Центърът за приобщаващо образование кани  ученици от цялата страна да участват в конкурс, "Учителят, който обича всички". Стартът на кампанията ще бъде обявен официално на 5 април.

Учениците могат сами да изберат свой любим учител и да му подготвят изненада, която да заснемат и споделят. Инициативата дава възможност на децата да изкажат благодарността си към учителите, които им помагат да израснат.

Конкурсът е част от национална кампания “Дни на приобщаването 2017”.  Нейната цел е да популяризира принципите на приобщаващото образование - всяко дете, независимо от своите силни или слаби страни, в която и да било област, да може да участва пълноценно в училищната общност и занимания.

Национална кампания „Дни на приобщаването 2017“ се организира в рамките на програма „Едно училище за всички” – Фаза 2, с подкрепата на Фондация „Америка за България”.  С тази програма Център за приобщаващо образование се фокусира върху прилагане и усъвършенстване на Модела за организиране на училищните процеси за изграждане на приобщаваща училищна среда с повече училища-партньори и с по-широк географски обхват. Той работи в четири основни области за развитие на училището: училищно управление, педагогически практики, партньорство с родителите и детска закрила. С помощта на първите пилотни и още нови десет училища-партньори, центърът ще работи три учебни години, за да го подобри и адаптира, така че да отговаря по-адекватно на училищната действителност.

Не може да не ги харесаш, когато ги видиш. Усещаш и обичта, която ги свързва, и силата, която движи ежедневието им. Те имат мисия – да ни докажат, че хората със синдром на Даун могат да бъдат пълноценни. Кои са членовете на това специално семейство?

Силвена
Завършила е Колеж по туризъм във Варна, специалност  „Организация и управление на туристическото обслужване и свободното време“ и във Великотърновски университет "Св. св. Кирил и Методий" – „Мениджмънт в туризма“. Мечтата й била да стане екскурзовод и я осъществила. Според Силвена това е една много интересна и вълнуваща професия, от която се научава много и придобиваш ценни личностни качества.

Красимир
От малък имал интерес към видеозаснемането. От 19- годишна възраст  започнал да се занимава с видеозаснемане, превръщайки хобито си в професия. Работата му, предимно като сватбен видео оператор, се отличава с нестандартен подход и обработка, най-запомнящите сватбени клипове са му "Зад кадър".

Крис
Роден е на Хелоуин - 31.10.2011 г, на 5 години и 5 месеца, ходи на градина - 3-та група.

Микаела
Родена на 21.07.2014 г, на 2 години и 8 месеца, ходи на ясла, предстои да й изберат градина, която да посещава.

„Обичаме да прекарваме свободното си време четиримата. Децата най-много се радват, когато ходим на екскурзии, когато си правим кино вечери - загасяме лампите, слагаме всички възможни възглавници на пода и хапваме по нещо. Друг любим момент е, когато загасим лампите, пуснем силна музика и танцуваме, както Микаелка казва: "Партииии".

Разкажете семейната си история – как се запознахте и заживяхте заедно?

Запознахме се с Краси през 2004 година, когато започнах работа като екскурзовод, а той работеше като видеооператор. Три години бяхме само приятели. Вече като двойка живеехме в една розова приказка, изпълнена с много романтика, правихме си изненади с повод и без повод и вярвахме, че това ще продължи. Получих едно безкрайно романтично и запомнящо се за цял живот предложение за брак в Палма де Майорка, на брега на морето, на залез слънце. 9 месеца след това се оженихме. Винаги съм смятала, че сватбата е един от най-незабравимите дни, така и се оказа. За нас е важно човек да не се лишава от силните положителни емоции, които не са чак толкова много в живота. Не след дълго забременях с Крис.

Кой е батко Крис и какво може?

Крис е едно невероятно дете. От малък се развива много бързо, на 1 година вече съставяше прости изречения, а на 2 можехме да си общуваме свободно с него. Надраснал е възрастта си в много отношения. Много е свободолюбив, изключително палав и необуздан, отсега отстоява позицията и интересите си и се защитава като голям човек. С него много се обичаме, но сме като два остри камъка. Преди време ми казваха: "Ще си намериш майстора!" - Е, намерих го, в лицето на сина ми :) Крис е много любвеобилен, много обича да го гушкаме и целуваме. Обожава Микаела и още от сега казва (без да сме споменавали, каквото и да било), "Микаелка, ти си моята опора в живота, мама и тати като умрат, ще се грижа за теб". Преди време искаше да го науча, да прави сандвичи, за да може да и прави на нея като ни нямало. Крис много обича да играе с животни от малък, сега покрай него и Микаела ги предпочита. Обича да кара тротинетка, да се катери, да оцветява, да гледа филмчета - едно и също може дагледа 100 пъти. Предпочита да си имат мъжка вечер с тати, когато му е позволено да остава до по-късно и да яде забранени неща :) От малък е много контактен и има ли деца на площадката - никога не остава сам. Сигурна съм, че в живота ще бъде един много успешен и оправен човек, който с много старание и много инат ще постига това, което иска.

Как се подготвихте за „идването“ на Микаела в семейството ви?

За идването на Микаела се подготвихме така, както и за Крис. След всички необходими изследвания - ранен, късен и интегриран биохимичен скрининг, 2D, 3D и 4D- ехографии, 3 фетални морфологии, прегледи от 7 доктора и перфектни резултати, без каквото и да било съмнение за някакъв риск, ние бяхме спокойни, че ще имаме здраво момиченце и бяхме щастливи. Подготовката беше като във всяко семейство, което очаква бебе. Истински се наслаждавах на момента на пазаруване, особено на боди-роклички. Има разлика, когато купуваш дрешки за момиче и дрешки за момче.

Как се промени животът ви след това?

Животът ни след раждането на Микаела се преобърна. Преминахме през много чувства и емоции за кратко време. Денят 21.07.2011 г очаквахме да бъде невероятно щастлив, но го изживяхме с противоречиви чувства – смесваха се болка, сълзи, тревога, надежда. Отнеха ми момента на щастие. В живота не всичко се случва така, както очакваме, но е много важно, кога, как и кой ни поднася дадена информация. Не бях излязла от упойка още, когато докторът дойде при мен и ми съобщи, че има съмнения, че детето ни е със синдром на Даун. Никога няма да успея да простя на лекаря, защото аз не се зарадвах, че съм родила. По-тежко ми е, че изпитвам тази радост, когато на хората около мен им се роди дете, а за моето собствено дете не успях. Благодарение на съпруга ми, можах да погледна това, което ни се случва от друг ъгъл. Никога няма да забравя думите му: "Животът е такъв, какъвто изберем да го изживеем и от нас зависи, да сме щастливи и каквото и да се случва е важно, че сме заедно".  Няма как да свикнеш бързо с мисълта, че детето ти се е родило със Синдром на Даун, още повече чувайки страшни присъди от доктора и прочитайки остаряла от преди 20-30 години неактуализирана информация в интернет.

Три месеца по-късно вече аз започнах да дишам и да преглъщам спокойно. С много надежда и вяра продължихме живота си и постепенно усмивките се възвърнаха и с постиженията на Микаела и с огромната подкрепа на семейството.

Сега 2 години и 8 месеца по-късно мога да кажа, че сме щастливи и се радваме на децата си. Живеем много динамично, времето не стига за всички задачи и ангажименти и като че ли ни се иска, да намалим оборотите, да прекарваме повече време четиримата и да се забавляваме повече. Всеки родител мисли за бъдещето на децата си, но когато едното от тях е със специални потребности и когато държавата не ни подкрепя и не полага необходимите грижи, страховете са много повече. Мечтаем за бъдеще, в което да знаем, че Микаела няма да е зависима от нас или от Крис, ще се справя сама в живота и ще усети подкрепа от държавата, така както в момента от обществото.

Разкажете за това чудно момиченце – какво обича, на какво се радва, как се забавляват с баткото?

Микаела е едно красиво и борбено момиченце. Ще споделя нещо, което избягваме да казваме, защото никой не ни вярва, но е факт, че го видяхме и двамата с Краси. Още на 23-я ден аз видях, как Микаела се обърна от корем по гръб. Помислих, че си въобразявам, но втория път го видя и Краси. Децата със Синдром на Даун имат намален мускулен тонус, но Микаела не беше отпусната. Тази информация не я знаят много хора, защото е невероятно това да се случи и при дете без проблем. Микаела беше на около 2 месеца, когато започнахме да правим масажи и рехабилитация по няколко пъти на ден и така докато проходи на 1 година и 1 месец. Това също е много ранна възраст за дете с тази диагноза, имайки предвид статистиките, че се случва към и след 2-та година. С Микаела се занимаваха кинезитерапевт, рехабилитатор, логопеди и психолози от Карин дом и Дом майка и дете във Виница (на които ще сме благодарни цял живот) и допълнително в къщи. С много усилия, много работа, много упоритост, воля, постоянство и вяра тя постигна големи резултати. На 2 години и 8 месеца посещава ясла, много добре се адаптира, без памперс е, може да се храни самостоятелно, обича много да танцува, участва в тържествата, обожава персонала в Детска ясла "Чуден свят", на които безкрайно благодарим за любовта и прекрасното отношение към нея. Пасивният й речник е много добре развит, разбира почти всичко, което искаме или и кажем, използва много думи, опитва се, да съставя прости изречения. Обича да хапва повече тестени храни, научи се да казва: "Дай бонбони" и го прави сутрин, обед и вечер. Много се ядосва като не получи :) Микаела е много усмихната, но е и голям инат и проявява характер. Когато не получи това, което иска често я чува целият блок :). Обича да играе с дървената си къща, с кукли, с животните на батко си и особено много обича да бута бебешка количка на площадката или в Морската градина. Много е любвеобилна, постоянно гушка и целува хората, които харесва, а тези, които не хареса - веднага разбират :) Вярваме, че ще продължава, да се развива все повече и че ще постига страхотни резултати в бъдеще.

Кои митове за хората с това заболяване искате да развенчаете с това, което правите?

Една част от това, което ще споделя са митове, а другата част е опровергаване на остаряла информация и заместване с нова, актуална. Много често се говори, че Сиднрома на Даун е заболяване и хората с тази диагноза страдат.

Синдромът на Даун е най-честата генетична аномалия. Той не се лекува, затова не е и болест, още повече заразна. Синдромът не причинява страдание. Детето се ражда със синдром на Даун, защото по време на зачеването в неговите клетки се е образувала допълнителна 47-ма хромозома. Именно затова се появяват редица физиологични особености, заради които детето ще се развива по-бавно от връстниците си. Синдромът може да бъде придружен от други заболявания, но ако детето получи адекватна медицинска грижа и родителите му се занимават активно с него, могат бъдат постигнати прекрасни резултати. Хората със синдром на Даун могат да се обучават, могат да развиват таланти, могат да четат и да пишат, но всеки човек се развива индивидуално. Много важно е децата да присъстват  и да се обучават в масови учебни заведения, защото там следват примера на връстниците си и не живеят изолирано. Информацията за продължителността на живот на хората със синдром на Даун в учебниците за 10-и клас и в учебниците на студентите е неактуализирана. В тях пише, че те доживяват до 1, 3, 14 години.  Причина за тази остаряла статистика не е бил синдромът, а съпътстващите заболявания. В днешно време, с непрекъснатото развитие на медицината, както и с намесата на ранна интервенция и различни специалисти - психолог, логопед, кинезитерапевт, рехабилитатор, специален педагог хората със синдром на Даун получават големи възможности за развитие и дълъг живот. Не може да се определи до колко години доживяват хората с тази диагноза - все едно да кажа на някой, до колко години ще доживея аз. Благодарение на нашия проект "Живот със синдром на Даун" с нас се свързват много хора и мога да дам няколко примера поне на хора с Даун, които са живели 60-62 години, което напълно оборва статистиката в днешно време. Поредният мит, който искам да оборя е, че деца със синдром на Даун раждат възрастни жени над 35 г, необразовани и които не са си правили никакви изследвания.  Синдромът на Даун засяга абсолютно всички възрасти, социални групи и раси, годишно в България се раждат около 100 деца със синдром на Даун. Деца с тази диагноза раждат и майки на възраст от 19 години. Родителите са с всякакви професии - дори и медицински лица и здравни работници. Лично ние, докато бях бременна, сме направили повече от необходимите изследвания - ранен, късен и интегриран биохимичен скрининг, 2D, 3D, 4D ехографии, 3 фетални морфологии - общо 7 лекари проследиха бременността ми.

Кое от своя опит в отглеждането на специално дете искате да стигне до повече хора? Вие очевидно сте семейство, което се сплотява и мобилизира от трудности и имате добри решения за преодоляването им.

Бих казала на всички семейства, в които има специално дете, че животът е такъв, какъвто си го направим. Във всяко едно семейство има трудности и проблеми и до голяма степен зависи от самите нас, колко от тях може да преодолеем. Споделяйте за децата си, приемете ги с техните предимства и недостатъци, не ги изолирайте, гордейте се с тях, вярвайте в техните възможности и се отнасяйте с тях така, както искате и другите да се отнасят към тях. Промяната е в самите нас. И бих пожелала на всички ни едно по-спокойно бъдеще, с по-малко страхове, в което децата ни ще са приети и ще им бъде даден шанс да живеят наравно с останалите, да бъдат подкрепени от държавата и да усетим всички грижата за нашите деца, за да имаме заедно един по-качествен живот тук в България.
Проектът „Живот със синдром на Даун“ можете да следите тук.

Интервюто взе Янка Петкова

Снимки: Antonina Valcheva Photography, Kat Stefanoff, личен архив

Хайде да поговорим за особеностите във възпитанието на малките мъже и жени. Хората са различни от първия миг на съществуването си и това трябва да бъде взето предвид от родителите им, твърди психологът Олга Валяева. Предлагаме ви откъс от книгата й „Призванието да бъдеш майка“ – една сурова, на моменти крайна, но безспорно интересна гледна точка. Не очакваме от вас да се съгласите с нея, защото и на нас ни е чужда, но може би ще намерите нещо полезно или най-малкото тема за размисъл.
 
„Момичето гледа в сърцето на таткото, а момчето - на майката.“

Лесно можем да потвърдим истинността на тази пословица в реалния живот. Майките са по-привързани към синовете, а бащите към дъщерите. Вярно е и, че момчетата свързват чувствата си с майката, а момичетата с бащата.

Как общуваме един с друг?

Синовете много тънко долавят това, което се случва в сърцето на майката. От това, което „чуват“, зависи какви мъже ще пораснат. Ако майката обича бащата искрено, уважава го, и синовете ще поискат да станат такива мъже. Мъже, които ще бъдат обичани, както е обичан баща им. Но ако в отношението й доминира пренебрежението? Лесно е да отговорим на този въпрос. Погледнете днешните момчета – с какво се занимават? Стремят ли се да станат мъже или бягат от реалността с компютърни игри и чат в социалните мрежи? Всичко е заради това, че нямат стимул да станат като бащите си. Няма го образът на бащата, към който те биха поискали да се стремят.

Същото е и с дъщерите. Дъщерята ще поиска да стане истинска жена, като мама, ако е вдъхновена от отношението на таткото към нея. А ако това не е така? Ако мама е отегчена домакиня, която отдавна не полага грижи за себе си? Ако не общува с таткото, освен в случаите „купи хляб“ или „дай пари“? Или ако мама е толкова суперуверена в себе си, справя се със всичко сама и таткото е излишен? Какво ще иска да стане момиченцето? Ще бъде ли истинска жена или ще стигне до прозрението, че жените са ужасни?

За нас родителите е важно да разберем какви ни виждат децата ни. Доколко умеем да уважаваме, приемаме другия. И доколко сме способни да се грижим за себе си и да съхраним интереса към партньора си и към нас.

Момичетата ги възпитават майките, момчетата бащите.

Изхождайки от това, че изначално силните емоционални връзки са с децата от противоположния пол, ние не можем да бъдем обективни. Ние жените не можем да бъдем взискателни към синовете, а бащите не могат да научат на нищо полезно дъщерите си. Момиченцето ще води баща си „за каишка“, а синът никога няма да се подчини на майка си (освен ако не го пречупи).

Точно затова след 5-та година е важно за възпитанието на детето да отговаря родителят, който е по-малко въвлечен в такива връзки. За момичетата – мама, за момчетата – татко. На тях ще им е по-лесно да бъдат обективни, по-лесно ще се придържат към правилата и по-ясно ще виждат трудностите и проблемите на децата си. Защото изхождат от личния си опит.
Бащата никога няма да може да научи момичето на това, на което ще го научи майка му – грижата за дома, готвенето, грижата за външния вид и много други неща. Важните женски тайни и хитрости.

Майката никога няма да научи сина как да „прави“ мускули, да отразява удари, да пали огън, да разпъва палатка, да търпи на болка и да е устойчив на лишения. Това, което за бащата е естествено и разбираемо.

Най-сложното в случая е да предадеш отговорността. Бащите трудно се примиряват решенията за любимата дъщеря да взема майката. Майките от своя страна трудно се отделят от любимите синове, за да ги „предадат“ на суровия баща. Преходът може да стане много по-лесно, когато родителите са спокойни. Когато между тях няма противоборство и конфликти. Когато отношенията са проработени, осъзнати и дълбоки.

Любовта-грижа и любовта-доверие

Момичетата
Родителите обикновено смятат момичетата за по-разумни. Затова им имат повече доверие. Към тях се обръщат обикновено с фразите: „Вярвам ти! Ще се справиш!“
Обикновено момичето е по-малко контролирано.
Учат го да се пази и да не влиза в конфликти.
Отрано му поверяват домакинска работа, грижата за по-малкото братче или сестриче.
Момичето е по-често критикувано от възрастните – за външния вид, за оценките, за талантите си.

Момчетата
Момчетата и майките им са свързани с особено трепетна любов, която не минава с годините. Затова по-често към момчето може да бъдат чути репликите: „Сложи си шапката!“, „Изяж си супата!, „Да не се разболяваш?“
Момчетата са обградени с любов и много пазени.
Момчетата са по-контролирани и закриляни – това не преминава с годините.
На момчетата не се възлагат задачи свързани с домакинството – най-много да изхвърлят кофата с отпадъци.
Майките много внимават да не наранят чувствата на сина или да не го обидят.

Момчетата получават повече грижа, а момичетата повече доверие. Затова напоследък растат силни жени, които могат да се справят със всичко и мъже, за които е необходимо постоянно да се грижиш. На никого не му харесва тази ситуация, но и никой не прави нещо, за да се промени. А всичко започва в детството.

Как би трябвало да бъде?

Момиченцето трябва да бъде старателно обгрижвано от най-ранна възраст.
Да го защитаваме от всичко.
Да го предпазваме от всичко ненужно.
Да не го претоварваме с отговорности.
Да се интересуваме от важните за него неща.
Да го посрещаме и изпращаме в училище.
Да следим как се справя с уроците, има ли затруднения.
Винаги да сме готови да се притечем на помощ, дори да не ни я иска.
Никога да не му се присмиваме, да не го обиждаме.
Да не го заставяме да покорява нови и нови върхове.
Най-добре е да не го принуждаваме да прави нищо.

В идеалният случай момиченцето трябва да расте като нежно екзотично растение, отглеждано ласкаво и нежно. Сигурно ще възразите: „Това ще го разглези!“ Така си мислите. Бихте ли станали зли или арогантни, защото сте отглеждани с много внимание и любов или напротив ще обичате повече себе си и другите?

Момиченцето, към което се отнасят като към скъпоценност, цени повече себе си. И това е най-добрата му защита в живота. Защото му изгражда чувство на достойнство, което няма да му позволи да се свърже с човек, който би се отнасял жестоко с него. То никога няма да бъде жертва. За порасналата жена ще е съвсем естествено да се вслушва в себе си, да се приема такава каквато е, да се обича. Тогава ще има и какво да даде на другите.

В минали времена момичетата винаги са били обект на защита. От раждането до смъртта си. Първо баща им, после братята им, след това синовете им. Те винаги се били обгрижени и защитени. Чувствали са се обичани, значи са били спокойни и омиротворени. И тази вътрешна хармония се е отразявала във всички около тях.

Днес ние жените през цялото време се опитваме да заслужим любовта си, да завоюваме доверието в нас. От вярата и разчитането на безграничните ни възможности вече ни се повдига и много ни се иска някой да ни избави от всичко това. За да не се налага да се утвърждаваме, да се самоспасяваме, да се самообгрижваме. И да сънуваме принца, който отново и отново ни спасява насън.
За момичето чувството за собствено достойнство се изгражда още в детството. С получаването на любов и грижа от родителите. И не само от таткото (което е предопределено), но и от майката, което е малко по-сложно.

С момчетата трябва да се общува твърдо.
За да бъде калено срещу трудностите, за да може да изнесе на „плещите“ си, както се казва в приказките, житейските несгоди. За да си изгради вътрешна устойчивост и твърдост, за да е убедено, че вярват в него.

Затова на сина трябва да казваме: „Аз вярвам в теб!“
Трябва да му предоставим отговорността за него самия, а това значи да не бягаме след него с шапката му.
Да не бързаме да го защитим, когато става дума за детски конфликти, а да му дадем възможност да се справи сам.
На сина трябва да му се създават трудности, те каляват характера му.
Синът трябва да има възможност да преодолява изпитания – чрез занимания със спорт, по време на семейни излети, с възлагане на сложни задачи. От всичко това в живота на сина трябва да има по много.
Синът трябва да укрепва физически с домашни дейности.
Най-добре изобщо да не му се помага след като навърши 5-6 години. Напротив – резонно е да очакваме помощ от него, да го привличаме в дейности, да го молим за помощ.
Момчето трябва да чува и усеща посланието: „Ти ще се справиш!“
Момчето трябва да има възможност да покорява върхове, затова трябва да му ги посочваме, да му ги позволяваме и да му вярваме, че ще се справи, макар и не от първия път.
Момчето трябва да бъде подготвяно за рицар и нищо по-малко.

Това никак не е лесно…за майката. Затова в древни времена момчетата са били възпитавани от бащите си или от другите мъже в семейството. Те са ги подлагали на изпитания и проверки, изпитвали са тяхната издържливост. За да преодолее всичко това, момчето е трябвало да притежава твърдост. И тази твърдост се е утвърждавала в доверието на неговата майка:  „Ти ще се справиш, ти ще успееш, аз вярвам в теб!“. Трудностите са нужни на момчето, за да чувства че му вярват. И за да повярва само в силите си.

Момчето става мъж в детството си. Или става или не става. Нека помислим какъв мъж бихме искали да имаме до себе си. И да започнем да се отнасяме към сина си по същия начин. Силен, решителен, смел, самостоятелен, отговорен – нали това е мечтата ни за мъж? Нашата собствена?

Хвалете ги по различен начин

Изначално ние сме различно устроени и по различен начин възприемаме обстоятелствата, които ни заобикалят.

Момичето трябва да бъде хвалено често. На практика е невъзможно то да бъде прехвалено. То е диамант от раждането си. И ако не му го казваме, ще изживее живота си с убеждението, че е най-обикновен крайпътен камък.
Момичето е изначално съвършено и няма да сбъркаме ако го хвалим за всичко, включително и за това, че съществува. За всички качества, с които е дошло на този свят – типично женските. Ако започнем да го хвалим за постъпките му, ще започне да прави това, което правят днес повечето жени. Ще се стреми да заслужи любов по всеки възможен начин, да прави всичко възможно да получава повече и повече похвали. Ще ни носи шестици от училище, ще печели олимпиади. Ще се превърне в идеалната домакиня. На нас това ще ни хареса и ще сме доволни. Но какъв ще е животът на тази малка жена в бъдеще? Тя ще постъпва по същия начин винаги и навсякъде. Ще се стреми да заслужи любовта на мъжа си правейки за него всичко на което е способна, че и повече. За колегите си ще бъде винаги отзивчива и удобна. На приятелките си никога няма да може да каже „не“. Ще се стреми да използва всяка възможност да стане по-добра. При това, без да изпитва особено удоволствие от постиженията си. И колкото и да я хвалят за резултатите й нещо все няма да й достига.

Освен това ще й се насади усещането, че сама по себе си нищо не струва. Ако стои вкъщи и домакинства - значи си е загубила времето. Ако не прави кариера, тя е позор за пола. Тя не може да бъде обичана просто така, на нея цветя без повод не могат да й се подаряват. Не може просто така да убие час-два в кафето – тя трябва да е фиксирана в успеха.

Това е цената, която плаща за нашето удобство и гордостта от успехите й. Затова трябва да се гордеем с дъщерите просто защото са дъщери. Изначално. Защото са красиви, добри, чувствителни, мили, нежни… Тогава ще ценят себе си и ще са убедени, че са забележителни. Ще отгледат собственото си достойнство., което може да ги предпази от много опасности в бъдеще.
Момичето, което е хвалено по този начин започва да мисли: „Невъзможно е да не ме обичат, аз съм толкова хубава и добра!“. Жените, които мислят по този начин са по-щастливи. По-лесно създават семейство, правят това, което искат, по-лесно отхвърлят всичко ненужно. При това не са по-малко трудолюбиви.

Как да хвалим момчетата?

Само за постъпките им. Само по същество. Само за постижения. Но никога не ги критикуваме за пораженията им ( ние им вярваме, нали?). Хвалим ги за опитите да преодолеят нещо, за упоритостта.
Момчетата се раждат „празни“ – те нямат нужните за пола си качества и трябва да ги натрупат с времето – да ги изработят. И ако ги хвалим, както ние майките правим това: „На мама хубавеца, ти си ми добричък, ти си ми умничък“ - стимулът към действие изчезва. Те започват да си мислят, че всичко им е наред и не е необходимо да правят нищо. И остават „празни“, макар и хубавички, умнички и добрички.

Мамините синчета, които срещаме са иначе добри хора. Изначално добри. Тях много са ги обичали, много са ги обгрижвали. Само дето не са им вярвали особено и не са ги подтиквали към действие. Затова винаги са били доволни от себе си и не са имали стремеж да се развиват, дори не са се научили да вземат решения. Всъщност те са по своему нещастни и неудовлетворени, защото мъжките им качества никакви ги няма и това ги тревожи много силно. Нали не искаме това за синовете си?

За да бъде похвалено момчето, трябва да му бъдат давани възможности да показва какво може. Да търсим помощта му от ранна възраст. Да помогне на мама с чантата, с прибирането на играчките, да разходи кучето… Търсим помощ от него – хвалим го за резултатите му. Така ще израсне с чувството, че е полезно на другите, и това ще му носи удоволствие, самочувствие и любов.

Един много важен момент. Хвалим само за постъпките, но изразяваме любовта си постоянно и често. Защото : „Аз те обичам“ не е похвала, това е „витаминът“, необходим за растежа и развитието на детето ни. С любов няма да „развалиш“ никого, няма да разглезиш. Затова тя е нужна на момчетата толкова колкото и на момичетата. Може би дори повече.

Ето това са ключовете към сърцето на момчето и момичето. Те са абсолютно различни, като самите момчета и момичета. Опитайте, експериментирайте, наблюдавайте.

Ако темата ви е интересна, можете да прочетете и как се отглеждат мамини синчета и кифли.

Материала подготви Янка Петкова

Българското дружество за защита на птиците кани всички деца в училищна и предучилищна възраст да участват в конкурса за рисунка „Ние рисуваме врабчета“. Нарисувайте врабчетата така, както ги виждате и ни изпратете рисунката си. Споделете с приятелите си, че участвате в конкурса и ги поканете да се включат и те. 

Изпращайте рисунките с име, възраст, телефон и адрес си до 8 април на адрес 1111 София, п.к. 50. Жури ще избере 20 рисунки, чиито автори ще получат копие от специалното издание на „Ние, врабчетата“ на Йордан Радичков в подкрепа на кампанията „Ние броим врабчетата“. Резултатите ще бъдат известни до 20 април и ще бъдат публикувани на сайта на Българското дружество за защита на птиците.

Научете повече за врабчетата и вижте техни снимки на www.vrabcheta.bg. А след като се научите да ги разпознавате, включете се и в кампанията „Ние броим врабчетата“.

Симпатични и пухкави, щури и задружни, приятели на човека и градски обитатели, тези малки птици съпътстват живота на хората от 10 000 години. Сега обаче те имат нужда от нашата помощ, за да оцелеят. БДЗП организира „Ние броим врабчетата“, за да разберем какво се случва с трите най-разпространени вида у нас – домашно, полско и испанско врабче. Вижте повече на сайта на кампанията и се включете в броенето на 8 април от 9 до 12 часа като отделите само 10 минути.

Всички млади и не толкова млади читатели поздравяваме с първия разказ от "Ние, врабчетата" на Йордан Радичков. На участниците пожелаваме успех!

Яйцето

Всеки на тоя свят се е появил различно. Тревата най-напред си показва носа от земята, източва го нагоре и тъй си остава — само с един зелен нос; ни уши у нея, ни крака, ни човка, а само тоя зелен нос. Дървото и то никне като тревата, само че е много по-голямо и цялото се покрива със зелена перушина. Наесен перушината на дървото опада и то голо-голеничко цяла зима трепери на студа. Ние, врабчетата, му казваме да не си маха перушината, та да не студува през снеговете, но мигар можеш да кажеш нещо на дървото и то да те разборе. Дървото си остава дърво, сто години да ходи на училище, пак нищо няма да научи със своята дървена глава, макар че то и на училище не ходи. Но дървото е добър съсед и ако си направите гнездо в него, то ще скрие гнездото в зелената си перушина и ще ви пази от зли очи, от прашки, от лоши деца и от котките.

Казах в началото, че всеки на тоя свят се появил различно. Аз, преди да се пръкна, дълго време живях в яйцето. Да не ти дава господ да живееш в яйце. Вътре тъмно, ни прозорец има, ни врата има, на това отгоре е и толкова тясно, че човек няма къде да се обърне, ами седи по цял ден и по цяла нощ и не знае навън ден ли е, нощ ли е, слънце ли грее или пък навъсени облаци ходят навъсено по небето.

Оня, който е бил затворен, най-добре разбира жаждата за свобода. Щом усетих, че в мене всичко заякна, реших да разбия затвора. Почнах да опитвам с човката, стените на яйцето твърди, по-твърди дори от камъка. Не бях свикнал с такава работа, за първи път в живота си разбивах стените на тоя тесен затвор и човката ужасно много ме болеше, дори насън ме болеше, когато речех да подремна, но не се отчайвах, а малко подремна и пак започвам да разбивам стените. Три седмици време се мина и една сутрин, както разбивам с човката тавана на затвора, чувам едно силно: хряаас!, и яйцето се разполови на две.

Навън слънце блести, птици всякакви хвъркат, насекомото и то хвърка — блажена работа. Оглеждам се и виждам, че край мен в гнездото лежат още яйца и от тях се носи писукане. Навеждам се над най-близкото яйце и почуквам с човката също като по морз: чук… чук-чук, и врабецът, дето е вътре, ми отвръща с почукване и ми обяснява, че иска да излезе на свобода. Запретвам се аз тогава и като започвам един бой с човката, врабецът вътре се окуражи, щом разбра, че му идва подкрепление, почна и той да удря и подир малко затворът се превърна в развалини, а ние двамата ликуваме, застанали до колене в развалините.

По това време около нас почнаха да се разбиват и другите яйца и от всеки затвор излизаше по един пухкав врабец, да му се ненагледаш. Ликуваме ние в гнездото, че сме излезли най-после на свобода, но сред ликуването дочуваме и нечий стон. Обръщаме се да видим откъде идва стенанието и виждаме, че един врабец успял да си покаже само главата навън, шията му притисната и не може да излезе от затвора… Врабецът си върти шията и подвиква: чир, чир! Захванахме се тогава всичките, та го освободихме, и врабецът много ни благодари, защото без нашата помощ едва ли щеше да излезе на бял свят. Той беше малко слаботелесен врабец и ние всички единодушно му дадохме името Чир.

Чир беше много странен врабец. Макар и слаботелесен, той се отърси, покачи се на ръба на гнездото и поиска веднага да почне да хвърчи. Как така ще хвърчиш!, казвам му и го смъквам обратно в гнездото. За да хвърчиш, най-напред трябва да си смениш пуха, да ти поникнат пера и да заякнат крилата ти. Чир се опъваше, но като го ударих с човката по главата, млъкна и веднага се съгласи. Оттогава съм забелязал, че когато човек не разбира от дума, трябва да го удариш по главата, за да разборе. Чир беше точно такъв — ако му кажеш с дума, няма да разбере, а ако го удариш по главата, разбира веднага. Не зная как е при вас, хората, но при нас е така. Когато всички излязохме на свобода и напълнихме гнездото догоре с врабци, видяхме, че са останали още две яйца. Отивам аз до едното, почуквам го леко, дано ми се обади никой отвътре, но отвътре не иде никакъв звук. Почуквам по-силно и пак се ослушвам — и пак нищо. После извиках: Ти, който си вътре, човек или звяр, обади се! Ни човек, ни звяр, нищо се не обажда. Другите врабци също почнаха да чукат по стените на яйцето, но пак никой не се обади. Тогава ние разбрахме, че това яйце е запъртък. Винаги, където има много яйца, ще излезе и по някой запъртък. Добре че хората не се мътят като нас, иначе току-виж че и при тях може да се случи някой запъртък!

Следващото яйце мълчеше, затуй почукахме и него. Щом почукахме, отвътре се обади много сърдит глас: Драги ми господине, викаше сърдитият глас, не можеш ли да почукаш по-леко! И като каза това, оня отвътре счупи яйцето и се из-мъкна навън, ама кисел, кисел, та не ти се ще даже да го погледнеш. Я се отмести, драги ми господине, бутна врабецът едно от врабчетата, да видя какво минава навън под гнездото. Добре де, защо се блъскаш?, го пита врабчето, а новакът хич и не го поглежда, а му говори, обърнат гърбом към него. Драги ми господине, аз не съм се пръкнал на тоя свят, за да ми се правят забележки! Да, драги ми господине!

Тоя врабец ние нарекохме Драги ми господине. По-нататък ще ви занимавам и с него, но сега не мога наведнъж да разкажа за всички врабчета, а ще трябва да описвам едно по едно събитията, тъй както са се случили, и дано не пропусна нищо. Защото дори на едно врабче може да му се случи понякога да забрави, тъй както и на вас ви се случва понякога да забравите. А особено пък ако човек е гладен, съвсем ще забрави всичко. Затуй, преди да продължа нататък, ще седна да закуся с ей това насекомо… Някой каза ли ми: Добър апетит! Благодаря, желая и на вас добър апетит!

Да, мъжете са сериозни, достолепни индивиди, които носят костюми, ръководят бизнес, понякога дори цели държави. Но някъде дълбоко в себе си пазят онази детска непосредственост, която от време на време излиза на повърхността. Ето няколко снимки, които ще ви убедят, че видът „възрастен мъж“ просто не съществува.

Винаги можеш да скроиш номер на „другарчето“ си, дори да си безгрижен пенсионер.

© imgur.com

Така баща ми плаши съседите.

© reddit.com

Изглежда, че да играе с децата му е по-интересно, отколкото с възрастните.

© thumbpress.com  

Пак ли по магазините? Добре, аз тогава ще се повозя.

© imgur.com  

Тате ми помогна да направим сладки за празника в училище. Познайте кои са неговите!

© pikabu.ru  

Баща ми е търсач на приключения, но понякога люлките не издържат.

© reddit.com  

Колко радост има в тези очи!

© imgur.com  

Когато се приготвям за излизане твърде дълго.

© reddit.com  

Въображаемото соло на китара е актуално във всяка възраст.

© imgur.com  

Я, конструктори! Този модел май го нямам!

© imgur.com  

Да пазаруваш с любимия може да бъде забавно!

© imgur.com  

Понякога ми се струва, че обича пицата повече от мен.

© imgur.com  

Достатъчно! Ти си поигра! Сега е мой ред!

© imgur.com  

Жена ми твърди, че с приятелите ми трябва по-често да излизаме на чист въздух.

© imgur.com  

Автобусът ни закъсня, а приятелят ми изчезна някъде.
Открих го да гледа анимационен филмов маратон на Пиксар.

© imgur.com  

Материала подготви Янка Петкова

Инициативата "Психоанализа и кино" се провежда вече осма година. Натрупаният опит насърчи организаторите й да експериментират с нетрадиционен за тях жанр. Уестърн драмата "На всяка цена" (2016) е с участието на Джеф Бриджис, Крис Пайн и Бен Фостър и през 2017 e номинирана за Оскар, Златен Глобус, БАФТА и наградата на Актьорската гилдия.  Режисьор е Дейвид МакКензи, чийто филм "Перфектно чувство" предизвика много вълнения при представянето му през 2012 г. Действието се развива в Тексас, но филмът може да бъде разглеждан като илюстрация на съвременния свят. "На всяка цена" повдига въпроса за нашите права и избори в условия на повсеместна злоупотреба и социална нестабилност, а отговорите които дава са изключително интересни от психоаналитична гледна точка. 

Дискусията ще бъде модерирана от д-р Светлозар Василев, психоаналитик и преподавател в НБУ съвместно с проф. Тома Томов (НБУ), Надя Кожухарова и Тодор Лалов (Българско психоаналитично общество).

Събитието ще се проведе на 1 април, в Дом на киното, от 18 часа.

На 1 и 2 април в зала Арена Армеец 2017 г. публиката ще види един красив преразказ на класическата история, но с модерен дух - ледения мюзикъл "Кармен". В него хармонично се съчетават динамиката на фигурното пързаляне, емоционалността на театралната драматична сцена, пластиката на балета, акробатичните изпълнения, оригиналната музика и пеене на живо. "Кармен" на лед - това е оригиналната интерпретация на популярната опера, покоряваща сърцата на хората от няколко поколения, запомнена като универсален символ на тайнственото, съблазнителната женственост и страстта.
В шоуто ще участват Световно известни изпълнители и шампиони по фигурно пързаляне, които ще вдъхват нов живот на класическите образи, като на българската легенда, шампионката по фигурно пързаляне - Албена Денкова е поверена една от главните роли. Освен нея зрителите ще видят цяло съзвездие от големи имена: олимпийските, европейски и световни шампиони по фигурно пързаляне Татяна Навка, Роман Костомаров, Алексей Ягудин, Максим Маринин, Оксана Домнина, Максим Шабалин, Мария Петрова, Алексей Тихонов, Максим Ставийски, Маргарита Дробязко, Повилас Ванагас, Елена Леонова, Андрей Хвалко, Татяна Тотмянина.
Безсмъртната музика на Бизе, както и популярни произведения от симфоничната съкровищница се изпълнява на живо.
Леденото шоу, подходящо за цялото семейство е дело на режисьора Иля Авербух.
Билети за спектакъла можете да намерите тук. 

На 30 март Клуб „Публична администрация” към Философския университет на СУ организира дискусия на тема: „ШОК! УЖАС! СКАНДАЛ! - Фалшиви новини и пост-истина“. Гост ще бъде г-н Георги Станков - психолог, обучител, лектор, блогър, с изключително разностранни интереси. Разговорът ще бъде посветен на отдавна разпознаваемия проблем за изкривената реалност в ерата на пост-истината и фалшивите новини, за непрекъснатите злоупотреби с истината и дезинформацията: 

1. Къде е истината зад гръмките заглавия?
2. Как стигнахме до епохата на пост – истината?
3. Информация срещу дезинформация. Ефекти върху обществото, публичното управление и политическата система.
 

Участниците ще се опитат да отговорят и на въпроса: „Защо съвременните медии и социалните мрежи изобилстват от заблуждаващи съобщения, които се разпространяват подобно на вирус в обществото?“
Място на събитието – Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, зала 305, 18 часа.