Автор: Рени Маринова

Надявах се да не ме засегне толкова, че да седна да пиша тук, но ето - засегна ме. (Може би е заради вируса – по-лесно ставам гневлива, когато имам температура.)

За майките ми е думата, онези – в черните тениски. Днес пак ще излязат на протест пред парламента. Някои ще вземат и децата, заради които протестират – може би, за да ги покажат, а може би и защото няма кой друг да ги гледа… знае ли човек защо. Признавам си – случвало ми се е да сменя телевизионния канал, видя ли, че дават за тези майки в черно. И не защото изпитвам жал – познавам такива жени и ви заявявам категорично, че нито една не би сменила орисията си. Нито една. Това, което изпитвам е гняв. Примитивен един гняв, дето ме прави лоша и устата ми почва да бълва клетви, все едно съм хваната от гората. А не искам да съм лоша. После винаги се разболявам.

Аз съм убедена - майките с черните тениски ще успеят да се преборят за правата на децата си, къде ще ходят да не успеят. Да не би да имат друг избор? Истинският проблем е: Ами после? Законът ще се смени - да не би да е първият закон, дето ще се сменя. И вицепремиерът и той не е първият, дето ще си иде. И друг идиот да дойде – и той не е проблем.

Проблемът сме ние.

Публиката. Тия, дето чукаме на дърво като видим дете с увреждане. Дето прошепваме: „Да не дава Господ!” - и мислено си даваме обет да станем по-добри, белким ни подмине съдбата на оная майка ей там, дето бута инвалидната количка.

Коридорите на властта и майките

Нека ви разкажа.

Синът ми беше на около три години, когато в руски сайт видях играчки направени така, че да може малкото дете да свикне с мисълта, че не всички деца изглеждат еднакво. Иначе казано, играчките бяха нарочно „инвалидизирани”. Мечето имаше само една лапичка, заекът беше с едно по-късо ухо: спомням си, че най-сладко беше магаренцето – то бе с витилиго. Нямах пари за този сет играчки, но в китайския магазин намерих нужното – мече, заек и една камила. Останалото свърших с една ножица, игла и конец. Не беше най-приятното нещо, което съм правила. Сложих новите играчки в коша и ги разбърках с другите. Исках Момчил сам да стигне до тях. И въпросите не закъсняха: „Къде са му краката на камилчо? Защо Мечо няма ръка? Кой е изял на Зайо ухото?“

Отговарях.

Обяснявах.

И така, докато той започна да си играе с тях, както с останалите. Но разбрах, че усилията ми са дали резултат, когато на една детска площадка се появи тя – русокоса и горделива, една чаровна Алиса, облечена в модерни дънки и с адактилия* на лявата ръка. Момчил харесва руси момичета. Особено, ако са и горделиви. Той се завтече към нея и чух следния диалог:

- Боли ли те? - попита, държейки я за „малката” ръчичка.

- Не - отговори тя и не беше смутена.

- Да си играем, а?

И се заиграха. Разбира се, след малко се и сбиха. Изчаках нещата да загрубеят достатъчно и едва когато видях майката на Алиса да отива към тях, реших да се намеся. И двамата ревяха с пълно гърло. Момчил беше издран по лицето, а девойката бе с оскубана коса. Измрънках някакво извинение към Петя, майката на Алиса, но тя ме сграбчи за ръката и ми благодари дето не съм хукнала да спасявам дъщеря й.

- Разбираш ли – разказваше ми тя по-късно на по бира – на мен ми е омръзнало да чувам за дъщеря си „Горкото дете!” Все предупреждават децата си да бъдат внимателни с нея, да я пазят….

Аз не съм паразит, а дъщеря ми не е дебил

За адактилията на Алиса, Петя е знаела още като бременна. Ехографът изплюл една зловеща снимка още в шестия месец. Петя се е подготвяла, ходела дори на терапевт, но въпреки всичко не успяла да остане равнодушна при първата среща с рожбата си. Депресията й продължила около година след раждането и... "добре, че беше Пламен, златен ми е мъжът!”

Момчил и Алиса продължиха да играят и да се бият всеки път когато се видеха в крайдунавския парк, а Петя ме научи да не стискам зъби, когато чуехме случайно: „Ох, горкото дете!” Виждахме се няколко пъти и в София и тъкмо когато побоищата между децата ни започнаха да придобиват форма на флирт, Алиса замина с родителите си за Англия. Не успя да се социализира в детската градина.

Сега Али е във втори клас. Онзи ден Петя е публикувала нейна снимка във Фейсбук – малката определено е започнала да кокетничи и, ако не познавах майка й, бих се заклела, че на осем години хлапето вече знае да си слага червило!

Запитах се, ако Алис бе останала тук, в нашата мила татковина, щеше ли още да е горделивка? Щеше ли да е такава кокетка - каквато трябва да е всяко момиченце на осем години, започнало да се досеща инстинктивно за силата на още дремещия си женски чар? И най-вече: Щяхме ли ние да позволим?

С „Да не дава Господ на никого!” не го правим.

Система, зачената в грях

Господ ще продължава да дава.

Но бихме могли да поработим срещу собственото си невежство. Да променим диспозициите на закърнялото си съзнание – няма дете, което е „горкото дете”. Всяко дете е дар. И понеже знам, че най-трудно е да промениш себе си, да надскочиш предразсъдъците си – затова съм скептична. Няма да го направим. Не ни се полагат усилия. Ще продължим да чукаме на дърво и няма да научим децата си да приемат различията. Чувайки за „горкото дете” ние възпитаваме в тях съжаление, снизходителност – те са ненужни и по-често обидни за „различните” деца (които заради своите различия винаги са и с по-изострена чувствителност).

Не белегът травмира детската психика, а отношението на останалите към него.

Алиса ще си остане в Англия. Филип ще продължи да е доволен, че му дават да гони топката зад футболната врата. Майките с черните тениски ще успеят – къде ще идат да не успеят? Все едно имат избор. С правителството ще успеят, с вицето – и с него. А с невежеството? Там как ще се развият нещата?

Ето затова предпочитам да не гледам майките в черно. Чувствам се безсилна и ме хваща яд, бълвам клетви и съм лоша.

А, както ви казах, не искам да съм лоша, после винаги се разболявам…

*Адактилията е вродена липса на пръсти на ръцете.

Препоръчваме ви още:

Системата сме самите ние

Не ме гони!

За Валери и Креслите