Какви са плюсовете  и минусите на тези любими на мъниците „домашни атракции“ и как да изберем най-доброто? По този въпрос винаги има спорове. Но тъй като са достатъчно популярни, може би е по-добре да се запознаем с преимуществата и недостатъците им, за да можем да направим верния избор.

За проходилките

Те стават все по-атрактивни и многофункционални. Традиционните проходилки с борд, столче и табла вече се усъвършенстват и се предлагат модели с буталка и количка за яздене. Някои са истински рай за развиващи игри, други са комфортни за хранене и имат дори поставка за чаша. Повечето са компактни и могат да бъдат сгънати до неузнаваемост. Много са усъвършенстваните в ходовата част, нещо, което значително повишава сигурността; добра опция е и регулирането на височината на седалката.
Проходилката е възможност мъникът да се придвижва в изправено положение, без да се ангажирате като водачи. Детето седи в столчето, в позиция при която стъпалата му опират пода и се мести с оттласкване. При това ръцете му са свободни за игри и опознаване на околния свят. Излиза, че е добър вариант за прекарване на „свободното“ време.

От каква възраст може да се ползват?

Не може да се определи категорично, защото трябва да се има предвид индивидуалното развитие на всяко дете. Преди да решим да се снабдим с проходилка, е добре да се консултираме с педиатъра. Защото той може да прецени дали моментът е подходящ, имайки предвид физическото състояние на мъника.

Изборът на проходилки е огромен, но трябва да се знае, че използването им е съпоставимо с работата на тренажор за възрастните. При информиран подход може да се осигури равномерно натоварване на гръбначния стълб и да се укрепят мускулите на детето.

Класическите проходилки се използват след 8-9-и месец, когато детето стабилно седи самостоятелно и уверено държи гърба си изправен. Този аксесоар може да бъде развлечение за мъника, а мама да има малко свободно време.

Не се препоръчва ранното поставяне на детето в проходилка, защото според специалистите може да предизвика изкривяване на гръбначния стълб, формиране на неправилна осанка на детето и деформация на стъпалата.

Когато е в проходилката, детето не бива ходи на пръсти. Това може да е сигнал за изначално неправилно формиране на ходилото. Много от специалистите отричат тези „возила“, защото при неправилно ползване, водят до неравномерно натоварване на гръбначния стълб и ставите. Друг аргумент е, че детето трябва да се научи да върви самостоятелно, без поддържащи устройства.

Несъмнените преимущества

- детето се забавлява

- поддържа физическата си активност и тренира мускулите на крачетата

- има възможност да опознава околния свят

- това е „глътка въздух“ за родителите

Недостатъците

- възможно е детето да изяви нежелание да върви самостоятелно

- свиква с мисълта, че винаги при ходене е поддържано и обезопасено, не се учи да пази равновесие 

- не се учи да се пази при падане

- не изгражда навик за преодоляване на препятствия

- не изгражда нужните защитни рефлекси.

Доколкото придвижването в проходилка все пак не е безопасно, мъничето не бива да остава без надзор.

Кога не бива да се използва проходилка

Това е недопустимо при:

- рахит
- дисфункция на опорно-двигателния апарат
- хипертонус на мускулите на краката

Проходилката трябва да се използва с постепенно натоварване – първоначално за 3-5 минути дневно. Впоследствие времето може да се увеличи, но детето не бива да е в нея непрекъснато.

Основата трябва да е по-широка от таблата, а колелетата да са равномерно разпределени по нея (оптималният брой е 6-8 колелета).
Столчето трябва да е дълбоко, с твърда облегалка, за препоръчване с възможност за регулиране и обезопасяване, и лесна да поддържане. Височината на проходилката трябва да е регулирана според ръста на детето, така, че да може да поставя крачетата си на пода, без да ги сгъва силно в коленете.

Функцията „блокиране“ (подпомагана от стопери против хлъзгане) на колелетата, регулирането на височината и на проходилката и седалката, трябва да работят лесно и да бъдат достъпни за настройване от родителя. Моделът трябва да е съобразен с теглото на детето. Таблата може да има бутони със звуци и мелодии, играчки и развиващи игри.

Бънджита

Много популярно сред мъниците удоволствие, което подпомага подготовката за ходене. За разлика от проходилките, те са неподвижни, имат седалка, към която са прикрепени колани с пружиниращ елемент. Ако е вертикална конструкция, се прикрепва към здрава повърхност (обикновено касата на вратата), но може и към стойка, която е достатъчно стабилна. На пазара вече се предлагат най-различни модели и марки бънджи центрове, които съчетават удоволствието от пружинирането с музика и развиващи игри. Те са стабилни и се поставят директно върху пода.

Бънджитата могат да се ползват към 4-6-и месец след раждането, когато вече детето държи стабилно главата си изправена. И тук обаче трябва да се следват инструкциите за безопасност: за да не се оплете мъничето в коланите, те трябва да са максимално отдалечени от главата му. Дълбокото и удобно столче обхваща плътно тялото на мъника, гръбначният стълб е фиксиран с твърда облегалка. Задължително спазвайте инструкциите за употреба и следете за правилното отстояние на бънджито от пода.
 
Опасни ли са?

Към ползването на бънджи също трябва да се подходи внимателно. По време на скоковете се активизират главно мускулите на прасците, което впоследствие може да доведе до спазми в крачетата. Натоварването върху предната част на ходилото може да предизвика неправилно формиране на ходилата и детето да започне да стъпва на пръсти. И тук важи правилото за дозиране на удоволствието.

Добър вариант вместо проходилка е уолкърът, за който прохождащото дете се хваща, изправя се и с негова помощ обикаля из къщата, без да е в седнало положение. Недостатъкът му е, че детето пада по-често, но от друга страна така се учи да пази равновесие и да пада "правилно". На този етап трябва да обезопасите всичко, до което детето може да достигне, защото то вече е мобилно и със сигурност ще прояви интерес към контакти, шкафове и чекмеджета.

Независимо от това на какъв вариант ще се спрете, детето не бива да остава без наблюдение. Малките палавници са изключително изобретателни и способността им да си навличат неприятности е пословична.

Материала подготви Янка Петкова

Преди дни историята на Ана Митева помете социалните мрежи. Публикуваме я тук, защото вярваме, че нагласите трябва да се променят, че майките не са втора категория хора и е нормално да бъдат подкрепени, а не дискриминирани. Ето какво разказа Ана:

В понеделник получавам съобщение (общ чат заедно с други танцьори), че се провежда кастинг (с пращане на видеа) за чуждестранен видеоклип. Сумата, която се обявява, е 100 лв. Отказвам. По-късно ми звъни друга позната, която ми казва за същия кастинг, но ми казва сума, която е 300 лв. ... Оттук започват и всички недоразумения откъм организационно ниво. Съгласявам се. Обявено е и на двете места, че снимките ще бъдат в четвъртък и петък. Приятелят ми си пуска молба за отпуска, за да гледа малката (1г. и 8м.). Във вторник отивам в зала да снимам видео. В сряда сутринта моята позната ми звъни и казва, че са ме одобрили, но има проблем - англичаните (хореографка и 3-ма танцьори) са в залата от 8:30 сутринта, но няма никой от избраните 6 танцьора от българска страна...каза ми да чакам обаждане от някой от организаторите. През това време започвам да търся хора да гледат малката, но всички са поели ангажименти или са на работа в сряда! Звънят ми в 10 ч. - да тръгна веднага - "Ок, но няма на кого да оставя малката и трябва да я взема с мен." – „Ок“ - казват ми.

Тръгвам, без да съм взела нищо за малката като храна, освен едни солети. Тръгвам, защото знам какво е да си хореограф и да чакаш танцьорите си да дойдат да репетират... Влитам в залата - кипи труд, оставям Ема на едно шалте, разпръсвам играчки около нея и се хвърлям. От време на време й обръщам внимание за секунди, защото тя е много малка и е в абсолютно непозната среда. Всички са friendly и се усмихват. Успявам да уча и да запомня  движенията, и съм супер щастлива, че Ема ме е оставила да работя и само от време на време нещо измърква. Работим, хореографката мисли тепърва движенията, процесът е бавен и аз съм спокойна, че успявам да вляза в стила. Става 12:30. Малката е вече гладна и малко уморена, въздух в залата няма и мирише зле. Взимам я и казвам на хореографката, че ще се опитам да я приспя, за да продължим работа. Излизам навън и за щастие наблизо намирам храна. Явно няма веднага да се спи. Връщам я в залата, слагам я на мръсното шалте, постилам й моя дреха като покривка и пльосвам купата със салата да хапва. Пускам се веднага в репетиции. Малко след това идва "звездата" - също англичанка - и хореографката ни дава почивка, за да показва движенията на певицата. Аз решавам да остана отстрани, за да си репетирам, понеже Ема е спокойна, но бивам помолена (с леко троснат тон) да изляза от залата. Грабвам Ема, салати, дрехи, чанти, води, всичко и излизаме.

След 30 минути ни викат отново в залата. Взимам всичко и отново подреждам на Ема специално кътче, за да си стои там детето и да си играе. Докато се подготвяме при мен, идва една жена от английския екип и ми казва: "I'm sorry, but it's not ok with the child...You have to leave" ... В първия момент решавам, че говорят за снимките и казвам, че няма да е с мен, докато снимаме! Но те ми казват пак, че не е ок: „I'm sorry“. Казвам им, че след час баща й свършва работа и ще дойде да я гледа, но ми се казва: „NO. Yоu can't stay...“

Ами ето тук аз вече врътвам, защото осъзнавам за първи път в живота си, че съм дискриминирана, заради това, че съм с дете... Избухвам на женицата и й казвам, че това е дискриминация, че ме дискриминират, заради детето ми! Защото никой не ни предупреди за тази репетиция и нейният баща можеше да си вземе и този ден свободен, за да я гледа!
„Луди ли сте, хора? Какво ми говорите?“ - Започвам да събирам нещата. Някои от танцьорите ме питат какво става (защото разговорът се случи извън залата), казах им, че ме гонят от залата и от снимките, заради малката....Междувременно от българска страна, тъпите идиотски организатори, които до голяма степен са главните виновници за оплескването, са в недоумение, защото това не е обсъдено още с тях. Англичаните пък се разхвърчаха като чуха думата дискриминация и след малко дойдоха при мен и казаха, че не е заради детето, а защото не се справям добре технически... Тук вече спирам да мисля, защото съм кълбо от емоция и не мога да повярвам все още, че ми се случва това.

Докато седя отвън, детенцето ми си играе с други деца, аз постепенно ставам спокойна, тъжна и наранена...Става ми мъчно най-вече за това дете, дето трябваше да играе и яде в тази много мръсна зала, да слуша силна музика и да е лишено от вниманието ми, защото „мама работи...“ Защото баща й работи в Операта за не много завидна заплата, защото печката ни е повредена и ни трябва нова, защото нямаме кола, а ни трябва, защото памперсите й на месец са 100 лева, защото майка ми я няма вече, иначе би ми помогнала, защото другата ни баба се бори вече две години с рак и се лекува в Турция, защото част от спестените ни пари ги дадохме на нея, защото може би животът й изтича бързо... Защото и през ум не ми мина, че аз мога да откажа. Майната им на парите - но аз съм поела ангажимент и сметнах, че тези хора имат нужда от мен... Признавам, че съм щастлив човек, защото съм заобиколена от прекрасни майки, с които танцуваме заедно с децата ни. Имам и най-най-най-невероятните хора за ученици и дори наскоро си мислех, че съм голяма късметлийка точно заради това! И наистина е така! Но шоубизнесът има жестоки правила. Там е борба и няма място за майки с деца. Обещаха ми да ме компенсират финансово. Ще ми подхвърлят някакви пари (ако се случи наистина) и ще приключат. А как ще ме компенсират емоционално? Вече втори ден мисля за това, което се случи. Искам да отида и да размажа физиономията на хореографката, която усмихвайки ми се, ме разкара и то без да има доблестта да ми го каже в лицето...

Докато събирах сили да тръгна с малката (таксито ми го покриха само в едната посока) другите танцьори излязоха в почивка. Никой не дойде при мен да ме тупне по рамото и да ми каже: „Споко бе, Анич, да го духат империалистите!“ - Не ме поглеждаха, а гледаха през мен - все едно бях станала прозрачна и недостойна за очите им.... За миг разбрах какво е да си аутсайдер - извън средата си, в която допреди миг си бил избран, харесан, с качества и значим... По пътя в таксито, докато избълвах всичко в статус във фейсбук, за да споделя с всички, които ме обичат, се замислих...Ами какво става, когато човек е сам, когато няма кой да го подкрепи след такава случка, в която е изпаднал в аут... Поглеждам се отстрани... и виждам... Жена с дете в ръцете й. Детето спи, а тя трябва да се събере, да се съвземе и да продължи, защото тя е всичко за това дете. Тя и нейният татко. Те са орлите. И те отговарят за бъдещето му. И в този бъкан от фъшкийни пари свят на изкуствени усмивки и безкомпромисни действия, тази майка беше уязвима с това дете и хищниците я нападнаха...Имаше, разбира се, и хиени. Те се появиха по-късно, коментирайки случката. Един от танцьорите - мъж, когото познавам и работим в едни и същи зали, сподели като коментар под статуса, че това е моята гледна точка, а всъщност детето е пречело, разсейвало ги е и от моя страна е непрофесионално да го водя в залата. Трябвало е да им откажа. Пич, непрофесионално е да не бъда предупредена за тази репетиция! Ти луд ли си? Естествено, че щях да организирам някой да ми гледа детето, но при положение, че ми се обаждат в 10 часа и ми казват - „идвай“ - няма как да стане. Но да, прав си, трябваше да откажа и да си спестя този цирк! Дойдох, защото съм отговорна и опитах максимално да свърша съвестно работа! ...

Докато около мен щъкаха вървежните танцьори, без деца, видях хореографката... Тази жена дори не дойде при мен да ми каже, каквото и да е. Чукнах я по рамото и й казах: „Имате ли да ми кажете нещо в очите? Не се справям с движенията? Върху какво бихте ме посъветвали да работя?“ - Понеже версията, която представиха след "It's not ok with the child", беше тази. Не знам откъде намерих сили да съм спокойна и да видя докъде ще продължи лицемерието на тази жена...И тя продължи като един истински играч! С бялата си правилна усмивка, която вместо да те стопли, те пронизва, ми каза: „Неее, няма проблем в техниката ти - ти си супер танцьор! Просто естетически не пасваш на другите танцьори!“ ... ... ... ... Oh, really? Hmm... Нaли гледахте записите и избирахте? Вчера? - "Да, но какво да се прави, така се случва понякога." ТОЧКА  - тази жена за мен е естетически боклук и я оставям да си живее на боклучестата шоу планета!

Взимам детето и гледаме буболечките, паяците, цветенцата и отлитаме. Замислям се. Естетически. Имахме предмет „Естетика“ в НАТФИЗ. Там се казва: „Това, което е грозно за едни, е красиво за други.“ Естетическият вкус се формира на базата на куп ценности. И аз благодаря на всичко, че ми се случва. Разбира се, че съм добре. Пред мен изникват лицата на моите приятели, извънземните ми ученици, които до един светят толкова много, докато танцуват! В къщи, разбира се, освободих парата и си поревах, но вече валяха коментари от приятели, които ме подкрепяха. Любимият ме прегърна и смъмри, че още го мисля. Ами, мисля го, защото това отношение е безумно. Защото досега не бях изпитвала едновременно гигантската сила на майка, защитаваща детето си и в същото време нейната огромна уязвимост. Защото грижата за някой изисква много. Ама много по много. И когато този някой е бил в теб, и е твое дете, и е в самото начало на живота си...тогава всяко решение, което взимаш е важно.

Най-важното решение, което някога съм взимала, обаче се оказа решението ми няколко часа по-късно да покажа на дъщеричката ми как може да си играе в пясъчника с още едно дете, без да се кара с него за играчките си. Направихме торта, украсихме я и много се смяхме. А малко след това се случи едно голяямоо чудо - дъщеря ми успя да духне сииилноо и да направи "бони" ... научи се да прави сапунени мехури и всички се радваме на това умение вече втори ден! Обичам го това дете. Още повече. Връзката ни е прекрасна и си имаме доверие. Тя е моят естетически свят, в който всичко пасва идеално!

Ана Митева е една чудесна жена, талантлив хореограф и в същото време съвсем обикновена, любяща майка, като всички нас. И като всички нас, предпочита да се усмихва на живота. Поканихме я да отговори на няколко въпроса, извън контекста на случилото се, защото тя си е достатъчно интересна и без да води битки срещу „империалистите“.

Ана е завършила специалността „Актриса за Танцов театър“ в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ през 2007 година. Оттогава е танцьор и хореограф на свободна практика. Преподава „Съвременен танц“. Майка е на Емануела, която е на година и 8 месеца.

Как се случи появата на дъщеря Ви? Очаквахте ли я?

Появата на дъщеря ми се случи около година след срещата и мигновеното ни влюбване с нейния татко. Един ден, през декември, си казахме: „Хайде да си направим бебе“  - и така съвсем мигновено се появи Ема, под формата на две чертички.

Как взехте това решение и какво струва на човек с Вашата професия?

И аз, и моят партньор, сме танцьори. Само че той е на щат в Националната опера. Аз съм на свободна практика, така че решението беше взето не на база финанси, работа, сигурност, проектоплан, а по-скоро емоционално и съвсем необмислено. Дори по това време живеехме под наем, което ни тежеше. Затова няколко месеца след като забременях се върнахме да живеем в апартамента, който моят баща ни преотстъпи. Не е лесно, определено. Още повече, че всички знаем какви са заплатите на държавните служители, но аз не се страхувам от работа, дори не я търся – тя сама ме намира.

Какви бяха първите стъпки в майчинството? На какво Ви научи малкото момиченце?

В началото най-важно за мен беше да имам достатъчно кърма за новороденото. Беше тежък период, с изцеждане на ръка след всяко кърмене, но този труд беше стократно възнаграден, защото все още се кърмим с малката. След това реших да изкарам шофьорски курс и успях. Баща й ми я водеше в почивките на лекциите по теория, за да я кърмя. Сега вече шофирам все по-добре и с малката можем да пътуваме на екскурзии заедно, без да сме зависими от превоз. След това дойде захранването, което не беше особено успешно и тя дълго време предпочиташе кърмата пред пюретата. Имаше обаче един повратен за мен момент и това беше взимането на съдбоносно за мен решение, а именно: решението да стана домакиня! Просто дотогава не ми се беше налагало да бъда – висене в залите, репетиции, проекти, хапваш нещо някъде и продължаваш. Вкъщи – относително чисто, понеже ни няма – нали сме по залите. И така – взимайки това осъзнато решение, станах една истинска чевръста и работлива мама-пчеличка. Готвенето ми доставя все по-голямо удоволствие, а малката обожава моята все по-гениална супа-топчета! Ема ме научи да се усмихвам повече, да съм решителна и силна, да танцувам постоянно и навсякъде, да пея, да се удивлявам на света, да вярвам в Смисъла и на собствената ми роля в него.

Твърде бързо сте възвърнала формата си след раждането – как става това при един професионален танцьор?

Това не е проблем за повечето танцьори. Аз така и не излязох от форма. Родих Ема в края на август (зодия лъв е) и след около месец възобнових уроците си. Друг е въпроса, доколко успявах да бъда пълноценна за останалите в този период. 

Как организирате ежедневието на майка и ангажиментите си на танцьор? Изобщо възможно ли е това?

Аз съм на свободна практика – от мен зависи какви проекти ще имам, какво ще приема като ангажимент и какво ще откажа. Всичко е възможно, стига да го правиш със сърце, да имаш желание да го случиш и да ти е повече интересно, отколкото жизненоважно.
Около 6-ия месец на Ема, заминахме с нея и баща ми, като гледачка, за 3 дни в Хасково, за да поставя хореография за един театрален спектакъл. Получи ни се, но човек трябва да има някой, на когото да разчита постоянно в грижите за бебето. Баща ми скоро след това започна работа и ми стана все по-трудно да работя. Все още не мога да стартирам личен проект, защото няма на кого да оставям малката. При нас обикновено финансирането е символично (ако има такова) и проектите се случват благотворително едва ли не. Засега съм се съсредоточила върху преподаването. Имам две невероятни групи – начинаещи и напреднали. Наистина като че ли съм събрала при себе си най-прекрасните хора, които искат да танцуват и съм безкрайно щастлива от това.

Как споделяте грижите за малката с таткото?

Таткото ни е много грижовен и всеотдаен. За съжаление обаче е твърде зает с работата си. Той няма регламентирано работно време, а сумарно. Репетира от 10 до 19:30 обикновено, но когато има спектакли се връща късно. Имаше период, в който Ема почти не го виждаше и беше доста дистанцирана от него. Тъжно ми беше, но това постепенно отминава и сега са по-близки.

С кого си говорите за майчинството? На една снимка сте много жени с бебета в кенгуру. Това някаква специална група ли е?

Това са моите прекрасни „Танцуващи майки“. Когато Ема беше на около 8 месеца, си открихме Мястото. Един Център, в който има йога за бременни и различни практики за майки и деца. Съвсем естествено дойде идеята ми да започнем с Ема да водим танци за мама и бебе. Кръстих ги „Мама и бебе танцуват“. Това се случи точно преди година. Някои майки от снимките вече не идват, защото трябваше да започнат работа, но си имаме група, в която споделяме и общуваме. Идват постоянно нови жени с бебета и танцуваме заедно. Имаме група и за по-големите. Там вече дивеем и играем на воля, танцувайки заедно. Много майки са ми споделяли колко се радват, че има къде да отидат заедно с бебетата си. Защото освен танцуването и раздвижването, ние споделяме, съпричастни сме и имаме усещането за общност. Нямах представа, че ще започна да правя това, но идеята се появи съвсем естествено, защото времето й беше дошло.

Как отглеждате и възпитавате детето си?

Общо взето съм на принципа – уча се в движение. За мен майчинството, родителството, възпитанието, отглеждането са интуитивни процеси до голяма степен. Учим се всички. Тя от нас, ние от нея. Процесът е жив, постоянно променящ се и неподлежащ на стройна структура. Обичаме я и правим всичко възможно да бъдем истински, откровени и достойни родители. Искам да създам в Ема усещане за красиво, за цветове, детайли, импулсивност (затова понякога като завали излизаме и усещаме кап-кап по лицето, а след това съвсем регламентирано слагаме гумените ботуши и маршируваме в локвите!) Искам детето ми да расте свободно да изразява себе си, да разпознава доброто, да обича животни и природа, и да ги пази. Страх ме е какво ще стане като (ако) тръгне на детска и още повече ме е страх от образователната ни система, но засега съм оставила тези страхове в килера… Докато дойде този момент, много неща може да са се променили за добро. Надявам се искрено на това!

Работите ли по проект в момента, разкажете за това, с което се занимавате професионално след раждането?

В момента подготвяме нещо танцово с още майки, които не познавам лично. Общуваме във Фейсбук – в група.  Аз правя хореографията - измислям я в хола, докато Ема спи в съседната стая. После в залата я снимам и пращам видео на мамите да гледат и учат движенията. Искрено се надявам да успеем да направим едно усмихнато и готино събитие.

С мацките от групата ми съм започнала хореография, която ще прерасне в чудесен кратък танцов филм. Искам да покажа всяка една от тях в най-добрата й светлина (е, може и в най-лошата, зависи какво ми хрумне). Много се вълнувам и за двете неща и докато готвя/чистя/приспивам/пазарувам си мисля за тези проекти, измислям детайли и не спирам да фантазирам кое как да се случи. Паралелно вървят уроците ми с майките и групата с начинаещи.

Случаят, за който разказвате, ли е първата проява на дискриминация откакто сте майка?

Да. Абсолютно първата! (като изключим едно затваряне на врата на тролей, затискайки количката, но беше неволно, надявам се ;)

На какво Ви научи?

Ами като цяло да бъда по-внимателна в подбирането на професионални ангажименти. Средата, в която съм свикнала да живея – тази на танцьори, актьори, режисьори и други творци е изключително солидарна. Но в сферата на шоубизнеса е друго и там трябва да се внимава.

И най-вече - тази случка ми помогна да тръгна по своя път. Този, който усещам като верен и полезен, както за мен, така и за други около мен. Енергията, която влагаме в нещо негативно би била пропиляна, освен ако не сътворим нещо. Каквото и да е – танц, картина, нещо написано, някакво бижу или предмет. Всеки човек е творец, да създаваме е в природата ни, затова ще продължа напред по-уверена и по-добра отпреди.

Какво се случва, когато вместо дискриминация срещнеш съпричастност, можете да прочетете в Мамешката мафия и Майките на Васко.

Автор: Янка Петкова

Живка и Олга са две много различни жени. Нямат нищо общо с клишето „родители на деца с увреждания“, което е много несправедливо. Зад това определение стоят личности, също като децата, които някой нарекъл „увредени“, а те са много повече от това. Все пак, има неща, които ги обединяват. И двете, от години, водят борба за достойно съществуване на рожбите си. И двете са непримирими. И двете, по своему, са постигнали мир със себе си. Две майки, чиито деца не са пораснали, макар да са на 32 и на 25 години.

Представете си, че от 24 години не сте имали почивен ден; не сте спали повече от 3-4 часа на денонощие, защото сте се грижили за безпомощното си дете; не сте пътували просто за развлечение; не сте пили кафе по-далеч от двора си и не сте си позволили всички онези малки удоволствия, които правят живота цветен. Така ще добиете известна представа за ежедневието на Живка Цонева. Тя е майката на 32-годишния Дончо, детето, което е все така безпомощно без нея, макар, според чиновническата лексика, отдавна да е „лице“.

Дончо е прекрасно, жизнено момченце до деня, в който го блъска камион с ремарке. Купили му колело, за два дена се научил да го кара, излязъл на главната улица….и бил помлян. Черепът му пробил мозъка, крайниците били натрошени. Оперирали го в местната болница, но не давали особени надежди, че от кървавата маса плът ще стане човек. Месец и половина бил в кома. Преживели с майка си мъчителни дни в хирургичното отделение, изолирани в една стая. Малкият претърпял и операция на хранопровода. Месеци наред го хранели със сонда. Никой не смеел да я свали, но Живка намерила сили да го направи. Започнала да му дава вода с лъжичка, после го захранила с течни храни, постепенно възстановил нормалното си хранене. Бавно и много трудно, защото едно пиене на вода или хранене продължавало към час и половина.
Година по-късно започнали операциите на краката – 7 на брой. Без особен ефект. Подложили го на рехабилитация, водни бани, гимнастика, а междувременно той отключил епилепсия. След три години усилия се оказало, че подходът на медиците е бил погрешен и е трябвало първо да се овладее епилепсията, защото процедурите само влошили общото му състояние. Започнали гърчовете. Детето гледало в една точка, абсолютно неконтактно. Живка обикаляла лекарите с една и съща молба: „Кажете какво да направим! Не мога да оставя детето си в това състояние!“ Някой от всички посетени й отговорил „успокояващо“: „Ти си голям оптимист.“ Жената не се предавала, взела, макар и трудно, изследванията на детето си и се отправила към Варна. В болницата, в която ги приели, синът й за месец и половина отбелязал напредък, който не успял за изминалите три години. Научил се да пие вода със сламка, започнал да реагира, когато му говорят. Постепенно намалили лекарствата, които вземал, защото правел гърчове…

 Сега Дончо е 32-годишно момче, което обича да гледа „Лека нощ деца!“, да слуша музика и знае пет думи – мама, татко, баба, дядо и кака. 100% инвалидност. Прекарва дните си на легло, въпреки че когато времето и състоянието му позволяват, майка му го извежда на разходка. И това е трудно за осъществяване, защото инвалидната количка, с която разполагат, не е пригодена за човек с изкривени крайници, няма колани и се налага Живка да го връзва, за да не се хвърли от количката. Спи по 3-4 часа на денонощие, обикновено сънят го надвива рано сутрин. Два-три дни, преди криза, става неспокоен, докато не преминат гърчовете. Видях колко е страшно. Живка ми изпрати видео. Заснела го, за да покаже на социалните какво е състоянието на детето й.

Защо се наложило да го направи? Защото според условията на програмата за личен асистент, в която успяла да влезе, тя трябвало да се грижи за двама души по два часа дневно. Със скандал успяла да си извоюва правото на „внушителните“ четири часа само за детето й. За този труд тя получава 200 лева месечно, с последното увеличение – 220. Дончо е със социална пенсия от 136 лева (защото няма трудов стаж?!) и 90 лева за придружител. Бащата в момента е на борсата и посещава курсове към местно предприятие, които едва ли ще може да приложи на практика, защото е със заболявания, които правят точно тази работа неподходяща за него. Семейството получава помощи за отопление и хранителни продукти, когато има кампания. Не е трудно да изчислим с какъв доход преживяват.

Лекарствата, които трябва да пие Дончо са частично поети от Здравната каса, а едното от тях всъщност липсва на пазара. То е от онези медикаменти, които са много благодатни за реекспорт и фармацевтите предпочитат да изнасят, вместо да реализират на българския пазар. Скандалът по темата е съвсем пресен.

Това, че  е успяла да влезе в програмата за лични асистенти е само временно успокоение за Живка. След месеци тя приключва и не се знае дали ще започне нова. Майката живее с тази несигурност от 2010 година. Иначе старателно попълва тетрадката, която са й дали социалните, защото в нея пише отчетите за „извършената дейност като асистент“, за да докаже, че полага грижите, за които е „наета“. Но ако се разболее, трябва да излезе в неплатен отпуск. И тази гавра за едни 220 лева и осигуровки върху четиричасов работен ден, който всъщност е 24-часов!

Затова Живка участва в протести. Вярно, не пътува до София, защото няма възможност, но пък в Силистра обикновено организират паралелно свой протест. Надява се, подкрепата на хората да става все по-голяма и не се примирява.

Животът на Олга Божилова също е белязан от 25 години насам - с диагнозата „детска церебрална парализа“. На толкова е синът й Ясен, когото мило нарича „купонджия“. Докато разговаряхме, Олга назова всички принципно важни неща, които правят една държава наистина „социална“.

Признава, че по-възрастните родители на деца с увреждания са вече уморени. И това е така, защото са сами в усилията си. В момента, в който разбереш, че детето ти има проблем, започваш да се самообразоваш, защото няма кой да ти даде нужната информация. По традиция управляващите са хора, които нямат никакъв опит в тази сфера.
Допреди 50 години хората  увреждания са били невидими, не са съществували за обществото. Затова и обществото ни не е научено на състрадание, съпричастност и толерантност. Да, държавата е подписала Конвенцията за защита правата на детето на ООН, но това не е нищо повече от опит да бъде признат статутът й в международен план. Пишат се стратегии по поръчка. Но на практика никой не знае кой какво прави и кой от какво има нужда.

Синът на Олга е сред малкото деца, с неговата диагноза, завършили гимназиалното си образование. Тя казва, че е попаднала на директори и в началното и в средното училище. Аз бих допълнила, че и те са попаднали на майка. Оказали й пълно съдействие, което никак не е лесно, защото такива решения се вземат от педагогически съвет, със съгласието на целия колектив. Така било прието класът на Ясен да учи само на първия етаж и да не сменя кабинети, за да може той, когато е в състояние, да влиза в час. В продължение на две години майка му успявала да задържи присъствието на детето си за два часа в масовите часове, защото било задължително, и да започне да се обучава по индивидуална програма, отново в училището.
Този опит Олга използва по-късно, когато заедно с други родители, успява да извоюва възможността 150 асистенти да влизат във варненските училища, за да помагат на децата със специфични нужди в елементарните им дейности.
Казва, че промените стават бавно. Категорична е, че трудът на родителите на тези деца е общественополезен. Получава около 300 лева, като личен асистент на сина си на 6-часов работен ден, но това е условно. Тези деца изискват 24-часови грижи. Ако детето е в институция, ще струва много по-скъпо на държавата.
Настоява за индивидуална оценка на състоянието на всеки, защото дори и със 100 % инвалидност, хората имат различни потребности. Мечтае и у нас да се прилага европейската практика за индивидуален подход в грижите, рехабилитацията и лечението. Да има регистър на всички деца и лица с увеждания.

Олга е категорична, че трябва да има Закон за личната помощ. Настоява за „излизането“ на хората с увреждания от Агенцията за социално подпомагане, защото това по презумпция ги прави социално слаби, а те не се нуждаят от подаяния. Те са граждани на държавата със специфични нужди. Да, тези, които са навършили 18 години, не могат да полагат общественополезен труд, но не защото не искат или нямат необходимата квалификация, а защото състоянието им не позволява да го правят. Според майката на Ясен, ако има индивидуална оценка на всяко дете и лице с увреждане може да се планира, да се изгради стратегия за социална политика. Твърди, че има механизми, които могат да се приложат. Съгласява се с мен, че исканията на родителите са професионално формулирани и биха могли да бъдат включени в създаването на закон. Но в същото време основателно задава въпроса: „А защо хората, които трябва да правят законите са некомпетентни, нали затова са избрани и затова им се плаща?“

Дори национално признатите организации, които би трябвало да извършват мониторинг, не са достатъчно ефективни, защото получават държавно финансиране, това предполага подчинение на съответното министерство, и вече е трудно да защитаваш правата на тези, заради които съществуваш.

Казва, че преди, средствата по програмите за личен асистент са били осигурявани 90 % от Европа и 10 % от държавата. Когато обаче нещата са се обърнали, започнали да се появяват проблеми с финансирането, защото държавата е трябвало за поеме почти цялата тежест. Олга споделя, че местата за асистенти се определят на квотен принцип, за различните градове, а не според реалните потребности на хората в тях. Би трябвало тези пари да бъдат делегирани на общините, но и това не е направено. Законите масово не се познават.

Друг проблем е недостигът на специалисти. Един качествен рехабилитатор работи за 450 лева. Той не може да обслужи повече от пет пациента дневно. Има клинична пътека за рехабилитация на хора с ДЦП, която е скъпо платена. Много здравни заведения са покрили т. нар. „стандарти“, за да имат право да се възползват от нея, но на практика нямат специалисти, които могат да го направят.

Няма уреди, с които да се прави рехабилитация вкъщи. Един вертикализатор например може да не бъде купуван, а отдаван за временно ползване. Когато детето порасне, и вече не може да го ползва, да бъде отстъпен на друго.

Признава с огорчение, че и сред родителите има противоречия. Родителите на по-малките са все още оптимистично настроени, но когато годините минават, продал си всичко, което можеш, за да осигуриш лечение и рехабилитация на детето си, положил си максимални усилия и нещата не се променят, имаш малко поводи за оптимизъм. В семействата започват конфликти, защото всичко се върти около детето и пренебрегваш партньора си. Избягваш смесени компании, защото те гледат със съжаление и общуваш предимно с хора, които имат твоите проблеми.

Олга и няколко други родители от години работят във Варна за подобряване качеството на живот за децата със специфични нужди. Създават преди 15 години фондацията „Радост за нашите деца“ . Събират добър екип, създават почасов Дневен център  за деца със специални образователни потребности (СОП) на възраст от 3 до 18 години. Работят със семействата, лобират за правата децата с увреждания, участват в множество мрежи за сътрудничество, работят по програми, партнират си с организации.

В Дневния център разполагат с психолог, логопед,  социален педагог, рехабилитатор. Той функционира като държавно делегирана дейност. Казва, че са необходими занимални за деца със специални образователни потребности във всеки квартал, но за момента това е непосилно. Макар да има интелектуално съхранени деца, с които трябва да се работи индивидуално. Проблемите стават все повече, но не се решават и пукнатините се увеличават.

Каква е рецептата за оцеляване на Олга – да живееш с любов към себе си, да намираш време за нещата, които обичаш, защото битовизмите могат да те убият, да си добронамерен, да не ти пука, да си знаеш задълженията, не само правата. Когато осъзнаеш, че си за кратко на този свят, можеш да промениш живота си. И да не се предаваш!

На 17 май, за пети пореден път, ще има протест на хората с увреждания. Защо трябва да ги подкрепим, може да прочетете тук. 
За „кухите лейки“ и призивът на една майка на дете със специални образователни потребности сме писали в тази статия.
Защо и родителите на тези деца са специални можете да разберете от тази история.

Продължаваме със смешните семейни истории. Всеки женен мъж ще ви потвърди, че само чувството за хумор може да спаси брака, нищо друго. Ето още няколко откровения от социалните мрежи. А великолепните снимки са на Danielle Guenther.

Когато жена ми заспи на обществено място, аз започвам да я разтърсвам и да крещя:
- Не умирай, не ме оставяй!
Хората наоколо винаги ръкопляскат, когато се събуди.

Излизаме с жена ми сами на разходка.
Чуваме детски плач. Оглеждаме се. Не е нашето.
И си казваме един на друг:
- Дай 5!

Когато дойдох в съзнание след катастрофата, целия в гипс, жена ми беше до мен и ме успокояваше, че да раждаш е по-болезнено.

Жена ми току-що за пръв път ми отвори вратата на автомобила. Щеше да е много мило, ако не се движехме със 110 км в час.

- Престани да харчиш пари за всякакви глупости!
- А може би кучето харесва новото си яке, за това помисли ли?

Обичам да се връщам по-рано от работа и да изненадвам жена си. Винаги ме посреща с едни и същи думи:
- Да не те уволниха?

Преди да се оженя изобщо не подозирах, че поставям бутилката с мляко на неподходящо място.

Жена ми ме попита какво искам за вечеря, а после ми обясни защо не съм прав.

Ние, с жена ми, сме заедно толкова отдавна, че вече завършва изреченията вместо мен…а също и започва някои от тях…понякога добавя някоя и друга дума по средата…

- Понякога си мисля, че всички мъже имате един и същ мозък.
- Не мога да ти отговоря, защото днес не е моят ред да го ползвам.

Жена ми твърди, че не се занимавам достатъчно с детето. После ми показа някакъв малък келеш…

Семейният живот така калява, че преставаш да се тревожиш за задгробния.

Седим с жена ми в заведение. Пием бира. Ако я питаш какво правим, ще ти каже, че тя дегустира, а аз се наливам.

- Вчера с жена ми едва не се разведохме.

- Защо едва?

- Защото толкова дълго се приготвя да ме напусне, че забрави за къде беше тръгнала.

Препоръчваме ви да се посмеете и с "Всеки е по своему луд".

Къде да заведете детето вече не е въпрос, който трябва да ви тревожи, проблемът ви по-скоро е кое от всички предложения на София играе да изберете!

За цялото семейство/за родители:

Небесните пасбища - за деца и за родители - с. Осиковица, Правец

29,30.04.2017 - 49 и 50 МЕЖДУНАРОДНИ ИЗЛОЖБИ НА КОТКИ

29.04.2017 - Пролетна Забава - Южен парк

30.04.2017 - Празник на хляба - гара Бов

30.04.2017 - Кучетата превземат София Ринг Мол!

0-3 години:

28.04.2017 - Подгтовка за новороденото - Park Center Sofia

29.04.2017 - Първа помощ на бебета и деца - Училище по първа помощ

30.04.2017 - Ден за най-малките в Музейко - Разговор и практика със сенсей Кирил Хинков, треньор развиваща гимнастика

02.05.2017 - Раждане (първа част): нормално раждане и цезарово сечение - Mall of Sofia

03.05.2017 - Бебеносеща среща и как да влезем във форма със @Strollerfitmama

СЦЕНА

30.04.2017 - Жълто - Театър Възраждане

30.04.2017 - Кокошка с брошка - Театър Възраждане

30.04.2017 - Дядо вади ряпа - Сердика център - безплатно

3-7 години:

НА ЗАКРИТО/ НА ОТКРИТО

29.04.2017 - Сладкарско ателие за деца от 2 до 6г. - Под дъгата

29.04.2017 - Детско Оригами ателие - магически пръстени, драконски нокти - Chaya Tea Room

29.04.2017 - Страшни ли са страховете ни? - детска арт работилница - Арт кутия

30.04.2017 - Работилница "Грим и перуки" - Театър София

30.04.2017 - Кой е по-по-най в Мега Мол

02,03.05.2017 - Кулинарно парти за деца в "Тренолино"

ТЕАТЪР

29.04.2017 - Сапунен свят - ОКИ Дом на културата Красно село

29.04.2017 - Котаракът в чизми - Столичен куклен театър - салон Гурко

30.04.2017 - Аладин -  Bulgaria Mall - безплатно

МУЗИКА

29.04.2017 - Червената шапчица - Софийска опера и балет - камерна зала

30.04.2017 - В музикалното магазинче на чичо Анди - Държ. музикален и балетен център - Камерна сцена

04,05.05.2017 - Лили и вълшебното бисерче - Софийска опера и балет - голяма зала

КИНО

01-07.05.2017 - Златен кукер - международен фестивал на анимационния филм

Детската програма на кината

7-12 години:

НА ЗАКРИТО/ НА ОТКРИТО

29.04.2017 - Направи си растителен терариум - +това

29.04.2017 - Безплатен урок по ментална аритметика

20.06.2017 - Летен лагер за шампиони - Долна Баня - Лагерът е подходящ както за начинаещи, така и за напреднали в различните спортове. Децата ще бъдат разделени на групи и ще тренират според възможностите си.

29,30.04.2017 - Музейко-занимания в събота и неделя

30.04.2017 -Безплатна Неделна работилничка! - Моливи Арт Студио

30.04.2017 - Спортно-логически триатлон със скаут Димо - Decathlon - Витоша

30.04.2017 - Екскурзия с дискусия по екопътеката на Вазов

ТЕАТЪР 

29.04.2017 - Продаденият смях - Столичен куклен театър - салон Гурко

30.04.2017 - Карлсон, който живее на покрива - Младежки театър "Николай Бинев"

30.04.2017 - Мери Попинз - театър София

МУЗИКА

28.04.2017 -Рейнско злато - Софийска опера и балет - камерна зала

30.04.2017 - Детски джаз в Международния ден на джаза - НМУ "Л. Пипков"

05.05.2017 - Прослушване за Детски филхармоничен хор

КИНО

01-07.05.2017 - Златен кукер - международен фестивал на анимационния филм

Детската програма на кината.

Предстоящи събития:

9,10,11.05.2017 - Кофичка с лопатка - новото представления за бебета в Столичен куклен театър

12.05.2017 - Трите прасенца - детски мюзикъл - Софийска опера и балет - камерна зала

08.05.2017 -МАТРËШКА: РУСКА ПРИКАЗКА - STUDIO 5

Снимки: София играе
Актуалната програма можете да следите и тук

Автор: Ина Зарева

Подготвяш бъдещото си дете за гений през целия си съзнателен живот. Четеш, учиш и чакаш да поумнееш. После избираш умен баща. После забременяваш. После започваш да ядеш само храни, които развиват интелекта и талантите. Абонираш се за целия театрален сезон. Слушаш класика и ходиш на изложби. Колкото повече четеш и учиш, толкова повече започваш да забравяш и бавно, но сигурно да затъпяваш. Мозъкът ти изтича – чудесно, значи отива точно там, където трябва – в нероденото ти дете. Нека го вземе целия, ти ще се оправиш все някак. Слагаш римайндери дори на саксиите.

По време на раждането връчваш на акушерката "Сонетите на Шекспир", за да ги чете на глас. В коридора, третият ти братовчед - музикант във Филхармонията, вече трети час ражда Паганини на цигулката си. Та това са първите звуци, които детето ти ще чуе!

И то най-после е в ръцете ти. Пропадаш в бездънните му очи и въздъхваш облекчено. Ето я характерната мътност на погледа, рошавата коса и голямата глава – задължителните признаци на всяка гениалност. Всичко си е струвало! Имаш си стопроцентово генийче!

И се започва.

На 2 рецитира стихове.

На 3 чете.

На 4 пише литературна критика.

На 5 учи четири езика.

На 6 с отегчение тръгва на училище.

Участва във всевъзможни състезания и олимпиади и, разбира се, печели всички отличия. Свикваш с възторга и хвалбите на учителите, но все по-често се замисляш заслужаваш ли го това дете, достоен родител ли си, на ниво ли си му изобщо или трябва спешно да запишеш 7 успоредни магистратури. Живееш в непрекъснат страх да не би светът на даровитото ти чедо да е посредствен и примитивен. Правиш строго разчетена програма, изпълнена с научни, културни и обществени събития, които да разсеят досадата на дните му. Четеш тайно енциклопедии нощем и сутрин го изненадваш с нови термини. То те поглежда снизходително – „и такава те обичам“ - изяжда си сандвича с кълнове, орехи, сьомга, авокадо, и още по-умно отива в скучното училище.

Докато един прекрасен пролетен ден в живота ти не нахлува жената с качулка и сметало на рамото – Математиката.

За първата задача решаваш, че е прекалено елементарна за гений и той не я решава от обида.
За втората -  че е от претоварване
Третата отдаваш на случайността.
Но на 17-ия опит за обяснение защо 9 е по-голямо от 7, вече визуализираш на фалцет:

- Защото, ако аз и ти имаме по 7 бонбона, но баща ти даде още два на мен, моите ще станат 9 и аз ще имам повече от теб.

- Глупости! Тате дава всичките бонбони само на мен!

Следват примери с: таблети (Е, как ще имам 7 таблета и ще се занимавам с някакви си домашни, вместо да си играя?), сладоледи (Кой нормален човек държи 7 сладоледа и чака да станат 9 без да ги изяде, бе мамо?), гълъби (Хахахаха, искам да те видя с 9 гълъба в една ръка!). Накрая фалцетът отчаяно пищи:

– Защото така! Затова! 9 е по-голямо от 7! Разбра ли! Защото така!

И се започва...

Наливат се басейни. Изливат се басейни. Тръгват влакове. Спират влакове. Пътуват автомобили. Връщат се автомобили. Купуват се ябълки. Изяждат се ябълки. Взимат се пари. Дават се пари.

Геният спи стогодишен сън, хърка и все така нищичко не разбира.

С всяка следваща задача се преобразяваш във все по-свиреп белоглав орел – гласът е писък, очите са изцъклени, устата е клюн от повтаряне на едни и същи формули, а ноктите хищно грабват всеки сборник по математика, изпречил се на пътя ти от „Славейков“ до Солун – какво пък, може геният да е на някой древногръцки математик и да не разбира грам български.

Геният се оказва същински незнаен войн, само дето не е никакъв войн, а мръсен дезертьор. Как ли не го примамваш, какво ли не обещаваш – т`ва телефони, компютри, дрехи, бижута, цветове на косата, достойни за бразилски карнавал – нищо!

Плачеш тихо всяка нощ, изпълнена с подозрения, че някой е разменил детето ти. Ами да - няма ги вече онези мътни, умни очи. Вместо тях блуждае празен и прозрачен поглед, който баааавно се спуска към страницата, увива се като питон около задачата и садистично я удушава в невежеството си.

Вече толкова добре владееш продължителното крещене, че молиш онзи трети братовчед - цигуларят, да те уреди на прослушване във Филхармонията и да докажеш на чедото си, че нищо не е невъзможно на този свят.

- Дреме ми дали ще пееш или не. Аз пак имам двойка. – е отговорът на житейските ти напъни.

Гледаш се дълго в огледалото – ти си зрял и уравновесен човек. Можеш да не крещиш и да не изпадаш в истерии. Можеш да бъдеш съвършено спокоен. Броиш бавно и равномерно до десет. Започваш отново да четеш задачата с глас на тибетски монах, жестикулирайки на всеки детайл:

- В едно стадо има 28 носорога. Нали запомни - 28, колкото двойчици имаш вече, миличкото ми.

- Някои от тях имат 1 рог. – със забит в челото показалец визуализираш обекта.

- А други-два рога.  - и двата показалеца са забити в челото.

- Броят на всички рогове е 41 – колкото температура вдигна мама на последното домашно, нали слънчице!

- Пита се, колко са носорозите с 1 рог – отново пръст в челото и закачливо клатеща се глава на наркотизиран белоглав орел.

Погледът насреща трепва. Минава сянка. Още една! Да, това е мисъл! Духът на гения отново е тук. Не бил никакъв грък, ами е африкански вожд, щом само носорог успя да го събуди. Те африканците са добри по математика, как иначе ще имат толкова геометрия по телата си.  Духът раздвижва клепачите, осенява лицето, размърдва устните. От тях излиза ясен, силен и категоричен глас:

- Как може такива глупости, бе мамо!

Урааа! Ето го твоето дете! Разбрало е условието! И не само, че го е разбрало, но дори го намира за обидно лесно! Върна се генийчето, наспа се и се върна с бодри сили!

Очите се пълнят с дъжда на надеждата и упованието, целият си един слух и очакваш заветния отговор:

- Рогът на носорозите не излиза от челото, а от носа им. Защо ми сочиш погрешно и ми объркваш задачата. Как да я реша сега?!

Духът на гения се изпарява с гърлен смях, саркастично маха за сбогом и те оставя с невежеството на цялото африканско племе.

Сигурно е заради онези две чаши вино, които изпи през петия месец. Или заради заглавията на жълтите вестници, които веднъж видя на спирката. Или защото така и не успя да прочетеш „Въвеждане в аритметиката“ на Никомах Геразски. Каквато и да е причината, колкото и да се самообвиняваш, вече нищо не може да се направи. Нищо! Поне докато злокобните силуети на изпитите не се зададат в далечината.

Ако Математиката е жената с качулка и сметало на рамото, то Матурата е нейната зла и отмъстителна сестра.

Учителката, която препоръчаха, беше известна като Нинджата на Математиката – нямаше дете, което да не бе успяла да превърне в правнук на Айнщайн. Какви методи прилагаше, учениците мълчаха, но след три урока при нея, те пишеха дори и в чатовете си само с числа и без никакви букви.

След  година и седем месеца уроци, генийчето победоносно каза:

- Видя ли, доказано е – имам вроден дефицит на математическо мислене!

Учителката отрони само, че много съжалява, че за първи път й се случва подобно нещо, и ако това „нещо“ успее изобщо някога да завърши каквато и да било гимназия, да подпише писмена декларация, че никога, и по никакъв повод, няма да работи с цифри и изчисления за благото на целия свят. А тя отива на дълга почивка и повече никога няма да преподава.

Геният все пак беше пошетал из литературата, която спаси цялото положение с кандидатстването и класирането в заветната паралелка, в която да се чувства у дома си, а не да гони носорози по улиците и да им брои рогата.

След няколко месеца спокоен и уравновесен като в реклама на течен шоколад живот, телефонът отново включва филма на ужасите:

- Мамо, обаждам ти се да ти кажа, че реших задачите от домашното на брат си! Представяш ли си?!? Да, да, знам, че той е в първи клас. Но и той нищичко не разбира и му обяснявам вече два часа. Чувствам се точно като теб, мамо! Но това е толкова хубаво, а ти защо плачеш?! 

Как да помогнете на гения да издържи матурите можете да прочетете тук, а всичко, което трябва да знаете за тези изпити, ще намерите в тази статия

Миглена и Пламен Петкови са приемно семейство към SOS Детски селища. От осем години те споделят съдбите на деца, които имат нужда от приемна грижа. С някои остават свързани завинаги, на други помагат да намерят отново пътя към биологичните си семейства. За това време са се убедили в едно – да си приемен родител е мисия.

Как работи на практика приемното родителство? Каква е разликата да си родител на собствено или осиновено дете и да си приемен родител? Има ли различия в отношенията, във възпитанието, в правилата на дома?

От приемните родители се очаква да се отнасяме достатъчно толерантно и търпеливо към всяко приемно дете и най-вече към травмите, нанесени от неговото минало. В рамките на личния си живот трябва да успяваме да се грижим денем и нощем за едно или повече деца. Ние сме семейство и същевременно професионална институция в помощ на децата. Разликата между това да си приемен родител и биологичен родител е огромна. Както вече споменах, приемните деца са съвсем наясно, че ние не сме техните „истински майка и баща“ и никога няма да бъдем. Те познават родителите си и много често имат силна връзка с тях, докато с нас нямат такава (първоначално). Тази връзка се гради дълго време. Изисква се много труд и себеотдаване от страна на приемния родител. Връзката не винаги е трайна, а понякога дори не се осъществява. Докато при биологичното дете нещата стоят по друг начин. Там връзката с родителите съществува още преди то да се е появило на бял свят и остава завинаги. 

Възпитанието на всяко едно от децата се обуславя от състоянието, в което то се намира. Много от децата, идващи при нас, са на емоционална възраст, която не отговаря на реалната. Всичко е резултат от предишния им начин на живот - основно от социално занемаряване и неглижиране в семейството. Но вкъщи важи едно правило за абсолютно всички – това е сутрин като се събудиш да поздравиш другите с „добро утро“ и да им подариш усмивка. Държим това правило да се спазва и от приемните ни деца, и от биологичния ни син.

Споменахте, че много бързо сте разбрали, че това не е само работа – кое ви убеди, че това е така?

Започнахме работа като SOS приемно семейство през 2009 година и още през първия ден в живота ни настъпиха сериозни промени. Изведнъж тричленното ни семейство (аз, съпругът ми Пламен и синът ни Иван) се оказа седемчленно, защото трябваше да поемем грижата за други четири деца. Така Иван се сдоби с четирима братя, а ние се оказахме многодетно семейство с пет деца.

Започнаха грижите и ангажиментите, свързани с тях - училище, домашни работи, двойки, лоша дисциплина, неизвинени отсъствия, закъснения за училище и всичко, за което можете да се сетите. Всяка сутрин децата излизаха със здрави обувки, но след поредния футболен мач на игрището, каране на колело и спиране с крака вместо със спирачки, всяка вечер на рафта се подреждаха обувки – или „цъфнали“ отпред, или със зейнали дупки на подметките. Пламен буквално не смогваше с ремонта на велосипедите.

Започна и голямото организиране на празници и тържества, рождени дни, имени дни… Постоянно имахме гости. Нашите приемни момчета нямаха търпение да се похвалят на всички за новото си семейство и най-вече за това, че в дома им имаше баща - първият тогава в детското селище и то точно при тях.

След около два месеца дойдоха още две братчета - на година и половина и на три години. Грижите се пренасочиха основно към тях, защото едното от децата още дори не беше проходило. Имахме сериозна нужда от подкрепа от големите момчета (тогава на 9, 10, 13, 14 години и Иван вече на 7 години и първокласник). Всички смело и активно се включиха в грижите за новите си малки братя. Макар и доста трудно с толкова много деца - три двойки братя и Иван (общо седем момчета) имахме сплотено и щастливо семейство. Не беше леко да се справяме с всички ангажименти, но батковците помагаха. Неописуемите мигове на радост и щастие ни даваха стимул да преодоляваме заедно трудностите и проблемите.  

С какво трябваше да се справяте през годините?

Първото нещо, за което си дадохме сметка, когато започнахме да функционираме като приемно семейство, беше това, че оттук нататък животът ни щеше да бъде непредсказуем и бурен, изпълнен с насрещни удари и безброй изпитания. Осъзнахме, че ще ни трябват много сили и енергия, за да се справяме с предизвикателствата. През всичките тези години трябваше да свикваме, че конфликтите и кризите ще са част от живота ни, че децата ще ни поставят условия и изисквания, а ние трябва да сме готови да ги приемаме. И за да имаме добри резултати, ние самите трябваше да се променяме и развиваме заедно с децата. Вече много добре си даваме сметка, че приемните деца имат нужда от закрила и обич, но самите те не винаги са в състояние да отвърнат на чувствата ни. 

Всички деца, които са настанени в SOS приемно семейство имат необикновена съдба, но кой от случаите до момента няма да забравите? Имало е дете, което е било само на осем дни, когато е дошло при вас.

От всичките 20 случая, с които сме били ангажирани, няма и един, който бихме могли да забравим. Самата причина, поводът, състоянието на детето, което идва при нас, го правят незабравим. Всяко дете има своята история, носи своята болка и страда от своята душевна рана, причинена от физическо или психическо насилие или от самото изоставяне.  

Случаят с детето, за което поехме грижата още в осмия ден от живота му, е изключително интересен и специален за нас. Това малко бебе ни накара да се върнем назад във времето, когато бяхме съвсем млади и неопитни родители. Преживяхме отново прекрасни моменти, свързани с грижата за детето веднага след раждането му. След шестмесечна пълноценна работа и грижи от наша страна, подкрепа от страна на SOS Детски селища като организация - намесата на специалистите от SOS Центъра за обществена подкрепа в Перник, които тогава работиха с биологичната майка и я подкрепяха, всички ЗАЕДНО с много труд успяхме да сътворим една история с хубав край  - детето беше реинтегрирано в биологичното си семейство. 

Какви са взаимоотношенията на биологичното ви дете с децата, за които се грижите като приемни родители – като към приятели, като към братя или сестри?

Идването на едно приемно дете в семейството не може да се сравнява с раждането на собствено дете. Всяко новодошло дете носи своите особености. То се нуждае от много търпение и помощ, за да се справи с положението, в което се намира, защото детето е наясно, че ние не сме биологичните му родители. Когато получаваме предложения за прием на деца, ние предпочитаме те да са по-малки от нашия биологичен син. През годините сме стигнали до извода, че това е най-добрият вариант както за нашето дете, така и за самото приемно дете, а не на последно място и за нас. По този начин нашият син се чувства в позицията на по-голям брат и с желание помага на по-малките, учи ги на много неща, закриля ги. Това му помогна да израсте по-бързо, да стане по-самостоятелен, да си дава сметка, че това е нашата работа, нашият избор, който той ни е показал, че уважава. Иван запази страхотни взаимоотношения и контакти с големите деца, които отдавна не са в семейството. Той често разказва за преживяванията си с тях и споделя, че му липсват.
Тук трябва да отбележа, че специалистите, работещи с нас, ни консултират как да учим детето си да се справя с предизвикателството „да дели родителите си“ с другите деца, съветват ни как да му даваме обич и сигурност, без да го обременяваме с проблемите, свързани с приемните деца. Насърчават ни да разговаряме с него винаги, когато има нужда. Мога да кажа, че всичко, на което Иван е бил свидетел през годините и най-вече болката на тези деца, са го накарали да бъде състрадателен, толерантен и разбран.

Имате ли свои правила на приемните родители, които сте си създали с годините и ви помагат в работата?

Основното правило в нашата работа е самите ние да правим и спазваме това, което изискваме от децата. За нас е важно да не нарушаваме установените вкъщи правила. Дори и децата да ги нарушават - за тях е допустимо, за нас - не. Стараем се да служим за модел и да даваме личен пример. Винаги спазваме това, което сме казали. Дисциплината у дома е желязна. Не си позволяваме да злословим, да коментираме и обсъждаме трети лица в присъствието на децата. Опитваме се чрез взаимоотношенията помежду ни да им показваме как трябва да се отнасят към другите. Когато дойде ново дете, правим всичко възможно то да се чувства добре, да се чувства специално.   
Помагаме на децата да изградят и поддържат положителен образ на биологичните си родители и своите близки. Ако един биологичен родител потърси помощ и подкрепа от нас, ние му я оказваме, доколкото можем. И може би най-важното правило е да не причиняваме на никое дете това, което не искаме да бъде причинено на нашето собствено дете.

Развива ли се приемната грижа с времето и опита – обучавани ли сте, сега организират ли ви курсове?

Да, определено има развитие – организират се все повече надграждащи обучения за приемните родители. Обръща се изключително внимание на супервизиите - както на индивидуалните, така и на груповите. Сдружение SOS Детски селища България направи промени и във вътрешните ни групови супервизии, в които вече са включени и приемните семейства от общността. Това ни дава възможност да разглеждаме и обсъждаме голям брой случаи, което допълнително обогатява познанията и уменията ни.
Друг важен момент, свързан с развитието на приемната грижа, е подборът на кандидатите за приемни семейства. Обръща се сериозно внимание на образоваността и грамотността на кандидатите. Също от значение са личните взаимоотношения в самото семейство. Разглеждат се взаимоотношенията - съпруг и съпруга, родители и биологични деца. 
Комисиите по приемна грижа сериозно наблягат на мотивацията на кандидатите за приемни родители и особено на това дали осъзнават и си дават сметка за спецификата и отговорностите на тази работа. 
Сдружение SOS Детски селища България периодично ни провежда курсове и обучения. Всеки път с различни обучители и на различни теми, свързани с работата ни. Разбира се, времето и мястото са съобразени с ангажиментите и грижите за децата в семействата. Всеки един SOS приемен родител има право на достатъчно индивидуални супервизии според нуждата от подкрепа, която има. Освен това, всеки SOS приемен родител сам избира своя супервизор, което води до по-добри резултати и постижения. Благодарение на личния ми супервизор многократно съм имала възможност да участвам в обучения, да присъствам на семинари и срещи - както с български, така и с чуждестранни специалисти в сферата на работата с деца в риск.

Как се обръщат към вас децата?

Всички деца, които идват при нас, са наясно, че ние не сме истинските им родители, ние сме техни приемни родители. Даваме им възможност сами да избират как да ни наричат – наричат ни както искат, както ни чувстват, както им идва отвътре. За по-малките сме били „мама и тате“, за по-големите „леля Меги и чичо Пламен“, а съвсем в началото (преди около 9 години)  бяхме „кака Меги и бате Пламен“. И за тях останахме такива. 

Какви контакти поддържате с тези, които вече са ви напуснали?

Контакти поддържаме точно с тези деца, за които си останахме „кака и батко“ – тези, които не бяха осиновени, или реинтегрирани в семействата си. Опитът ни показва, че ако има осиновяване или реинтеграция, няма как връзката с нас да продължи. Дори и в началото да сме имали контакт с детето, то по-късно този контакт бива прекъснат от отсрещната страна, което е разбираемо. Детето поема по своя път и заживява друг живот, ние оставаме в миналото му и в спомените му. 

Какви възможности имат децата, които живеят в SOS приемно семейство – могат ли да посещават спортна секция или клуб по изкуства, да се занимават с други неща извън училище?

Всички деца, настанени в SOS приемни семейства, имат изключителни възможности за развитие и реализация. Децата имат право сами да избират своето хоби, да правят това, което им харесва – да спортуват, да се занимават с художествени занимания, да учат занаяти или чужди езици, да ходят на допълнителни уроци. Децата от нашите приемни семейства често имат шанса да се срещат с различни известни личности в България - певци, спортисти, актьори,
шеф-готвачи. Този тип срещи им се отразяват доста стимулиращо и вдъхновяващо.        

Ако не бяхте приемни родители, с какво бихте се занимавали?

Меги: Може би бих работила в сферата на търговията с различни детски стоки и продукти.
Пламен: Аз и в момента освен като подкрепящ SOS приемен родител, работя като мебелист в една фирма в София. Нали бащата трябва да работи, да дава личен пример на децата?

Едно от притесненията на хората, които биха станали приемни родители е, че ще се привържат много към децата, а после ще се разделят. Какво ще им кажете?

Нормално е едно приемно семейство да има подобни притеснения в началото на кариерата си. Ние също сме минали през това, но няма начин - хора сме, а в тази работа не може да не влагаш чувства. Това важи за всяка професия. Благодарение на помощта на психолозите, с които работим, и многото раздели с деца, през които сме минали, сме осъзнали, че нашето участие в живота на всяко приемно дете е временно. Даваме си сметка, че важен е не периодът, в който ще сме заедно, а какво ще дадем на въпросното дете, на какво ще го научим и каква следа ще оставим в душата му. За нас е важно да му създадем хубави преживявания, които ще останат в съзнанието му като прекрасен период от детството му. Осъзнали сме смисъла на думите, че ако обичаш някого, трябва да му дадеш правото да е свободен и да го пуснеш да поеме по своя път.  

Как да станете част от семейството на SOS детски селища можете да прочетете тук.

Тамара е истински кулинарен пътешественик и любим наш блогър. Представяме ви една от забавните й истории в Рим, която завършва с рецепта за пица с рикота, пипер и манатарки.

Преди години, попадайки в Италия, се прехласнах по едно кулинарно предаване на известната италианска водеща Антонела Клеричи. Следях кулинарните дуели и рецепти всекидневно, запознавах се „инкогнито” с известните шеф-готвачи, които се появяваха на екрана, и не само научих много неща за готварството, различните техники, и италианската кухня, но и почувствах екипа на предаването почти като мое второ семейство – нали си бях сама в Италия… Те наистина бяха станали част от живота ми!

Един от майстор-готвачите беше Габриеле Бончи. Той си имаше определен ден в седмицата, когато се появяваше, и месеше ли месеше – пици, хлябове, хлебчета, фокачи, калцони и какво ли още не… Бончи беше закръглен, но стегнат млад мъж, със сравнително светла за италианец къса коса, и около четиридневна брада. Едрите му ръце пипаха леко и нежно втасалото тесто, а то с лекота придобиваше всички желани от него форми. Когато започнеше да говори, гласът му беше толкова плътен и гърлен, че на мен почти ми потичаха лигите. Та това беше Бончи - способен да те накара да изядеш всичко, само като ти проговори. 

От фирмата, за която работехме, се обадиха на приятеля ми Джузепе с молба да прекъсне ваканцията си, за да поеме тур в Рим – по спешност. Той помисли около пет минути, обади се на отговорничката в офиса и й каза, че приема, но само ако и Тамара, моя милост, дойде с него. Така се сдобихме със стая в хотел в периферията на Рим. Джузепе работеше, а аз му помагах, но основно бях във ваканция. Имах време да обикалям Рим и да правя каквито си искам екскурзии.

Този път нямаше как да пропусна да посетя пицарията – „Пицариум” на Бончи.

Още през първия ни свободен ден замъкнах Джузепе натам. С карта на Рим в ръка, намерихме спирката на метрото, на която трябваше на слезем, и точно по обяд, се запътихме към посочената в адреса улица „дела Мелориа”.

Честно казано, бях учудена от големината на пицарийката. Или по-точно от липсата на такава. Това си беше едно заведение за пици на парче, без места за сядане, само с няколко високи масички, за похапване на крак.

Зад тезгяха обслужваха две симпатични млади дами, които пипаха бързо и чисто. След като изчакахме точно четиринайсет поръчки преди нас, дойде и нашият ред – пица с рикота, пипер и манатарки; пикантна пица с малки, червени доматчета; пълнена – с цикория; пица с картофи и кашкавал…

Така започна нашето пиршество с пицата на Бончи… Хиляди пъти го бях гледала по телевизията как замесва и разточва с пръсти пици и фокачи. Бях го слушала да разказва за тестото от различни брашна, за маята, за кваса, за намазването на плота и тавата, за сгъването на тестото, почивката му, и отново за премесването му… В главата ми като че ли избухна бомба от спомени, картини, а вкусовете – рикота, манатарки, пресен, леко запържен пипер, леко люто, хрупкаво, нежно тесто… Перфектно! Пицата на Бончи беше най-перфектната и най-вкусната, която аз и Джузепе бяхме опитвали!

Пица с рикота, пипер и манатарки

1 кг брашно от твърда пшеница
800 мл минерална вода
7 г бирена мая (сушена)
15-17 г морска сол
20 мл зехтин за тестото и още за намазване на плота и тавите
400-500 г пресни манатарки (леко запържени)
5-6 големи чушки в различни цветове (леко запържени)
500-600 г прясна, по възможност домашна рикота
лют пипер на вкус

Съветите на Бончи за тестото:

Вече замесеното тесто се оставя да си почине поне 15 минути, преди да се продължи обработката му. Разточва се само с пръсти, с леки движения, без да се наранява, винаги върху намаслена повърхност (плот). След това се прегъва около 3 пъти, в себе си, и отново се оставя да си почине. Тази процедура се повтаря 3 пъти в следващия 1 час. Тестото се прехвърля в намаслена купа, покрива се с прозрачно фолио и се оставя за минимум 24 часа в долната част на хладилника.

Първите 15-20 минути пицата се пече в най-долната част на фурната, а след това по средата (върху скарата).

След като хапнахме, Джузепе отиде до касата и се обърна към момичето: „Дойдох от Австралия, за да видя Бончи. Той тук ли е?” - Трябваше да видите разочарованието в погледа на момичето: „За жалост не е тук – той няма определени часове, в които идва… Обикновено минава сутрин, за да замеси тестото…”

Няма как, ще трябва да отидем и до пекарната му!

Преоткривах Рим и достигах до места, които никога няма да забравя! Приказен град!

Кулинарният блог на Тамара може да разгледате ето тук.