На 24 юни, най-дългият ден от годината, народът ни почита Йоан Предтеча и неговото рождание.

Еньовден е.

Поверието гласи, че на този ден – „навръх лято” – небесните тела „полудяват”, Еньо намята ямурлука си, яхва белия си кон и отива да „забере земата”. Дните започват да се скъсяват. Оттук нататък Еньо носи отговорност за снега и в него търсят вина, ако завали прекалено рано или прекалено късно, ако е твърде малко или изобщо не завали. Но и това има начин да се предвиди. Кучето както заспи на Еньовден, такава ще е зимата. Ако спи свито на топка, идва люта и снежна зима. Ако се е поопънало, ще е мека.

Някога и на Еньовден са се палели и прескачали огньове за здраве, подобно на Сирни Заговезни, но точно тази традиция не се е съхранила при нас. Останала е традицията за гадаене по сянката. Сутрин, когато слънцето изгрява, цялата рода – от най-малкото до най-възрастния се нареждат пред „дувара” и си гледат сенките. Онзи, чиято сянка се вижда цялата, ще е здрав през годината. Онзи, чиято глава не се види цялата на сянката, ще се разболее. А онзи, чиято сянка остане без глава, няма да жъне догодина, защото ще е мъртъв.

На този ден стават големи чудеса, магиите са най-силни, билките – най-лековити. В полунощ срещу празника небето се отваря. Светът на живите и царството на мъртвите стават едно. В нощта преди Еньовден се носи „мълчана вода”, по която момите да гадаят какъв жених ще им се падне, а Еньовата Буля на сутринта обикаля чешми и кладенци, носена от момите, за да не стъпва нито на гола земя, нито на постлано. Рано сутрин на празника тръгват житомамници и бродници, които „обират” нивите на хората, за да останат те слаби, а житото отива в собстветите им нивя.

Еньовден е празникът на билкарите и знахарите. Затова и Йоан Предтеча често е наричан Иван Бильобер. За хората оцеляването на светеца в пустинята, животът му сред вълшебните треви на природата е чудо. Затова и познаването им е чудно познание, а всяка трева и цвете, набрани на неговия ден, са лековити. В нощта преди Еньовден се берат седемдесет и седем билки и половина, за да се направят китки, като половинката е билката, способна да излекува болестта, която няма име. С тези китки цяла година се лекували болни и лехуси. На много места къпят малките деца с вода, в която е престояла еньовска китка. Пак за здраве.

Еньовден е и един от най-тачените празници сред нестинарите – българските шамани-огнеиграчи.

Въпреки приемането на християнството, народът ни пази неизброимо много поверия от езическото си минало и някак е успял да ги вплете в християнската си вяра, да ги вкара в църквата, да ги пригоди към религията. Вяра, легенди и приказки някак са се вплели в един пъстър венец, който ни формира като българи. Може би не сме по-добри, нито по-велики от останалите народи, но сме си ние. Такива, каквито сме. Почитта към слънцето се е преродила в почит към Йоан Кръстител. Денят на лятното слънцестоене е станал ден на раждането на светеца. Който успее да зърне изгрева на небесното светило в този ден, ще е здрав и честит цяла година, а водата, в която се е окъпало, има лечебни, магични свойства. От Еньовден слънцето започва да „умира”, а дните – да се скъсяват. Българинът казва, че „кукувицата кука до Еньовден и после онемява”.

В поверията хората търсели отговорите, които не намирали никъде другаде.

Например лек за страстта. Страстта, която замъглява погледа, заглушава гласа на разума, разболява те почти, подлудява те, а понякога дори убива. Страстта, добила образа на прекрасен момък-змей. Изкушението, което макар и желано, било греховно и пагубно и момите търсели начин да му устоят, берейки дъхави билки в нощта срещу Еньовден. Защото страстта руши прегради, норми и правила. Страстта заплашва устоите на морала и честта. Страстта руши всичко по пътя си подобно на внезапно придошла черешова вода. Страстта може да подпали света ти. Не случайно и в песните идването на змейовете, на страстта е описано почти като природно бедствие:

...Като през гора ще вървят,

гора без вятър ще легне;

като през поле минуват,

поле без огън ще трепти;

като у дома ще дойдат,

къщата, мамо, ще пламне,

от четирите кюшета...*

И за да се спаси момата от Змея, в нощта преди Еньовден излизала да бере билки – вратига, комунига, перуника, синя тинтява и чемерика. Да ги запали в огън и с димът им да прогони онзи тъжен, но и страшен самотник, който от греховна страст е готов да я отдели от род и приятели, да я принуди да загърби чест и свян.

Странен празник е Еньовден. Празник на слънцето и огъня, но и на водата и пречистването. Къпането в еньовската утрин е полезно, защото носи здраве, но и опасно, защото водата иска жертвоприношение. Особено морето. На този ден то иска жертва и си я взема. Водата може да е и добра, и лоша. Водата е жива, пълна с магични същества, които нощем я населяват. Затова и на Еньовден не се пере. Има поверие за жена, която прала на този ден. „Заболяла от болест в ръцете и нямало лек.”

Празникът на лятното слънцестоене все така е един от най-почитаните. Днес вероятно голяма част от обредността му е забравена и изчезнала, но дори и само заради традицията пак го отбелязваме с вода, огън и билки. Тези три магически елемента още от древността давали на човека усещането, че донякъде е по силите му да си осигури благодeнствие, добра реколта, здраве и късмет. И може би все пак тази вяра не е чак толкова далеч от нас днес.

Автор: Валентина Вълчева

*Откъсът е от народната песен "Радка и змей"

Автор: Мария Пеева

Из майчинските групи мълниеносно се разпространи един пост – тийнейджъри от София си правят селфита на опасни места – кацнали върху парапета на последните етажи на блокове, покатерени върху кранове и строежи, в спиращи дъха пози, с блеснали от адреналина погледи. Снимките бързо бяха изтрити и вече трудно могат да се открият, а ужасени родители, които са чули твърде късно от някого, се питат дали и техните момчета са били там. Но чии точно са децата не е толкова важно – това са нашите деца.

Някои деца се мислят за безсмъртни. Преди беше модерно да задигнат колата на баща си и да я подкарат с бясна скорост, да се сбият с момчетата от съседния квартал или противниковата футболна агитка, а сега се появи и нова адреналинова мода – опасните селфита. Това, че веднъж сме ги спипали, няма да ги спре – просто ще затворят групите, в които си споделят уловените мигове на безсмъртие и ние дори няма да разберем какво се случва. Докато някой не пострада.

„Адреналинът ни дава незабравимо усещане за удоволствие и ужас.“, казва анонимен автор в тийн сайт. „Може да е опасно, но защо хората го търсят тогава? Защото стимулира ума и тялото по неподозирани начини и предизвиква чудовищен прилив на енергия“.

Това усещане е причината някои хора да търсят екстремни опасности. Или да се дрогират. И няма две мнения, че и двете са в черния списък на всеки родител, така че ако детето ни е адреналинов тип, определено трябва да направим нещо по въпроса.

Според психолозите хората, които изпитват постоянна потребност от адреналин:

1. Търсят екстремни усещания, въпреки риска за живота им.

2. Търсят нещо ново в околната среда – пътешествия, приключения, нови усещания, експериментиране.

3. Склонни са да „минават границите“ – с алкохол, секс, дрога.

4. Често се оплакват, че скучаят и всичко ги отегчава.

Психологът Франк Фарли съветва родителите на адреналинови деца (той ги нарича Thrill-seeking type) да приемат, че детето им е различно и да работят с него, като насочват енергията му в позитивна насока. Адреналиновите деца според него са по-склонни да се забъркват и в престъпления, точно заради склонността си да търсят екстремни усещания, но от друга страна от тях може да излезе някой малък Айнщайн, който също е бил адреналинов тип. Затова родителят има нелеката задача да канализира енергията на детето си в правилната посока. Адреналиновите деца са тези, които нарушават правилата, така са родени, и точно поради това те са бъдещите иноватори.

Но именно защото тези деца са вечните нарушители на правилата, родителите не трябва да се опитват да налагат строги правила със сила. При тези деца това би имало точно обратния ефект. Начинът да се работи с тях е като се ангажират в правилната посока. Ако вие им наложите закони, правила, ограничения, просто ги стимулирате да ги нарушават – това, което умеят най-добре и обичат най-много.

Правилната посока, в която се работи с адреналиновите деца, е:

1. Приключения. Ще се наложи да станете планинари, или да се захванете с планинско колоездене, или да се гмуркате, или изобщо да измислите нещо, което да правите заедно с тях и което да ги накара да припознаят във вас търсачите на адреналина. Ще трябва да спечелите уважението им не само като родители, а и като любители на екстремното.

2. Спорт. Адреналиновите деца се нуждаят задължително от спорт, който да практикуват ежедневно, за да изразходват енергията си позитивно. Намерете това, което ги привлича, дори ако се наложи да смените 20 спорта, преди да намерят своето нещо.

3. Творчески занимания. В нашия свят креативността е навсякъде. Помогнете на детето да открие творчески занимания – това може и да е онлайн. Въпросът е да има място, където да се изразява и да твори без ограничения. Дали ще са графити или технологии – няма никакво значение.

4. Предизвикателства. Ще се наложи да измисляте нови и нови предизвикателства за вашите деца. Дали ще са предизвикателства на психиката или на физиката - адреналиновите деца имат тази необходимост и за да не се впуснат в застрашаващи живота приключения, е нужно да им предложите алтернативи. Така че сядайте на компютъра и търсете идеи - от фотографски курсове до кастинги за модели, или турнири по компютърни игри - всичко, което може да задоволи нуждата на детето от адреналин, без да постави в опасност здравето му. 

Както казва д-р Фарли, нашият свят се нуждае от адреналиновите деца. В известен смисъл – те са бъдещето ни. Всичко се променя, ние се отправяме към Космоса, завладяваме нови светове, променяме стереотипите. Точно адреналиновите деца са тези, които ще ни изведат напред.

Може би е добра идея да седнете и да поговорите с детето си по тези въпроси. Да му обясните за здравословните рискове и нездравословните рискове. Да измислите заедно в какви дейности може да се ангажира, за да развива и канализира енергията си правилно. Кажете му, че хора като него стават астронавти, велики математици и световни лидери, блестящи спортисти, творци със световно значение. Мотивирайте го да намери поле за изява, което не е свързано с риск за живота му. Моделирайте нуждата му от адреналин в позитивна посока с негово дейно участие. Не налагайте правила, а обсъждайте посоки.

Друга добра практика, за която съветват психолозите, е интервенцията след злополуки. Ако вашето дете е адреналинов тип, със сигурност се случва да пострада при поемане на нездравословни рискове. Използвайте всеки подобен повод за разговор (не за лекция, не за назидание), в който да обсъждате опасностите, които поема. Не омаловажавайте случилото се, не им обяснявайте, че раната ще оздравее бързо, че почти не ги боли. Този тип деца имат нужда да са наясно с опасностите, защото без друго са склонни да ги пренебрегват.

Ще завърша с думите на Лорънс Стийнбърг, професор по психология в „Темпъл“ и автор на книгата „Възрастта на възможностите: Уроци от новата наука за юношеството“, който казва, че да се опитаме да спрем децата да поемат рискове е „битка срещу еволюцията и ендокринологията, която няма как да спечелим“. Факт е, че за всички деца е изключително важно да поемат определени рискове, за да станат зрели хора, които се справят с предизвикателствата на съвременния свят. Ако вашите са по-склонни да поемат рискове от останалите, имате важна мисия като родители. Да превърнете това в тяхно предимство.

Препоръчваме още

Децата не са проект на родителя 

И мама е правила глупости 

За хората, които се счупват 

Моето трудно дете

Автор: Нина Любенова

И сам войнът е войн! Често дори татковците минават във вражеския лагер редом с всички роднини и приятели. А най-учудващото е, че точно те са били свидетели на тежките алергични реакции на децата. И се започва една изтощителна ежедневна битка и спасяване на детето от всички опити в устата му да се напъха забранената храна, защото видиш ли тая лоша жена го лишавала. Майките биват издебвани да идат до тоалетна или дори само да се обърнат, за да се наруши забраната, но когато след това детето е в критично състояние, виновниците се укриват, омаловажават сторенето и майката сама поема цялата грижа по възстановяването и страда заедно с болката на детето дни наред. И именно тя лежи с него в болницата и поема всичките несгоди.
Понякога е изправена пред дилема, дали да не изритат таткото с кучето/канарчето на улицата, защото той вместо да се притесни от поредния астматичен пристъп на детето си, й лази по нервите, напомняйки как някога била казала, че като се роди бебето, животното ще продължи да живее с тях.

Непрофесионална медицинска квалификация се придобива много скоро след поставяне на диагнозата, че дори и преди това. В дешно време диагнозата алергия се раздава на конвейер от всевъзможни лекари ей така на око. Само, че майките бързо влизат в час, намират точния специалист (разбира се, алергии са учили алерголозите) и се установява, че или детето има друга диагноза, или има съвсем различни алергии от предполаганата, а понякога дори, че е напълно здраво и всички мъки са били напразни.
И понеже всички омаловажават алергията на детето, всяко изписвано лекарство бива щателно проверявано съставка по съставка съвместимо ли е с диагнозата, разбира се от чуждестранна медицинска литература и всеки даден съвет бива подлаган на съмнение и проучван с факти преди да бъде одобрен или отхвърлен. До това професионално поприще се стига след като няколко пъти сляпо си слушал лекуващите лекари, но вместо чаканото подобрение, детето попада в болница с усложнения без значение колко пъти навираш диагнозата в лицето им.

Кулинарен факир. Друга супер сила на майките на алергични деца. Всички етикети на цялата гама хранителни продукти по веригите са щателно изучени на всички отпечатани езици по опаковката (дори не предполагате колко разминавания има), а набелязаните марки са с проучено цялостно производство и дълга лична кореспонденция със завода за допълнителна информация. Малкото съвместими с диетата продукти (обикновено от неоправдано скъпите биомагазини или за по-евтино поръчани от чужбина) заемат челна позиция в списъка за пазаруване, а на хладилника са залепени всякакви магии и трикове като това как да направиш яйчен крем без яйца или крема сирене без сирене.
И понеже такова нещо като диетолог не съществува по нашите географски ширини, майката отлично знае в кой продукт колко калций или желязо се съдържа и балансира като цирков артист с малкото позволени храни от списъка.
Да не забравяме, че останалата част от домакинството не признава нейните кулинарни постижения и тропа с нож и вилица по масата докато не получи "истинска храна".

Обаче си пада малко асоциален типаж. Проучва кога няма деца по детските площадки да води своето там, защото обикновено майките ги ползват да хранят децата си, а не толкова за игра. Или пък ако случайно не е успяла да издебне такъв момент, крещи истерично по всеки, опитал се да почерпи детето, дръпва го встрани и му дава да яде разни странни неща претендирайки, че е същото каквото другите деца на площадката разнасят. Пуска го да играе обратно, чак след като педантично е обрала всички остатъци от чуждата храна.
Но понеже напълно безопасни места няма, всеки терен се инспектира преди детето да играе там. В един момент майката фиксира парченце баничка на земята. Стрелва поглед към отрочето си, което в същия момент пъха нещо с абсолютно същия цвят в устата си. Със скоростта на светлина тя вади с една ръка антихистаминовия сироп от раницата, а с другата вече е извадила съмнителното нещо от устата на детето си, обляна цялата в ледна пот. "Клечка!Слава Богу!"- отдъхва тя и я навира отново в устата на детето да се забавлява.
Ако въобще отиде на ресторант, тази жена засипва сервитьорите с въпроси със сложност на изпит по ядрена физика, и накрая й носят просто една празна чиния, която тя пълни с храна от раницата си. Ако случайно не е подготвена, забърсва скришом лигите си над чаша с минерална вода, в която се опитва да удави разочарованието си.
От детски рождени дни обикновено се прибират с детето дружно разревани. Тя от обида, че за пореден път никой не се е съобразил, а то - че всичко налично за ядене, особено голямата лъскава торта са му били забранени. Разбира се, с времето се обиграва и в подробности разучава какво ще е менюто на партито, носейки със себе си почти идентично изглеждаща алтернатива, а точно преди да разрежат тортата си тръгват, за да спести на всички предполагаемата драма.

Една от най-тежките битки остава тази с учебните заведения. Някои поне са искрени и безцеремонно тръшват врати пред лицата на горките родители отказвайки да поемат каквато и да е отговорност за детето. Други искат безброй бележки от лекарски комисии, ХЕИ.... следват разговори с общината и редица институции с цел да се намери работещ вариант. Най-сетне майката попада на градина, в която я успокояват, че ще отделят от мусаката преди заливката и от супата преди застройката за нейното дете. Ех, доживя и тая майка спокойствие! До момента, в който за шести път!!! детето е зле заради неспазената диета. И в този момент й идва да си купи пистолет, защото не се намира институция да я защити. Обаче себе си ли да гръмне и да сложи край на всичките си мъки или да отиде да разстреля персонала на учебното заведение, който се опитва за пореден път да убие детето й?!

Видяло се е, ще го обучи да се грижи само за себе си. Тренира го ежедневно как да се пази от алергена си като дявол от тяман до момента, в който алергията бива израстната. Тогава пред нея изниква ново предизвикателство - да го научи да обича  това, което до вчера го е учила да мрази и избягва.

П.П. Всички лица и събития са реални. Сигурна съм, че героите ще се припознаят в тях, както и много други родители на деца с алергии. Не се отчайвате, мили родители! И това ще има край. Продължавайте да се борите! Вашата сила и борбеност пази децата ви.

Препоръчваме ви още темата за Захранване на алергично дете и хранителните алергии.

Тук може да прочетете съветите на лекари за алергичния ринит и атопичния дерматит.

Ако детето ви не обича да ходи на лекар, препоръчваме ви тази статия.

Автор: Мария Пеева

Едно време у дома беше почти като хан. Постоянно някой влизаше и излизаше, през деня гостите на момчетата, вечер – нашите съседи, приятели, колеги. Осъзнах, че май сме пресолили гозбата, когато съвсем непознато момченце звънна на вратата и каза:

- Тук живее Коко, нали? Разбрах, че у вас правите много вкусни мъфини за гости.

За жалост точно в този момент нямах мъфини, така че любезно го отпратих. След 10 минути се звънна отново. Отворих, а насреща ми същото момченце, придружено от още трима.

- А дали може поне да се изпишкаме?

Когато забременях с Алекс, непрестанният поток от гости започна да ми идва в повече, чувствах се ужасно зле и помолих моите хлапета да не водят никого у дома за известно време. Не им беше лесно, но влязоха в положение. После бебето се роди, пазехме се от вируси, пазехме тишина (доколкото е възможно в пълна къща с деца). Когато Алекс поотрасна, отново започнахме да каним гости и всичко тръгна по старому.

Обаче ми прави впечатление известен отлив в ентусиазма на гостите ни напоследък. Влизам им в положение. Малцина могат да понесат нещата, които се случват с хората, които се осмелят да пристъпят прага ни, откакто се сдобихме с две хъскита, коте и Алекс.

Първо на вратата ви посрещат хъскитата. Те са много дружелюбни животни, може би дори твърде дружелюбни за вкуса ви. Ще ви наскачат, ще се отъркат хубаво у вас, за да замиришете на „свой“, ще оставят косми по хубавите ви дрехи, а за капак ще ви оближат старателно от глава до пети. Както една приятелка каза веднъж:

- Чак зъбите ми измива твоята Чара.

Ако направите грешката да се събуете, на ход идва Фройд. Най му е любимо да се изпишка в обувката на някой гост. Все пак друго си е да се разнесе миризмата надалеч от дома, пък да я подуши някоя мацка и да сънува пухкави котешки мокри сънища. А другата обувка винаги има риск някое от кучетата да отмъкне и зарови на тайно местенце в двора.

Но кучетата не са единствените „крадци“ на обувки у дома. Веднъж на гости беше дошъл наш приятел, Дани, който въпреки молбите ми настоя да се събуе в коридора. Когато си тръгваше, обувките - изчезнали. Първо обвинихме несправедливо Чарето, която възмутено залая срещу нас, но в крайна сметка се оказа, че баща ми, вече доста разсеян покрай заболяването си, обул чуждите обувки по погрешка.

- Ами, аз го видях – каза Дани – но просто си помислих, че има същите обувки като моите.

Не, Дани, няма. Явно вкъщи човек трябва добре да си пази личните вещи. Ще го потвърди и морският ни приятел Илиан, който ни гостува този уикенд и който определено не вярвам да дойде отново в скоро време. Не само защото у нас като си легне човек в два през нощта след сладки приказки и много бири, на следващата сутрин кучетата неумолимо го събуждат в седем. Не само защото Алекс натъпка пластилин в багажа му. Не само защото кучетата избягаха, и домакин и гост прекараха целия съботен следобед в гоненица под дъжда. Не само защото в неделя сутрин цялата къща беше оповръщана от кучетата, а като не е свикнал човек, е много лесно да настъпи бос някоя купчинка в сънено състояние. Това се казва грубо събуждане, от опит ви го казвам.

Всичко това бяха бели кахъри. Най-гадното беше, когато му изчезна часовникът. А Илиан и часовникът му имат специална връзка. Не само защото часовникът е скъп, а и защото Илиан, тази суетна девичка, го е избирал месеци наред, докато се спре точно на този модел, поддържа го в безупречно състояние, носи го на точно определен часовникар за профилактика и изобщо се грижи за него със същата налудничава страст, с която някои мъже си поддържат колите, а други – жените.

Та в неделя сутринта, точно когато трябваше да си тръгва, Илиан откри, че часовникът липсва. Естествено, обърнахме къщата с главата надолу. Бани, спални, шкафове – часовникът го няма никъде. По едно време Иван се сети, че кучето е повръщало сутринта. Притеснихме се, че го е изяло. На Илиан физиономията му се издължи. Вече обмисляхме да водим Цезар на видеозон, за да проверим дали нещо тиктака в корема му. Решихме да направим последен оглед на къщата за всеки случай, а после да тръгваме към ветеринарката. Вече съвсем объркана, отворих дори хладилника да го търся. А Алекс, който през цялото време, докато ние се суетяхме напред-назад, си нареждаше кротко и задълбочено някакви колички по масата, изведнъж се обади:

- Не е там.

След което стана и домъкна отнякъде цял-целеничък часовника на Илиан, със златната верижка и всичко, даже неодраскан.

Всичките ни опити да получим разумно обяснение как часовникът е изчезнал, получиха само един отговор:

- Сигурно някой го е прибрал, за да не го изяде Цезар.

Та Илиан си тръгна с часовника и огромно облекчение, а ние с Пеев решихме да принтираме декларации за всички гости. Нека занапред да се подписват, че са уведомени за рисковете на гостуването у семейство Пееви.

Впрочем хъскитата не бягат за първи път. Тук можете да прочетете как ги гонихме из троянския балкан посред зима.

Препоръчвам ви и тази забавна история, в която се сдобихме с котарака Фройд. 

А тук ще прочетете за специалната връзка между Иван и неговата кучка.

Автор: Мария Пеева

Днес е денят на бащата в много държави по света. При нас не е прието да се празнува като някакво голямо събитие, а може би трябва. Нека и татковците да си имат техен специален ден, в който да им кажем колко много ги обичаме и колко много са ни нужни.

За нашия татко често ви разказвам. Знаете как се влюбих в него от историята Имаше един Иван, знаете колко грижовен баща е от „Как си починах на морето“, знаете как не се дава на момчетата от „Младите лъвове“. Но сега ще споделя с вас три страни на нашия татко, които не познавах и не подозирах, и които ме накараха да го обичам още повече.

Притесненият татко. Когато Теди се роди беше едно сладко, малко бебче, което изписаха със затворени очи, заради алергия към някакви капки, които му сложили в болницата. Тогава имаше практика личният лекар да посети новороденото у дома още на първия ден от изписването и да даде насоки на младата неопитна майка. Нашата докторица по онова време беше от тези, които смятат, че всички млади родители са по подразбиране несериозни, развейпрах и има огромен риск да уморят бебето от глупост и невежество, и по тази причина е редно от първия миг хубавичко да се наплашат. Пристигна, прегледа Теди старателно, като сумтеше и хъмкаше през цялото време, докато ние седяхме изправени до нея като на изпит, и накрая каза:

- Това дете е много болно. Не знам дали очите му някога ще се отворят изобщо. Освен това отсега ви казвам, че цял живот ще има сериозни проблеми с гърлото, а ангината докарва сериозни усложнения, така че да си отваряте очите. На всичкото отгоре е изписано с тежка жълтеница, трябваше да ви задържат още няколко дни. Та това си е животозастрашаващо състояние.

Слушам аз, но през цялото време хвърлям по едно око към Иван, който пребледнява все повече и повече, докато накрая се облегна на стената и приседна. Прилоша му на човека от глупостите на докторката. Ядосах й се и я изпратих да си ходи на бърза ръка. А Ванката ми казва после:

- Какво ще правим сега с това болно детенце? Ще го опазим ли?

Избухнах в смях, признавам си. И в същото време ми стана едно такова мило за нашия татко, който иначе от нищо не се плаши, но когато става дума за детето, трепери като лист. Пеевчето и досега не може да превърже рана, да сложи капки в нослето и да извади зъбче. Когато някое от хлапетата е болно, се притеснява повече от мен, а когато има изпит или някакъв проблем, виждам как сърцето му се свива. И понеже децата са му такава слабост, още повече оценявам колко е корав всъщност за всичко останало.

Работливият татко. Възхищавах му се за неизчерпаемата енергия още в онези далечни, но незабравени времена, когато се налагаше да работи на две места, а после да се върне и да ми помага за бебето. Никога не се е пестил, когато става дума за децата и семейството. И отгоре на всичко, никога не се е оплакал, че е изморен и няма сили. Връща се изцеден като лимон от работа, а момчетата скачат върху него и искат да се боричкат или да ритат заедно, или да карат колело. Може да се поболее от умора, но не си спомням някога да им е отказвал. А после ще се включи и в домакинстването, ако трябва. Нашият татко е най-работливият и всеотдаен човек на света. Прави чудеса от храброст за нас, а най-милото е, че не очаква дори благодарност – убеден е, че това са съвсем нормални неща, които се полага да прави всеки баща.

Таткото, който доставя радост. Понякога чак му се ядосвам за това. Готов е на всякакви жертви, за да зарадва хлапетата. За себе си е толкова скромен, а за тях нищо не жали. Единствената причина момчетата да не са затрупани с подаръци и разглезени до безобразие са постоянните ми усилия да го обуздавам. Разбирам го и не му се сърдя много, защото един от детските му спомени е как са му подарявали само книжка за рождения ден, и как баща му веднъж го набил, защото си скъсал гуменките. А колело си е купил сам, на 14 години, след като цяло лято е работил. Често, когато човек е имал трудно детство и е лишаван от доста неща, подлага на това и децата си, като ги поставя в същите условия, за да им „изгради характер“. Е, нашият татко е малко в другата крайност – той се старае не само нищо да не им липсва, ами ако има как и да го получат, още в момента, в който го пожелаят. Но в същото време им дава отличен личен пример, така че накрая спрях да се тревожа, че прекалено много им угажда. Той просто е от рядката порода хора, за които да даваш, носи много по-голяма радост отколкото да получаваш.

Ето такъв е нашият татко. Може би някои биха приели тези му качества като недостатъци, но аз го обичам още повече заради тях, а момчетата направо го боготворят. Затова и не чакат специалния ден на бащата, а често-често му скачат на врата и му казват, че е най-добрият татко на света.

А най-хубавото е, че и аз така мисля.

Може би ще ви е интересно да прочетете и какво споделя той за Света на бащите.

Автор: Мария Пеева

Често чувам тази реплика. И в нея на пръв поглед няма нищо лошо – наистина е така, ние сме свободни хора и сами решаваме какво да правим с живота си, както и с живота на децата си поне до една определена възраст.

Тънкият момент обаче е, че преценката на всеки един от нас е валидна дотолкова, доколкото не засяга останалите около него. Защото ние нямаме право – най-малкото морално, а често и законно – с преценките и действията си да вредим на околните. И за да го осъзнаем, не е нужно висше образование, нито пък някакви специални умения и познания. Достатъчно е да се огледаме и да приемем факта, че не сме отшелници на пустинен остров, а живеем в общество. Ние сме част от него, децата ни също, и всяко наше действие или бездействие променят динамиката му, колкото и да ни се струва, че сме нищожни и незначителни на фона на цялата картина.

Днес гледах любителско видео от Варна, в което татко е снимал на детска площадка как някакъв човек от горните етажи хвърля найлонов плик пълен с вряла вода върху децата, защото му вдигат шум отдолу. Възмутително, нали? Или пък не?

Човекът сам си преценява. Децата му пречат, той им прави забележка, те не реагират и той действа. Ако нашето общество действа на принципа „всеки сам си преценява“ – не е направил нищо лошо. Преценил е, че трябва да вземе мерки, за да си осигури спокойствие.

Видяхме наскоро как младеж блъска възрастна женица на автобусна спирка и никой не се намесва. Отново всеки сам си преценява. Младежът е преценил да си спре лекарствата за шизофрения, свидетелите са преценили, че не ги е грижа, или ги е страх.

Наскоро гледахме още как шведски турист рита българска камериерка. После председател на хотелиерска организация се изказа, че по-добре да си мълчим, за да не изгоним скандинавските летовници. Две възмутителни постъпки, нали? Но всъщност какво пък? Туристът е преценил, че камериерката го дразни и я е подритнал, хотелиерският председател е преценил, че му е по-важно да има туристи, отколкото да защити пребитата служителка. Всеки сам си преценява.

Също така всеки сам си преценява дали да си изхвърли боклука през терасата, дали да почисти акото на кучето си, дали да излъже в градината, че детето му е ваксинирано, дали да си смени адресната регистрация, за да приемат детето му в по-хубаво училище, дали да отстъпи на бременна жена или на човек с увреждания място в градския транспорт, дали да изпотроши чисто новите катерушки на детската площадка.

„Всеки сам си преценява“ нанася на обществото ни много повече вреди, отколкото биха могли да причинят всички корумпирани политици заедно. Не съм социолог и не мога да дам обяснение защо в България този израз е толкова популярен и с него слагаме край на всеки спор кое е редно и кое – не. Може би има някакво историческо обяснение – например робството, когато преклонената главица уж не била посечена от сабя. Може би това ни е превърнало в индивидуалисти, които мислят само как да се спасят поединично и нямат гражданско съзнание, нито доверие в обществото. Само че не работи така. Всеки преценява за себе си, само и единствено когато касае лично него. НЕ преценява сам, когато засяга всички останали. Обществените „преценки“ са регулирани законово и морално, и са пределно ясни. И колкото по-рано го осъзнаем, толкова по-малко ритници ще нанасяме и понасяме.

И следващият път, когато някой ви каже „всеки сам си преценява“, за да оправдае поредното грозно действие или бездействие, моля ви, попитайте го:

Тогава защо ти преценяваш вместо мен?

В края на статията можете да видите видеото от детската площадка, което ще ви възмути на много нива. За мен то е идеалната илюстрация за това как действа принципът "Всеки сам си преценява". Грозна постъпка и неадекватна реакция, малко хейт и всичко по старому. Е, докога?

Препоръчваме ви още тази история за хората, които се счупват, и ние, които го допускаме.

Автор: Ина Зарева

Всеки новороден родител започва трескаво да отмята с черти на вратата изминалите седмици, в които е оцелял без сън, храна, вода и всякакви жизнеподдържащи функции. Фанатично отбелязва оцеляването си и пресмята колко още остава докато малкото вресливо чудо, яхнало живота му, не стане достатъчно голямо, за да си ляга, става, храни, облича и да си пуска телевизора само.

Първата година минава в нещо средно между амнезия, ступор и истерична паника.

През втората пак не се спи, но малкото чудо е станало толкова сладко и изобретателно, че замерването с играчки в 3 посред нощ, се отдава на великолепното му чувство за хумор, което е взело от вас или на любовта към нощния живот, по която се е метнало на баща си.

През третата година сте като Шива, но клонирана на три - бясно препускате между детски градини, работа, детски площадки, домакинстване, работа, детски градини, безкрайни разболявания, безкрайни болнични, работа от вкъщи, обилно подправени с нощните кошмари на детето, което отново се е върнало да спи при вас и всяка нощ плаче на сън: „Не ме оставяй в градината, не ме оставяй в градината!“ Сутрин кошмарите продължават, но на живо. Ако то спира да плаче, малко след като сте го оставили, то вие плачете цял ден, чувствате се като майка – нацист и с носталгия си спомняте за месеците денонощно будуване вкъщи. Вкъщи!

През следващите години водовъртежът се превръща от приятно ромолене в гръмовен грохот. Отново не спите, защото имате да довършвате работа от офиса, да шиете костюм на маруля за тържеството в детската градина, да надувате сто балона за рожден ден или да го играете Феята на зъбките, Феята на неплаченето в градината, Феята на подредените дрешки, Феята на майките феи.

Наивно си мислите, че с тръгването на училище, всичко ще се нормализира. Ха ха! Бясното препускане се превръща в „Need for Speed“ – всяка сутрин, за да не закъснее детето за първия час; всяка вечер, защото занималнята е създадена за всички останали, само не и за родители, които работят до 17.30 в другия край на града.

Не дай си Боже детето да е проявило някакъв талант. Или пък два. Нижат се безкрайно водене, чакане и взимане от школи, уроци, спортни зали, училища и читалища. Овладявате всички олимпийски дисциплини, за да прекосите града три пъти за една вечер.

Междувременно някак се е появило братче или сестриче. Ах, вие – оптимисти такива! Комбинацията бебе и първокласник е като овчарски скок над кактуси – каквото и разстояние да успеете да прескочите накрая пак имате бодли в....... Най-вече от вина. Все някой е пренебрегнат за сметка на другия, все някой е закъснял за училище или за хранене. Все така вашият сън е като видение в пустинята. Още малко и ще го стигнете. Още съвсем малко да пораснат.

Глупости!

Та нали и второто дете преминава през всички гореизброени етапи. Даже при него се регистрират цели три дарования. Талантите при първото дете не само не са замрели, но и те се разгръщат с пълна сила. Овладявате всички щафетни дисциплини. Срещате се по три пъти на ден със съпруга си, някъде из града и обменяте единствено следната реплика: „На ти това дете, дай ми другото.“ После обратно.

Децата растат. Сънят ви все така се клатушка като пияно привидение и се хили зловещо. Нощите ви стават все по-бели, а дните все по-черни. Нямате търпение да заспят всички, за да започнете истинската работа – да си напишете доклада, да проверите домашните, да изпечете сладки за благотворителния базар в училище.

Мислите си, че само още малко да „дръпне“ голямото ви дете и всичко рязко ще се промени. Разбира се, че всичко се променя, само времето ви за сън все още се отмерва със секундарника. Защото с порастването на голямото ви дете, започват и големите ви разговори, и големите обсъждания на филми, ситуации, влюбвания и разлюбвания.

Редят се уроци за кандидатствания, самите кандидатствания, пътувания за концерти и разнородни изяви на даровитите ви деца (на кой пък се метнаха такива). Графикът ви вкъщи е по-червен от този в работата.

Отдавна сте се отрекли от съня, като от демон. Създали сте такива строги правила и разчети, че децата цял един път седмично не закъсняват за училище. И тъкмо започвате бааавно да поемате въздух, когато дъщеря ви, облечена отгоре до долу в тежък рок, ви връчва списък с концертите, които иска да посети до края на годината. Да стоите два часа на едно място, без да правите и координирате нищо, ви се е случвало последно, докато сте били увити в пелени. Казвате с въздишка:

- Разбираш, че няма как да те пусна сама, нито пък да дойда с теб. Но ако си намериш свястна компания, като под свястна разбирам: мъжки пол, над 170 см., математик, отличник, говорещ членоразделно и пишещ грамотно, с черен колан и изкаран курс към БЧК, с доказано чисто съдебно минало на родата му поне до 7-мо коляно, тогава можеш да ходиш, където и когато си поискаш.

Рокът отсреща тръсва тъжна балада:

- Ако беше толкова лесно, щеше ли да има толкова самотни баби с котки, бе мамо!

И така сто години по-късно отново сте тийн, ритъмът подскача между спиралата и пейсмейкъра, обаче детето е щастливо и съвсем скоро свястната компания се задава на хоризонта.

Следващите няколко години безсъние изкарвате със скърцащи по пода нокти в опити да се откъснете от спалнята си и да стоите изправени изобщо. Редят се безкрайни очаквания децата да се приберат от клубове, концерти, гостувания, пътувания. Да минат балове, следвания, сватби... Редят се трескави взирания в телефона по цели нощи, безкрайни тревоги, мисли, страхове. Реди се всичко друго, но не и сън.

И един ден децата вече наистина са големи. Имат свои подредени дни и животи. Градят свои семейства.

И ето – в далечината се задава вашата лична нощ. Тази, в която най-накрая ще се заспите и ще спите тооолкова дълго, както някога в миналия век. Подготвяте се ритуално. Първо разчиствате паяжините от леглото си. После изваждате любимата си възглавница и тя грейва като същинска луна върху тъмните сатенени чаршафи. Накрая се потапяте в това изкусително лоно като в нежна, ароматна вана и започвате съблазнително да примамвате демона – сън. Той никак не вярва в добрите ви намерения и все още обикаля предпазливо около вас. Но вие сърцераздиращо убеждавате и него, и себе си, че вече нищо няма да ви раздели. Прегръщате се като стари приятели, впивате се един в друг, вдъхвате се и никой повече не смее да помръдне.

До звъненето на телефона в 5:

- Мамо, нали не спиш? Ще си имаме близнаци!!! Много съм щастлива и ме е страх. Нали ще ми помагаш?

Скачате от леглото и отхвърляте демона – сън от себе си толкова силно, че той се блъсва в стената и се разбива завинаги на милион парчета, а вие извиквате с все сила в слушалката:

- Веднага лягай да спиш! Чуваш ли ме? Веднага! Аз идвам.

Препоръчваме ви още два страхотни текста от Ина:

Житие и страдание на тийнейджърския гардероб 

Купон след 40? Задължителен е! 

Може би ще ви е интересно и да разберете дали и вие имате някой от тези 30 признака, че имате "мамешки мозък"

Автор: Мария Пеева

Надали има родител на този свят, който да не мечтае най-доброто за децата си. Съмнявам се, че някой иска да отгледа крадци, измамници, ленивци и безхаберници. Всички се борим да им осигурим най-правилното образование и възпитание, най-подходящата среда, да им дадем най-доброто начало, истински летящ старт да вървят напред и да реализират потенциала си.

А децата ни са прекрасни, всичките. Любознателни, изпълнени с оптимизъм и надежди, лъчезарни, кипящи от безкрайна енергия, мечтатели, откриватели, бунтари. Какво се случва някъде по пътя с тях? Кой убива мечтите им? Откъде се взимат тези стотици, да не кажа хиляди младежи, които започват висше образование, само за да не работят? Които се пребиват едни други по футболни мачове? Които предпочитат да си прекарват нощите в чалготека или пред компютъра и да проспиват дните, вместо да отидат на лекции или да започнат работа? Млади, здрави, способни хора, които не знаят какво да направят с живота си? Момичета и момчета с високи очаквания и ниска ценностна система?

Ще ви кажа откъде се взеха. Ние си ги отгледахме. Може би не конкретно вие или аз, но нашето поколение, с нашите ценности и разбирания. Чрез скритите послания, които им отправяхме ежедневно и ежеминутно в разговори, новини, коментари, социални медии. На какво научихме децата си? Ето няколко клишета, които се повтарят постоянно като един твърде изтъркан рефрен на народното недоволство.

1. „Богатите хора са престъпници.“ Българинът категорично отказва да повярва, че човек може да забогатее само с труд и ум. Винаги подозира измама, лъжа, престъпление зад финансовия успех. Няма как да научим децата си да работят упорито и да вярват, че ще се реализират добре, ако ние самите не го вярваме. Децата ни реално са демотивирани, още преди да започнат да работят. За какво им е? По-добре да потърсят далавера, някой бърз удар и да забогатеят изведнъж. Или просто изобщо да не се хабят и да си намират по-интересни занимания за уплътняване на времето.

2. „Успелите хора са късметлии.“ Още едно клише, което ме кара да потръпна. Какво значи късмет? Късмет е да не те блъсне кола, докато пресичаш. Късмет е да случиш на родители, защото тях не си ги избираме. Късмет е да родиш здраво дете. Не е късмет да учиш и да работиш по четиринайсет часа на ден, това е упоритост и амбиция. Не е късмет да вземеш правилното решение и да поемеш риск – това е далновидност и интуиция. Може би за нас е по-лесно да приемем собствените си поражения, когато наричаме чуждите успехи „късмет“, но това е много погрешно послание за нашите деца. И колкото и да е изкушаващо, по-добре да го избягваме. Защото ще възпитаме младежи, които не вярват, че успехът е възможен с труд и талант, а разчитат само на късмета. Идеята за късмета омаловажава и собствения ни провал, и чуждия успех и затова сме толкова склонни да я прегърнем, но в нея няма нищо конструктивно. Да възпитавате децата си да вярват, че успехът се дължи на гол късмет, е все едно да им кажете, че вместо да работят, по-добре да играят лотария.

3. „Учи, за да не работиш.“ Това клише е останало още от соц-времената, когато властта уж беше в ръцете на пролетариата, но всъщност всеки искаше детето му да работи „на бюро“. Скритото послание, което отправяме към децата си с подобна реплика е, че да работиш е срамно, скучно и неприятно и трябва да се отлага колкото може повече. Изобщо най-добре, ако може да се скатаваш някъде по цял ден и някой да ти плаща за това. Колкото и да ми е странно, все още има хора, които разсъждават по този начин. Слава богу, стават все по-малко.

4. „Всичко става с връзки.“ Още един постулат от миналия век, от който ми се повръща. Какво значи „връзки“? „Връзка“ ли е да покажеш пред партньорите си, че на теб може да се разчита и следващия път отново да те потърсят? „Връзка“ ли е да си предаваш работата навреме и качествено свършена? „Връзка“ ли е да си лоялен, отговорен и организиран? Вместо да учим децата си, че без връзки нищо няма да им се получи, по-добре да ги научим да си създават сами „връзките“ – като са добри партньори в служебните отношения. Личните контакти са решаващи във всяка една професия или бизнес, но те се основават на взаимно доверие, което се гради с постоянство, надеждност и много усилия.

Не твърдя, че в клишетата няма резон. Те не се появяват ей така, от нищото, с повея на източния вятър, като Мери Попинс. За жалост, реалният живот понякога ни сблъсква с живите им въплъщения. Но зад всяко такова клише стоят поне десет души, които го опровергават. Огледайте се около себе си и ще ги намерите. Навсякъде около нас има чудесни примери за успели хора. Нека се изказваме с уважение и добро чувство към тези, които са се реализирали добре, вместо да ги обвиняваме във всички земни грехове и да търсим срамни тайни зад успехите им. А накрая погледнете и в огледалото. Нищо ли не сте постигнали? Нима всичко дължите на връзки, измами, престъпления или чист късмет? Нима не сте работили здраво, за да се осъществите? Нека дадем личен пример за успех на децата си, като се радваме на собствените си постижения. Може да не сме Бил Гейтс или Анджелина Джоли, но със сигурност има с какво да се гордеем в професионалното и личностното си израстване. Децата ни трябва да виждат, че оценяваме своите успехи и постижения, независимо дали са малки и големи. Всяка професия предлага предизвикателства и възможности за развитие. Нека се радваме и споделяме успехите си у дома. Ако допуснем децата ни да растат в атмосфера на скрито недоволство, пораженчество, завист и мнителност, ще възпитаме у тях леност и примирение. Ако ние не вярваме в успеха, обричаме и тях на провал. Как да проявят своя потенциал, ако собствените им родители го отхвърлят? Вместо да убиваме мечтите им с клишета, нека ги насърчим да се борят, като уповават на собствените си качества, труд и умения. И да вярваме, че ще успеят. Защото клишетата са за това – да ги разбиваме, а не да им служим.

Moже би ще ви харесат и тези публикации:

За стереотипите във възпитанието 

Как да си отгледаме жертва