logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Момчетата във ваканция… Ваканция е любимата дума на всички ученици и не чак толкова любимата на работещите мами. Но Косьо е на подготвителен курс за изпитите след седми клас, Алекс е на градинка, така че остава да мисля само за Коко.

Коко е на 9 години, не е бебе, казвам си. Има си куп съседчета приятели. Не смея да го оставя сам вкъщи, защото с присъщия си ентусиазъм ще измисли нещо твърде интересно да ме изненада. Веднъж го заварих самоподстриган. Много запомнящ се вариант на бретон – беше се опитал да докара нещо ала Джъстин Бийбър, но му се получи по-скоро затворническа прическа. Имаше толкова дупки по главата, че се наложи да го подстрижат почти първи номер с машинката. Тъжничко му стана, но за кратко. Коко е дете със самочувствие.

– Мамо, аз и така съм красив. – ми каза. – Само където много ми се виждат ушите и сега трябва да ми ги чистиш по-често.

Друг път решил да си прави пудинг. Слава богу котлоните ми се самоизключват, когато млякото изкипи и се излее върху плочата. Съвременните технологии са истински спасители на семейното огнище. Буквално.

Та в крайна сметка реших, че няма да го оставя сам. Имах насрочени две срещи за деня, реших, че мога да ги проведа у дома. Инструктирах Коко да си стои в стаята и поканих Янка, прекрасна дама и журналистка, с която работим по новия ми проект, да дойде на кафе и работен ден вкъщи. Янка се съгласи, все пак и тя е мама, влиза ми в положение.

Накратко – как премина срещата. Още с влизането на Янка двете ни кучета скочиха и я облизаха. Това си е един вид пречистващ ритуал на всички гости, които влизат у дома. По никакъв начин не мога да го предотвратя. Ако ги затворя на двора, вият безумно и скачат по вратата, докато не им отворя. Мисля си понякога – ако някога влезе крадец, дано е с фобия от глисти. Да се уплаши от толкова облизване и да избяга.

Обилно намокрената Янка най-после успя да се добере до хола. Направихме си кафенце, отворихме лаптопите и бележниците, съсредоточихме се.

– Мамооооо! – от горния етаж. – Бързо ела! На Цезар нещо му става! Умира!

Отворих вратата, Цезар нахлу давещ се в хола при нас, Коко – след него. И насред работната ми среща кучето безцеремонно повърна. И то повърна не какво да е, а остатъци от сутиен. Хора, не преувеличавам. Иска ми се да преувеличавам, но уви. Младежът направил рейд на дрехите за пране и ми сдъвкал любимото сутиенче от „Виктория Сикрет“. Е, върна ми го де, но в неизползваем вид. Изчервих се. Плеснах го. Почистих. Измих си ръцете. Изпратих суетящия се наоколо Коко, който междувременно беше обяснил на Янка какви други интересни неща е ял Цезар – примерно използвани чорапи, моите ботушки, кракът на градинската маса, акото на Алекс и разни такива. Седнахме отново да поработим. Коко влезе само десетина пъти за разни неща. Цезар междувременно се изака, та имахме още една кратка почивка със същия ритуал. Чистене, миене на ръце, изпращане на Коко, който този път обясни на Янка на какви интересни места е акал Цезар – върху леглото му, холната маса, дивана, всички килими. Янка така и не си доизяде чийзкейка. Не се учудвам защо.

Довършихме каквото успяхме и Янка си тръгна. Отложих следващата среща за пети и реших, че ще посветя срядата на Коко. Цял ден ще останем по пижами, ще се моткаме из къщи, ще си правим мъфини, ще играем настолни игри, той ще ми пее авторските си песни, аз ще му се възхищавам, изобщо майка и син във ваканция.

Тази сутрин станах с най-добри намерения да изпълня решението си. Изпих едно кафе, изпратих момчетата и събудих Коко, за да почваме пижамения ден.

– Супер си го измислила, ти си най-добрата майка! – прегърна ме детето. Разнежих се. Колко му трябва на едно малко човече, за да е щастливо – само внимание, нищо друго.

След петнайсет минути някой му се обади по телефона.

– Мамо, излизам за мъничко да поиграя навън, виж колко е слънчево.

То навън минус незнам колко градуса, ама нищо. Облече се дебело и хукна. Свърших малко домакинска работа, после приготвих обяд, наредих масата официално, Коко много обича така. Чакам, чакам, никой не идва. Звъннах му по телефона.

– О, мамо! Извинявай, съвсем забравих! Знаеш ли, ние тук малко се заиграхме и…

– Ще измръзнете, маме, два часа станаха. Прибирай се вече.

– Мамо, ще ти кажа нещо, ама нали няма да ми се караш?

Като чуя тази реплика, косата ми винаги настръхва. Чувала съм я от Теди, когато веднъж съседите повикаха полиция заради гостите му. Чувала съм я от Косьо, когато си счупи ръката. Чувала съм я от Иван, когато забрави да вземе Теди от училище. Мразя тези думи!

– Казвай веднага, Коко, какво е станало? Добре ли си?

– Добре съм, мамо. Обаче видях Никол, нали се сещаш, на Донков братовчедката, и отидохме в сладкарницата.

Никол – красавица, пък и две години по-голяма от него. Какво да му се карам… Къде може да се мери една майка по пижама с 11-годишната дългокоса Никол, която тренира балет, има розови дънки и отмята косата си като същинска звезда от Дисни Ченъл?

– Добре, миличък. Забавлявай се. Само не закъснявай много.

Въздъхнах и седнах да работя. Гледам МОН обявил и следните два дни за… пижамени.

Приятна ваканция, мами!

Автор: Мария Пеева

Не, няма да ви говоря за датата. Всички знаем, че това е един специален ден, в който трябва да сме с повишено внимание да не ни падне кран на главата или да не се подхлъзнем на кора от банан (в моя случай е по-вероятно да е кучешко "аки"). Ето, моят Цезар днес ми изяде любимия ботуш. Но сега няма да ви говоря за ужасите, които ни дебнат в такъв съдбовен ден, а за един велик филм с това заглавие.

Ако трябва да бъдем точни – не е филм, а поредица. Не знам дали е ставало дума досега, но повечето ми колеги-преводачи знаят, че съм лют фен на хорър филми, и то не защото са лесни за работа. Просто си харесвам жанра и ги правя с удоволствие. За разлика от една любима колега, която си залепваше вестник на екрана с тиксо, когато й се паднеше да превежда хорър. Обичам те, Кети!

И така относно поредицата – Петък 13. Първия го гледах още на пиратски запис в далечните времена, когато видео притежаваше едно на двеста домакинства, а ние бяхме сред малкото късметлии. Сигурно го бях научила наизуст този филм. Когато станах преводач и се разбра, че обичам хорър, де що има зомбита, вещици и серийни убийци с брадви, ги тупнаха на мен. По едно време взе да ми писва, ама вече като ти е излязло име… Дори не помня всички хорър/слашър/зомби заглавия, които съм превела, сигурно има поне 300.

По едно време се случи така, че бях затрупана с работа, а идва поредният „Петък 13“ и естествено никой не го иска, защото „тези филми само Мария ги обича“. Е, какво да се прави, приех го, мога ли да откажа любимата си поредица. По онова време Ванката ходеше на курс по английски, за да си запълва времето, докато обикаля по интервюта за работа. Другото му любимо занимание освен интервютата беше да се оплаква колко е гадно, че не може да си намери нищо подходящо, а на мен всичко ми се случва толкова лесно. Хем ме затрупват с работа отвсякъде, хем дори не е работа, ами по-скоро хоби. Пък и ми плащат отгоре на всичко. Една вечер му подхвърлям на шега:

– Ванка, що не се пробваш за филмов преводач? Нали все обясняваш колко е лесно и приятно – цял ден си гледам филмчета и се забавлявам. Да ти дам този „Петък 13“, като си толкова отворен.

– О, не си казала, не съм го направил. Те в тези филми почти не говорят, от време на време някой изкрещи Run! (Бягай) или Let me go! Please! (Пусни ме! Моля те!) Ще го опраскам за един ден, аз съм вече второ ниво английски. Само че ти ще нащракаш субтитрите, защото това вече не го мога.

Засмях се и му го дадох. На следващия ден ми звъни Ванката по обяд и пъшка.

– Те много говорят в тоя филм, ма, Меро! Кога ще почнат да се трепят?

Мъчи се с него половин месец. То не беше ровене по интернет, то не бяха речници, нахвърляни из цялата къща. Е, накрая го преведе и ми го предаде с облекчение. Отварям аз текста да го наредя на субтитри, ама какво да ви кажа… Бисер до бисер. Накратко, наложи се да го преведа отново. Добре че беше само триста субтитра (за сравнение един нормален филм е около хиляда).

Но един израз на Ванката толкова ми хареса, че нямах сърце да го редактирам.

You are full of shit – което означава „Лъжеш, говориш глупости, излагаш се“, нещо в този смисъл според контекста.

Ванката ми го беше превел много алтернативно.

„ТИ СИ ТОРБА С ЛАЙНА“

Оставих го така. Твърде много ми хареса и толкова се смяхме всички колеги (по онова време преводачите не работехме вкъщи, а в офис), че единодушно решихме да не го променяме. После изразът стана класика и все още го срещам тук-там. Както казва Иван:

- Може да си превела хиляди филми, а аз само един, но важното е кой остана в историята! 

За филма получих 50 лв и си купих една сладка лятна рокличка от намаление с тях. Пеев още си е на второ ниво английски и още ми натяква, че съм го измамила и не съм му дала парите.

Честит ви Петък Тринайсти! 

 

Повече за любимата си работа разказвам в Професията на филмовия преводач.

Спомням си ужаса, който изживях, когато измъкнах сдъвкан гол охлюв от устата на ухиления и доволен Алекс... Когато Косьо падна два пъти подред от високата част на пързалката... Когато Коко се спусна по надолнището седнал върху скейта на батко си и с бясна скорост финишира в едно дърво... Спомням си как преглъщах писъка и дори се усмихвах през зъби, защото пред очите ми веднага изникваше образа на мама, която сецва всичките ми детинщини с вика: Недей! Ще паднеш! Ще се убиеш!

Статията на Миряна Захариева и всички прекрасни снимки на двете й момчета са от личния й блог. Публикувам я с нейното любезно съгласие, защото е искрена, спонтанна и напълно отговаря на моите представи за възпитание. Надявам се да ни гостува отново и често, защото това момиче наистина има какво да каже :) 

 

Съвсем честно ще си призная: не зная какво учат децата, когато е мръсно и опасно. Само знам, че така учат. Да, когато си на 1, на 2 или 3 години не можеш да учиш седнал на чин. Като цяло не смятам, че и на 14 можеш да учиш успешно седнал на чин, но това е тема на друг дълъг разговор.

Когато е мръсно

Вкъщи не се притесняваме от мръсотийки: пясък, пръст, храни и всякакви други вещества и материали, които оставят следи по дрехите, по пода, по мебелите и нявсякъде вкъщи и около децата. Признавам, трудно ми е с почистването и понякога много се изнервям. Тогава, поемам дълбоко въздух и казвам “И това ще мине”. Първите 3 – 5 години са много тежки, чисто физически, за всяка майка. Но това е времето, в което детето се развива с възможно най-бързи темпове (това не е мое мнение) и съм твърдо убедена, че точно в този период децата трябва да бъдат изложени на възможно най-богато разнообразие от преживявания, за да развиват своя мозък. И да, да мачкаш варен картоф, мокър пясък, гол охлюв или лепкаво тесто е изключително обогатяващо преживяване за човек на 2 години.

Следва галерия подобни преживявания на Филип и Дамян в последните 3 години:

dsc_0623
dsc_0670
dsc_0311
dsc_0300
dsc_0294
dsc_0176
16467060_10154999892112299_921545319_n
16425653_10154999891812299_846952428_n
1-58cmprssd
1-68cmprssd

 

Когато е опасно

Вкъщи не се страхуваме от дебнещите опасности на детската площадка и като цяло в живота на децата. Най-често тези опасности са свързани с ограничената сособност на малкия човек да се контролира – да пази баланс (прохождайки и пр.) и да управлява ръцете си. Разбира се, не отричам необходимостта от родителски надзор, както и известни ограничения. Опасявам се обаче, че стерилната откъм “опасности” обстановка, в която нашето поколение отглеждаме децата си, ги лишава от шанса да се научат да се грижат за себе си, да преодоляват трудности и да носят отговорност за действията си.

Мисля, че е много важно (особено ние майките на момчета) да се опитаме да превъзмогнем себе си и да не се поддаваме на всяа ужасяваща мисъл, която неизбежно спохожда главата на всяка майка, когато надуши потенциална опасност. Сърцето на мъжа има нужда от приключение, което да го сполети, от крепост, която да покори, от враг, който да надвие, от принцеса, която да спаси. Всичко това се случва в контекста на безброй препятствия и ако на малка възраст ги пазим от малките опасности, как да очакваме да станат доблестни и смели мъже?

Прилагам галерия с предизвикващи стрес кадри от живота на Филип и Дамян в последните 3 години.

*Предупреждавам, че съдържанието е крайно неподходящо за родители (особено за баби и дядовци) със слаби сърца. 

16344287_10154981604912299_2063630572_n
16409812_10154999886717299_981810410_o
16426584_10154999891967299_1093706184_n
16441300_10154999884972299_1533936530_n
16467142_10154999891817299_331378342_n
16467345_10154999892042299_814952334_n
16491589_10154999884802299_1730094422_o
books
climbing
cooking
dsc_0730
lebedi
otvertki

Преди няколко дни ревах в метрото. Повече наум, по-малко наяве.
Качвам се в пиков следобеден час, в натоварена линия. Стоя на един крак - претъпкано е. Пред мен, на две седалки, седят две малки момченца, на не повече от 7 и 9. Облечени са бедно, скъсаните шапки на главите им са изпънати над ушите. Седят с прибрани крачета и ръчички към тялото. Огромните им раници са на гърбовете, както често съм и аз: едно, защото няма достатъчно пространство да ги свалят, а и за да могат веднага да станат и да слязат. Мълчат, но ми се струва, че са братя. Срещу тях седи по-голямо момче, което бели мандарина над пластмасова кутия. Цялата мотриса ухае на Гърция, на слънце, на море, на лято. А навън е студено и сиво. Мястото се освобождава и сядам до мандариненото момче. По-малкото момченце гледа втренчено плода и не мига. Огромните му тъмни очи са тихи, примирени... Седи мълчаливо, свито на седалката и гледа мандарината, диша дълбоко и сякаш опитва да попие целия аромат в себе си. Не мога да опиша усещането... Сигурно отдавна не беше яло мандарина... Другото дете не обръща никакво внимание, а с грижата на по-голям брат следи внимателно спирките. Идва тяхната, то дръпва по-малкото си братче и го завлича навън, докато момченцето продължава да гледа жадно мандарината през рамо. Очите ми бяха пълни със сълзи, душата ми си спомни гледки, исках да купя всички мандарини на света и да ги сложа в краката на детенцето с разширените от изумление зеници.
После момичето по диагонал: с къси изгризани нокти, олющен ярко червен лак, впило поглед в телефона си и изумително напомнящо Скарлет Йохансон. После внучето, оправящо шала и презрамките на раницата на баба си, стиснало в другото юмруче цвете.
Толкова много, толкова малко, толкова нищо, толкова всичко.
На бегом взех сина си от градината, както винаги той търсеше бисквити, а пред погледа ми стоеше онова момченце с раница, по-голяма от него, което мечтаеше за резен мандарина.

 

Холера Лазарова

Още от Холерата може да прочетете тук.

Някои от нас са безнадеждни романтички. Мечтаят за ония векове, когато жените са прекарвали времето си във влачене на кринолина си по алеите на някой замък; или пък са препускали из парка кацнали върху гърба на тънкокрак арабски кон, в компанията на добре сложен джентълмен, чиято основна грижа е да им целува ръка при всеки удобен случай. Подобен захаросан блян твърде бързо може да ни загорчи, ако се запознаем по-изтънко с някои „изобретения“, създадени единствено с мисъл за женската добродетел и красота. Вижте тези пет ужасни традиции, възникнали за благото на нашето целомъдрие, добродетелност и красота.

 

Девственият пояс

 

16839669 1263887443694534 1486894672 n

 

Историите за рицари и крале, които заключват телата на половинките си с подобен пояс, преди да тръгнат на поредния поход, са мит. Дори посредственият средновековен разум е бил в състояние да прецени, че да заключваш с метални гащи някого е противоестествено и може дори да причини смърт. С развитието си обаче човечеството е ставало все по-информирано, но и все по-манипулативно. Първото сведение за т.нар. „девствен пояс“ датира от 1405 година, но оскъдната информация не подсказва какво точно е било предназначението му. Предполага се, че това е било изобретение, което е трябвало да предпазва жената от изнасилване, но не е трудно да се досетим, че това е по-скоро една удобна мъжка версия за съществуването му. Но човечеството и добре да се развива, стига до Викторианската епоха – време на крайно лицемерие и псевдо целомъдрие. В основата на всичко това е една, нека си го кажем, незадоволена вдовица, която е намирала за неморално другите да се наслаждават на неща, които за нея са недостижими. Периодът на управление на кралица Виктория не без основание се счита за разцвет на пуританския морал. Той препоръчва въздържание дори на обвързаните с брак жени. Затова девствените пояси намират най-сериозно приложение именно в този период. И съвсем не става дума за пазене на съпружеска вярност – тези изобретения били прилагани дори при младите момичета, за да не прибягнат до греховното мастурбиране. Целта била удоволствието да стане химера за жената на каквато и да било възраст. За да сме обективни, ще трябва да признаем, че ограничения е имало и за младите мъже, които все още не са задомени. За тях обаче забраните падали в мига, в който се оженят. В същото време жената просто сменяла собственика на ключа за „целомъдрения пояс“.

 

Дамското седло

 

16830497 1263887590361186 1979092749 n

 

Какво против него, вероятно ще кажете вие. Жената небрежно приседнала настрани върху дорестия кон е толкова красива гледка. Именно „красива гледка“ и нищо повече. Тези, които са имали щастието да яздят знаят, че страничното „присядане“ не е най-удобният и сигурен начин за разходка върху темпераментното животно. Първо, не можеш да се качиш сама, без мъжка помощ, защото позата е неестествена и опасна. Второ, дори да се качиш, не можеш да развяваш къдри в бесен галоп, защото дамското седло е само с ляво стреме, при това доста неудобно, и ако загубиш равновесие, може да се окажеш като в каскада на уестърн - влачена от коня за единия крак. Трето, и да си се качила, сама не можеш да слезеш – трябва да чакаш благоволението на джентълмена с протегнати ръце, защото не се знае при опит да скочиш (което е непристойно) дали няма да запретнеш кринолина до ръба на бродираните си кюлоти. Така че, ако те качат на дамското седло, най-разумно е да обикаляш бавно по алеите, докато благоверният реши да те свали от коня, буквално.

 

 

Бинт за лотосово стъпало

 

 

kitai1

 

Китайците вярвали, че девойката трябва да има малко изящно стъпало, ситна походка и крехка фигура, която да се полюлява като клонче носено от вятъра. В този „изтънчен“ стремеж към красивото те достигали крайности, които нормалният човешки ум не може да асимилира. Прочутият „лотосов крак“ е поредната инквизиция, на която е била подлагана жената в далечни и не толкова далечни времена. За да придобият мечтаното ходило, краката на малките момиченца били бинтовани от 2-годишна възраст. Бинтовете се сваляли, когато девойката навърши 10-12 години и се сметне, че вече е „отгледала“ съвършеното лотосово стъпало. Разбира се, тази дългогодишна процедура е била твърде болезнена, в някои случаи жената оставала инвалид за цял живот, но пък колко възбуждащи били тези миниатюрни ходила за евентуалния съпруг! Уродливите деформирани „крачета“ се считали за най-еротичната гледка в първата и всяка следваща брачна нощ. Това обаче било привилегия само на момичетата от заможни семейства, тъй като от простолюдието се очаквало да се труди, а за това трябват здрави крака.

 

Корсетът

 

16830436 1263887747027837 415340624 n

 

Трийсетсантиметрова талия? Още един мъжки фетиш, заради който жените са загубвали всякаква връзка с главния мозък. Тази традиция се поддържа и днес от отделни заблудени привърженички на идеята, които са склонни да се лишат от някое и друго плаващо ребро, за да задоволят естетическите си критерии за красота. В минали времена обаче за тази цел бил измислен корсетът. Едва през 19 век лекарите заговорили за вредата от това съоръжение. До този момент жените се пристягали с тежки конструкции от плат и китова кост. Ето го и краткият списък с усложнения, до които води ползването на този дамски аксесоар: увреждане на сърдечния мускул, деформация на гръдния кош, парализа на белите дробове, загуба на съзнание, дори спонтанни аборти.

 

Обрязването

Тази нечовешка традиция съществува и досега. В много близкоизточни и африкански страни продължават да увреждат малките момичета с аргумента – целомъдрие. Дори и в този „ритуал“ има разновидности. Без да навлизаме в зловещите подробности само ще уточним, че видовете му варират от изрязване на кожната тъкан около клитора до почти пълното зашиване на големите срамни устни. Жените подложени на тази процедура изгубват всякакъв шанс да разберат, че сексът може да доставя удоволствие, но това е най-малката им грижа. Много от тях биват увредени за цял живот и не малко умират. Аргументът на поддръжниците на тази жестокост е, че така жената завинаги ще запази своето целомъдрие. Безсмислена жестокост оправдавана с грижа за добродетелта.

 

 

16838076 1263887513694527 1141830549 n

 

 

И накрая - нещо, върху което да помислите. Дали след няколко века някои от толкова обичайните процедури, които си правим сега, за да сме красиви и желани, няма също да бъдат заклеймени като нехуманни и жестоки? Очаквайте продължение...

 

По темата работи Янка Петкова

 

На всяка почивка някой от фамилията пада жертва на повръщане (или разстройство, или и двете), друг на слънчево изгаряне. Някое от децата ще изреве от възпалено ушенце, друго ще пусне сопол, трето ще се разкашля като магаре. Един ще го ужилят оси, друг ще го налази кърлеж/паяк/скорпион, трети ще получи алергия. Тази година ни сполетяха четири злини – слънчево изгаряне, жесток летен вирус, алергия и възпалено ухо. А най-интересното е, че и четирите удариха една и съща кротка и безпомощна жертва – моята скромна особа.

Всичко започна със слънчевото изгаряне. Напук на всичките ми био-еко-органични мазила и макар че се криех под чадъра като градска кокона от миналия век, успях да се подредя още на първия ден и от бяла станах розово-червена с нюанси на пурпур. Въпреки това тъпо и упорито отидох на плаж и на втория ден с надеждата, че клин клин избива. Свих се под чадъра, увита с огромен син шал от глава до пети, с една малка дупка за очите и носа, и тъжно наблюдавах как момчетата търчат под жарките слънчеви лъчи и скачат във вълните, безстрашни и неуязвими като млади полубогове от котилото на Нептун. По едно време забелязах, че съседите по чадър ме гледат с неприкрито любопитство. Веднага се досетих, че с тази бурка най-вероятно им напомням мюсюлманка от най-крайните фракции. Направих грешката да споделя с Иван подозрението си, а той, нали си мре да ме поставя в крайно неудобни ситуации, нарочно взе да ми маха и подвиква закачливо „Аллах акбар“ всеки път, като излезе от морето. Накрая се принудих да се разкрия – обърнах няколко менти и запалих цигара, действия твърде неприсъщи за една благоверна фундаменталистка дори и на плажа. Да не си помислите, че иначе бих пила коктейли преди пет часа, в никакъв случай! Пожертвах се само, за да успокоя подозренията им и да ги оставя да си почиват спокойно.
Не знам дали от ментите или от друго, но вечерта, сякаш изгарянето не ми беше достатъчно, се подредих и с отвратителен… не мога да намеря евфемизъм, затова ще си го нарека направо дрисък. (Разстройство ми звучи някак твърде снизходително). Натъпках се с ентерол и на другата сутрин се почувствах малко по-добре, затова отново потеглих към плажа с ентусиазъм и надежда, че дрисъкът може да се обиди и да ме напусне окончателно, ако го игнорирам.
Но дрисъкът се оказа широко скроен и се върна със страшна сила. Злата сервитьорка в близкото кафе ми обясни, че не предлагат такива екстри като тоалетна за клиенти, но такава има не в съседното, нито в следващото, а в по-по-следващото кафе, ей онова там само на два километра нагоре по плажа. Няма да ви разказвам как се тича по горещия пясък, увита в бурка. Няколко пъти. Не беше най-щастливият ден в живота ми, но мисля, че свалих успешно два-три до пет килограма.
На следващата сутрин ми изби ужасна алергия, която уплаши дори дрисъка. Но лекарството за алергия е фотосензитивно, тоест противопоказно за слънчеви бани, така че остатъкът от почивката ми премина на прекрасната сенчеста тераса на хотела, на хлад и проветрение, с книжка в ръка. Някъде по това време започна да ме боли и ухо, но бях толкова доволна от спокойствието и тишината, че излях половин шишенце отипакс в него, запуших го с малко памук, надрусах се с два нурофена и забравих за него. Прочетох една семейна драма, един кървав трилър и една жестока комедия в пълно блаженство, без никой да ми мрънка за сладолед, царевица, гевреци и сокчета, да ме залива с кофи студена вода, да ми хвърля пясък върху хавлията, да ми крещи в ухото и да ми пуска водорасли, рапани, рачета, медузи и други морски твари по гърба.

Пеев упорито продължи да води бандата на плаж, вечер се връщаше изтерзан като войник от бойното поле, натоварен с плажни чанти, кофички, топки и деца, след което за мое изумление пускаше момчетата неуморимо да беснеят в басейна на хотела до вечерта. Мисля, че тайничко се надяваше да се разболеят и да сложат край на мъките му, но не му се получи. Като истински мъж той удържа фронта до последния ден, а когато вече натоварихме багажа в колата и потеглихме, само въздъхна с облекчение и отбеляза:

– Е, Мерке, поне ти си почина.

Как не го е срам да говори така на горката си болна жена.
Впрочем, следващия път отиваме на планина.

Ако пресметна часовете, които съм прекарала във висене пред лекарски кабинети с моите хлапета… сигурно за толкова време щях да завърша медицина, че и да специализирам даже. Слава богу, най-после си намерих педиатър, който наистина ми лекува децата, а не просто ги тъпче с лекарства и добавки, докато накрая оздравеят сами. Моят най-искрен съвет към всички майки – не само на бебешори, но и на големи деца, е да бъдат абсолютно безкомпромисни и взискателни към педиатъра си. В негови ръце е най-ценното ви – здравето на вашите деца. Ако се усъмните в компетентността му, без колебание побързайте да потърсите друг. Имате това право и процедурата изобщо не е сложна. Дори не е нужно да го уведомявате, макар че вероятно би било полезно за него да знае причината за смяната и евентуално да се коригира.

Ето пет основания, които би трябвало да ви светнат червената лампичка да потърсите по-добър педиатър:

1. Всеки вирус, настинка, сопол водят до усложнения и в крайна сметка се лекуват с антибиотик.

Ако детето ви няма тежко заболяване, вродено или придобито, което да усложнява нормалните детски вируси, не би трябвало да се стига до лечение с антибиотик всеки път. Ако диагнозата се постави правилно и се предпише добро лечение, изобщо няма да се стигне до антибиотик, а нерядко и до два. Една приятелка наскоро ми каза: „Какво правя и къде бъркам, че се налага да сменяме по два антибиотика, когато детето се разболее?“ Никъде не бъркаш, й отговорих. Единият път детето ти направи ангина, а го лекуваха с антибиотик, който на моите деца предписват за бронхит, след което го смениха с правилния антибиотик за ангина и чак тогава оздравя. Втория път направи бронхит, а му предписаха същия антибиотик, защото го е „оправил“ предния път, но в конкретния случай нямаше как да помогне и накрая отново се наложи да го сменят. Четири антибиотика за три месеца! И ти търсиш вината в себе си? Сменяй лекаря и не се колебай. Добрият педиатър е преди всичко диагностик. И тук стигаме до второто основание за смяна.

2. Педиатърът отказва направления за други специалисти или не ви назначава изследвания.

Колкото и добър диагностик да е педиатърът ви, понякога вирусните и бактериалните инфекции могат да имат сходни симптоми. Тогава се правят кръвни изследвания, които диференцират заболяването и му помагат да постави вярната диагноза и да назначи правилното лечение. Освен това, ако детето боледува твърде често, също се налага да се правят изследвания, за да се види дали няма други фактори, които понижават имунитета му. Понякога се налагат консултации с алерголог, пулмолог или всякакви други специалисти. Ако вашият педиатър се смята за всезнаещ и си „пести“ изследванията и направленията, определено е за смяна.

3. Педиатърът не следи развитието на медицината.

Медицината е една от най-бързо напредващите науки. Заболявания, които са били нелечими или много трудно лечими само преди няколко години, вече могат да бъдат стопирани или дори напълно излекувани. Практики, които преди десет години са били считани за правилни, сега се отхвърлят тотално. Добрият педиатър трябва да е в час със съвременната медицина. Не може съвременен педиатър да съветва майката да спре кърменето, ако е болна, да настоява момченцето да бъде „забелено“, да препоръчва ранно захранване и други такива напълно остарели и отхвърлени методи. Чувала съм приятелки да споделят с мен как лъжат педиатъра, че захранват тримесечното си бебе, за да не им се кара. Не е нормално да търсим съвети от форуми и приятелки. Редно е педиатърът да е достатъчно добре информиран, за да ни даде правилните насоки за отглеждане на детето, а не да разчитаме на интернет.

4. Педиатърът ви постоянно предписва безумно скъпи хранителни добавки и твърде много лекарства.

Ако вашият педиатър ви изпраща всеки път с рецепти за хранителни добавки и витамини, има нещо гнило. Хранителните добавки са изследвани далеч по-малко от лекарствата и много по-бързо навлизат в търговската мрежа. Постоянната им употреба никак не е препоръчителна и един истински лекар би трябвало да го знае. Не се предоверявайте, защото можете да навлечете на детето неприятни алергии, без дори да разберете откъде ви е дошло. Бизнесът не бива да е за сметка на детското здраве. А ако предписва твърде много лекарства, има вероятност да не е съвсем сигурен какво точно ще помогне и за всеки случай се застрахова. Което по-скоро вреди на детето, отколкото да му помага. Не допускайте такива експерименти.

5. Педиатърът ви не си вдига телефона и е трудно откриваем при спешни ситуации.

Един лекар би трябвало да е винаги на разположение. Човек не се разболява само в работно време. Нормално е да можете да разчитате, че ще имате връзка с педиатъра си по всяко време и разбира се, ваша отговорност е да не го притеснявате за съвсем безобидни проблеми. Но когато сте започнали лечение и въпреки това състоянието на детето рязко се влоши, педиатърът би трябвало поне да отговори на обаждането ви и да ви каже какво да правите, дали сте за болница или може да овладеете положението и у дома. Обяснението „Колкото ми плащат, толкова работя“ от устата на лекар е престъпно. Лекарят е положил хипократова клетва и е поел отговорност за човешки живот. Той няма право да откаже помощ по всяко време и дори напълно безплатно. Спомнете си това следващия път, когато педиатърът ви се скара, че му звъните в 22 часа, защото детето е вдигнало 40 градуса.

И за финал ще завърша с думите на моя педиатър, който освен че е страхотен лекар има и прекрасно чувство за хумор. Любимата му фраза след някое боледуване на момчетата е:

Е, и този път въпреки усилията ми детето взе, че оздравя.

Препоръчвам ви и тези три статии за здравето на децата ни: „Това, което няма да ви кажат“, „Ранна диагностика на психични проблеми“, и „Скъпи родители, лъжат ви.“

 

Ако искате да изкажете признание към своя акушер-гинеколог, акушерка, педиатър или неоталотолог, както и да отличите АГ болниците или родилните отделения, от които сте доволни, се включете с номинации в класацията на Puls.bg тук. Регистрирайте се за участие на шестото издание на Форум бременност и детско здраве, организиран от Puls.bg, тук.

Арх. Пенка Станчева, PS-ARCHITECTS

Мамето-нинджа, познатата на всички вас моя приятелка Мария, ме попита преди няколко дни дали няма да й напиша нещо за рубриката ДОМ. Разбира се. И първата история, която й разказвам, е за т.нар. уют. Тази дума е едно от „любимите“ мои термини-клишета в интериорния дизайн. Но има ли някой, който да не иска домът му да е уютен? Едва ли. Все пак задайте си въпроса какво точно имате предвид когато го кажете, дори пробвайте да си запишете вашия отговор преди да продължите да четете. Аз също го направих преди да започна да пиша. Отгоре виждате една визуална зимна версия, която да ни помогне с дефинициите.

Моите първи отговори по темата безспорно са свързани с МАТЕРИАЛИТЕ. Това, което кара често хората да определят едно място като уютно, е наличието на ДЪРВО. Но използването му има своите особености – то уплътнява много силно средата и неговото присъствие трябва да се балансира умело със светлина и лек цвят. Ако таванът е облицован с дърво, това прави още по-притворено пространството. При така широко разпространената у нас „светла“ височина в помещенията от 250 см, това направо е равносилно на ефекта „пещера“. Така че дървото, използвано умело, с мярка, би направило мястото уютно със сигурност. Но употребата му трябва да е премерена.

2 MXMAarchitectureetdesign LaCasadePauletSigi 1 2 AdrienWilliams 02

Вторият отговор на въпроса какво всъщност е „уют“ е – „огън“, „приглушена светлина“, „свещи“ или иначе казано СВЕТЛИНАТА. Тя е ключ към резултата „уют“. Извън камината и свещниците, за които няма да разсъждавам сега, ще обърна внимание на стоящите лампи в помещенията. Чрез тях в определени моменти можете да приглушите основното осветление и да осветите само ъглите на стаите. Така атмосферата става мека и топла.

3 cosy home

Вероятно тук е моментът да вметна, че така широко разпространената напоследък мода на „голата крушка“ може и да е ефектна и бюджетна, но със сигурност не е нещо, което аз асоциирам с „уют“.

4 cosy home

И още един елемент в рецептата – ТЕКСТИЛЪТ, или с други думи – пердета, килими, декоративни възглавници. Вероятно само слагането на много възглавници няма да реши сам по себе си въпроса, но в една по-цялостна разработка ще добави „щипка сол на гозбата“.

5 cosy home

Всичко това са само някои малки насоки в една доста сложна материя, наречена интериорен дизайн, няколко „лесни рецепти“ за това на какво да обърнете внимание.

Всъщност като човек, създавал много домове през годините, съм стигнала до разбирането, че домът е уютен, когато не е нито прекалено празен, нито прекалено пълен. За да можеш да го направиш такъв трябва добре да разчиташ даденостите на пространството и вкусовете на клиентите, да насочваш така процеса, че накрая да остава простор, въздух, но да не е празно. Пространството трябва да ни кара да се чувстваме обгърнати от него, но без да сме затиснати – това е моето разбиране за уют.

 

 

ps

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам