Автор: Мария Пеева

Наричат я грозна завист или черна завист. Но лицето на завистта не е нито грозно, нито черно, нито пък прилича на зелено човече.

Много често завистта е с широко усмихнато, приятелско лице. И повечето от нас са я срещали или все някога ще я срещнат.

Преди време приятелка ми разказа как нейна близка, на която помогнала да си намери работа, след време й “благодарила”, като създала интриги между колегите, оклеветила я пред шефовете и в крайна сметка я принудила да напусне. Тя си го обясняваше с идеята за “непотърсеното добро”. Все някъде сте попадали на тази теория - как не бива да правим добри неща за никого, освен ако изрично не ги поиска от нас, защото в крайна сметка ни се отвръща със зло. Съвсем в моя стил започнах да я убеждавам как това са измислици и човек трябва винаги да помага на когото и както може, без да чака покана. А този, на когото е помогнал, на свой ред ще помогне на друг и така целият свят ще стане по-добър. Коя от нас е права, не знам. Теории за устройството на вселената има много, но всеки сам избира в коя от тях ще повярва.

Когато дойде и моят ред да се сблъскам с отговора на “непотърсеното добро”, в началото бях толкова объркана и гневна, че си казах: "Да, тя беше права и защо не я послушах". Наистина човек трябва да е малко по-обран (не обичам тази дума, но е твърде уместна) в жестовете, които прави за хората около себе си. Много често старанията, които полагаме дори за близките, се връщат с обида или огорчение. Но дали това означава, че сами сме си виновни? Защото теорията за “непотърсеното добро” подсказва точно това. Че щом сме си позволили да подадем ръка на човек, който има да учи своите уроци и да понася последствията им, Провидението ще ни отмъсти - и често точно чрез същия този човек.

Всъщност, ако задълбаем малко повече, самият факт, че сме в позиция да помогнем на някого, означава, че в конкретния момент ние го превъзхождаме. Притежаваме определени качества, умения или възможности, които му липсват. И ако това го провокира да изпитва лоши чувства, проблемът не е в нас, а в него - защото не може да понесе този факт и вместо да благодари и да продължи напред, се чувства маловажен, ощетен и обвинява нас. Това не е пръстът на съдбата, която се ядосва, че сме се намесили в пътищата й, а най-обикновена човешка завист.

Някои казват, че има бяла завист, благородна завист, такава, която кара човек да се конкурира с околните и да постига повече. Звучи логично. Въпреки това съм щастлива, че съм оперирана от нея. Което има и минуси, разбира се -  липсва ми какъвто и да е конкурентен дух и не мога да “мачкам”. Но честно казано, това не ми пречи да се развивам и да вървя напред, макар и със своята скорост. Предпочитам да се меря със себе си, отколкото с другите хора. Когато бях младо момиче, повечето ми приятелки бяха по-високи и красиви от мен, все така се случваше. Ако щете, вярвайте, но това никога не е пречило да съм популярна и харесвана. И което е по-важно, харесвана от хората, които аз искам да ме харесват. Всеки си има някакви способности и предимства, и успехите на околните по никакъв начин не ги омаловажават. Ако можехме да го проумеем, много по-рядко щяхме да отвръщаме със завист или злоба на доброто отношение на хора, които са постигнали повече от нас. Със сигурност има други аспекти от живота, в които ние сме ги надминали и това е прекрасно. Животът не е надпревара, в която всички се борим по-бързо да стигнем до финала. Финалът така или иначе е ясен и някой ден всички го достигаме, точно толкова голи и боси, колкото сме стартирали.

Пътят до този финал е много по-важен и ако през цялото време се опитваме да надминем другите или да обидим и спънем тези, които са по-бързи от нас, нищо не постигаме. Освен може би да изгубим хора, с които бихме споделили пътя си, за да е по-лек и приятен.

Надявам се човекът, за когото пиша тези думи, да ги разбере. Останалите моля да се огледат около себе си. Има ли сред приятелите ви човек, който въпреки всичките ви усилия, е недоволен от вас? Който ви обвинява за всички грехове на света? Който отвръща със злоба и дребнавост на жестовете, които правите за него? Това е завистта с приятелско лице. Не обвинявайте себе си, но и не отмъщавайте. Простете и продължете напред. И моля ви, не се отказвайте да правите това “непотърсено добро”, макар и за други хора. Все някой някога ще го оцени, ще поеме щафетата и ще я предаде нататък.

Сега ви и моля и за още нещо. Погледнете в огледалото. Какво виждате там? Доволен ли сте от себе си? Достатъчен ли сте си? Мерите ли се с другите? Обвинявате ли някого, защото е по-успял от вас? По-умен, красив, богат, с повече приятели? Мразите ли го за това? Отмъщавате ли му? Ако е така, оперирайте се от тази завист, докато имате време. Защото тя е тумор, който изяжда приятелства, съсипва кариери и в крайна сметка почерня не този, към когото е насочена, а този, който я изпитва.

Прочетете още:

Денят, в който пораснах 

Пълната и слабата 

Седя на ръбчето на безкрая

Автор: Мария Пеева

7 ноември винаги е бил празник за мен.

На този ден е роден баща ми. Когато бях съвсем малка и се празнуваше денят на Великата октомврийска революция, бях твърдо убедена, че всенародните чествания са за татко. Ами той просто ги заслужава. Бях сигурна, че на света няма по-добър човек от него. 

Все още мисля така. 

Днес бях в Пловдив, за да видя татко. Той беше забравил, че има рожден ден. Но се зарадва на тортата, на внук си и снахата с голямото коремче, на книгата, която му подарих. Не можа да прочете заглавието. Доплака ми се. Все още плача всеки път, когато видя поредното умение, което е изгубил, поредното късче от личността му, което отива в нищото.

Деменцията е ужасно заболяване. А когато порази и двамата ти родители, изведнъж увисваш в бездната. Началото ти се разпилява като прах. Хората, които са те създали, изчезват. Забравят себе си. Забравят и теб. Все едно детството ти никога не е съществувало другаде, освен в твоята собствена фантазия. Може би ако имах братя и сестри, нямаше да се чувствам по този начин. Може би с тях щяхме да си припомняме всякакви истории - забавни, тъжни, страшни… Щяхме да се смеем… “А ти помниш ли, когато татко ме заведе на лунапарк и ме изгуби? Помниш ли как ме носеше на рамене на връщане от разходка, аз се чувствах толкова важна и голяма? Помниш ли колко красива беше мама, с онова маслено зелено костюмче с големите медни копчета? Помниш ли как я чаках да тръгне за работа, за да не ме види с късата пола?” Чак сега осъзнавам какво е да си само дете. Може би трябва да кажа самотно дете.

Другото, което ми тежи, е отговорността. Цялата отговорност за това, което се случва с родителите ми, вече е моя. Никое дете не е подготвено да стане родител на майка си и баща си. Някога те решаваха вместо мен. Сега се налага аз да взимам техните решения. Да определям кое е добро за тях и кое не е. Дали могат да останат в дома си, или става твърде опасно за тях. Да се опитам ли отново да ги преместя в София. Ще се справи ли жената, която се грижи за тях? Всички тези въпроси очакват отговор, а аз ги отлагам във времето и благодаря за всеки ден, в който още не съм ги изгубила съвсем. Не съм готова за това и не знам дали някога ще бъда.

7 ноември винаги е бил празник за мен.

Днес за първи път плаках на този ден. Стегна ме гърлото, още когато прегърнах татко на тръгване и той ме попита дали ще се върна. Но тогава преглътнах и се взех в ръце.

Как да му кажа, че аз винаги се връщам, но той си отива?

Обещах да се видим след две седмици. А те с мама ни изпратиха чак до улицата и дълго махаха след колата. Потеглихме обратно към София, Теди караше и с Яна се закачаха и смееха точно като нас с Иван. Беше ми леко и радостно, че сме зарадвали баща ми. Тогава прочетох този статус, който съм пуснала във фейсбук преди 4 години и разбрах, че на празник може и да се плаче.

7 ноември ми е много мил ден, защото моят татко има рожден ден. Днес навършва 72 години, и все още е здрав като бик, засмян до ушите и с добра дума за всекиго. Много неща научих от него и сега се замислям, че никога не съм му благодарила истински за тях. Научих, че като си избирам мъж, е важно да му е голямо сърцето, а не дебел портфейлът. Че няма на света по-чисто и ценно нещо от децата. Че вярата в Бога крепи човека и с нея по-леко се живее. Че добротата и смирението не са проява на слабост, а избор на силния. Че когато работиш, не бива да се пестиш, и тогава наистина ще успееш. Че когато прощаваш, на теб ти олеква, а не на този, който търси прошката. (Научих още и че таратор без чесън е гола вода, което също не е никак маловажно. :)))

Татко с неговата вяра в доброто, който все още си купува часовници и ножове от амбулантни търговци, и то не защото им се връзва, а защото и те трябва да изкарат някой лев и който не се е отказал да вкара в пътя всеки хулиган на улицата. Да ми е жив и здрав и още дълги години да се радва на внучетата си и да оправя света :)

Само 4 години са минали оттогава… Колко е прекрасно, че никой от нас не знае какво му готви съдбата, нали? Аз така и не благодарих на татко за всичко, на което ме научи. А и той не успя да оправи света.

Но поне се опита. 

Честит твой ден, татко! Моля те, остани поне още малко. Да се порадваш на внуците и на правнучето. Трябва някой да им каже, че светът все още има нужда от оправяне.

Един живот не стига за това.

Автор: Мария Пеева

Членувам в тайна група с това име. Тайна, колко да е тайна, след като сме повече от две жени в нея?

Искам да ви кажа нещо за кошутите-стръвници.

Кошутите-стръвници не се срамуват да са кротки и благи. Затова са кошути. Да си кротка не означава да си слаба. Да си блага не означава да си глупава. Да си жена не означава да си неспособна. И да си майка не означава да си втора категория. Те го знаят. 

Кошутите-стръвници не бягат от вълците. Те бягат редом с тях. А понякога извръщат глава и ги захапват, ако вълците им навлязат твърде много в територията. Но само ако се налага. Кошутите-стръвници умеят да прощават, макар че трудно забравят. Но когато хапят, боли. Затова са стръвници.

Кошутите-стръвници могат всичко. Всичко. Могат да отглеждат едно, две, три, четири деца, колкото Бог дал. Могат да работят на едно-две-три-четири места, колкото се налага. Могат да обичат един-двама-трима-четирима мъже, колкото им е писано в онази тайната книга, дето още никой не я е чел. 

Кошутите-стръвници могат да плачат и да се се смеят едновременно. Могат да мечтаят и да постигат. Могат да постигат и без да мечтаят. А понякога им стига и само да мечтаят. Само едно не умеят - да се предават. Този ген им липсва в породата.

Тази вечер една кошута-стръвница отива на премиерата на първата си книга. Ето, вече казвам “първата”. Значи идеята за втора е покълнала в главата ми.

Преди година и половина дори не мечтаех за книга. Тогава нямах и блог с 40 000 последователи, нито сайт с 1500 статии. Бях една обикновена майка/домакиня/преводач.

И знаете ли какво? Тази вечер съм си същата обикновена майка/домакиня/преводач. С това се гордея. Не с книгата и със сайта, а че една обикновена кошута-стръвница направи всичко това и си остана обикновена. И още неща ще направи, защото й харесва и защото го може. Без да бъде нищо по-различно от същата майка/домакиня/преводач. Без да бъде велика жена, майка героиня, супер модел или дори да е родена богата.

Разказах ви всичко това, мои кошути-стръвници, за да знаете, че и вие можете всичко. Идея си нямате дори какво можете. Можете дори и това, за което още не сте си помечтали.

Вие повярвахте в мен. Знайте, че и аз вярвам във вас.

Благодаря!

Авторката на текста, който ще прочетете, пожела да остане анонимна. Клеймото за "лошите майки" е толкова ужасяващо в обществото ни, че човек не смее да си признае дори най-елементарни грешки. Мисля, че е време да променим това. Когато разбрах от какво дребно "прегрешение" се притеснява, й казах следното:

Повечето от нас сме и лоши майки, и добри майки, и изнервени майки, и усмихнати майки, и всеки ден сме всичко това, и още много неща.

И моята майка беше такава. По критериите на съвременното общество щеше да е една ужасно ограничаваща, хеликоптерна майка, която се опитва да контролира дъщеря си и да й налага измислени, остарели норми. Но дъщеря й взе, че "прокопса", въпреки майчините терзания и клетви, бунтарския пубертет и ранния брак. А нищо чудно и точно грешките на майката да я направиха такава, каквато е сега - един сравнително читав човек, на всичкото отгоре и щастлив, доколкото е възможно в този свят и в това време. 

Нека да не се боим от грешките си, майки. Ако можем, да ги поправим. Ако не, поне да си ги признаем. Това е отлично начало.

И краят ще е добър, напук на всичките ни грешки. Достатъчно е да си обичаме децата, нищо повече.

"Аз не съм лоша майка. Ти не си лоша майка"...

Напоследък твърде често повтарям тази мантра на себе си или в разговор с близки приятелки. Всички ние сме майки на здрави и умни деца, в които за наше (не)щастие виждаме себе си като в огледало - с всичките си рошави мисли, сенки под очите и палави пламъчета в зениците. Набързо вързаната коса на тила няма нищо общо с прическата на перфектната майка от рекламата за пране. Навикът да дишам от 1 до 10 няма нищо общо с йогата. Късите заповеди не са умно управление на семейство или хора.

Ако си спомням само тези моменти, да, аз съм лош родител. Но често се чувствам по-зле - като провал, защото имам прекрасно дете, което ме изненадва с неочаквани въпроси и жестове на нежност. Тези моменти са толкова скъпоценни, че проклинам прословутия си инат, който ме кара да искам нещата да се случват по моя начин. Трудно е, когато имаш срещу себе си перфекционист със също толкова силен характер.

Прочетохте ли Мамо, не прави така?

Да, знам, че има и друг начин. Някои майки приемат родителството като игра и изглеждат наистина над нещата. Има и такива. Познавам няколко и искрено им се възхищавам. 

Истината е някъде по средата. Повечето не сме като тях, но не сме лоши майки. Ние сме хора, изгубени по пътя на идеалното родителство.

Викаме на децата си, след това ги прегръщаме. Искаме да имат всичко, а самите ние се лишаваме от най-важното - собственото си спасение като индивиди. Крием шоколада, а след това го изяждаме тайно. Искаме да не гледат твърде много телевизия или компютърни екрани, но зяпаме ФБ повече от децата.

Ще ми се да кажа, че съм щастлив родител. Всъщност съм благословена с дете, което човърка душата ми в опит да извади най-доброто от мен. Дано успее. Вероятно момчето ми е право. Вчера ми каза: "Ти не знаеш нищо, мамо" (да, Джон Сноу, и ти не знаеш нищо). Синът ми е прав - не знам, но и той не знае. Затова ще вървим заедно, докато научим всичко. Да продължим по пътя, „лоши майки“, а то светът е голям и спасението дебне отвсякъде.

Прочетете още: 

Какъв тип майка сте

Женските тайни, които научаваме твърде късно

Автор: Мария Пеева

Имаш ли време за себе си?

Днес отново ми зададоха този въпрос. И предполагам, че всяка многодетна майка го чува. Грешка, не само многодетните. Всяка майка с малко дете или деца. Изобщо всяка майка. Само че никой не уточнява какво означава “време за себе си”. Подозирам, че хората имат предвид съвсем различни неща.

Когато този въпрос ми задава някоя успяла бизнес дама, с прекрасна кариера, перфектна прическа и скъп костюм, сигурно има предвид време, което да прекарам в суперлуксозен козметичен салон, където два часа ще ме глезят с шоколадова, винена, чаена или медена терапия или каквото там е модерно в момента. Не, такова време за себе си нямам. Имам време за маникюр от време на време и на това съм доволна.

Когато ми го зададе някоя прекрасна атлетична девойка със стегнато тяло, от която бликат ендорфини, самоувереност и добро настроение, вероятно има предвид време, което да прекарам във фитнеса, на пътечката, на йога или на релаксиращ масаж след това. Не, и такова време за себе си нямам. Имам време да разходя кучетата понякога и засега това ми стига.

Когато ми го зададе някоя спокойна домакиня с големи деца, която се е отдала на грижи за дома и семейството, може би има предвид време да се запиша на екзотичен готварски курс или да се науча да плета, и да творя невъобразими красоти или кулинарни шедьоври за любимите си хора. И такова време за себе си нямам. Готвя някоя мусака на бърза ръка и това ми е достатъчно.

Когато ми го зададе някоя авантюристка с бохемско разположение на духа, предполагам, че има предвид време за пътешествия до далечни дестинации с весела компания и раница на гърба. Такова време за себе си също нямам. Пътуваме с децата веднъж-два пъти годишно и после дълго ни държи влага и си го спомняме с удоволствие. Доволна съм и на толкова.

Но имам време да чета книги, да гледам филми, да пиша и да превеждам. Някои го наричат работа, но аз съм от щастливите хора, които работят това, което биха правили и за развлечение. Това е моето “време за себе си”.

Имам време да изпия едно кафе с приятелка или да седна вечер със съпруга ми и да споделим чаша вино и историите си от деня. Това също е моето “време за себе си”.

А най-важното е, че винаги имам време за голямо гушкане, за детска книжка, за поредната ученическа смешка (или тежка драма). Винаги имам време да обясня на някое хлапенце с широко отворени очи защо водата в морето е синя, а в чашата е прозрачна. Имам време да се върна в собственото си детство и да откривам света отново и отново заедно със синовете ми. Това е моето най-любимо “време за себе си”.

Да, някога в далечни времена и в друга галактика е имало моменти, когато съм предпочитала да правя други неща във “времето за себе си”. Но сега моето “време за себе си” е точно това, което искам. Защото и моето “себе си” в този конкретен етап от живота ми е точно такова - маминско. И друго не може да бъде. Нито пък иска.

И какво излиза в крайна сметка? 

Разбира се, че имам време за себе си.

Цялото време на света. 

Моят свят.

Идеята за тази тема дойде от една майка, която ми написа следното:

От известно време все по-натрапчиво ми се върти в главата статията за "Въпросите, чиито отговор трябва да знае всяко дете" - благодаря ви за нея. С децата си се опитвам да разговарям като с големи хора и сме разисквали много от темите като наркотици, алкохол, вредно влияние на телефони и телевизия (главно от здравословна гледна точка), тепърва ни предстоят по-сложните теми като отвличане, изнасилване, физически и психически тормоз. Когато водим тези разговори, винаги се опитвам да стъпя на нещо, което те могат да видят или чуят (статия, научни изследвания със снимков материал, конкретни ТВ предавания) със собствените си очи и уши и което аз след това да дообясня или да отговоря на породените въпроси. В тази връзка ще съм ви безкрайно благодарна, ако намерите време и сили да подберете в една статия или пост, както е по удобно - някои подходящи филми за цялото семейство, засягащи подобни теми, като горецитираните.На времето като тийнейджър гледах филм, доста брутален, за алкохола и наркотиците и пагубното им влияние, но не си спомням заглавието му (май "Хлапета") - за мен той беше много полезен. Мисля, ако не се лъжа, вие бяхте споменали за един филм в помощ на родителите по отношение на социалните мрежи със заглавие “Доверие".

Идеята е страхотна и веднага я прегърнах. Ние вкъщи си организираме поне веднъж седмично семейна киновечер, обикновено избираме някоя комедия и се настаняваме всички на големия диван, с кучетата в краката ни, малкият Алекс се разполага някъде върху нас, ядем плодове, хрускаме ядки и си изкарваме чудесно. Защо от време на време да не включим някой филм, който освен че е стойностен и интересен, може да провокира и разговор по важна тема, който да не звучи назидателно?

Тук е мястото да изразя специална благодарност към приятелите ми от бутиковата ни група за кинолюбители Cinema lovers, които допринесоха към подбора на филмите с блестящи идеи. Първоначално мислех да ги разпределя по теми - наркотици, насилие, сексуално насилие, тормоз, отчуждение с родителите. Но се оказа невъзможно, защото често всички тези проблеми са тясно свързани. Затова просто ще изброя филмите с кратък анонс, а вие ще си прецените кога и какво е подходящо за вашето дете. Някои от филмите са доста шокиращи и брутални, което задължително ще спомена. Но моето лично мнение е, че ако едно дете на тринайсет е достатъчно голямо да се забърка в ситуация с наркотици, забременяване и насилие, значи на 12 е достатъчно голямо и да бъде предупредено за това. Така че оставям преценката на вас, а моята е “за” тези филми. Самата аз бях от “цветята в саксия”, които родителите предпазваха от всичко и знаете ли какво? Не успяха. В крайна сметка ме предпази късметът и собствената ми преценка за добро и зло. И така, без повече приказки минавам по същество към филмите.

Хлапета - Kids.

Филм за празния живот на група хлапета, поели по пътя на дрогата, безразборния секс и престъпленията. Теми - дрога, секс, СПИН. Задължително да се гледа. Според мен трябва да им го прожектират и в училище.

Тринайсет - Thirteen

Филм за тринайсетгодишно момиче, което попада под опасното влияние на приятелката си и бива въвлечено в света на дрогата, секса, престъпленията. Теми - влияние на средата, дрога, секс, престъпления, групички в училище.

Клюки - Gossip

Филм за опасните последици, които разпространяването на слухове в затворена общност като училището или колежа може да има.

13 причини защо - 13 reasons why 

Сериал за тормоза в училище, социалния натиск, депресията, изнасилването. Историята на гимназист и неговата съученичка, която се самоубива, след като е жертва на тормоз. Тя оставя кутия със запис на причините да сложи край на живота си. Има брутални сцени.

Почти на 17 - The Edge of Seventeen

Мой личен фаворит, не само защото съм го превеждала. Филм за момиче-аутсайдер, което намразва единствената си приятелка, защото разбира, че излиза с големия й брат. Теми - депресия, отчуждение, вражда между братя и сестри, приятелство, доверие. Страхотна, блестяща роля на Уди Харелсън в ролята на учителя.

Реквием за една мечта - Requiem for a dream 

Брутален филм за дрогата, която съсипва тотално четири живота. Много, много жесток филм, предупреждавам. Препоръчвам го, само заради ето този коментар - “За тийн не би бил първи избор, но аз като скорошен тийн, идващ от лоша компания, мога да кажа, че след като го гледах, твърдо започнах да отказвам да погледна каквито и да е наркотици.”

Баскетболни дневници - The basketball diaries

Мечтата на Джим да стане баскетболна звезда се проваля, след като наркотиците стават част от живота му. Филм за лошото влияние, отчуждението, наркотиците, упадъка на едно дете с потенциал, докато стигне до затвора. Финалът е положителен. 

Били Елиът - Billy Eliot

Не знам дали този филм не трябва да се гледа повече от родителите, отколкото от децата. Филм за мечтите, тежкото детство, контактът и подкрепата в семейството. Превъзходен!

Предай нататък - Pay it Forward

Прекрасен филм, макар и тъжен, за насилието в училище, за силата на доброто, за семейството и приятелството. За мен е задължителен.

Доверие - Trust

По темата за груминга много е говорено и мисля, че този филм е идеален за илюстрация. Рисковете на приятелството с непознат в интернет, който се оказва не дете, а възрастен мъж. Изключително добър филм за опасностите на социалните мрежи.

Скъпи Франки - Dear Frankie

Прекрасен филм за самотното родителство

Говори - Speak

Филм за момиче, жертва на изнасилване, което крие престъплението и тайната все повече я превръща в аутсайдер. Теми - сексуално насилие, тайни, самота, клики, тормоз. Много важен филм!!!

Предимствата да бъдеш аутсайдер - The Perks of Being a Wallflower

Филм за сътресенията на тийнейджърството, самотата, загубата, новите приятели, секса и наркотиците. Изобщи за странните моменти на порастването и усещането, че се наблюдаваш отстрани, докато то сякаш се случва с някой друг.

Един руски филм - “Ученикът"

“Ученикът” е много добър филм затова колко е лесно едно хлапе да попадне под влиянието на манипулативния фанатизъм, който може да му промие мозъка и да го превърне в друг човек. Изключително актуална тема в наше време, за жалост.

И още смислени филми, които можете да обмислите за семейна киновечер:

Еди Орела - Eddie, the Eagle - много вдъхновяващ филм по истинска история за невъзможните мечти

Аз, Ърл и умиращото момиче - нищо сладникаво няма в този филм. Прекрасен е.

Вината в нашите звезди - на този се плаче много - любовта между двама болни от рак тийнове. Въпреки това го препоръчвам.

Хартиени градове - филм за приятелството и любовта

Cyberbully - филм за кибертормоза

Повелителят на мухите - по романа на Уилям Голдинг. Ако детето ви не иска да чете книгата, можете да пробвате с филма. Важно е да научим децата колко е лесно хората да се превърнат в злодеи

Mean Girls - за кликите в училище

Precious - брутален. Филм за дете, обект на жестоко родителско насилие. Мисля, че трябва да се гледа от по-големите деца, за да могат да разпознаят, ако някой около тях е жертва на насилие. Вие си решавате.

Обществото на мъртвите поети - този филм задължително трябва да се гледа на някоя възраст. От всички.

"Чудо" - Wonder - великолепен, вдъхновяващ филм за дете с тежко генетично увреждане. Филм за приемането, обичта и тихата сила на добротата, която побеждава злото.

Like Stars on Earth - филм за осемгодишно момченце, което смятат за мързелив ученик и пакостник. Ще ни помогне да осъзнаем, че има различен подход при деца с дислекция, и че ако сме наясно с тази форма на обработка на информацията, ще сме много по-ефективни родители, ако някое от децата ни е различно.

Очаквам да допълвате списъка с коментари. Може би ще ви е интересна и тази статия за книгите, които може да обсъдите с вашия тийнейджър.

Автор: Мария Пеева

Вчера Коко ме изненада. Децата най го обичат това - да те издебнат, докато ровиш из прането за поредния изгубен чорап, чистиш котешката тоалетна или режеш лют лук и триеш сълзи в ръкава. Точно в такива сюблимни моменти от битието ще те застрелят с някой екзистенциален въпрос.

- Мамо, може ли да те попитам нещо, ама няма много да ти хареса?

Божичко, си казах. Пак ще трябва да обяснявам, че съм правила секс поне четири пъти, щом имам четири деца. Коко в момента е точно в периода на “неудобните” въпроси.

- Разбира се, мамче. - казвам на глас, а си мисля - лесно му е на баща ти да си мие ръцете с мен. “Питай мама, тя е филолог, аз разбирам само от цифри”. И така вече 23 години…

Този път обаче Коко не го интересуваха птичките и пчеличките.

- Кажи ми кое ти е любимото дете.

Опитах се да се измъкна със стандартния отговор.

- Всички сте ми еднакво любими.

- Ама не може така. Все някой от нас обичаш повече. Ето, вчера цяла вечер си говори само с Теди и Яна.

- Защото те не са тук всеки ден, за да си говорим толкова много с тях, колкото с вас.

- А пък миналата седмица Алекс спа при теб няколко вечери подред.

- Защото беше болен и имаше нужда от повече гушкане.

- А в неделя направи на Косьо кекс с ябълки, макар че аз не го ям.

- Защото беше негов ред да си избере десерта.

- И все пак някое дете ти е любимо, признай си. - Коко не се предава лесно.

Замислих се дали да му отговоря с онази мъдра басня за майката, която най-много обича детето, което е болно, или което е най-малко, или което е надалеч, но се отказах. Коко е малък философ и веднага ще ме контрира с въпрос - какво правим, ако всички са здрави, щастливи и на една ръка разстояние? После ми хрумна да му отвърна както баба казваше - нима човек може да обича едната си ръка повече от другата? Но малкият хитрец ще каже - да, ама дясната ти е по-ценна, нали? Затова реших да отговоря с въпрос.

- А според теб кое ми е любимото дете?

Сините очички засияха насреща ми.

- Мисля, че аз.

- И защо мислиш така?

- Ами защото съм ти най-усмихнатото дете. Нали все ми казваш, че съм ти слънцето.

- Ето, видя ли сега? 

Коко доволен се оттегли, а аз се подсмихнах. Скоро очаквам продължение. Тези дни Коко ще се присети, че Теди ми е най-чаровният, Косьо - най-ученолюбивият, а Алекс - най-палавият. И те са най-най в нещо. Значи може те да са ми любимите деца. И пак ще дойде да ме пита, а аз отново ще се чудя какво да му отговоря, така че малката философска главица да разбере, че все едно дали детето е усмихнато слънчице или кисел лимон, отличник или двойкаджия, палавник или послушник, майка му все си го обича.

Но Коко е прав за едно. Майката наистина си има любимо дете.

Пък аз съм голяма късметлийка.

Имам си цели четири броя. :)

*********************

Прочетохте ли Пижамен ден?

Вижте и Как се научих да танцувам с децата, а не с парцала

Качеството на здравеопазването в България е постоянна тема в медиите. И обикновено отношението е критично. Да, проблеми има, и лекарски грешки има. Не е като да не сме се сблъсквали с такива и в моето семейство. Достатъчно е да ви напомня историята с хернията на най-големия ми син, която се оказа възпаление на пъпа и се излекува с йодасепт. Или как обявиха най-малкия за “мъртъв плод”. Но срещу всяка такава грешка има и стотици успехи, които не са толкова интересни и не пишем за тях. Пациентът благодари на лекаря и се прибира щастлив у дома. Кой ще се заинтересува от това освен близките? Сещаме се да им благодарим само на празника на лекарите. Иначе ги споменаваме, само когато искаме да ги наругаем.

Наскоро обсъждахме българското здравеопазване с приятел - лекар с дългогодишен опит, голям капацитет в областта си. Той спомена един тревожен факт.  Всяка година от България се изнасят точно толкова лекари, колкото се дипломират. Приблизително 90 процента от напускащите страната лекари са току-що завършили, а 10 процента са специалисти със стаж. С медицинските сестри положението е още по-тежко. Каза още, че засега проблемът не е явен, но с годините ще се задълбочи, защото останалите лекари постепенно ще се пенсионират и няма кой да ги замени. Вярвам му. Детската ни градина от доста време не може да си намери медицинска сестра.

Причините за това са преди всичко финансови, ясно е. Но и отношението ни към лекарите не помага особено. Постоянно четем за случаи с пребити медици, а коментарите не са много ласкави. Когато над някого има физическо посегателство, правилната реакция на обществото не може да бъде “всичките са за бой”.

Помислете си само - ако “всичките са за бой”, кой ще ни лекува, когато ни се възпали апендицита, връхлети ни пневмония, счупим ръка или направим алергичен шок? Добре е да си го спомним следващия път, когато се нахвърлим върху целокупното лекарско съсловие заради грешката на един от тях. Била тя доказана, или не.

Такива мисли ми се въртят в главата след разговора с нашия приятел с бяла престилка. (Впрочем, неговата е зелена и е спасил стотици животи, да не кажа и хиляди.) И писмото на Силвена Денева дойде точно навреме. Моля ви да го прочетете. Моля ви също да кажете по една добра дума и за някой лекар, който е помогнал на вас. Ако няма финансово удовлетворение, поне да има морално. По-добре е от нищо.

Едва ли съм предполагала, че като многодетна майка, ще се запозная отблизо със спешната помощ и ще прекарам часове, борейки се с всякакви емоции пред различни кабинети, макар че е логично. Един със счупена ръка, девойка със сцепено чело, но все бързо минава и заминава и се забравя. До една слънчева неделя, когато с дребен посещавам частна болница със съмнения за пневмония. Изследвания, ренген, но уви ме отпращат, не могат да се погрижат за детето, защото нещата са зле и е животоспасяващо да бъде опериран, а в частната болница не правят подобни манипулации, въпреки наличието на детска хирургия. И отново попадам в коридорите на "Пирогов", слава богу е неделя и ни приемат бързо, или на мен този момент малко ми се губи. Дни наред, сестри и доктори го обикалят на 10 минути/буквално/, няколко оперативни намеси и през цялото това време, няма някой, който да се е отнесъл зле и да не е бил внимателен към малкия човек, и не само с него, с всички пациенти в отделението, и с придружителите им, които не винаги са много адекватни. Та, изведнъж осъзнавам, че аз живея в отделението, че тези хора са ми „семейството”, че на тях разчитам за всичко в този момент, вдъхват сигурност и спокойствие, че всичко ще е наред и то е наред, към днешна дата! Аз, която роди четири пъти в частни клиники, защото умирах от ужас и мисли, че си купувам спокойствие, попаднах в паралелната реалност и не, не се връщам там със съмнение и притеснения, а сигурна, че правят всичко необходимо за детето ми и че лечението е адекватно! Мисълта ми е, че все още има добри лекари и вместо само да недоволстваме, да споделяме когато сме доволни. Хора са, това ги мотивира да учат, да се развиват и да са тук! Защото ако всичко напуснат България, кой ще ни лекува?

Малкият пациент беше черпен, целуван, гушкан и обгрижван все едно си е вкъщи! Той няма страх от хора в бели престилки! 

Признателна съм на доцент Шивачев, доктор Пъхнев, доктор Опаранова, старшата сестра Росица Райкова, която поставя абокати отраз и без болка, на сестрите Диди, Катето, Нели, Вики и на другите, чиито имена не помня. Благодаря и моля, останете в България и ни лекувайте, моля.

На снимките виждате сина на Силвена. А часовникът е на... лекаря. Позволявам си тук да изразя и моята благодарност към д-р Масларски, нашия педиатър, който ми лекува децата от 10 години насам. Също и на д-р Масларска, която ги пое в ръцете си и се грижеше за тях в първите месеци. На доцент Минчев, който лекуваше бронхитите и пневмониите ни. Както и на сприхавата лекарка, чието име дори не помня, но която видя, че Алекс не е мъртъв плод и спаси живота му. И на още много, много. Благодаря ви!

Прочетете още: 

Препоръките на доктор Масларски

5 детски състояния, които изискват незабавна медицинска помощ

Един най-обикновен общопрактикуващ ден