Автор: Мая Цанева

Дойде май - я слънце, я дъжд, я гръмотевици, но най-вече майчини сълзи. Аз съм още новобранец като родител – има-няма 5 години и тази година за първи път усетих с пълна сила мощта, вълненията, свързани с майските празници на децата. По принцип, а и на практика, социалният ми живот е силно ограничен до контакти на детската площадка, посещения на детско кино или театър, или на служебна вечерна лекция, семинар или коктейл. Но този месец не мога да се спра: първо бяхме на пролетно тържество в градината, след това на танцов спектакъл, а в събота сме на мач. Предстои ни и състезание по плуване. Вероятно вашият календар е пълен със същите или подобни мероприятия, така че ще говоря по същество, да не закъснеете за пиесата в училище от 17 часа.

И така, сълзите… Не знам дали Емо Чолаков си прави прогнозата според родителските вълнения през май, но ако около 8-9-и май е преваляло за кратко между 17 и 18 часа, да знаете, че и аз имам малка вина. Тази година, след три вълни на скарлатина и варицела, децата най-накрая показаха какви артисти са. В тесния и задушен салон на градината всички места бяха плътно заети, имаше и правостоящи, а отпред армия от татковци и дядовци снимаха сякаш са папараци на филмовия фестивал в Кан. Съсканията и препирните в стил „Седни, не виждам нищо!“, „Госпожо, стига сте мърдали, не виждам внучето!“, „ Баби, оправи си папийонката“ приключиха, когато малките излязоха на сцената. И като закапаха едни сълзи от умиление… Баби, майки, някой чувствителен татко, все някой кротко ту се смееше през сълзи, ту подсмърчаше и махаше развълнувано на малката си звезда. Аз пуснах една малка сълзичка чак накрая.

Голям рев, голямо чудо

Потопът настъпи през уикенда, когато цялата градина отиде на танцов спектакъл. УАСГ се пропука по шевовете с три, може би четири поколения – от прабаби до пеленачета, въоръжени с пуканки, кафе, камери и фотоапарати. И тогава настъпи… потоп. Децата от първа до четвърта група се въртяха в танго, ча-ча, Деспасито, хип-хоп, ръченица, хора и не знам още какво. Била съм на Металика, била съм и на концерт на ТОТО и на Мадона, но не съм чувала толкова възторжени ръкопляскания и възгласи „Още“. Една жена до мен снимаше и хлипаше през цялото време, без значение дали нейното дете беше на сцената. Друга пък ставаше на крака всеки път щом дъщеря й излизаше на сцена. Аз си поревах добре, признавам си. Хем се радвах на детето, хем ми олекна от други грижи. Леко се притесних дали не съм малко извън релси, но в общия рев кой ти гледа… Бабата на едно приятелче ми каза: „Не съм ревала така от години. Тия деца ми разказаха играта!“. Децата се забавляваха с изключение на едно хлапе, което не понесе потопа от сълзи и усмивки.

Тази събота сме на футболен мач. Аз не разбирам нищо от футбол. Със сигурност ще викам за нашия отбор, особено ако уцелят правилната врата. Този път съм взела и мъжа ми с мен, да снима. И ако се окаже, че съдията е отсъдил дузпа неправилно, ще го намеря и целият Фейсбук ще разбере. А ако има груба игра… Важното е децата да получат купа, и то златна. А ние да повикаме на воля, да поревем, всекиму, каквото му е по сърце.

Не ми се мисли какво ще бъде, когато синът ми кандидатства за гимназия, отиде на бал и т.н. Засега ми стигат вълнения. Ползата от тях е очевидна – безплатна психотерапия за родителите. Дори и да си щастлив, на детското тържество можеш да си плачеш на воля… Е, после децата те питат: „Защо плачеш и се смееш едновременно?“, но все ще измислиш нещо.

Препоръчваме ви още:

Аз, моя милост и майката на Митко

Приказки от стари времена

Машина за гушкане