Автор: Валентина Вълчева

Предишният ми опит за разсъждения върху суеверията и имат ли те почва у нас (по-специално сред младите майки), се оказа причина за доста противоречиви реакции, което може само да ме радва. Както се казва, в спора се ражда истината. И понеже писателят Кингсли Еймис пък твърди, че „ако не можеш да ядосаш някого, няма смисъл да пишеш”, ще направя още един опит да вбеся някого. Предварително моля за извинение!

Не, този път няма да воювам със суеверията – всеки си има глава на раменете да преценява, доколко е разумно да вярваш, че един конец, няколко кибритени клечки или крило от неизвестен вид прилеп са в състояние да повлияят съществено върху съдбата и здравето на човек. Разсипаната сол, изхвърлянето на боклука през нощта, черните котки, среднощните крясъци на кукумявка, подаването на нещо през прага, „лошите” очи... Независимо, че вече трайно сме стъпили в ХХІ век, всякакви подобни вярвания продължават да битуват не само у нас, но и по целия иначе доста лесно обясним свят.

Някой беше написал някъде, че науката свършва там, където започва хаосът. Аз предпочитам да вярвам, че науката свършва там, където започват суеверията. Суеверията на сляпо – държа да подчертая. Защото има, грубо казано, два вида суеверия – такива, които почиват на все пак някакво реално познание и могат да намерят научна обосновка, и такива, които са си откровено невежество – простимо, ако си съвременник на Средновековна Европа, но не и ако си такъв на Европейския съюз. Не е особено трудно да се отделят едните от другите, ако се замисли човек.

Този път бих искала да се спра на първите. Онези, които почиват на нещо все пак доказано от една или друга наука. И тук асоциативно ми изплува поверието за родилката, която трябва, според традицията, една седмица да не се къпе и да лежи върху чиста слама. Не искам да прокламирам подобни идеи – не ме разбирайте погрешно! Но ако попитате който и да било акушер-гинеколог, ще ви разкаже за следродилната треска и причината действително къпането да не е препоръчително непосредствено след раждането. Такива ми ти работи.

Друго подобно суеверие, почиващо на реални исторически факти, е вярването в „лошия късмет”, свързан с петък, 13-и. Едва ли има смисъл да преразказвам историята на рицарите тамплиери и трагичния им край, официално сложен на 13 октомври 1307 г., петък. Като един самоуважаващ се скептик, съм задълбала доста в темата, но на вас ще ви го спестя. Да, знам и легендата, че Христос е умрял в петък, на 13-и, но това всъщност не го пише никъде. В картите Таро 13-а карта е Картата на Смъртта, а имената на едни от най-страховитите серийни убийци съдържат по 13 букви. Например това на Джак Изкормвача – Jack the Ripper. Достатъчно причини числото 13 да не се радва на добра слава, но едва ли е сериозно основание за вярването, че носи лош късмет.

И още едно исторически обяснено суеверие, разпространено сред запалените играчи на покер. Това за „Ръката на мъртвеца”. Историята всъщност е свързана със смъртта на легендарна личност – „Дивия” Бил Хикок. В момента на смъртта си той играел покер и държал пет карти – чифт черни аса и чифт черни осмици. Други казват, че имало и пета карта, която не се знае каква е била. Само мога да предположа, че в духа на мрачната история, вероятно също е била черна. Според легендата, останалите комарджии на масата настояли да се доиграе партията, защото залогът бил голям, но накрая се оказало, че никой не успял да бие „ръката на мъртвеца”.

Една значителна част от суеверията са се зародили във времена на бедствия и епидемии, на глад, война и чума. Времена, в които отчаянието правело хората особено податливи на внушения и суеверия, и цяла армия шарлатани се възползвали от това повече от успешно. Иначе казано, отчаяните ситуации изискват отчаяни мерки, а преди няколко века хората са разполагали с доста ограничен набор от средства за противопоставяне на гадните страни от живота. Лесно е да си представим какво се е случвало във въображението на човека в миналото, когато науката била грях, а единственото „богоугодно” познание била Библията – самата тя населена с ангели и демони от всякакъв ранг и вид. Общо взето всичко, което днес подлежи на обяснение чрез химията, физиката, медицината, биологията и другите точни науки, тогава било непонятно, страшно и съответно пораждало куп суеверия и страхове.

Медицината никаква я нямало, както знаем. И как тогава човек да си осигури здраве? Сещам се за редица „изпитани” средства. Кукери, червени конци, баене, прословутото „пускане на кръв”, светена вода, сурвакане и т.н.. Не е трудно да се досети човек, че това са си откровени бабини деветини, приказки за малки деца, но вероятно на принципа на самовнушението понякога се случват „чудеса”. Всеки от нас е чувал поне една подобна история. Всеки от нас поне веднъж тайничко си е задавал въпроса: „Дали наистина...?”, в това число и аз. Разбира се, аз съм тежък случай на недоверие към всякакви практики, които нямат логично, разумно и най-вече научно обяснение, и обикновено приключвам дилемата с нещо от рода на: „Засрами се! Съвременна жена си, при това работиш в библиотека.”

Да работиш в библиотека си е и негатив дотолкова, доколкото наличието на целия този набор от литература на всякакви теми, убива доста илюзии, които евентуалното ти невежество е подхранвало преди това. Но дори и там не си защитен от суеверията напълно.

Чували ли сте за библиотечния ангел? Не? Аз пък знам, че той съществува. Тоест иска ми се да вярвам в това – има разлика. И понякога дори ме обича. Усещам го в дните, когато всичко ми се получава като с магия. Намираш точната книга в точния момент, отваряш точната страница, измъкваш точния читателски картон, дето се вика даже без да поглеждаш. Случва се. Чист късмет – това е ясно, но все пак малко магия на никого не е излишна, дори и на библиотекарките.

Да, и аз не минавам под разтворени стълби и табели, но от чиста предпазливост. Случвало ми се е да се сдобия с една-две впечатляващи цицини след такива случаи. И под терасите не минавам, по същата причина. Иначе стълбите носят точно толкова „лош късмет”, колкото и черната котка. Тоест никак. А ако все пак искате да знаете откъде идва поверието, кратката историческа справка казва, че в миналото разтворената стълба навявала мрачни асоциации на хората със средновековното бесило. А бесилото си е лош късмет отвсякъде, две мнения няма.

Колкото до котката (да, черната имам предвид), тя, милата, се е сдобила с незавидната си слава по време на чумните епидемии, когато котките и плъховете били обичайните разпространители на заразата. И не, цветът всъщност нямал значение, но друго си е черното все пак. (Всъщност знаете ли, че според някои древни вярвания черното е цветът на безсмъртието?).

По доста основателни причини възникнало и суеверието да не се палят по три цигари от една и съща кибритена клечка. По време на Първата световна война, огънчето от кибрита било чуден ориентир за вражеските стрелци. При първата запалена цигара врагът се приготвял за стрелба, при втората се прицелвал, а при третата натискал спусъка. (Добра причина за отказването на цигарите. За съжаление, неприложима в днешни дни!).

Счупеното огледало? Спомнете си историите за индианците, които се ужасявали от фотографията, защото вярвали, че снимката запечатва душата им на хартията. Вярването, че счупеното огледало носи лош късмет, вероятно е тръгнало именно от подобно суеверие – в миналото хората действително смятали, че в огледалото остава частица от душата ти, когато се огледаш. Че то е капан за душата. Затова и съществува обичай в стаята, в която се намира мъртвец, огледалата да се покриват. За да не бъде пленена душата му и да може да отпътува спокойно на Оня свят.

Ами прословутото „да чукна на дърво”? Историята мълчи за началото му, но учените етнографи и изследователи на фолклора допускат, че това вярване се корени в древността, когато хората все още били убедени, че съществуват дървесни духове, които са приятелски настроени към тях.

Суеверието за подарения часовник, който отмерва живота ти? То идва при нас от Китай, заедно с идването на часовника и вероятно логиката е, че всъщност тиктакането ти напомня за отминаването на времето и неумолимото приближаване към момента на смъртта. Часовникът, подобно на римските роби, следващи триумфиращите пълководци, ни нашепва, тиктакайки „Memento mori” („Помни, че си смъртен!”). Неприятно, но факт. Всяка секунда скъсява с по малко пътя към собствения ни край. Но дотогава всички сме безсмъртни, естествено.

Ако трябва да съм сериозна, има време, в което наивният подход е простен, но идва и такова, в което вече нямаш друго оправдание освен глупостта. И ако на дванадесет е нормално да вярваш във „викането на духове”, то на двадесет вече би трябвало да си осъзнал наивността на подобни истории.

Препоръчваме ви още: 

Хелоуин и прекалените светии

6 фикс идеи

Илинденски страхове