Автор: Ина Зарева

- Какичко, какичко, виж, аз плувам! Виж, какичко! Плувам!

Трябва ми доста време, за да разбера, че се обръща към мен. Не са ме наричали „какичка” от миналия век. Момчето е около десетинагодишно. Стройното му тяло се извисява в скок над вълните, а след това изведнъж пада настрани, за миг потъва, а после изскача отново и следва неизменният и пълен с възторг вик:

- Какичко, видя лиии? Плувам! Аз плувам!

Вече нямам никакво съмнение, че очаква точно моето одобрение и отвръщам също толкова възторжено:

- Браво на теб! Ти плуваш!

Добрите му очи, кацнали като две кафяви, палави мечета на кръглото личице, се изпълват със слънце. Започва все по-старателно да ми показва „плуването си”, вдъхновен от всяка моя похвала. Оглеждам се за някой родител или близък, който е до него, но изглежда момчето е влязло само на плиткото. Вече е направило над 30 скока на всяка страна. Неуморно, искрящо от радост, неподправено, всемогъщо детенце на 3, в тяло на 10.

Шумът на плажа заглушава този на вълните. Закачлив смях, злочест детски плач, изчерпателен асортимент на смугли продавачи, последни музикални хитове – водовъртежът от звуци и стонове се е плиснал по целия бряг. Хората пълнят шепи, очи, души със заобикалящото ги. Събират слънце и море, колкото фибри имат по телата си.

Излизам от водата, за да взема топка за неизменните водни игри. Мокрият пясък рязко се сменя с въглени под стъпалата ми. Бързам да се върна в приятната хладина на вълните, но в този миг съзирам майката, вперила притеснен поглед в безстрашния си плувец. Грижата й не е типичната като на всички останали майки. Тя е остра и мъчителна. Лицето й е твърдо и непоколебимо като скала, а красивите му черти са се вкаменили в едно единствено изражение - тревожност. Наблюдава хората, приближаващи сина й, готова всеки миг да скочи и да го защити. Тя не е на плажа, не е в този град, не е на тази земя. Тя е само и единствено в детето си – в израженията, в мислите, в емоциите, които е свикнала да разчита още преди да са се проявили. Говори с някого до себе си, но очите й не изпускат щастливото момче. Тя е там с него, около него, в него. Бризът понася част от думите й до мен:

Да не пречи там… Да не пречи на хората… Дали да го извикам… Толкова е щастлив… Да не пречи само…

Веселякът ме забелязва отдалеч. Махва на майка си, но после бързо се обръща към мен:

- Какичко, виж! Аз плувам! Виж, какичко!

Следват нови скокове и потъвания, след които личицето му е още по-ликуващо.

Хвърлям топката към децата си, а аз оставам още малко до този несекващ извор на радост и чистота:

- Аз плувам, какичкооо! Видя ли? Видя ли!

Една по-млада от мен жена се опитва да си проправи път навътре в морето. Минава покрай нас и нов залп вода и радост избухва точно върху нея.

- Безобразие! – възмутено отсича дамата.

Малкото-голямо момче рязко спира представлението си. Лицето му придобива сериозно и уплашено изражение, добрите му очи леко потъмняват, докато сканират като рентген жената, след което внезапно възвръща сладкия водопад от щастие и с най-възторжения и невинен глас й казва:

- Бабичко мръсна, виж аз плувам! Виж, бабичко мръсна, плувам!

Жената се ококорва, изсумтява нещо и бързо се отдалечава от нас. Едва сдържам смеха си. Момчето продължава ликуващия си танц с водата, аз поглеждам майка му, която ни е доближила, усетила с цялото си същество, че нещо се случва. Усмихвам й се и тя се връща обратно.

Идва ми да я прегърна и да й кажа:

- На никого не пречи твоето прекрасно момче! То цялото е едно сърце, което тупти извън тялото и мозъка, които нещо са се поразминали някъде във времето и сега се догонват, но не могат да попречат на пулсациите му. На любовта му. На радостта, която ще го пази, защото не той пречи, а на него му пречат да бъде дете, туптящо от щастие. Но той знае как да се справи с всичко, защото притежава затрогваща сплав от интелигентност, сърдечност, хумор и интуиция, каквото и да показват медицинските стандарти за развитието му.

Много неща искам да кажа на тази майка с вкаменено от тревога лице, но в този момент едно дете започва да стъпква с настървено озлобление пясъчния замък на сина ми. Майка му го държи за ръка с безизразно изражение и рее поглед някъде, докато то отчаяно се опитва да привлече вниманието й, за да бъде и тя тук с него.

Синът ми избухва в плач, а малкото-голямо момче ме изпреварва и го приютява в прегръдката си. После тъжно и объркано ме поглежда и пита:

- Какичко, какичко, той защо плаче? Защо плаче? Нали мама е тук.

Автор: Мария Пеева

Преди десетина години взех едно от най-правилните решения в живота си – да остана да работя вкъщи, за да намаля стреса от ежедневното тичане до офиса и да отделям повече време на децата си, които по онова време вече бяха на път да станат три, а после се увеличиха и на четири. Признавам, че в началото ми беше трудно да се организирам, разсейвах се и губех много време, след което се налагаше да си довършвам работата през нощта. Работата на преводача винаги е свързана със срокове и нерядко се случват и спешни поръчки, които са по-добре платени и не са за изпускане. Веднъж съпругът ми каза, че изглежда сякаш сега работя повече, отколкото по времето, когато съм била в офис. Един ден седнах и си записах точно какво правя и защо се случва така, че времето сякаш ми се изплъзва между пръстите, и то при положение, че не губя часове в пътуване до офиса. Оказа се, че най-много време „губя“ в домакински задължения, които преди съм вършила вечер между другото, и в „разсейване“ с децата.

Предполагам, че както майките, които работят вкъщи, така и тези, които са в офис, се сблъскват с подобен проблем. Същото се отнася и за жените в майчинство, които се опитват да намерят малко време за себе си, да прочетат нещо или да изкарат някакво онлайн обучение. Наскоро една майка ми писа с молба да обърна специално внимание на тази тема. При нея проблемът е, че детенцето й боледува често. Тя има възможност да отсъства от офиса и да работи вкъщи, но хлапето буквално не я оставя на мира да проведе дори един телефонен разговор или да си отговори на мейлите. В същото време няма как да наеме бавачка за седмица, няма баба под ръка и понякога се налага да го прати на градина не съвсем оздравяло, което води до ново заболяване и кръгът отново се завърта.

Реших да споделя с вас някои дребни хитрости, които ми помагат да работя вкъщи, когато децата са наоколо, във ваканция или болни, и как да ги ангажирам, когато се наложи да ги водя с мен по задачи.

Децата искат внимание и го заслужават, няма две мнения. Но също така не може цялото внимание на майката да е съсредоточено върху тях по цял ден, по простата причина, че дори да не работи вкъщи, пак има куп домакински задължения за вършене, налага се да се отиде на лекар, да се чака на опашка за преглед или в банка, да се платят разни такси, да се напазарува. Факт е, че майката върши по няколко неща едновременно, но това създава и не малък стрес. Затова първото, на което трябва да научим децата си, е, че през деня има време, в което мама не се занимава с тях и не е на тяхно разположение. Ето какво правя аз.

1. Планиране на деня. Установих, че ако реша да си свърша работата между другото, когато детето ме остави на мира, никога не ми се получава и се налага да седна, чак след като всички вечер заспят. Дори за нощна птица като мен, с времето това става изтощително, особено когато на следващия ден се налага да станеш в седем сутринта, за да изпратиш по-големите ученици. Затова винаги правя план на деня, около който структурирам и детската програма. Макар че моите вече са големи и ходят на градинка/училище, имам практика, когато се разболее някой от тях, да го оставя вкъщи поне два-три дни, след като е оздравял, за да се укрепи имунитета му. Реално това значи, че се случва четиригодишният ми Алекс да стои по десет дни вкъщи, а междувременно аз имам да превеждам, да пиша и да подготвям материали. Всичко това отнема минимум три-четири часа на ден. Правя си график, в който използвам времето между изпращането на големите момчета на училище и неговото събуждане, и около час от активното му време преди обяд, както и следобедния му сън. Самият факт, че съм го написала черно на бяло, някак улеснява следването му и не ми дава възможност да се разсейвам. Освен това впечатлява децата, като им го покажете и заявите сериозно: Ето, тук е написано, че сега е време за самостоятелни игри. Което ни води и до втора точка.

2. Самостоятелни занимания. Както и друг път съм писала, дори и малкото дете може да бъде приучено да се занимава самостоятелно. Не само за да ви остане малко време, но и защото за него е полезно. Ако не искате до седми клас да пишете с него домашни и да висите на главата му, защото то не успява да се съсредоточи, от съвсем мъничко го учете да се занимава без да ви търси постоянно. Има подходящи самостоятелни игри за всяка възраст. Игрите по Монтесори успешно развиват концентрацията при малките деца. Към тях добавям рисуването, залепването на стикери, подреждането на играчки, реденето на пъзели, конструирането. Алекс, например, обожава да подрежда колички на малката холна масичка до мен, докато аз съм на компютъра. Случва се да не ме потърси половин час, докато си пренарежда колите по цвят, големина или някакъв негов принцип. Друга игра, която обича, е да сглобява конструктори. Миналото лято лекувахме някаква упорита стомашна инфекция цели три седмици и открихме една забавна игра, която всеки ден ми „печелеше“ поне час – давах му леген с вода и кърпа и той миеше наред всички колички и играчки, след което ги подсушаваше. После, разбира се, се преобличахме, и се налагаше да мия пода, но пък детето беше доволно, както и аз. Коко на неговата възраст обичаше да рисува, да моделира, да нанизва копчета и мъниста на връвчица. Косьо харесваше екшън фигури и разиграваше цели филми с роботи и супер герои, в които той играеше всички роли. Пробвайте различни самостоятелни занимания, докато намерите това, което най-много допада на детето ви. След това надграждайте. Ако първо му е интересно да лепи стикери, след време му дайте да прави апликации с тиксо, после и сам да изрязва фигурки и да ги залепва. Ако обича конструктори, не му давайте всички налични конструктори, а само един. Ако изгуби интерес, добавете друг, съвместим и пак надграждайте. Предлагайте самостоятелните игри една по една, не всички накуп, защото децата се объркват. Ако им стоварите на масата конструктор, моливи, листове и пластилин, най-вероятно няма да захванат нищо за повече от пет минути и накрая ще имате една купчина разхвърляни игри и едно скучаещо дете. Ако им дадете една игра, шансът да задържи интереса им е много по-голям. За по-големите деца най-доброто самостоятелно занимание е четенето. Моите знаят, че през ваканцията задължително всеки ден следобед имат време за четене. Тук обаче има един важен момент, на който трябва да обърнете внимание. За да има детето желание да играе самостоятелно, трябва преди това да е получило нужното внимание от вас. Ако то чувства, че не сте му отделили достатъчно време, изобщо няма да ви остави на мира. Затова първо винаги си поигравам малко с него, след което му казвам, че сега е време мама да работи, а той да играе сам. Показвам графика, часовника и обяснявам кога ще приключа. На децата им харесва да са наясно с вашата програма, така се съобразяват с нея с много по-голямо желание и дори се чувстват съпричастни.

3. Телевизор, технологични игри. Не съм от крайните родители, които напълно отхвърлят присъствието на технологиите в живота на детето. Според мен във времето, в което живеем, ако изобщо им откажем достъп до телевизия и технологии, ще ги превърнем в аутсайдери. Всичките им приятели ще обсъждат някоя игра или филм, а те няма да знаят за какво става дума. Телевизията може да ви осигури малко време, но е много важно да се съобразите с възрастта на детето. За дете на две годинки не позволявам повече от петнайсет минути два-три пъти на ден. Имайте предвид, че ако пуснете телевизора още със събуждането му, после то ще иска да гледа през целия ден и може дори да се разстрои. Малкото дете не разбира защо прекаленото гледане на телевизия е вредно за него и да му спрете филмчето, е все едно да му вземете десерта от устата, преди да го е изял. Затова избирам предаване в час, след който съм планирала нещо интересно, например разходка. За по-големите деца предпочитам да пусна някое смислено филмче. Телевизията не бива да е целодневен фон, на който се прави всичко останало. Точно преди лягане също не е препоръчителна, защото действа възбуждащо и после детето по-трудно заспива. Същото се отнася за игрите на смартфон или айпад. Тези джаджи вършат идеална работа, докато сте навън и примерно чакате за преглед при доктора. Времето минава неусетно и децата не нервничат. А вкъщи, докато гледат телевизия, можете да си проведете важните разговори, да свършите някоя домакинска работа или просто да изпиете едно кафе на спокойствие и да си отдъхнете. Няма нищо срамно в това, и мама е човек. Важното е да не изпуснете контрола и детето да седи пред екрана твърде много време, защото тогава ефектът е обратен – не само, че е вредно за него, но и се изнервя и става още по-трудно да си свършите другата работа.

4. Включвайте го в домакинската работа. И най-малките деца обожават да правят нещо заедно с вас. Вместо да се чудите какво да им измислите, за да можете да домакинствате на спокойствие, намерете начин да ги включите и да се чувстват полезни. Ако готвите, сложете ги до вас и им дайте да „режат“ зеленчуци със затъпено детско ножче, да мачкат картофче за пюре, да бъркат яйца, да мият плодове. Ако чистите, дайте им парцал да бършат прах. Ако сортирате чисто пране, дайте им да сгъват дрешки. Те могат да подреждат масата (Алекс веднъж беше сложил тоалетна хартия вместо салфетки), да я прибират, да подреждат играчките заедно с вас. Могат да се включат в оправянето на леглата като опънат завивката или наредят възглавниците, в слагането на мръсни дрехи в пералнята и почти във всяка домакинска работа, която не включва употребата на опасни препарати или уреди. Не казвам, че после няма да се наложи да довършите започнатото от тях, но поне ще сте им осигурили интересно занимание и ще сте сложили началото на един добър навик. Ако детето има по-големи братя или сестри, насърчавайте ги да си играят заедно, но внимавайте да не прекалявате, защото опитът ми показва, че гледането на по-малките от по-големите невинаги работи успешно. Когато Алекс беше бебе, обожаваше да гледа как батковците му играят на нещо и ги наблюдаваше продължително, докато си лежеше на шезлонгчето. Като порасна, стана малко по-сложно, защото започна да им взима играчките и да им пречи. Сега са на етап, в който интересите са различни и когато помоля някои от батковците да го наглежда, знам, че просто ще му пуснат телевизора, затова предпочитам да им възлагам само воденето и взимането на градина. Не е малко.

5. Когато ви се наложи да водите с вас детето в банка, на лекар, на някоя среща, в учреждение или изобщо на места, свързани с присъствието на много хора и чакане, винаги има напрежение. Първо, овладейте собствените си нерви, защото децата усещат притеснението на мама и стават дори по-палави и шумни от обичайното. Второ, спомнете си, че всички тези хора, които подозирате, че ви гледат критично, най-вероятно също имат деца и са напълно наясно, че хлапетата понякога вдигат шум и не е толкова лесно да ги укротиш. Ето какво си нося винаги в подобни случаи:

• Вода
• Нещо за хапване според възрастта на детето - банан, солети, обикновени бисквити (Коко веднъж ни развали коледната фотосесия, защото внезапно огладня и нямах нищо под ръка, а уж не беше чак толкова малко дете. Оттогава винаги имам "залъгалки")
• За най-малкия освен любимата за момента играчка, задължително нося и малко пликче с някои позабравени играчки, които да пусна в употреба, ако любимата омръзне.
• Молив и лист, или книжка със стикери или картинки
• Мокри кърпички (забелязали ли сте как децата винаги решават, че им се ходи до тоалетна на обществени места? Полудявам, когато натоварена със сто неща, изведнъж чуя тази реплика: "Мамо, ака ми се.")

Както виждате, не са някакви големи предмети и всичко се побира в дамската ми чанта. Любимата играчка обикновено е в раничка на гърба на детето и то много важно я изкарва и прибира по няколко пъти. Когато му омръзне, вадим забравените играчки и ги добавяме към нея, с което печелим още десетина минутки. После идва ред на рисуването или книжката. Ако нищо от тези не помогне и детето започне да нервничи и да вдига повече от обичайния шум, давам телефона си. Никога не оставям децата "за малко" при рецепционистката или при някоя непозната майка, леля, баба, докато вляза в лекарския кабинет или ако се наложи да отидем до тоалетна с най-малкия. Не съветвам и вас да го правите. Първо защото децата се притесняват от непознати, второ защото човекът най-вероятно е добронамерен, но ако детето избяга или се изгуби, отговорността е изцяло ваша, както и целия ужас и притеснение, докато го откриете. Ако сте с бебе, проверете дали мястото, което трябва да посетите, има достъп за колички. Ако няма, носете го в кенгуру, за да не ви се налага да качвате количка по стълбите сама. В случай че имате час при лекар или зъболекар, кенгуруто не ви върши работа, защото ще трябва да оставите някъде бебето, докато ви прегледат. За щастие в клиниките винаги има асансьор, така че спокойно можете да отидете с количка. Ако пък чакате на опашка в някое учреждение и ви се стори, че децата са на път да се изморят или изнервят твърде много, помолете да ви отстъпят ред. Хората невинаги се сещат сами, което не значи, че ще ви откажат, ако ги помолите. Ако все пак ви откажат, просто оставете детето да вдига шум до бога, да тича около тях и да им бърка в чантите. Заслужили са си го :)

Последното, разбира се, беше шега. Не отричам обаче, че понякога ми се иска да го направя. :)

Толкова от мен по темата. Очаквам от вас идеи и коментари. Винаги има какво да научим едни от други.

Автор: Мария Караиванова

Отдавна работя в сферата на образованието и преподавам английски на деца и възрастни. Преподавам е силно казано, защото ако трябва да съм честна, по-често забавлявам учащите и им помагам да си мислят, че учат. С децата това винаги става с игри. С възрастните – пак с игри. След около 20 години преподаване смело мога да заявя, че на никого не му е до учене, когато дойде в час по английски (винаги съм работила в частни школи за чужди езици): децата искат да играят, защото обикновено идват след училище или детска градина, а възрастните искат да участват в ролеви игри, защото идват след работа. Таблици, спрежения, учене на думи и граматика – забравете, не работят в края на работния или детско-градинския ден. Единственото, което държи мозъка все още буден, са игрите и приказките. И всичко е доста забавно или поне беше до преди около година, когато навлязох в частното училищно образование.

От скоро съм и майка. Като всяка друга, съм загрижена за отрочето си и искам то да расте здраво, умно и щастливо. Давам му свобода на действие, осигурявам му опции и – да си призная – занимавам си се с него доста, професионално изкривяване, съжалявам. Като съвременна майка обменям опит в мрежата и следя някои форуми на майчински теми. Често в тях попадам на оплаквания от учителки в детската градина или училище, а в коментарите – на сипещи се закани за саморазправа и негодувание срещу некомпетентността и безсърдечието на набедени педагожки. Признавам си, понякога ги приемам лично. А понякога негодувам срещу самите майки. Аз съм от двете страни на бариерата и затова смело признавам, че често негодувам срещу потресаващата родителска некомпетентност, вероятно проявявана от същите тези индивиди, които твърдят, че дават всичко за детето си и дори ще раздадат по някой юмрук на заслужила учителка. Ето защо:

1. Митко е ученик във втори клас в частно училище. В междучасието той напада с викове своя съученичка, която скача по възглавници, струпани в един ъгъл в коридора. Учителката го спира с въпроса “Защо така крещиш срещу нея?”, а той отговаря, че 10 минути е подреждал възглавниците, чиито ред съученичката му сега разваля. “Ти каза ли й, че си ги подредил? Помоли ли я да не скача върху тях?”, пита учителка спокойно. Митко в този момент изкрещява “Не може да се говори с жени! Те не разбират от дума!”. При тези изрази моята колежка изпраща всички деца наоколо в стаята и остава за 3 минути насаме с Митко, защото й светва, че това са думи на възрастен. “Ти къде го чу това?”, пита тя, като прикляка срещу детето, за да може нейните очи да са на нивото на неговите. Той избухва в сълзи, отпуска се целия в нейните прегръдки и започва да ридае: “Те всяка вечер си крещят в кухнята! Не издържам вече! Казвал съм им хиляди пъти да престанат, но те продължават!”. Кои са тези, които си крещят в кухнята, познайте вие. В клас Митко е дете, което не желае да участва в дискусии, затворен е, има проблеми със социализацията. Седи на последния чин, а зад него има стена, но въпреки това на моменти той рязко се обръща, сякаш някой го е потупал по рамото. Разсеян е, не е блестящ ученик. Може би учителката не е добра? Не, гарантирам ви, преподава му една от най-добрите в София.

2. Борко е ученик в първи клас. Днес му раздаваме тест по английски – външно оценяване. Борко отказва да направи теста. Прави сцена в клас пред всички деца, категорично заявява, че няма да прави тест, започва да си удря главата в чина. Какво си мислите, че прави учителката – заявява, че в такъв случай ще му пише двойка? Не, нашите учителки не са от тези. Тя сяда до него, прегръща го и му казва: “Ок, ето виж, махам теста, няма да го правиш. Спокойно! Няма проблем”. Борко вдига глава, изненадан от реакцията й. Казва й: “Не искам да разочаровам татко, ако се проваля с тоя тест”. Учителката му казва, че един тест не е толкова важен за татко и Борко решава да го направи. Оказва се, че той е единственото дете в класа, който прави теста без грешка! След часа моята колежка споделя случая с класната на Борко. Класната обяснява: “Той е добър и по другите предмети, но вкъщи му се карат за всяка грешка. Родителите са с много високи изисквания и го подценяват. Мерките за дисциплина са доста сериозни, а родителите му са много заети и нямат достатъчно време да прекарват с него.”

3. Михаела е много симпатична, но много изнервена второкласничка. Тя е винаги под стрес дали е разбрала домашното. Ако не разбере какво е то, започва да плаче. Защо ли? Защото от понеделник до петък тя е на училище от 8 до 5, но затова пък в събота и неделя майка й седи с нея по цял ден и пишат домашни, след уроците по музика, театър и какво-там-още-беше-забравих-да-ме-простите. Чертаят таблици, пишат спрежения, видите ли, защото госпожите в училище са го избегнали, понеже е твърде отегчително за децата. Затова пък мама ще навакса със скуката и демотивацията през уикенда – точно когато детето трябва да отдъхне и да поиграе. Мама обаче е амбицозна съдийка, която след около 10 години планира да пласира дъщеря си на пазара на труда и затова детето трябва да се превърне в конкурентен продукт за този пазар.

4. Таня е жизнено пълничко момиченце на 5 години, което от тази година е ученичка при нас. На родителската среща идва татко й: огромен мъж с дебел гердан. Гледа начумерено и казва с половин уста, че е бил на косъм да се разочарова от нас, защото дъщеря му десега не била казвала нищо на английски, но съвсем наскоро го поправила два пъти с много точно произношение, с което ние като езиков център, сме отървали отписването й от нашите групи. Ура! Тя ще остане до края на годината! Но татко й, оказва се, диша във врата на малкото момиченце. По думи на техни познати, той следи много внимателно с кого играе тя на детската площадка, кой какво й казва, и ревнувал дори от 5-годишни момченца. За него Таня никога не е виновната в конфликтна ситуация и никога досега не е бил доволен от образователните институции, които тя е посещавала. Не искам да мисля какво бъдеще очаква малката весела Таня, когато я приемат в първи клас.

5. Алекс е втори клас и му помагаме с домашните. Майка му е мила жена, но доста властна. Решила е, че той трябва да учи в математическата гимназия и затова от сега още го подготвя с математиката. А Алекс какво е решил? Нищо. Мама вече е решила вместо него. Мислите ли, че го е питала? Не, разбира се, как се обсъжда толкова важен въпрос с дете на 8 години...На Алекс обаче хич не му е до математика. Изобщо дори не му харесва. Няма мисъл за нея – като види две числа в задачата, просто ги събира или изважда, без изобщо да помисли за условието. И колкото повече наближава краят на учебната година, толкова по-апатичен става Алекс – и не само към математиката, а към всичко! Сякаш нарочно отказва да възприема нови думи по английски, граматиката по български, правописа... Не му се прави нищо, дори не му се играе. В началото на годината той беше доста будно дете, участваше в дискусии, правеше сценарии за пиеси и после ги разиграваше... Сега иска просто да го оставим. И ние го оставяме от време на време, за да си поеме въздух, но единственото, което той прави в такива моменти е да гледа в точка.

6. Иван е трети клас. По настояване на майка му, го преместихме в група по английски с по-високо ниво. Майката твърдеше, че синът й постига чудеса, щом бъде предизвикан. Групата, в която ние като преподаватели по английски го бяхме класирали, нея не я устройваше, нищо, че детето се чувстваше комфортно. Дали Иван постига чудеса в по-високото ниво, преценете сами: там се говори само на английски. Другите деца имат добро ниво и участват в дискусии, задават въпроси, пишат и четат сравнително бързо. Иван млъкна изцяло. Той не разбираше за какво говорим. Бързаше да препише всичко, което учителката пишеше на дъската и започна да пише в тетрадката си по диагонал. На тестовете винаги имаше най-ниската оценка. Никога не се осмели да отговори на зададен от учителката въпрос. Детето се сви и тотално промени характера си: в първата група с по-ниско ниво, той беше уверен, дори палав на моменти; в новата той стана свит, неуверен, боязлив, шепнеше едва-едва, когато искаше да каже нещо. Трябваха ни 2 месеца + посещение в клас, за да убедим майката, че детето й не е за тази група и че единствено можем да му навредим, ако слушаме нейните настоявания.

Това не са единствените случаи, които мога да цитирам от моята практика. За щастие има и много положителни примери. Като учител с 20-годишен стаж мога категорично да заявя, че децата, които имат свободата да развиват това, което на тях им харесва, процъфтяват в живота. Когато родителите им се вслушват в желанията им и им позволят да следват страстите си – ето тогава се получава истинския успех. Ако обаче родителят следва плановете, които той е скроил за своето дете, резултатът понякога е катастрофален. Много пъти ми се е искало да изкрещя в родителските лица да слушат децата си, а не да настояват децата да слушат тях. Понякога дори съм се карала с родители, които всъщност не си дават сметка, че се борим за една и съща кауза – за да намерим най-доброто за детето.

Тази вечер в един от родителските форуми сума ти майки се възмущаваха от учителки в детска градина с думите “не знаят ли колко е крехка психиката на децата?!” Искам да уверя всяка една от тези възмутени майки, че и в учителските среди има много от нас, които си задават същия въпрос за родителите. И се чудя чия „мутра“ бих могла аз да отида и да разбия в ролята си на разярен учител, когато насреща си видя психически осакатено дете? Какво може да накара съвременния родител да се отърси от прекомерните амбиции и от визията за детето като продукт? Какво може да го накара да разбере, че не домашните са най-важното нещо от първи клас нататък и че любовта, подкрепата и прегръдката могат да подготвят детето за живота нататък много по-добре от строгата дисциплина и следенето за високи оценки? Кое би могло да покаже на родителите, че не ежегодните сертификати от стандартизирани тестове ще направят от хлапака конкурентен бизнесмен в бъдеще, а развиването на креативната мисъл?

Вече 20 години работя с деца и се справям доста добре, но сега вече се налага да поработя и с родителите им…

Препоръчваме ви и статията ни за родителите нарциси.

Автор: Валентина Вълчева

Живеете в България (доколкото това може да се нарече живот, де)?

Значи няма начин в някой тъмен момент от житието-битието си да не сте преживели приключението, наречен „Търсене на работа”. Предполагам, един от първите варианти е бил Бюрото по труда. Също така предполагам, че почти веднага сте осъзнали грешката си. Освен ако не сте си търсили нископлатена, граничеща с благотворителността, работа като: шивачка, кравар, кранист, шлосер. И така нататък. Лошо няма – работа като работа, ама не и когато паричното й измерение е някъде между бедността и мизерията.

И така, стигнали сте до jobs.bg и по-малко известните му разновидности. Може би сега е моментът да уточня, че и аз съм минала по тоя трънлив път, така че приемете следващите изречения като съвет, откровение, знак на добра воля и прочие благородни самоинициативи от моя страна. Колко съм бяла и добра значи...

И ако/когато стигнете до ровенето в обявите за работа, ще установите следното нещо: неграмотни и идиоти има не само сред кандидатите за работа (присъстващите правят изключение по подразбиране, естествено). Неграмотни идиоти има и сред работодателите. Разбира се, ако сте от онзи тип хора, на които вярата в способностите на хората граничи с екстремизма на пичовете от „Ислямска държава”, можете да продължите да вярвате, че най-потресаващите тъпотии сред обявите не са плод на IQ със стойност около абсолютната нула, а на чувството за хумор на съответния работодател. Лично аз съм всичко, но не и оптимист-радикалист.

Все още си спомням един от първите си челни сблъсъци с подобен тип работодател. Обява за нещо засукано, което на практика си беше продавач в… Хайде да не правя реклама!... във верига магазини за офис-оборудване. Първо, обадиха ми се около година след като си бях пуснала CV-то и вече имах друга работа. Реших обаче да ида да видя колко точно са го закъсали, та са опрели до мен след толкова време. И второ, на интервюто „шефката” ме попита дали съм доволна от сегашния си работодател. Отговорих честно – доволна съм даже много, но ми е далечко мястото, та затова бих приела друга работа някъде по-наблизо. При което тя ме заби в девета глуха с признанието си, че имала практика да не наема хора, които са доволни от предишните си работодатели.

??????????

Признавам си, свари ме до такава степен неподготвена, че дори не ми мина през ума да попитам за мотивите й. Няма да навлизам в подробности относно терзанията си от тогава – само ще призная, че още търся смисъла, но явно по-лесно ще ми е да открия тайната на безсмъртието. Думата ми беше за обявите за работа.

Именно от сайтовете за работа разбрах, че ако искаш например да се пробваш като офис-асистент, далеч не е достатъчно да владееш стандартните офис-задължения като работа с компютър, телефон и кафе-машина. В някои случаи (поне един от личните ми попадения) за предимство се считаше умението за работа с… бормашина. Дума да няма, интересно ще да е във въпросния офис. Чак съжалявам, че не хванах мъжа ми навреме да ме светне относно тънкостите в работата с бормашина, зеге, канго, шлайф и каквото там още се сети.

Минало!

Любопитно ми е обаче как точно някои хора сядат да творят обява за работа. Например онзи работодател, който търсеше човек с „отличен италиЯнски”. Не е кой знае какво, съгласна съм. Случайна грешка… която обаче се повтаряше в продължение на цяла година отново и отново при всяко ново пускане на обявата. Не знам за вас, но на мен ми е някак страшно да си представя да работя за автора на тази точно обява.

Друг досаден навик, който значително намалява шансовете на работодателя да намери подходящия човек, е този да не се обявява заплащането. И се започва с едни напудрени панделки от сорта на „стимулиращо възнаграждение, обвързано с постигнатите резултати” (Не може ли просто да напише, че заплащането е на процент? И по подразбиране, процентът никога не е достатъчно висок.), „конкурентно възнаграждение” (Конкурентно спрямо какво? Спрямо минималната работна заплата ли, що ли…?), малко по-конкретното „добро/отлично възнаграждение” (Добро, добро… колко да е добро, щом не смее да го напише?!) и прочие вариации по темата.

Преди години в предаването „На кафе” Гала канеше още две свои дружки освен вездесъщата Джуджи. Та едната съм я запомнила и до днес. Мацката беше върло възмутена като работодател от факта, че при нея идвали хора за работа и още на интервюто видите ли питали каква заплата ще получават, ако тя ги наеме. Ма как може?! Що за наглост само?! Вместо да се интересуват от задълженията, които щяла да им стовари, те за пари питали!

Разбира се, че моментално споделих възмущението на въпросната бизнес-дама. Разбирах напълно драмата й. Никога не бих могла да проявя съчувствие към нахалника, дето си позволява да пита за пари – какво като му висят сметки, кредити и издръжки на деца на главата. Да питаш за заплата си е равносилно по лош вкус на това да питаш въпросната дама дали е в цикъл в момента или си е злобна вещица по рождение.

Но… както пееше Лили Иванова, „не всичко е пари, приятелю…”. Та и в обявите за работа е така – далеч не всичко е пари. Една значителна част от глупостите са свързани с изискванията към бъдещия труженик, а също и с условията.

Що е то „гъвкаво работно време” според вас? Понякога може и да е точно това, ама в 99,999% от случаите просто е друг начин да се каже, че ако търсите нормално работно време, хич даже не искат и да ви знаят. Виж, ако сте склонни да бачкате от 6:00 до към полунощ (за не повече от 500 лева!!! Важно условие!), и това – когато е сравнително спокойно, вие сте точното магаре. Пардон! Човек.

А, да. За уикенди и отпуски, ако дори си помислиш, хвърчиш навън по-бързо отколкото можеш да кажеш „да, шефе”.

Същите опасения горе-долу би трябвало да ви обземат, ако прочетете, че работата е в „млад и динамичен екип”. Първо, „млад” не винаги означава „млад” според обичайните стандарти. И второ, динамиката до голяма степен вероятно ще се състои в това да смогвате в рамките на работния ден да свършите работата на поне двама кибици освен вашата. И в никакъв случай да не претендирате за признание. То си е като да питате за заплатата на интервю за работа. Не на последно място бъдете готови да бъдете мразени. Все едно дали сте дали повод или не, ще ви мразят. Най-вече споменатите кибици, чиято работа ще вършите. Това си е част от задължителните точки.

Нещо като последно предупреждение в това отношение може да видите, когато в обявата фигурира и нещо от ранга на „работа във вече изграден/утвърден екип”. Това поне при мен винаги включва една червена лампичка. От опит знам, че това винаги означава едно и също – че във въпросния екип има по някой човек с представителни функции. Тоест човек на шефа, който е там просто защото…

• познава шефа отдавна
• е роднина на шефа или на жена му или е негов/а любовник/ца
• е майстор в четкането на его и в разни други неприятни задължения, свързани с душевния покой на шефа като например целуването на една точно определена част от телесата му

Мога и още да изброявам, но предполагам, че всеки от вас в някакъв етап от трудовата си биография е попадал на такъв тип, така че спирам с изреждането на достойнствата му.

Едно от най-озадачаващите според мен условия, на които попадам в девет от десет обяви, е „умение за работа с клиенти”. Тоест… какво умение по-точно? Да ги лъжа по-майсторски от циганка-гледачка? Или да владея висшата школа на момичетата от Desheli? Първото ниво го покривам, ако ситуацията го налага, но за второто ми липсва необходимата агресивност.

Един от по-лесните за тълкуване знаци е израза „работата е подходяща за студенти”. От ясно по-ясно. Много бъхтене за символични пари. Ама поне ще натрупате опит, главно в това да не очаквате нищо добро от бъдещи подобни обяви и работодатели.

Колкото до изискванията за уменията ви… Не че искам да ви отчайвам, но нямате особени шансове дори за „хигиенист”, ако не владеете поне два чужди езика писмено и говоримо, от които единият задължително да е пущу например (или някоя друга подобна екзотика), ако не сте експерт по физиология на членестоноги, по механика на тежкотоварни автомобили, развъждане на муфлони, аеронавтика, астрофизика и ядрена енергетика. Това са минималните изисквания. За предимство се счита опитът в корабостроенето, висшата мода и скай-дайвинга. Освен това трябва да сте максимум на осемнайсет години, с поне пет години стаж по специалността.

Или иначе казано, от вас се очаква да сте мултифункционален като ренде Бьорнер, за да ви поверят стирката и кофата с вода и да ви облекат в доверие, че ще се справите с отговорностите си.

И не на последно място…

Заплата… от 300 до 300 BGN. (Това – в случаите, когато работодателят в пристъп на безумно откровение изобщо я обяви.)

О-о-обаче!...

Да не вземете пък да си помислите, че ако случайно имате всички изброени по-горе квалификации, мястото ви е в кърпа вързано! М-не. Не е. Щото ако точно в тоз приказно прекрасен момент жената на шефа го изкомандва, че трябва да удари едно рамо на внучката на леля Тотка от третия етаж, нямате шанс, даже и да сте били до вчера първи капитан на междузвездния кораб „Ентърпрайс”. Нищо, че внучката е куха като две продънени лейки взети заедно. Внучката винаги е с предимство.

Те това е положението, Минке!

Препоръчваме ви и историята на Валя за женските тайни.

А ако и вие търсите работа, ето един сайт, който може да ви е полезен.

„Умните и красивите“ всъщност са най-обикновена средна класа. Онази почти липсваща у нас средна класа, която би трябвало да представлява гръбнака на обществото – образованите хора с високи доходи и хубави професии, с идеи, мисъл и потенциал, които теглят напред всички останали.

Голяма част от тези хора, за съжаление напуснаха и продължават да напускат страната, защото им омръзна да се борят. Някои от тях останаха. Около 300 хиляди до половин милион.

Те няма да бъдат представени в този парламент, макар че голяма част от тях гласуваха. И причините да не са представени са пределно ясни.

Първо – малцинство са. И има реален риск да намалят все повече, не само защото продължават да се пръскат по света. Водещите партии не разчитат на гласовете им и не се стараят да ги задържат. Което впрочем си е бавно и тягостно политическо самоубийство, защото ако не са тези хора да работят и да развиват технологии, бизнес, култура, индустрия, туризъм, медицина, образование, да плащат големи данъци на големите си доходи и да раждат деца, които възпитават в собствените си ценности, държавата в един момент просто ще се спъхне от повсеместната безпросветност, леност и апатия. Държавата не може да съществува само с правителство и хора на социални помощи и на ръба на оцеляването. Трябва й някой, който създава, който мисли, който развива, който си е задоволил основните потребности и може да надгражда. Най-проспериращи са държавите, в които средната класа е мнозинство.

Второ – разединени са. Политическите им лидери просто отразяват разединението между избирателите. И докато помежду си се дъвчат за незначими казуси и се оплюват взаимно, далеч по-компрометирани лидери и партии влизат в парламента, защото успяват да преодолеят различията си. Явно понякога да си прекалено интелигентен може да се окаже проблем. Някои от тях се предават и влизат в партиите от статуквото, само за да успеят да прокарат идеите и ценностите си. Разбирам ги.

Трето – мнителни са. Още един недостатък на интелигентните хора – те не забравят и не прощават. След като многократно са били разочаровани, им е трудно да се доверят отново на лица, които вече са се изложили по някакъв начин. В същото време новите лица не са чак толкова много. Доста потенциални гласоподаватели увисват в безтегловност и в крайна сметка не дават вота си на никого.

Четвърто – медийна подкрепа. Умните и красивите не обичат популизма. Разчитат само на няколко медии, които са твърде елитарни за „обикновения гласоподавател“ и не успяват да го спечелят. А предвид факта, че са малцинство, за да бъдат парламентарно представени им трябва и част от вота на „грозните и глупавите“. „Грозните и глупавите“ с удоволствие биха се отъждествили с тях, защото и те искат да са умни и красиви. Обаче никой не им дава този шанс. Къде от страх да не изпуснат малкото, но сигурни избиратели, къде от чисто високомерие.

Но ако ви е трудно да говорите на езика на народа, не се учудвайте, когато въпросният народ даде гласа си за друг. И не го ругайте, а се опитайте да го чуете. Казва ви нещо от петнайсет години насам. Щом не го разбирате, може би не сте чак толкова умни и красиви колкото електората ви.

Какво остава за нас, избирателите ви? Зависи дали чашата ни е празна, или пълна. Можем да теглим една майна на всичко и да емигрираме. Такива като нас се справят навсякъде, въпросът е дали ще сме щастливи там. Или да си кажем: какво толкова, можеше и да е по-зле, винаги може. И да продължим напред, пък да видим докога.

Автор: Мария Пеева

Не знам как е във вашето семейство, обаче в моето телевизията е фактор. Особено телевизионните състезания. Не всички, разбира се, (и слава богу), но има няколко, на които момчетата са върли фенове. Музикалните, например. Почне ли „Гласът на България“ и вкъщи всички запяват. Което, повярвайте, не е добра идея. Може да сме семейство Пееви, но ако е вярна тази история за произхода на фамилиите, ние със сигурност не носим певчески гени. По-скоро някой от предците е пеел толкова силно и фалшиво, че местният шегобиец го е кръстил Певеца, и оттам та до наши дни. Носим името заедно с гена – мерак за пеене голям, талант никакъв. Теди примерно си припява онова великолепно парче „What a wonderful world” на големия Сачмо, но го докарва само на тембър, тоест онова специфично хъхрене, все едно имаш храчка в гръкляна. Чуят ли го кучетата, вкупом почват да вият и Фройд се крие зад дивана. Малките - и те много пеят. Коко си пада по Джъстин Бийбър. На пробния ден за първи клас искаше да пее на учителките “Сори“. Изглежда не се е наложило, защото го приеха. Питайте ме какво ми е като има мач на Ливърпул и всички подкарат химна. „You’ll never walk alone” ама на мен ми идва да хвана гората… съвсем сама.

Почне ли кулинарно състезание пък, се чувствам все едно съм на изпит. Нормалните, вкусни неща, които им готвя от години изведнъж им стават скучни. Абе, хора, аз на мусаката съм царица. Ама не очаквайте от мен завързани ястия, просто не ги умея. Да не говорим, че вие не ги ядете. Сервирам им крем супа и се започва: „Консистенцията е добра, но презентацията не, мамо“. Слагам кюфтенца с доматен сос и пюре. „На вкус си го докарала, обаче ти липсва финалният тъч.“ Какво, за бога, значи това? А най-гадното е, че накрая чиниите са облизани, но лошото впечатление остава.

Сега върви едно друго телевизионно шоу, предизборна кампания му казват. И моите отново са в играта. Седнали сме на вечеря преди няколко дни и изведнъж тийнейджърът заявява, че не било демократично само мама и татко да взимат решенията, трябвало да си проведем избори. Малките естествено веднага подемат идеята. Дай им да се забавляват на тях, детска му работа. Теди и Яна и те се включиха в играта и ние, майката и таткото, вдигнахме рамене. Решихме да го направим тържествено, по правилата. Оставихме един ден за размисъл и определихме следващата вечер за изборна. Всеки ще има право да гласува за глава на семейството, така решихме. Нали сме равноправни членове на общността.

На следващия ден им приготвих любимите вкусотии – овчарски пай (с идеална консистенция), домашен чийзкейк, баничка с масло и сирене. Викам си, сега ще гласуват за мен, няма начин. Пеев и той, гледам го, им се мазни. Донесъл на всички любимите шоколади, уж ей така без повод. А момчетата цял ден се свират по ъглите и нещо си шушукат тайно. Дойдоха Теди и Яна, и без много увъртане, пристъпихме към гласуване. Значи бройте – мама, татко, четирима сина и снаха, общо седем гласа. Всеки си пусна листчето в една купа, даже Алекс написа някаква буква. Тържествено извадихме листчетата и в присъствието на всички ги отворихме и какво мислите? Един глас за Ванката (от мен), още един глас за Ванката (беше гласувал за себе си, гадината проклета), и пет гласа за Теди! Пет гласа! А той дори не живее вече у нас! Хайде, разбирам защо Яна е гласувала за него, все пак му е жена. Ама малките как ще гласуват за него? Пере ли ги, готви ли им, храни ли ги? Не! Играе с тях на плейстейшъна! Дребни продажници.

С Пеев се спогледахме и нищо не казахме. Ясна е работата, ще трябва да се коалираме. Легнахме си вечерта и шушу-мушу, измислихме плана. Тези договорки най-добре се скрепяват насаме и на тъмно, казвам ви от опит.

На следващата сутрин Иван вместо да стане и да разходи кучетата, се наспа до късно. Аз се събудих, изпих си кафенцето на спокойствие и седнах да си поиграя на компютъра. Момчетата се събудиха, кучетата вият за разходка, закуска няма.

- Мамо, какво ще ядем?

- Ааааа, не знам. Теди решава. И кучетата не са разходени, защото няма кой да каже какво да правим.

Сложиха си сами закуска. Ние с Пеев се докарахме и отидохме на разходка. Върнахме се чак за вечеря. У дома – бомба е паднала. Всички гледат изпод вежди. На обяд доизяли остатъците от снощи. Купчини мръсни дрехи. Няма хляб.

- Мамо, може ли да си поръчаме пици?

- Не знам. Теди решава.

- Ами той каза, че може.

- Тогава да ви даде парички.

- Теди каза татко да даде.

- Не може така, сега вече Теди ще трябва да дава парите. Той отговаря за семейния бюджет.

Два дни не готвих и не прах. Купчината в банята излезе от коша и превзе къщата. Чара и Цезар преядоха с чорапи. Кухнята се затрупа с мръсни съдове, минахме на пластмасови прибори. С Пеев само се споглеждахме и се подсмихвахме. Теди обяви фалит и каза, че подава оставка. Вкъщи положението е предреволюционно. Алекс реве, Коко се чумери, Косьо мълчи и мирише на барут.

Утре ще провеждаме нови избори. Подозирам, че ще бъдем първите демократично избрани мама и татко.

ПС. Хванахте ли се? J Всъщност, всички гласуваха за Ванката още в началото. Заради което ми се надува няколко дни подред. Мисля да му спретна преврат в най-скоро време. Монархия с кралица-майка, чиста работа!

Автор: Ина Зарева

Количеството информация, което обменяме ежедневно е все по-огромно и все по-негативно. Новините, мейлите, чатовете, разговорите ни все повече се уеднаквяват в едно монотонно, тягостно жужене. „Добрата новина е лошата новина“ – това вече не е слоган само за журналистите. Обаждането е най-бързата ни реакция, когато сме в беда, когато търсим помощ и успокоение. Останалото - хубавото може да почака.

Телефонът вече отдавна не е просто средство за общуване. Той е важен като ампула адреналин за спиращото ми от притеснение сърце. Стигнали ли са до училище? Добре ли са вкъщи? Има ли наводнение, пожар, паднал самолет на покрива, извънземни? Пътят до спирката минал ли е без убийства, кражби и отвличания?

Съпругът ми стигнал ли е безпрепятствено? Да не е катастрофирал? Да не му е зле? Да не би да е спрял да ме обича вече през последните няколко километра?

Родителите ми, близките ми? Добре ли са? Прибрали ли са се? Топло ли им е? Взели ли са си лекарствата?

Телефонът е байпасът на живота ми. И не само на моя, щом толкова умело се възползват измамниците с чудовищните си фалшивите обаждания.

Толкова силно вярваме в мрачността на вестите, които получаваме, че реагираме автоматизирано. В пощите ни вече няма закачливи картички и приятно изненадващи писма. Има сметки и реклами. В мейлите ни е учудващо същото, някак напук на технологиите. Предпочитаме да споделяме лошото, тъжното, страшното. Хубавото го пазим и скриваме. От страх, от суеверие, от свян.

Благи вести няма отдавна. Те не са оборотни, доходоносни, интересни. Те са дразнещо разсейващи от общата черна дупка, в която предпочитаме да плуваме.

Сред синонимите на „благ“ са - незлобив, мил, милостив, нежен, снизходителен, човечен, мек, любезен, доброжелателен, великодушен. Излиза, че наистина трябва да сме ангели, за да възвестяваме хубавото. Да надскочим себе си, заради радостта на другия. Да не плисваме нещастието върху всички, а любовта да отделяме с капкомер. Да не се давим в грубостта, а да отгледаме нежност.                     

Да се обадим на някого само, за да му кажем, че го обичаме.

Да споделим най-хубавия си спомен със стар приятел от училище.

Да изпратим на съпруга си списък с любимите ни негови странности, вместо този с покупки.

Да кажем на детето си, че е страхотно и се гордеем него.

Да уверим възрастен роднина колко здрав и подмладен изглежда. Да успокоим родителите си, че сме добре, справяме се и всичко е наред.

Да подарим хубава случка на всички наоколо.

Да им дадем вяра и смисъл.

Да ги почерпим с радостта си.

Независимо от личните ни религиозни, философски, политически или спортни пристрастия, можем да бъдем ангели поне днес.

Не е никак трудно.

Нужна е само капка незлобливост, една блага вест и простичкото:

Радвай се!

Автор: Мая Цанева

Аз съм отглеждана по теорията и практиката на д-р Спок  и „Синьо лято“, синът ми няма и идея какво е това. Накратко имам уникалния шанс да възпитавам дете в среда, която няма нищо общо с моето детство.  Но също като много мои връстници се оглеждам като войник  в засада за капани на новото време.  Уж светът е голям, уж ние сме свободни,  а е толкова страшно…

1. Врагът в стомаха ми

Свърши се тази с „яж, баби, яж!“. Като изключим децата с действителни алергии или специфични хранителни нужди,  за които диетата е  задължителна, всички останали сме в капана на подозрението, че  всяка нормална храна от детството ни е потенциално ОПАСНА. Филии с лютеница за закуска? Не, не знаеш какво има в нея. Хапни мюсли с чия!  Мляко с какао…Нее, смути.  Авокадо за следобедна закуска – отличен избор. Баничката на баба изглежда като опасна калорийна бомба, дори и да е сготвена с био или екопродукти. Колко от вас всъщност обичат новите храни? Признайте си, когато децата не гледат, похапвате тайно вафла с фъстъци или торта с маргарин, само защото ви е вкусно.  Като деца ядохме баничките като подметка от лавката край училище, хамбургерите и картофките от Макдоналдс, изпихме и литри сокчета на прах. Но оцеляхме. Децата също се оцелеят, дори и да изядат няколко Е-та повече.  

2. Операция “Чисти ръце”

Вода и сапун за чисти ръце. Ние и микробите на 80-те години се разбирахме добре. Отупвахме прахта и продължавахме играта.  Днес борим микроба яростно с мокри кърпи за ръце и дупе,  лосион, сухи кърпи. Но май мръсното не е чак толкова лошо, поне така учените казват.  Учи организма да оцелява. Майкъл Джаксън, маниак на тема чистота,  си отиде от този свят, не, защото беше с мръсни ръце, нали? И аз, и вие сме яли пясък, някое червейче в черешите от двора или немита ябълка, но сме живи. Защо децата ни да не могат да се насладят на малко органична храна?

3. Колкото повече, толкова повече

Обичам Мечо Пух. Но  „Колкото повече, толкова повече“ не винаги е на хубаво. Моето дете има повече играчки, дрехи и козметика, отколкото вероятно аз ще имам през целия си живот.  Въпреки това, за да компенсираме недостига от детството ни, му купуваме още повече, защото е достъпно. Заради количеството, рядко цени нещата си, макар че не получава всичко, което поиска.  Аз още тъжа по любимия си мечок и по една синя рокля.  Дали момчето ми ще има своята любима играчка и блузка завинаги, не знам.

4. Токсикомания

Сутрин Митко пие сироп за имунитет, витамини, прополис и още нещо. И всеки ден, без да е болен. Лекарствата и хранителните добавки  са приятно овкусени и той дори си ги търси.  “Направи го токсикоман”, както казва мъжът ми и е прав.  

5. Свобода, ама друг път

Ние сме деца на демокрацията. Пътуваме, работим по света, имаме права на европейски граждани. Искаме същото за децата си, ама друг път.  Светът е голям и спасение/опасности  дебнат отвсякъде. Ние сме пораснали  на принципа “проба-грешка”. Защо нашите деца да не могат? Стига да имат смелост и силна подкрепа, светът е техен.