Автор: Кристина Йовчева

Брашното се поръсва леко по масата и върху него се затъркулва тестото. Меко, ароматно тесто, мирише на мая, на мляко, на брашно, на нещо, което после ще се топи в устата, защото е приготвено с любов.

Меката топка се премята между ръцете, обира прашинките брашно и става още по-гладка и пухкава, сякаш диша в ръцете. Наблюдавам с усмивка и в захлас танца на тестото, поглеждам през прозореца навън, където майски студен дъжд се сипе по листата на смокинята, и по листата, и по плодовете ѝ, които толкова обичам, а някъде под нея е бялата роза и всички онези червени красиви рози, опасали оградата на къщата.

И тогава усмивката ми угасва, защото осъзнавам, че съм сменила гледната точка. Буквално и преносно. Ароматното тесто, ръцете и спокойствието, което носи умелото месене, не са на баба ми, а аз не седя срещу нея, наблюдавайки я с детско любопитство и прозорецът не е зад гърба ми.

Вече аз съм на мястото на баба. И тестото е в моите ръце, защото съм го научила от баба, меся го на масата на баба, ще го завия с бабиния месал и като нея ще го повдигам от крайчето, за да го погледна втасало ли е, накрая ще го поднеса приготвено в някоя от нейните чинии.

И гледам през същия прозорец, през който тя гледаше, когато бях малка и седях срещу нея, гледаше мен, но и вероятно и над мен, навън, и е виждала пак смокинята, и розите, и ябълката, и кайсията - дървета, които изчезнаха през годините.

Срещу мен сега обаче седят не моите внуци, а...ах колко ми е трудно! - стои дъщеря ми, но също майка ми - остаряла и уморена, баща ми - отслабнал и прегърбен, вуйчо ми - побелял и притихнал. Наредени като деца, като изгубени във времето същества, които дори не зная какво мислят, докато слушат ромона на дъжда отвън и наблюдават омагьосани ръцете ми и тестото, и брашното, и целия този танц със същото любопитство и обзети от същото спокойствие, с което вероятно навремето са гледали майка си, моята баба.

Гледната точка съм сменила, казвам. За първи път в бабината ми къща, която после стана на родителите ми, се чувствам аз стопанката. Обаче не ми харесва. Не искам аз да съм стопанката, която тупа чергите и китениците, милва розите, прави сладко от смокините, готви за цялата фамилия, реди дома и създава уюта. Това го правя у дома, за моите деца.

Тук в бабината къща искам все още да съм с гръб към прозореца, а с лице към баба или към майка ми, а баща ми, вуйчо ми и дядо ми да се смеят на двора и да майсторят нещо, да се гълчат и да сме заедно всички, а всичко тепърва да предстои.

Може да харесате също:

Да имаш баба е да имаш армия

За билките и още нещо