитет като разказвам историята на познати закръглям на 40), две-три ролки тоалетна хартия, малко крещене, малко сълзи и малко помощ от страна на лекарския екип се роди дъщеря ми. Ей, такова облекчение почувствах. Затворих си очите и си викам: „Свърши се“. От другия край на залата чувам докторката: „Няма ли да си видиш детето?!?“. Браво бе, Ася, майка си от 10 секунди и вече е налице първият ти грях към детето.

Ще си кажете, тая роди най-накрая, хайде да приключва вече. Да, ама не.

8 юни 2016 година, сряда. Визитация. Пак една сюрия лекари, акушерки, студенти, този път за разнообразие имаше и чужденци студенти. Цялата тая сюрия ме гледа някак странно – лекарите притеснени, а студентите направо си бяха изплашени. Шшш, ало, вие раждала жена не сте ли виждали, нали за това учите, какво сте ме зяпнали така? Оказа се все пак, че имаше нещо животинско в цялата работа (помните крещенето за свинефермата по-горе). Някой си беше свършил касапски работата върху мен при шиенето и имах прекрасен хематом, на мястото където би трябвало да са женските ми неща.

Набързо смотолевиха нещо на студентите, тия англоговорящите се ориентираха само по картинка, доста колоритна със сигурност де, и ме върнаха в зала за ревизия (прекрасен медицински термин!). Отново, за да не опорочавам историята ще кажа само – ако знаех, че пълната упойка по време на въпросната ревизия ще ми бъде най-дългото време със затворени очи в следващата 1 година, щях да му се наслаждавам повече.

Как раждат жените в Испания и Великобритания можете за прочетете в Помощ, ще раждам! и Едно раждане в английска болница.
А какви са емоциите на раждането вкъщи ще разберете от Натурално.