Мама Вени и татко Сашо са заедно от 15 години, събира ги съдбата като студенти в Технически Университет Варна. Женени са от 10 години. След няколко неуспешни бременности през 2013 г. се появява батко Дани – много дълго очаквано дете, което носи в семейството огромно щастие, не само когато се появява а и до ден-днешен. На 04.04.16 се ражда и Алекс – за съжаление с малформация в дясното краче, но това не означава, че е обичана по-малко от батко си. Мама в момента е в майчинство и се отдала изцяло на семейството, любимо й е да се разхожда с детето, да пазарува – както всяка жена. Татко работи в сферата на автомобилния транспорт, и отскоро е любител-рибар. Баткото ходи на детска градина и любимото му е да получава подаръци, също така отскоро много обича да дразни сестричката си. :) А Алекс засега много обича да папка и да бъде гушкана. С две думи напълно нормално семейство, което е сплотено и задружно.

Разкажете ни някоя ваша любима семейна история.

Семейната история, която сме сигурни че след време ще ни стане любима, я градим в момента. Независимо от трудностите пред които сме изправени, се стремим да не се предаваме, а винаги да преследваме максимума. За наше щастие сме заобиколени от много истински приятели, които се борят заедно с нас и не спират да ни вдъхват кураж и да помагат със всички сили. Сигурни сме, че когато всичко приключи, ще си отдъхнем и с усмивка на уста и щастливи сърца, ще гледаме как нашата малка принцеса, тича и играе с другите деца. Този дълго очакван момент на щастие, би заличил и най-дълбоките рани в душите ни и горчилката в устите ни, от трудния път, който сме длъжни да извървим. Именно това е лъчът на надежда, към който са вдигнати главите ни, и каквито и трудности да се появят, ние заедно ще ги преодолеем. Това само ще направи семейството ни по-силно и по-сплотено. А когато обърнем глави назад, ще виждаме само радостта от постигнатия успех.

Какво представлява заболяването на Алекс? Знаехте ли за него преди раждането? Кога разбрахте и какво предприехте?

Алекс се роди с малформация в дясното краче. Диагнозата е фибуларна хемимелия – пълна липса на малкия пищял. За съжаление, при Алекс е един от най-редките и усложнени случаи на този вид малоформация, защото освен липсата на малкия пищял (фибулата), има и липса на три пръстчета и три лъча от стапалото, липса на външен глезен, което е довело до тежка деформация на самия глезен, скъсена дължина с изкривяване и усукване на големия пищял (тибията). Самото ходило е доста малко и с изместена в страни пета.

В Европа и България фибуларна хемимелия не е разделена на различен тип усложнения, за разлика от лекарската практика в САЩ. В САЩ фибуларна хемимелия е класифицирана в различни по сложност и рядкост състояния. Според класификацията на д-р Пейли от САЩ, състоянието на Алекс е фибуларна хемимелия - 3С , един от най-редките и сложни случаи, което представлява и огромно предизвикателство пред самите лекари.

Да в повечето случай на фибуларна хемимелия липсва само малкия пищял, глезенът и ходилото почти не са засегнати и тогава се налага само удължаване на големия пищял, което не представлява особена сложност за съвременната медицина, но за наше съжаление при Алекс случаят не е толкова опростен, а напротив - доста усложнен.

Бременността с Алекс беше тежка, почти през цялото време на легло, съпътствана с много лекарски консултации и наблюдения, три фетални морфологии и всички медицински прегледи ,които са необходими, включително и три болнични престоя в АГ болница. От всичките тези лекари, извършили прегледи през бременността, никой не видя, че има малформация.

За проблема разбрахме чак след раждането. В един момент очаквахме огромна радост, а в следващия момент живота ни се преобърна. Никога няма да забравя как с треперещ глас Вени ми съобщи, че има проблем с крачето на детето. В такъв момент не можеш да си позволиш да рухнеш и да покажеш слабост. Думите ми бяха: "Това е нашето момиченце и ние няма да го обичаме по-малко, само защото има проблем.Това е съдба и ние трябва да я приемем и да намерим най-доброто решение на проблема". Много пъти след това сме си говорили и сме на мнение, че е по-добре, че не сме знаели за проблема, защото тежката бременност + психическата обремененост да знаеш, че детето има сериозен проблем, щеше да доведе до още повече стрес и при майката, и при детето. Именно затова си казахме, че така е било писано и не трябва да гледаме назад, а да продължим напред. Когато отидох при лекарите да получа някаква яснота за проблема, към мен започнаха едни въпроси от сорта на: "Как не е видяно до сега?", "Кой ви е наблюдавал?" , "Къде е гледал?". Тогава казах на лекаря, не е важно какво е било досега, а е важно отсега нататък какво трябва да направим. Обясниха ми какви ли не причини на какво се дължи, като лоша околна среда, пиене и пушене през бременността, наследственост или генетична аномалия. Казах, че нито един от тези фактори не е налице при нас, но така и не получих повече обяснение.

И така започна нашата борба.

Винаги съм смятал и съм казвал, че съм роден с късмет, първо да срещна такава красива жена, която да се влюби и омъжи за мен, да създадем заедно едно силно и здраво любящо семейство, а сега виждам, че моят късмет се е предал и на нашите деца.

За наша радост на втория ден след раждането на Алекс се свързахме с семейство, което имаше подобен проблем. Те ни казаха, че знаят през какво преминаваме сега , и ни поканиха да ги посетим при първа възможност, за да можем да видим с очите си, че няма нищо фатално и всичко може да се оправи. След посещението ни при тях получихме контакти за връзка с клиника във Виена и много кураж и надежда.

Първоначално се насочихме за лечение към Ортопедична болница Шпайзинг (Виена) и подадохме в Център Фонд за Лечение на Деца ( ЦФЛД ), документи за финансиране на лечението там. На прегледа във Виена ни обясниха, че родителите нямат никаква вина за аномалията в крачето. На 12.09.2016 г. получихме отказ, който обжалваме в момента пред АССГ. Това беше може би най-тежкият удар, който ни заби отново на дъното, защото бяхме сигурни че ще получим финансиране от ЦФЛД. Направихме проверка в електронния регистър на Фонда, и се оказа, че след като беше сменен директора на ЦФЛД , сме първите които получават отказ за това тежко заболяване. Бяхме убедени , че ще получим подкрепа от Фонда, защото преди нас на всички, кандидатствали с тази диагноза, са били отпуснати средства. В този толкова труден момент за нас, колкото и отчаяни да бяхме, с последни сили се мобилизирахме и започнахме дарителска кампания, защото ни оставаше много малко време да съберем необходимите средства за предстоящата операция във Виена. За наша най-голяма изненада месец по късно получихме и втори отказ от Фонда. Оказа се, че по незнайни причини нашата документация във Фонда е разделена на две преписки, вместо да бъде обединена  като никой не ни е уведомил, че имаме и втори входящ номер.

През това време с нас се свързаха родители на детенце, което тъкмо се връща от 7-месечно лечение на същото заболяване от САЩ. Това беше нов лъч на надежда, защото за първи път разбрахме, че има надежда нашето дете да може да използва пълноценно своето собствено краче, а не както във Виена ни казаха, че цял живот ще ходи с ортеза. Разказаха ни за тяхното лечение и се оказа, че те са се лекували в САЩ със средства от Фонда. Постигнатият резултат от лечението, който видяхме със собствените си очи беше не само изумителен, но и изключително обнадеждаващ. Тогава си казахме: "Съдбата е на наша страна – отказите, които получихме от Фонда са били за добро – за да разберем  че има и по-добра алтернатива за лечение на нашето дете".

Изпратихме на доктор Пейли в САЩ всички медицински документи, с които разполагахме, и той изготви следното становище:  

„Александра има само един шанс за правилно извършване на процедурата, в резултат на което да има почти нормално краче и глезен. Ако лечението бъде извършено от хирург с по-малък опит, има вероятност резултатът да не е задоволителен, което ще доведе до влошаване на състоянието и ще увеличи разходите за лечение в бъдещ период. Силно препоръчвам тя да получи необходимата подкрепа и да дойде в Института Пейли във Флорида за тази операция, тъй като ние имаме най-голям опит и най-голям брой успешно осъществени операции при лечението на фибуларнна хемимелия. Идеалната възраст за извършване на операцията е между 18-24 месеца.”

Мнението на д-р Пейли бе достатъчно категорично, затова ние взехме решение да откажем операциите във Виена и да се насочим към Институт Пейли, САЩ. Отидохме при двамата най-добри ортопеди в България, като тяхното становище е , че заболяването е в много рядка и тежка форма и ако има някой, при който да постигнем максимален резултат, то това е д-р Пейли.

Подадохме отново лекарските становища, заедно с офертата, във фонда за лечение на деца. Лечението, разходите за самолетни билети и 7-месечен престой възлиза на около 250 000 $ = 462500 лв. В дарителската сметка на Алекс към 21.03.2017 г. има събрани почти 323 000 лв.

За съжаление от ЦФЛД отказват въобще да разгледат заявлението за САЩ, с мотива че вече има разгледано заявление за лечение на същото дете, за което е даден отказ.

За пореден път се оказа , че държавата не иска да ни помогне , а само ще ни пречи.

Какви са стъпките, които предстоят пред Алекс?

На 25.01.2017 г. се срещнахме с д-р Пейли в Германия където той направи преглед на Алекс и в последствие изготви план за лечение. На 17.10.17 на Алекс й предстои да й бъдат извършени едновременно пет операции на крака по метода на SUPERankle ( изправяне на тибията, операция на глезена, реконструкция на крака, подсилване на коляното и удължаване на крака). д-р Пейли е единственият в света, който прави удължаване на крайник на толкова малка възраст, в Европа първото удължаване се прави на 4-5 годишна възраст.

Именно методът на лечение на д-р Пейли е най-щадящ за детето, защото извършва всички операции само с една упойка, защото упойката е едно от най-опасните неща за детето.

След операциите на Алекс ще й бъде поставен фиксатор за около 6 месеца, а след това още около 40 дена с гипс за допълнително заздравяване. През тези месеци тя ще има по пет пъти седмично физиотерапия.

След като приключи успешно тази процедура на Алекс й предстоят още две удължавания на крачето до навършване на 16-годишна възраст, когато приключва растежа на скелетната система на тялото.

Защо фондът за лечение на деца в чужбина ви отказа? Защо е важно да не се отлага първата стъпка от лечението?

Нямаме логично обяснение защо фондът ни отказва, при условие че до нашия случай са отпускали средства за лечение именно при д-р Пейли, нещо повече дори фондът е изпращал български лекар да наблюдава как д-р Пейли извършва толкова операции наведнъж, и когато се сменя управлението на фонда на 20.04.16, вече това заболяване се лекува в България.

Да, нашето дете е зайче, но ние не сме съгласни фондът да го превърне в опитно зайче. След като получихме отказите от фонда, поискахме по съдебен път да ни бъде предоставена информация колко случая на такъв сложен вид фибуларна хемимелия има лекувани в България, в кои лечебни заведения и при кои лекари, и ако има такива, каква е успеваемостта в лечението им. До този момент, вече почти 4 месеца, не сме получили нито един отговор на тези въпроси. За съжалени,е докато приключат съдебните дела, които сме завели срещу фонда, на Алекс вече ще са й направени операциите.

Важно е да не се отлага операцията повече, защото това за Алекс е единственият шанс тя да започне макар и малко по-късно от своите връстничета да ходи и да се развива като нормално дете. Това е от изключително значение за развитието й не само физически, но и психически. Точно в този период от растежа си детето започва да изгражда двигателните си рефлекси, които остават за цял живот.

Как можем да помогнем на Алекс?

След като минахме през толкова много препятствия и се чувствахме стъпкани на дъното, единственото, което ни остана бе надеждата. Точно в този момент се появяват добрите хора, които отново ни  помагат да надигнем глави и да се изправим на крака, като ни вдъхват сили с огромната подкрепа, която получаваме от всички вас - хората с добри сърца ,готови да помагат. Това е поредният лъч на надежда, който ще изгрее над малката Алекс. С всеки изминал ден се чувстваме все по-уверени, че ще успеем да постигнем целта - малката Алекс да ходи и да има щастливо детство, каквото всяко дете заслужава.

Можете да помогнете на Алекс в нейната борба:

Чрез дарение по дарителската сметка на Алекс

ЦЕНТРАЛНА КООПЕРАТИВНА БАНКА

BIC: CECBBGSF IBAN: BG40CECB979040G7448700

АЛЕКСАНДРА АЛЕКСАНДРОВА КРЪСТЯНИНА

Pal PayPal : Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. титуляр:Венета Кръстянина(майка)

 SMS с текст DMS ALEXANDRA на номер 17 777

 Благодарим ви.

Автор: Дарина Рангелова

Първо да уточня, че това са личните ми впечатления и изводите ми от разпитите ми на Теди за училището и живота на младежите в един малък град в Онтарио. Не зная дали в големия град нещата са по същия начин. Както и не знам децата в малък град в България, дали са също толкова „отворени“, колкото децата в големия град. Въпреки че клоня към „да“.

В общи линии смятам, че канадските деца са “по-задръстени“ от българските си връстници. Визирам тийнейджърите. Някак по-дълго се държат като деца. Самите те се възприемат за деца и не бързат да се правят на големи. И са по-отговорни.

Всичко това си има своето обяснение, аз ще споделя моето мнение, което не значи, че е вярно.

Още от основното училище, учат по-големите деца да помагат на по-малките. Не знам как ги разпределят, но ходят да помагат на първокласниците за обяда, други помагат на малките да си изберат подходящи книги от библиотеката, после им четат, на трети са им зачислени деца, които да заведат до правилния автобус след училище. Малките редовно изпозаспиват в автобусите и големите имат грижата да ги будят на тяхната спирка и да им помагат с нещата. И понеже това е постоянно и непрекъснато, за самите деца, е абсолютно нормално. Не го приемат като някаква задача, просто е така. Оттук мисля, че започва ученето на отговорност. Отбелязвам, че в първи клас никое от децата няма телефон. Просто няма нужда, аз лично се чувствам спокойна. Знам, че ще ми се обадят, ако има нещо. Не знам кога започват да имат телефони, предстои ми да разбера.

За доброволчеството вече съм споменавала многократно, чеи на това ги учат от малки и няма да го засягам отново.Само ще спомена, че се взима под внимание при кандидатстване в университет или работа, ако си извършвал такава доброволна работа в полза на обществото.

Колкото и да мисля, че забраните не са най-добрата мярка, все пак смятам, че тук имат известен ефект. Имам предвид забраната за алкохол и цигари. Не че въобще не пият тинейджърите, но под 18 не могат да стъпят в заведение продаващо алкохол без придружител, а имат право да пият от 19 г. Това тотално елиминира възможността да ходят по барове и кръчми. Остават им купоните, които далеч не са всеки петък, а и съм писала вече за купоните - присъства възрастен. Последния купон, на който беше Теди, беше с преспиване и аз малко се бях притеснила. Купонът е протекъл така - яли са пица, няма алкохол, гледали са филми и изпозаспали. В съседната стая са родителите. Трудно ми беше да го проумея. Това за България са забавления за 12-годишни, а те са на по 16-17 години.

Другият купон, на който Теди е бил с преспиване, беше през лятото на рожден ден, който се състоя в камп на открито със спални чували и огън. Отново без алкохол. Разбира се, понякога на някои купони има алкохол. Теди каза, че някои пушат и трева. Цигарите не са много на мода, но има и такива. Това, което е впечатлило Теди е, че като има купон с алкохол, младежите, които са с коли, не си позволяват да пият. Това е негово впечатление, едва от 2-3 такива купона. Тук си мисля, че играят роля санкциите, които са доста строги. Което, не значи, че няма доста възрастни, които карат пияни и напушени, въпреки санкциите. Навсякъде има.

Друго, което не е характерно, поне за този град, са шляещи се групички ученици след училище. Теди беше потресен като започна тук в 10 клас и търсеше с кого да отиде на кино през уикенда и установи, че никой не може. Всички са на работа. Тук имат право да работят от 14 год. възраст и повечето го правят. Възможностите на тази възраст се изчерпват горе-долу с работа в магазин, офис, или ресторант/ но само в салона/, като не може да е в учебно време. Нямат никакъв проблем да си намерят такава работа. В самите формуляри за кандидатстване си има графа, където попълват кои дни и часове могат да работят. На 15г. вече могат да помагат и в кухня. На 16 г. възможностите се разширяват, докато станат на 18 и вече няма ограничения. Има си списък, какво и на каква възраст могат да работят учениците. Има и гарантирана минимална надница на час, така че не работят за жълти стотинки. Тази надница е малко по-ниска от на възрастен. Повечето деца работят в петък след училище и събота и неделя.

Друг вариант за работа на тази възраст е гледане на деца/ babysitting/. Има и момчета, които го правят. Тук ще се изненадате, че за да гледаш деца няма минимална възраст по закон. Препоръчителната е 12г. Има деца, които просто гледат по-малко братче/сестриче и родителите преценяват. Както и няма закон на каква възраст можеш да си оставяш детето само. Препоръчителната възраст е 10 г., но отговорността е на родителите да преценят кога е готово тяхното дете.

Не е задължително, но тези ученици, които искат да изкарват пари с гледане на деца, а не просто да гледат братчето, минават курс /плаща се/, който включва и оказване на първа помощ. Просто бъдещите „работодатели“ предпочитат такива.

Друг вариант, особено за нашия град е да работят като водни спасители през лятото. Тук обаче курсът е задължителен, на няколко етапа е и трае около година. И е доста скъп.

За работа през лятото направо имат хиляди възможности. Има какви ли не програми за работа за младежи. Това, което мен ме впечатли много, е, че има сайт специално за лятна работа за ученици и студенти/ 15-24г/ към държавната администрация. Като възможностите не са само в офис. Например към министерство на земеделието има работа за изследване на нещо си в горите, към министерството на туризма има позиции в музеи и екскурзоводи, към полицията има за помощник-патрули на лодките по езерата, има и за патрули по паркове и какво ли не.Ето товае сайтът, ако някой е любопитен или има читатели-студенти в Онтарио. Основната цел на тази програма е натрупване на опит. За ученици не всичко е подходящо, но за студентите е невероятна възможност. Както се досещате, напливът е голям. Отплеснах се за възможностите за работа на младежи, но се потресох като чух по новините, че ще откриват още работни места за младежи, защото били малко. В България знам, че легалната възраст за работа е 16 години и че работодателите ги експлоатират, ако въобще намерят почасова работа и е голяма мъка работата за ученици и студенти.

Другото, по което се различават тинейджърите е външният вид, но това си го знаете. Не знам на какво се дължи, но момичетата нямат този евтин фолк вид. Техният вид пак е евтин, но в другата крайност. Имам чувството, че изобщо не гледат какво обличат. Униформата тук е клин. Може по джапанки с чорапи или ботуши, каквото са хванали. В същото време се гримират /не много/, правят си прически и ходят на маникюр. Не ползват дамски чанти, ходят си с раници. Дрехите са им последна грижа. Теди не им го спестява и им обяснява, че в Европа не могат да се появят така. Той е нещо като модна икона /дънки, риза и кецове/ и една девойка му казала, че целта й до края на годината е да се облича по-добре от него. Господи!

Теди понякога ми показва снимки от разни купони, момичетата никога не са с "дък фейс". Всички са просто усмихнати. И всъщност са си доста хубави.

Всяка година има бал за Коледа в някой хотел. Всички са официални, поне тогава и момчетата, и момичетата са елегантни. Няма крайности.

Има бал за завършващите гимназия, който живот и здраве с Теди ще разберем догодина как протича. Ще добавя, че тук като завършат гимназия, много деца си правят нулева година. Това значи, че с парите, които са изкарали от работа, някои пътуват по света, просто се забавляват или отново работят, за да си помогнат за таксите за университета. Или си клатят краката преди голямото учене, защото тук влизането в университет е лесно, трудно е успешното излизане.

Накарая, помолих Теди да ми каже три неща, с които според него канадските му съученици се отличават от българските. Отговорът малко ме изненада.

1. Любезни са.
2. Не се подиграват на различните.
3. Не съдят по облекло, кола, къща, кой е богат и кой - не.

Препоръчваме ви да прочетете още една интересна статия на Дара ето тук.

Автор: Зенон Саркисян

Мария имаше син Хари със синдром на Даун. Веднъж Мария беше в кухнята и готвеше, когато той се приближи до нея. "Мамо, какво се е случило с мен?"- попита той. Мария пропусна въпроса - в първия момент не разбра какво я питат. "Какво се е случило с мен? Какво се е случило с Хари? "Мария се вслуша сега. Тя го попита какво има предвид. "Какво се е случило с мен? Бях ли в катастрофа? Колата катастрофира ли? Някой нарани ли Хари? Какво се е случило с мен?" Как ще обясниш на сина си, че синдромът на Даун не означава, че нещо не е наред? Мария осъзна въпроса. Как да отговори на подобен въпрос? "Искаш да кажеш, защо ви е трудно да учите? Искаш да кажеш какво е станало с мозъка ти?" "Да", отговори той. "Какво се е случило с Хари?" 

Как ще обясниш на сина си, че синдромът на Даун не означава, че нещо не е наред?

В този момент вдъхновението й дойде. Майката на Хари го заведе в другата стая, седна с него на дивана и сложи ръката си около него. Мария каза на сина си, че нищо не се е случило с него. Тя му каза, че Бог прави всеки един от нас малко по-различен от всички останали и че той прави така, че всеки да е добър в някои неща и не чак толкова добър в други. Тя каза на сина си, че Бог е направил хората като него да обичат лесно останалите и че Хари е по-добър в обичането отколкото почти всички нейни познати. "Разбира се, че е трудно за вас да учите," казала тя, "Но това не беше катастрофа. Никой не те е наранявал. Ти не си се разболял. Нищо не се е случило. Синдромът на Даун не означава, че нещо не е наред. Бог е направил трудно за вас да се учите, но той е направил по-лесно за вас да обичате. И това е много по-важна работа. Вашата работа е да обичате хората и ти си най-добрият човек, когото познавам за тази работа. "

Това беше всичко, което Хари имаше нужда да чуе. Той научи, че синдромът на Даун не означава, че нещо не е наред. Нямаше нещо нередно с него. Той имаше работа за вършене и я вършеше добре. Хари се усмихна, майка му също.

Те бяха в страната на вечно усмихнатите хора.

Денят, в който всички се научим да ценим живота толкова, колкото тези редки хора с бонус хромозома, ние ще разберем, че синдромът на Даун не означава, че нещо не е наред. Тогава светът ще бъде едно по-добро място.

Децата със синдром на Даун освен, че имат таланта да обичат повече се изпращат там където има майки с голямо "М". Тези вечни деца са също като лакмус - индикатор за установяване на добрите хора.

Хората пък като нас със симетрични двойки хромозоми нека се замислим дали не прекаляваме с нетърпението си, с мрънкането си, с мразенето, с оплакванията, че нямаме късмет.

Напротив късметлии сме по рождение и единственият ни дефицит е по-малкият ни талант да обичаме. :-) Както и много често сме лакмус за установяване на кисела среда и се оцветяваме в червено.

Понякога сме и прекалено симетрични. Прекалено смятащи. Прекалено прeкалени...

*************

Прочетохте ли Светът на Мария?

Препоръчваме ви и Това, което няма да ви кажат.

Автор: Цветелина Чобанова 

Почти не познавам жена, която да не е била макар и за кратко, привлечена от така нареченото “лошо момче”. Дали като ученичка е харесвала тартора на класа, или като тийнейджър си е „падала“ по онова непослушно и привличащо неприятности момче, или вече млада жена не си е мечтала как би бил животът й с „онзи тайнствен младеж с пронизващия поглед, за когото се носят слухове, че има особени контакти с подземния свят“... Ако не сме имали реално подобно преживяване в живота си, то със сигурност в мечтите си сме разигравали сцени от „Красавицата и Звяра“, в които Той макар и звяр за другите, накрая се превръща в нашия блестящ и неповторим принц.

Всяка от нас има своята уникална реакция или представа спрямо отделен човек, при определени условия и в конкретно време. Кое определя какво ще се случи когато съчетаем тези неизвестни, не може да се каже еднозначно. Нашите мисли, реакции, желания и действия не могат да бъдат унифицирани, но все пак може да нахвърляме различни хипотези. Зад правените от нас избори, които някои наричат съдба, стои темпераментът ни, миналото, семейството, в което сме отрасли, ценностите, които сме приели, средата, способността ни да преработим или не отделни ситуации и още много различни фактори, които са индивидуални. И все пак може да разгледаме някои от възможните варианти защо избираме лошите момчета:

• мислим си, че ние ще сме тази Жена, която ще го промени. С наша помощ Той ще се превърне в принца на мечтите ни, какъвто си го представяме. Нашето търпение, любов, приемане, ще му покажат, че светът е добър и той ще дойде на страната на доброто

• дълбоко в себе си вярваме, че ние сме Принцесата, заради която Той сам ще поиска да се промени. “Да - казваме си - той е лошо момче, но до сега не е срещал такава като мен, заради която да се промени и да покаже най-доброто от себе си.”

• лошите момчета ни дават позволение и ние да бъдем лоши. “Винаги съм била с добри обноски, отличничка в училище, усмихната, търпелива, разбираща и мислеща за другите. Е, да, ама сега съм с момче, което прави непозволени неща и това ми харесва. Забавно е, не се вписваме в общата картина на скучните хора. Щом той е лош, значи и аз мога да бъда.”

• щом може да рискува и да бъде на ръба, то Той е уникален, мистериозен, потаен и привличащ. Докосвайки се до неговия свят и ние също ставаме уникални и обвити в привлекателна тайна

• той е силен, в йерархията е над другите, може да прави и да има всичко, не чака да му го позволяват, значи ще ме пази и защитава, ще се грижи за мен и ще ме води.

• отричаме очевидните му лоши страни и се правим, че не виждаме нещата, които той прави. Чуваме гласовете около нас: “Той не работи, а има големи възможности, с какво се занимава това момче? Има странни приятели. Погледът му е пронизващ, зениците са му разширени, често е нервен, да не би да взима наркотици? Обича да залага, сигурна ли си, че няма проблем с хазарта?” На всичко това отговаряме: “Не е вярно. Вие ми завиждате, защото съм щастлива и той ме обича. Нима никой не вижда, колко е прекрасен?!”

• „Той ме видя, обърна ми внимание, когато бях незабележима за останалите. Възхищава ми се, боготвори ме и когато е с мен, светът е прекрасен и не съм сама.“

В книгата си “Жените, които обичат твърде много”, авторката Робин Норууд разглежда причините, поради които жените са привлечени от лоши момчета или от така наречените “трудни връзки”. Тя нарича тези момичета “жени, които обичат прекалено силно”. Разглежда изборите през призмата на нашето минало, на семейството, в което сме израстнали и родителските взаимоотношения, които сме имали за пример. Фокусира и на ролята, която има бащата, който е първият любовен обект на малкото момиченце. Авторката казва “Ние – жените, които обичаме прекалено силно, всъщност не вярваме на чувствата си, нито се оставяме те да ни водят. Затова и ни привличат опасности, интриги, трагедии и предизвикателства, от които други, с по-здраво и уравновесено минало, биха се опазили.”

Ето и някои от факторите, описани подробно в книгата, които според нея влияят върху тези избори, като тук няма да цитирам всичките:

1. Не сте получили достатъчно родителски грижи и се опитвате да запълните косвено тази незадоволена нужда, като се превръщате в дарителка на обич, особено към мъже, които в някаква степен са нуждаещи се.

2. Тъй като навремето не сте съумели да промените родителите си, или поне този, на когото особено държите, в сърдечни и любещи покровители, за каквито сте копнеели, изпитвате дълбоко разбиране към познатия тип емоционално безразличен мъж, когото вероятно ще се опитате да промените чрез любовта си.

3. Основен мотив е страхът да не бъдете изоставена.

4. Свикнала да не получавате любов в личните си взаимоотношения, вие сте решена да чакате, надявате се и се стремите да бъдете харесвана повече.

5. Оценявате се пагубно ниско и дълбоко в себе си не вярвате, че заслужавате да сте щастлива. Напротив, смятате, че трябва да си спечелите правото да се радвате на живота.

6. Отсъствието на необходимата сигурност в детството ви сега се проявява като отчаяна нужда да контролирате хората и ситуациите с оправданието, че искате “да сте полезна”.

7. В една връзка живеете много повече в представата как би могла да се развие тя, отколкото с реалното ви място в нея.

8. Ако сте привлечена от хора с проблеми, които трябва да се разрешат, или сте оплетена в несигурни, хаотични и болезнени ситуации, вие избягвате да поемете отговорност към самата себе си и да се съсредоточите върху собствените си проблеми.

Авторката е описала много варианти като предпоставка за нашия стремеж към “лошите момчета” и препоръчвам книгата на всяка жена, която се разпознава някъде или която дълбоко в себе си усеща, че това момче не е за нея. В повечето случаи тези връзки не носят нищо друго освен страдание. Разбира се, готови рецепти няма, както и няма точни класификации в живота. Но разбирането на нас самите, на мотивите, които ни движат към такива хора и ситуации, запалва фенера в началото на тъмната улица, за да освети пътя ни към по-смислен живот. А животът не е заради другия, бил той добър, лош, загадъчен или обикновен. Животът е заради самите нас и заради изборите, които ни правят щастливи.

Препоръчваме ви да прочетете и тази статия от нашия психолог Цветелина Чобанова.

Ако темата ви е интересна, можете да прочетете и защо емоционално интелигентните мъже създават стабилни връзки.

Наричат я младата Анджелина Джоли и източноевропейския диамант. Но Анжела Недялкова сияе със собствен блясък и няма нужда от сравнения. Тя е толкова необикновено съчетание от първична енергия, талант, въображение, духовност и неутолимо любопитство към света, че просто е обречена на нови и нови успехи. В "Т2 Трейнспотинг" изгря като звезда от световна величина. А в интервюто си за нашите читатели я виждаме земна, усмихната и съвсем истинска.

От какво дете порасна толкова интересна и неординерна жена?

Бях единствено дете до 18-ата си годишнина. Сега съм щастлива сестра на 9-годишният си брат. Бях особено дете - хем много общително, хем самотно. Не в негативен смисъл, обичах да оставам насаме със себе си до една определена възраст. По някакъв начин и не се чувствах сама в онзи смисъл на думата, а се чувствах свързана с всичко около мен - обичах да казвам, че съм “дете на природата”. Израснах в компанията на майка ми и нейното обкръжение, тоест почти не съм имала досег с деца - и без друго връстниците ми не ми бяха толкова интересни колкото света на “големите”. От малка имам богато въображение и често живеех в свой свят, който бе много реалистичен и в сънищата ми, където приключенията продължаваха. Обичах да създавам свои приказки, замъци, кралства… Пропуснах ходенето на детска градина - майка ми се беше отдала на мен, образованието ми… Беше редовна практика да запали колата и да идем до някой язовир например, основно ходехме на планина. Всичко това не ми попречи в това да се социализирам успешно. Просто ме превърна в голям идеалист и мечтател от ранна възраст и често се сблъсквах с огромни пропасти между вътрешният ми свят и реалността. Това ми се отразява и до ден днешен, но с времето и опита все по-лесно се адаптирам.

Казваш, че майка ти ти е дала свободата, която тя не е имала навремето. Ясно е, щом ти си й дъщеря, че тя не е обикновена жена. Би ли разказала повече за нея?

За майка не бих разказвала публично, защото това е нейният личен свят и не мога просто така да го разкривам. Само ще споделя, че съм благодарна и за позитивите и за негативите, които съм видяла от нея и за това, че въпреки трудностите, с които живота ни среща, тя е правила всичко по силите си да ме възпита, да ми изгради стабилна ценностна система. Помагаше ми от малка да се уча сама да решавам какво искам, разговаряйки с мен като с равен независимо от разликата във възрастта; давала ми е свободата да вървя по своят път без да се опитва да натрапва каквото и да било; винаги ми е давала точни и кратки съвети и то основно, когато са потърсени - знае, че иначе няма смисъл. Даде ми добра основа, макар да беше сама и се надявам, че се гордее с резултата - според мен има защо.

От интервюта оставаме с впечатление, че кръгът на интересите ти е много широк – от снимане до майсторене на необичайни неща, ексцентрични инсталации, пътуване, свирене в улични групи, ходене по въже, отглеждането на животинки, събиране на охлюви и планове за къща… какво можеш да допълниш в този „списък“?

Това са просто едни от дребните детайли, които изграждат характера ми. Някои от тях вече не са и актуални, били са част от преходите, през които съм минавала в търсене на себе си и изучаване на заобикалящият свят. Планове за къща всеки прави в някакъв момент, не е нещо необикновено. Няма да изброявам по какво се увличам, по-скоро ще поясня, че абсолютно винаги съм била с едно безкрайно любопитство към почти всичко и при всеки удобен момент пробвам нови начинания. Животът ни е един, минава неусетно, дори не знаем на кой по колко му е дадено и просто се опитвам да го изучавам, докато имам тази възможност.

От собствените ти разкази знаем, че обичаш да изчезваш, да пътуваш на стоп, да живееш в „комуни“ и да измисляш истории също като в „Аве“. Минавало ли ти е през ум да пишеш за всичко това?

Никога не съм била почитател на това да живея в комуни, не зная от къде е дошла подобна информация. Колкото до въпросните изчезвания - просто от време на време имам нужда се върна към себе си, да оставя забързаното ежедневие и да се гмурна във вътрешният си свят, да видя какво се случва там, как всъщност се чувствам, удовлетворена ли съм от живота си… Вярвам, че това е жизнено важно за всеки човек. Задачите и ангажиментите никога няма да имат край, така че не бива да се чака удобен момент, а да се създаде такъв. Времето си тече неусетно и не искам да го изкарам цялото като на автопилот.

Кое беше последното ти „изчезване“?

Не си спомням честно казано - значи не е било скоро и наближава времето да се случи отново. Иначе “изчезнах” от Facebook и го препоръчвам горещо, причините би трябвало да са ясни. Мислех си и аз, че ми трябва, но излиза, че това са оправдания.

В „Аве“ парньорството ти с Ованес Торосян е много органично? Как се изгражда подобна връзка по време на снимките и с кой друг от колегите си успя да го направиш? С кого се почувства най-близка от партньорите в „Т2: Трейнспотинг“?

С всички се разбирах с лекота. Много земни хора с чудесно чувство за хумор. Не се взимат насериозно, изключително интелигентни - обогатявам се от комуникацията си с тях. Подхождат с неподправен интерес, истински - нещо, което рядко срещам, уви. Не съм сигурна, че съм способна да обясня как се изгражда подобна връзка - с всеки се изгражда различна такава и не мога да ги сравнявам, то е като в живота.

Ако вярваме на легендите и за „Източни пиеси“ и за „Т2:Трейнспотинг“, си била забелязана от режисьорите на тези филми на улицата. Казвали ли са ти какво ги е впечатлило, за да поискат да играеш във филмите им?

За случайната ми среща с Камен Калев се изписа много вече… за Т2 не зная какви са тези слухове - мисля прочетох нещо само в Блиц, навсякъде другаде обяснявам подробно за процеса, през който минах по време на кастинга. Казвали са ми, че някак съумявам много естествено и интуитивно да се превъплъщавам в ролите си и да работя в екип; че имам силно излъчване и подобни общи приказки, но като цяло не сме дълбали на такива теми.

В някои филми играеш момиче, жертва на трафик. Срещала ли си се с такива момичета, какво научи за тях?

В един филм изиграх такъв персонаж - “Райската стая” на холандския режисьор Йоост фон Хинкел. Покрай снимките на този филм пътувах до Амстердам два пъти с цел проучване. Срещах се с момичета зад витрини, стоях отстрани и наблюдавах реакциите на хората, ходих да гледам и истинско секс шоу на сцена - мрачен сюрреализъм. Научих че една част от тези момичета са там по своя воля, но друга част са попаднали точно като моята героиня - бидейки подмамени с примамливи предложения за кариера в Холандия (основно като модели), след това брутално пребивани, изнасилвани, упоявани, паспортите им се отнемат и стават жертви на тази огромна индустрия. Има и още по-тежки случаи - частни елитни клубове, в които работят малолетни и девствени момичета (да си го кажем направо - деца), отвлечени, разбира се. Там, “богати чичковци” ходят да се възползват сексуално от тях срещу добра сума пари. Картината е чудовищна. Поинтересувах се правителството как се справя с това и отново се срещнах с един от човешките абсурдизми. Законът там гласи, че ако момичетата работят това по свое желание е легално. Няма как да изтръгнеш откровено признание, защото дори някое от тях да си признае, че е отвлечено и насилствено поставено на тази работа, правителството няма на секундата да я вземе и отведе на сигурно място, а ще я остави там докато се “задейства системата”. Съответно до тогава тя може и да не е жива.

Какво друго ти се играе и с кого – актьор, режисьор…?

Снима ми се екшън роля и постепенно се подготвям физически за целта - ако ми се отдаде такава възможност искам да се чувствам готова. Относно с кого - напоследък все повече си мечтая за общ проект с Райън Гослинг. Първият филм, който изгледах с него беше Drive и се влюбих - както във филма, така и в играта му. Слушам саундтрака постоянно, дори наскоро ми подариха грамофон и плоча с музиката от точно този филм, та вечер си подарявам малко време за музикални пътешествия. Други актьори, с които много бих се радвала да работя са Крисчън Бейл и Еди Редмейн.

В края на „Т2“ се вижда, че героинята ти Вероника всъщност е майка и това обяснява много за нея. Би ли искала да си майка в реалния живот или още ти е твърде рано дори да мислиш за такава промяна?

Бих искала, разбира се - дори го сънувам от време на време, както и мои приятели. Не мога да знам дали ми е рано, или не. Предполагам, че ако срещнеш човек, с когото можеш да си представиш да имате дете и взаимоотношенията ви се задълбочат, едва ли ще пита календара кога искаш. Просто се надявам, че ще срещна такъв човек. Нищо не искам на всяка цена и не живея за наложени стандарти, така че, ако не се случи по естествен път нямам против и да остана сама - да се отдам изцяло на професия, проекти, благотворителност…

По време на премиерата на „Т2:Трейнспотинг“те видяхме в друга светлина на „червения килим“ – живо произведение на изкуството. Как работи със стилистите, които създадоха визията ти, какво беше твоето участие? Разкажи за онази малка, дантелена рокля, в която изглеждаш великолепно?

За световната премиера в Единбург избрах рокля на Марк Бауър (Marc Bouwer), който е обличал доста от големите имена като Анджелина Джоли, Сандра Бълок, Жанг Зи и др. Роклята е от последната му колекция Пролет/Лято 2017. За килима в Берлин избрах индийският дизайнер Нитин Картикея, но роклята, която исках бе заседнала на митницата в Делхи и не успя да дойде навреме, затова ми пратиха друга, за която не бях подготвена - наложи се човек от Берлинале да ми намери обувки в последният момент, докато ме гримират. Случват се такива неща, уви, но за мен най-важни са доброто настроение и излъчването. Официалната дреха е по-скоро символ на уважение - без усмивка и увереност, и най-красивата рокля не би стояла достатъчно добре.

Ще ни разкажеш ли за новия си проект?

Ако визирате работата ми по моят първи сценарий за пълнометражен филм - все още е много рано. В процес на сериозни проучвания съм, отдала съм се на изучаването на квантова физика, тъй като досега винаги съм била по-съсредоточена върху духовните учения, а в този проект искам да обединя науката с философията и духовността и да изложа допирните им точки чрез екранизирана научна фантастика. Много амбициозен проект, с много рискове - особено за дебют, затова съм се заредила с огромна доза търпение и отдаденост и не мисля, че бих заснела успешно филма в близките две години. Взимам участия по кастинги в чужбина и в момента съм в очакване на отговор.

Наскоро музикантите Веселин Веселинов - Еко и Милен Кукошаров записаха един прекрасен диск с техни интерпретации на гносиените и гимнопедиите на Ерик Сати. Продуцент и инициатор е режисьорът Марио Кръстев. Дисковете вече са успешно в продажба. След работата ми като част от Международното жури на тазгодишния София Филм Фест евентуално предстои да режисирам едно от музикалните видеа към някое от произведенията на Еко и Милен. Има много интерпретации на Сати, но до този момент комбинацията от контрабас (почти през цялото време без лък) и мек роял, не е правена никъде по света. Горещо препоръчвам да си подарите това нежно и дълбоко музикално изживяване!

Интервюто за mama ninja взе Янка Петкова.

Кати Бобева, преподавателка по английски език, ни прати следния призив. 

„Вдигнете, госпожо, мама я мери, 13 килограма”.

Да, мога да я вдигна, защото съм 70 килограма самата аз, но такъв "пазар" обикновено се пренася с кола, не се влачи на ръка. Става дума за ученическа раница в понеделник, вторник, сряда, четвъртък и петък. Знам, че вътре има учебници, тетрадки, учебни помагала, екип за физическо и куп други неща за училище, но имам чувството, че е пълна с камъни. Толкова и тежи.

Това е минутка от учителското ми ежедневие в 49 ОУ „Бенито Хуарес”, Сухата река, първи час. Третокласниците всеки ден ми показваха колко са силни и колко могат да носят. Колко време трябва да мине, преди да се изкривят и деформират от тежестта на ученическата си раница?

Да, някои родители носят раниците на децата си, защото ги боли и им тежи малките буболечета да се налага да се мъчат от малки с този живот. Децата са по-съвършени, те мигом забравят лошото (и тежкото) и се впускат в прекрасния училищен живот, изпълнен с нови знания, упражнения, емоции, доказване, показване и развиване на умения. Но не забравят, че тежи. Казвам това, защото всеки ден ме караха да вдигам тази или онази раница и да преценявам коя е по-тежка.

Аз съм сендовче. Нашите учебници стояха в училище. Единственото, което носехме в понеделник, беше екипът по физическо, връщахме го в петък. Учехме от 8 до 4 следобед (пълен работен ден) и за такова животно като ‘домашно’ не бяхме чували. Разказах на децата и тяхната реакция беше: „Къде е това училище, може ли да се запишем?” Обясних, че е закрито. Но остана мечтата и... информацията, че е съществувало и че е възможно, и че е било факт.

Господа Одобряващи учебни системи, бих искала да ви помоля всеки ден в продължение на 15-20 минути пеша да носите 13 килограма на гърба си. Преди да си сложите подписа под някоя система, помислете за формата, за броя страници, за плътността на хартията, огледайте всичко, има ли възможност да се махнат илюстрации в полза на по-малък брой страници. Прегледайте учебните планове и преценете килограмите хартия, които едно детенце в първи, втори, трети, четвърти клас трябва да носи. За справка средната височина в първи клас е 122 см, тегло 23 кг, втори клас 127 см – 25 кг, трети клас – 132 см, 28 кг.

Пита се колко процента от живото тегло на 30-килограмов третокласник е неговата раница с тегло 13 килограма?

Да, той се справя, защото трябва да иде на училище. Изчислете процентите и вижте колко килограма бих искала да носите вие от 15 септември до 30 юни всеки ден, от понеделник до петък.

Може би тогава ще намалите броя на страниците на учебниците, ще съкратите илюстрациите, ще смалите формата, както и хонорара на авторите и художниците.

Авторът, или авторите, (да ги сведем до пет) и художникът – това са шестима души, които вземат еднократен хонорар. Осем предмета в трети клас – максимум 48 + 6 = 54 души... На фона на стотици хиляди деца, които мъкнат на гръб всеки ден минимум 10 килограма учебници – близо 180 учебни дни, това прави по 1,8 тона на гръб годишно!

Децата са съвестни и съвестно носят всеки учебник и учебно помагало, за да могат активно да участват в час. Но на каква цена?

Бих искала създателите на учебни планове и учебници да се съобразят с възрастта на учениците.

Бих искала директорите на училищата да тропнат с крак, защото в крайна сметка те поръчват и „одобряват” учебниците и помагалата.

Бих искала родителите да се обединят и да настоят за промяна на статуквото, защото от техните деца се формира броят ученици и оттам бюджетът на училището.

Родители и учители, децата са нашето бъдеще, те са дошли, за да направят света по-светъл и по-добър. Нека им помогнем!

Вижте този текст за Глупостите на килограм в българските учебници.

Може да се присъедините към групата на родители за реформи в образованието ето тук.

Автор: Мария Пеева

Тази култова фраза, за жалост, не съм я измислила, нито е от някой виц. Дочута е на детската площадка. Смешна е, но това, което стои зад нея, никак не е за смях.

Наскоро в една група обсъждахме има ли разлики във възпитанието, когато отглеждаш момичета и момчета. Има ли качества, които бихме поощрили у момчето и други, които е полезно да възпитаваме у момичето? Първата ми мисъл беше, че не виждам такива разлики и трудно бих разграничила качествата на приоритетно „мъжки“ или „женски“. Да, традиционно свързваме смелостта с мъжа, но малко ли смели жени има, както и страхливи мъже. Същото се отнася и за самостоятелността, и за отговорността. Нито пък можем да кажем, че подредеността, любовта към уюта и чистотата, е „женско качество“, защото в съвременния брак домакинската работа обикновено се поделя между съпрузите и ако научим сина си, че е „женска работа“ да чисти и подрежда, някой ден жена му никак няма да е доволна. Да не говорим, че ако синът ни се отдели от нас на 19 години, той най-вероятно ще живее години наред сам и ще му се наложи да поддържа домакинството си. Грижовността също не е нито мъжко, нито женско качество. Както момиченцето ще стане майка, така момченцето ще стане баща някой ден, и от тях ще се очаква да са грижовни родители. Така че положителните качества, които насърчаваме, сякаш са еднакви и за двата пола.

Иска ми се обаче да обърнем внимание на две негативни роли, които понякога отреждаме на децата си. Естествено, ние го правим с най-добри намерения, а когато видим крайния ефект, вече е твърде късно. И тъй като дамите са с предимство, започвам от момиченцата.

В тийнейджърските ми години имах приятелка, условно ще я нарека Златина, хубаво русо миньонче, много нежно същество. Гримираше се от много малка, с изключителен финес, майка й я беше научила. Винаги беше облечена с най-модерните парцалки, двете с майка й обикаляха магазинчета и бутици, и макар да не бяха много заможни (майката - разведена, я отглеждаше сама), Злати беше докарана като кукла. Пърхаше с мигли, въртеше закачливо малкото си дупе, момчетата много я харесваха, но тя определено се държеше на положение и си подбираше приятелите внимателно. Веднъж бяхме у тях на гости с няколко приятелки и майка й ни показваше как да си правим косата. Запомнила съм една фраза, която повтори няколко пъти:

- Винаги мъжът трябва да плаща сметката. Вие сте цветята на масата, украшенията, и за него е чест, че може да ви почерпи.

Мен татко ме беше учил, че жената не трябва да очаква мъжът винаги да й плаща сметката и че може да приеме, само ако й е близък приятел или има повод да почерпи, затова тези съвети ми се сториха малко странни. Но когато обърнах внимание на внимателно подбраните приятели на Злати, забелязах, че те всички до един бяха от богати семейства. Тя просто не можеше да хареса момче, което няма възможността да й плаща винаги сметката, да й купува скъпи подаръци и да я глези. Обърнете внимание, че всичко това се случваше в ранните постсоциалистически времена, когато момичетата като Злати бяха изключение. Чалга културата се появи по-късно и наложи образа на „кифлата“, който за жалост стана модел на много млади момичета. И ако сега образа на Злати ви изглежда типичен, за онова време беше изключение. Какво се случи със Злати не е особено интересно. Тя не стана проститутка, нито дама от хайлайфа. Домързя я да учи висше образование, макар че в училище беше отличничка. Омъжи се набързо за момче от богато семейство, но по време на кризата бизнесът им позападна и не можа да се развие отново. Сега тормози съпруга си с натяквания колко е смотан и некадърен и обикаля магазините за втора употреба, за да е марково облечена почти без пари.

Така че в желанието си да култивираме женственост у дъщеря си, трябва да внимаваме да не си възпитаме „кифла“. А това ще се случи, ако я научим, че:

- Най-важното качество на жената е да е красива.

- Ако жената е красива, няма никакво значение, че не е образована или няма други качества.

- Най-много усилия и средства трябва да се полагат за външността, защото това е сериозната дългосрочна инвестиция на жената.

- Мъжът винаги и за всичко е длъжен да плаща, защото твоята единствена функция е да си нежното цвете на ревера му.

- Ако мъжът не е богат, той за нищо не става.

- Освен да е богат, мъжът трябва и да ти позволи да го въртиш на пръста си, иначе пак за нищо не става.

В интерес на истината, не мисля, че някоя майка умишлено би искала да възпита „кифла“. Но ако на момиченцата постоянно им се натрапват за модели съвършени (и не рядко изкуствени) красавици, чиято единствена цел в живота е да си намерят кой да ги осигури материално, не можем да очакваме от тях изведнъж да се разбунтуват, да кандидатстват медицина или астрономия и да постигнат сами някакъв успех в живота, различен от това да си придатък на един богат мъж.

Стигнахме и до момченцата. Струва ми се, че най-неприятното, което можем да причиним на едно момченце, е да го превърнем в „мамино синче“. Момченцето от заглавието на статията определено ще се превърне в такова, след като майка му се притеснява повече да не вземе да се изпоти, а не че удря момиченцето с пръчка. Ние, мъжките майки, трябва много отрано да осъзнаем, че колкото и да си обичаме синовете, колкото и да са скъпи на сърцето ни, един ден в живота им ще се появи жена, която те ще обичат повече от нас. И вместо да ги оплитаме в безкрайни мрежи от глезене, угаждане и обгрижване, целта ни трябва да е да им даваме все повече самостоятелност, все повече въздух, за да порастват и да изграждат независим характер. Ясно е, че винаги ще ги обичаме повече от всичко на света. Но в никакъв случай не бива да го очакваме от тях, камо ли да го поощряваме. Искам само за момент да си представите, че собственият ви съпруг е „мамино синче“. Ще сте щастлива ли с него? Ще ви е приятно ли, ако майка му се меси във всичките ви решения? Ако мисли за нея, преди да се сети за вас? Ако цени нейното мнение повече от вашето? Преди години мой далечен роднина се раздели с жена си, а майка му ми каза назидателно:

- Знаех си от начало, че тя не е за него. Хич не му трябваше да се жени.

Замълчах си, за да не обидя възрастната жена, но истината е, че точно тя от самото начало беше постоянно присъствие в брака им, непрестанно демонстрираше пред снахата колко повече синът й обича и уважава майка си отколкото жена си, изискваше постоянно внимание, отрупваше момичето със забележки относно домакинската работа и не си намери мира, докато не раздели младото семейство. Той така и не се ожени повторно и все още живее с майка си, която впрочем е много чаровна и мила жена, като изключим, че е обсебваща майка. Разбира се, не е казано, че човек може да е щастлив, само ако се ожени, но той няма никакъв личен живот, нито дори приятелска среда. Не казвам, че вината е само на майка му, очевидно и той е доста слабохарактерен човек, но и нейният принос е значителен. А най-интересното е, че обяснението винаги е:

- Ами, той не извади късмет с първата жена, и то нали знаеш, човек като се опари веднъж...

Там вече е късно да се помогне, но за себе си съм направила нужните изводи. Позволявам си да ги препоръчам и на другите мъжки майки.

Ако искате да си отгледате „мамино синче“, вързано за полата ви, което никога няма да има щастлива връзка и собствен живот:

- Обгрижвайте сина си прекомерно и го лишете от всякаква самостоятелност.

- Научете го, че мама винаги ще бъде най-важната жена в живота му.

- Критикувайте пред него всички момичета, по които забележите, че се заплесва.

- При всеки повод обяснявайте, че никоя жена няма да го обича колкото майка му.

- Научете го, че жената е преди всичко майка на мъжа и трябва постоянно да се грижи за нуждите му.

- Научете го да се допитва до вас за всяко свое решение.

Ако успеете да направите всичко това, гаранция – синът ви ще си остане само ваш до края на живота си. Единствено малко притеснение, което би могло да помрачи щастието ви, е въпросът, кой ще го завива, когато някой ден си отидете?

Препоръчвам ви да прочетете и тази статия за възпитанието - Как да си отгледаме жертва.

Автор: Ина Зарева

Знаете ли къде живеят най-тъжните деца на света? Те живеят в Таджикистан. Там празнуването на рожден ден е забранено. Формулировката в закона е следната: „День рождения отмечается добровольно только в семейном кругу”.

Никакви детски центрове; никакви градински партита; никакви банди деца, обсипани с пуканки в киносалоните; никакви торти, балони и клоуни в детските градини и училищата. Нищо. Семейството тихо отбелязва, че нещо се мотаеш на този свят и толкова. Другото е наказуемо. Наказуемо!

Не съм празнувала от години рождения си ден. Ми студено ми е, ми болна съм, ми много галимации, много разходи, ми то приятелите ми са се разпръснали по целия свят, ми то на детето нали е скоро, ми то аз вече остарях и няма за кога да празнувам, ми то какво пък има толкова да се празнува. Когато близките ми подарят мечтано от мен нещо, започвам да се притеснявам какво им е коствало, колко струва, къде да го сложа. Вместо просто да благодаря. И още по-просто – да се зарадвам. Вместо просто да го живея този живот.

Вяра и приятелките й са около 90-те. Имат си клуб „Понеделник“, който се провежда в кварталния магазин-кафе всяка седмица. Ако някоя от тях не се чувства добре и не може да стигне до клубното място, то клубът отива при нея. Носят й топъл и дишащ хляб, който може да разказва истории до последната си коричка, шепа дребни сладки, хубаво кафе и местния вестник. Разказват една през друга, прекъсват се, подсещат се за имена и събития, поправят се взаимно за важни факти, така че калейдоскопът за изминалата седмица да е максимално пълноцветен. После се разотиват, с прораснали бастуни между сухите си пръсти, с все още неизговорените приказки, с наричанията какво да донесат следващия път, с бавни, но показващи на света, че ги има, крачки.

На юбилея на една от тях, поканихме популярен от близкото минало певец. Хонорарът, който човекът поиска беше засрамващо малък. Решихме, че се е пошегувал и няма да дойде. Той не само дойде, но дойде с целия си блясък и достойнство, все едно е поне на Евровизия. Изпълни пространството със себе си, обля всички с енергията си и пя така, сякаш вече е спечелил приза. Вяра и приятелките й сияеха. Схванатите им гърбове се изправиха, ръцете им се опънаха, а бастуните лежаха захвърлени наоколо. Лицата им се подмладяваха все повече след всяка песен, страните им червенееха, бръчките се превръщаха в симпатични трапчинки. А очите им!!! Очите им бяха като 15-годишни ученички, избягали от час, за да гледат на живо музикалния си идол. Изпълнителят, заразен от чара на фенките си, запя с все повече жар и видимо удоволствие.

„По-младите“ с изумление наблюдавахме как се вихри и разраства един истински купон и се мъчихме да си спомним кога за последно самите ние сме купонясвали. Деветдесетгодишните момичета стояха пред нас - красиви, щастливи, живи и енергични много повече от някои 19-годишни, уморени от живота, красавици.

Тогава осъзнах: Рождените дни са задължителни за празнуване, така както и животът е задължителен за живеене. С тях отбелязваш и припомняш на целия свят – тук съм, има ме, радвам се за това и искам всички да се радвате с мен. От пищността на детските партита до лежерността на пристъпилите в средната възраст – рождените дни са неизменна част от житейската визитка на всеки от нас.

Но след 40 празнуването на рожден ден е важно и абсолютно задължително точно толкова, колкото профилактичните прегледи, предпазния колан и нощния крем. Те заявяват: не само, че още съм тук, но и изобщо не ми пука за кой поред път отбелязвам това. Гостите след 40 са много повече от тези на 4, възрастта им варира от 0 до 100, което гарантира един истински, щур купон. Децата вече са пораснали и единственият повод да има балони вкъщи сте самите вие. Животът е един голям, пъстър балон, който вие държите в ръцете си, а не подскачате след него. Можете да го стискате до скърцане. Можете да го пуснете и да се наслаждавате на полета му. Можете и да го спукате от живеене този живот. Можете да правите каквото поискате!

Животът е хубав! Той е добър към вас. Защото не живеете в Таджикистан. Остава само да се възползвате.