Най-много боли, когато ударят по децата... И те го знаят.

22 души, сред които деца, загинаха, а 59 бяха ранени при взрив на концерт на американската певица Ариана Гранде в британския град Манчестър. Зрителите на концерта са били предимно тийнейджъри и млади хора. Британският премиер Тереза Мей нарече случилото се „ужасен терористичен акт". Джихадистката групировка „Ислямска държава“ пое отговорност за атаката.

Нападението било извършено от мъж, който детонирал взривно устройство, което носел със себе си, в края на концерта на Ариана Гранде. Той е загинал, съобщи полицията.
Няма информация за арести.
Ранените са настанени в 8 болници в района на града.

Премиерът на Великобритания Тереза Мей ще ръководи среща на извънредния комитет „Кобра". Стана ясно, че предизборната кампания е прекратена заради атаката. Световните лидери осъдиха терористичния акт.

Нашият коментар:

Атентатът много напомня за опита за атентат, описан в книгата на Стивън Кинг "Мистър Мерцедес". И там извършителят психопат се опита да внесе бомба на концерт, на който присъстваха 4 000 тийнейджъри. За жалост, реалният извършител успя. В откъса от "Мистър Мерцедес" на края на статията, психопатът Брейди внася експлозив в концертна зала, дегизиран като инвалид. Как е успял да внесе експлозива истинският терорист, все още нямаме представа. Знаем само, че проверките на такива концерти са изключително сериозни и мерките за сигурност са завишени. Според очевидците на атентата в Манчестър устройството-бомба е разпръснало метални гайки и болтове при детонацията, което означава, че по някакъв начин камикадзето е внесъл огромно количество метал в залата. Полицията съобщи, че самоличността на извършителя е установена, но все още разследват дали е бил част от терористичен отряд или е действал самостоятелно. Естествено Ислямска държава пое отговорност за атентата и дори го оптразнува онлайн. Надали са се вдъхновили от Кинг, на тях идеи не им трябват, имат си достатъчно. Но това е зловещ пример как понякога животът имитира изкуството по-добре отколкото изкуството имитира живота. Ето и откъса.

"Изстуденият от климатика въздух във фоайето на ЦКИ действа на Брейди като шамар, потните му ръце и врат изтръпват. Коридорът е празен, защото все още не са пуснали обикновените зрители в ЦКИ, но вдясно, по пътеката, отделена с кадифен шнур и табела с надпис ЗА ХОРА С УВРЕЖДАНИЯ, инвалидните колички бавно се придвижват към пропуска и концертната зала.

Това развитие на нещата не е по вкуса на Брейди.

Предполагаше, че всички вкупом ще се изсипят в залата, както се случи на мача на „Кливландските индианци“ — той ходи да ги гледа, когато беше осемнайсетгодишен, — и охранителите ще ги проверяват съвсем формално. Не се досети, че на концерта инвалидите и ненормалниците ще бъдат пускани с предимство, а трябваше.

Виждат се поне десетина мъже и жени в сини униформи с кафяви нашивки ОХРАНА ЦКИ на раменете, които засега си нямат друга работа, освен да проверяват инвалидите, преминаващи бавно покрай тях. С нарастващ ужас Брейди забелязва, че макар да не поглеждат в джобовете на всички колички, те проверяват всяка трета или четвърта, понякога и две поред. След като преминат охраната, разпоредители в тениски с логото на „Раунд Хиър“ насочват инвалидите към сектора за хора с увреждания.

Той е допускал, че може да го спрат на пропуска, но е разчитал, че в такъв случай ще покоси много млади поклонници на „Раунд Хиър“ около себе си. Още едно неправилно предположение. Парчетата разбито стъкло навярно ще убият онези най-близо до вратите, но телата им ще послужат като щит срещу взривната вълна.

„Пълна тъпня — мисли си. — Обаче… Пред Общинския център убих едва осем души. Трябва да подобря постижението си.“

Придвижва се напред със снимката на Франки в скута си. Рамката ѝ опира в превключвателя. Ако някой малоумник от охраната се наведе да надзърне в страничните джобове на количката, Брейди ще опре ръка на снимката, лампичката от жълто ще светне в зелено и електрическият ток ще потече към детонаторите с оловен азид в блокчетата самоделен експлозив.

Пред него вече остават дванайсет-тринайсет колички. От климатика духа студено върху пламналата му кожа. Брейди си мисли за Общинския център: как тежкият автомобил на кучката Трилони се клатеше и се надигаше, докато газеше телата на хората, след като ги беше блъснал и повалил. Сякаш мерцедесът изживяваше оргазъм. Спомня си миризмата на гума под маската, спомня си как крещеше от възхита и възторг. Така си продра гърлото от викане, че не можеше да говори, и се наложи да излъже майка си и Тоунс Фробишър в „ДЕ“, че е болен от ларингит.

Сега от пропуска го делят точно десет колички. Някакъв охранител — вероятно шефът, защото е най-възрастен и единствен носи шапка, — взима раницата на едно момиченце, което е с прическа нула номер като Брейди. Обяснява нещо на детето и му дава номерче, с което да си получи раницата след края на концерта.

„Ще ме пипнат — хладнокръвно разсъждава Брейди. — Ще ме пипнат, значи скоро ще се мре.“

Той е готов. Готов е от известно време.

Осем колички го делят от пропуска. Седем. Шест. Досущ обратното броене на компютрите му.

Тогава навън започва пеенето, отначало приглушено.

„Слънцето изгрява във твоите очи… Луната заслепяваш…“

На припева звукът набира сила като изпълнение на катедрален хор: момичетата пеят, колкото им глас държи:

ЗАВИНАГИ ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ… ДО ГРОБ ВЪВ ВЯРНОСТ ТИ СЕ ВРИЧАМ…

В този момент централните врати се отварят. Някои момичета надават радостни възгласи, но повечето продължават да пеят, и то още по-силно:

ЩЕ ПРОГОНЯ ВСЯКАКВА ЗАБЛУДА… СЪС ЦЕЛУВКИ, СЛАДКИ ДО ПОЛУДА!

Девойчета с тениски на „Раунд Хиър“ и с първия си грим нахлуват във фоайето, а техните родители (предимно майки) се опитват да не изостават от тях. Кадифеният шнур, отделящ основната част от коридора и пътеката за хора с увреждания, е съборен и стъпкан. Една малолетна крава със задник, голям колкото щата Айова, се блъсва в количката пред Брейди и едва не помита момичето в нея, което има хубаво, засмяно лице и тънки като клечки крака.

— Ей, я по-внимателно! — извиква майката на момичето, но тлъстата крава с джинси двоен размер, размахала знаменце с логото на „Раунд Хиър“ в едната ръка и билета си в другата, вече е далеч. Някой се удря в количката на Брейди, снимката на коленете му се разклаща и за един страшен миг той си помисля, че всички ще се преселят в отвъдното сред лумнал огън и градушка от сачмени лагери. Това не се случва, той поотмества снимката нагоре и вижда, че лампичката още свети в жълто.

„Размина се на косъм“ — решава Брейди и доволно се ухилва.

В коридора цари радостна суетня и охранителите, които проверяваха хората с увреждания, се разпръсват, за да поемат, доколкото е възможно, наплива от пощурели момичета и момиченца. При инвалидите остава само една млада жена, която едва-едва поглежда количките и им махва да продължат нататък. Докато наближава пропуска, Брейди зърва шефа — типа с шапката — в дъното на коридора, точно срещу себе си. Висок около метър и деветдесет, той отдалеч се забелязва, защото се извисява над момиченцата и очите му шарят. Държи лист хартия и от време на време го поглежда.

— Покажете ми билетите си и минавайте — нарежда охранителката на засмяното момиченце и майка му. — Вратата вдясно.

Брейди вижда нещо интересно. Високият тип с шапката хваща един двайсетинагодишен младеж, който явно е дошъл сам на концерта, и го издърпва настрана.

— Следващият! — сърдито казва охранителката. — Не задържайте опашката!

Брейди минава напред, готов да натисне превключвателя на джаджа 2 със снимката на Франки, ако жената прояви какъвто и да е интерес към джобовете на количката. Коридорът сега е претъпкан с бутащи се, пеещи момиченца и Брейди ще успее да отнесе със себе си много повече от трийсет. Ако се налага да умре тук, съгласен е.

Охранителната посочва снимката:

— Кой е това, драги?

— Малкото ми момченце — отвръща Брейди с трепереща усмивка. — Миналата година загина в катастрофа. Същата, която ме прикова на… — Той посочва количката. — Обичаше „Раунд Хиър“, но не дочака последния им албум. Сега ще чуе всичките им нови песни.

Служителката бърза да пропусне всички, но намира няколко мига да изрази съчувствие. Погледът ѝ омеква.

— Моите съболезнования.

— Благодаря ви, госпожо — казва Брейди, но си мисли: „Тъпа путка.“

— Направо, господине, после надясно. Секторът ви е в центъра на залата. Ще виждате прекрасно. Ако се затруднявате със спускането по рампата, която е доста стръмна, обърнете се към някой от разпоредителите с жълти ленти на ръкавите.

— Ще се справя сам — усмихва ѝ се той. — Това сладурче е с отлични спирачки.

— Добре тогава. Дано концертът ви хареса.

— Благодаря ви, госпожо. Ще ми хареса. На Франки също.

Брейди поема към главния вход. В същото време Лари Уиндъм — известен сред колегите си от полицията като Кибритлията — освобождава младежа, решил в последния момент да използва билета на сестричката си, която се разболяла от мононуклеоза. Той изобщо не прилича на урода от снимката, която Бил Ходжис му изпрати.

Залата е с амфитеатрално разположение, което е добре дошло за Брейди. Формата ѝ на паница ще увеличи силата на взрива. Той захласнато си представя как сачмените лагери от пакетчетата, залепени с тиксо под седалката, се разлитат напосоки. Ако извади късмет, освен половината зрители ще порази и групата.

От микрофоните по тавана се разнася попмузика, но момичетата, които заемат местата и пъплят между редовете със седалки, я заглушават с възторжените си гласчета. Лъчите на прожекторите кръстосват залата. Летят фризбита. Тук-там тупкат големи надуваеми топки. Брейди е изненадан единствено, че няма следа от виенското колело и лигавите декори. Защо въобще ги пренасяха, ако няма да ги използват?

Разпоредител с жълта лента на ръкава току-що е настанил засмяното момиченце с крака като клечки и тръгва към него, но Брейди го отпъжда с ръка. Мъжът усмихнато го потупва по рамото и отива да помогне другаде. Брейди стига до първия от двата сектора за хора с увреждания. Спира до засмяното момиченце с крака като клечки. То се обръща към него с усмивка:

— Не е ли вълнуващо?

Брейди се усмихва, като си мисли: „Още нищо не знаеш, кучко саката.“

Снимка: ЕРА/БГНЕС

Жената трябва да е спокойна, избухливите не се котират особено. Добре е да е сговорчива и да не противоречи твърде често на…мъжа. Може да има собствено мнение, но е за предпочитане да го пази за себе си. На журналистката Джулия Делит явно й е писнало от подобно двуличие, защото е описала в блога си най-често чуваните от нея сексистки фрази. И своите реакции на тях, разбира се!

Да не си в цикъл?
Ако си мислите, че жената е малко по-емоционална, заради менструацията си, помислете още веднъж.

Много си любопитна!
Точно това чух, когато по време на купон, попитах един мъж с какво се занимава. Жените, които се опитват да поддържат разговор са толкова любопитни…

Мога ли да разменя няколко думи с вашия съпруг?
Не, защото сметката е на мое име.

Кучка!
Чух това по свой адрес, когато отказах на бившето си гадже да го откарам до дома му. Всъщност отказът ми не помогна – той все пак се опита да влезе в колата ми със сила.

Ти си много умна жена!
Да, защо това ви учудва?

Наистина ли си била с толкова много мъже?
Ако не правя секс ме наричат фригидна, неопитна или задръстена. Ако водя активен сексуален живот съм разпусната. Не можеш да угодиш на всички. Затова живея както ми харесва.

Няма ли да се омъжиш?
Вече се омъжих. Извинете, че забравих да ви поканя.

Толкова си мила!
Мили са котенцата, поздравителните картички и бебетата с розови бузки. Аз съм интелигентна зряла жена, не съм мила. От това определение навява снизхождение и инфантилност.

Децата ти ходят ли на детска градина?
Не, оставям ги сами вкъщи, за цял ден. Ако говорим сериозно, за моите деца се грижат непознати. Това ме устройва, защото обожавам своята работа.

Защо не се усмихнеш?
Ако получавах монета всеки път, когато мъж ми е предлагал да се усмихна, бих изплатила всичките си кредити. Моето недоволно лице изобщо не е ваша работа.

Тази работа няма да ти хареса, свързана е с технологии.
Разбира се, на момичетата математиката им е екзотична материя, като науката и високите технологии. Затова е по-добре да стоят настрана от тях и да се занимават със секретарска работа.

Твърде си амбициозна за момиче!
Много жени минават през стадия „амбициозно момиче“ – да обичат това, което обичат мъжете, да не се оплакват и да не дават воля на чувствата си. За щастие това вече го преболедувах.

На теб по-добре ти се получава….(можете да изредите всички домакински задължения)!
И още как! Всичко е заради това, че го правя постоянно. Сега е твой ред да се „специализираш“.

Не можеш ли поне да се престориш, че ти е забавно?
Аз не съм тук, за да ви развличам!

Какво си облякла?
Дрехи, като всички останали.

Мъжът ти помага ли ти с детето?

Той е родител като мен. Понякога му разрешавам да поседи с детето. В края на краищата то е наполовина негово.

Прекалено си емоционална!
Ами не съм машина. Извинете ме, ако сте си помислили обратното.

Феминистките мразят мъжете.
Аз мразя факта, че на жените им плащат 20 % по-малко, от мъжете във всички сфери.

Къде ти е чувството за хумор?
Отнесе го със себе си. Сега си ти на ход. Ако решиш да се пошегуваш, ще се посмеем заедно.

Обичаш да командваш!
Навярно искаш да кажеш, че съм решителна, настойчива, силна, компетентна, взискателна и последователна. Радвам се, че ме възприемаш по този начин.

Още по темата помжете да прочетете в Да е умна, но не много! и Мъжете са произлезли от маймуните, а жените са дошли от Космоса.

Автор: Юлита Гърбева

Тази вечер съпругът ми ми донесе божури, знае колко ги обичам – ароматни и нежни. И цяла вечер ми ухае на май в родната ми къща… и си спомних за баба. Не случайно. Днес е 23 май, нейният втори рожден ден, както тя казваше и беше голям празник в двуетажната ни, населена като дядовата ръкавичка, къща. А празник без баница не можеше, без нейната баница - със златиста коричка, навити на фитилчета краища и невероятен аромат, а колко беше вкусна...дано сте закусили... Баба месеше цял ден преди това, пет-шест тави стигаха за семейство, роднини и приятели, събрали се на трапезата в този ден. Тя ходеше трудно и голямата маса в хола бе нейна територия часове наред. Аз и сестра ми се въртяхме наоколо, помагахме, пречехме, докосвахме се до магията.

„А, сега, дай яйцата, дай и сиренце, ето – пробвай да разточиш с точилката. Пръсни с оливието. Браво! Можеш!“ и магията се случваше, а когато я сложеше в печката, ароматът й плъзваше навсякъде, през гредореда до втория етаж, до всяко кътче на старата къща и после обратно през отворената врата, на двора се смесваше с аромата на люляк, божури и здравец. За всеки празник и всеки делник, решили да превърнем в празник, баба месеше баница, соленки, сладки и ние все около нея се въртяхме. Беше хубаво и безгрижно моето детство.

После баба си отиде, твърде рано, ние пораснахме малко, животът се промени и въпреки че пазехме традициите, а мама и днес ни събира с невероятните си гозби - царица е на кексовете и импровизациите, баницата остана незавоювана територия до един хубав ден, когато реших, че ще я направя. Нямах рецепта, нямах чичко Гугъл, нито услужливи фейсбук групи, бях на 17 и имах спомен, който да съживя.

Брашно, вода, сол, оцет, олио… и тестото оживя под ръцете ми, хвана ме нежно и уверено, точно както баба ме държеше и аз замесих по спомен... Разточих, разтеглих, добавих сиренце, навих бялата покривка и баницата стана. Лежеше си кротко в тавата, лъскава и бяла, и чакаше да я опека. Сложих я във фурната и замириса, замириса на детство. На онова, шарено и споделено време, когато всичко е просто, истинско и вкусно, като баница.

Е, няма да ви лъжа, беше малко жилава, леко безсолна, но моя и истинска. Следващите бяха доста по-добри, а истинският майстор на баниците днес е сестричката ми. А аз? Аз тегля и меся за празници. Е, вярно, само на Коледа, но всяка година тържествено обещавам, че ще се поправя. Сигурно ще стане, за внуците.

Защо е толкова важно да разказваме спомените си на децата, можете да прочетете в тази статия. Ако решите да си направите истинска домашна баница, в края на статията ще намерите видео, в което една мила баба ни разказва подробно как се приготвя дърпана баница.

А от същия автор ви препоръчваме Нощницата на мама. 

Автор: Валентина Вълчева

По волята на Съдбата (дяволите да я вземат дано!) съм останала сама с Престолонаследниците. Татко им сутринта се обади от не знам кой край на Европа, за да каже, че е пристигнал и че до средата на август май се очертава да е само месинджър-родител. Престолонаследник №1 използва момента да му се оплаче от мен, защото снощи съм била тъжна от факта, че е изчоплил два бутона от клавиатурата на лаптопа.

„А пък мама снощи беше тъжна, щото счупих компютъра, и ме накара и аз да тъгувам.”

Лъже! Не бях тъжна – бясна бях! Щото съм я сменила проклетата клавиатура преди няма и година.

До обяд ръси почти незабележим дъждец, който обаче е достатъчна причина майка ми да звънне, за да попита може ли днес да пасува, щото „в тоя дъжд как да дойда”. Гледам през прозореца... Не е като да е библейски потоп, но тя от петнайсет години не пропуска турска сапунка и е добила досадния навик да драматизира всичко. Всичко е повод за въздишки и възклицания с изключение може би на пушенето. Там вече мелодрамите ги поемам аз. Не че толкова ми пречи, ама обичам да ѝ връщам.

Добре! Значи сме сами. Лошо няма – паркът ни е на десет минути влачене с бебешката количка. Преди въпросните десет минути обаче има един доста по-продължителен подготвителен период. Предполагам, че нямаше да е толкова дълъг, ако бях малко по-организирана, но не съм.

Обличам набързо големия и не толкова бързо малкия, защото той възприема обличането като издевателство над личността му и го превръща в нещо като пехливанска схватка. Налага се да го натисна с коляно, докато му нахлузвам шапката. Съответно той врещи все едно го дера жив. Когато приключвам, спира да врещи, но продължава да ме гледа с неподправено възмущение и от време на време да надава обвинителни викове. Предполагам, че ме праща по дяволите на бебешки език.

Курдисвам го в количката и с големия започваме дружно да пълзим из коридора и стаята в търсене на мистериозно изчезналите му кецове. Намираме ги в шкафа с играчките и нямам спомен аз ли съм ги прибрала там. Обува се и излиза в коридора да викне асансьора. За всеки случай го вика и на глас – с цяло гърло. През това време успявам да измъкна на площадката количката и торбата с боклука.

Асансьорът идва. Вкарвам вътре количката, торбата и големия син.

После ги изкарвам обратно. Забравила съм шишето с водата на малкия.

Грабвам шишето и пак целия катун в асансьора.

На половината път надолу натискам „стоп” и се връщаме пак. Забравила съм биберона, а онова малкото като се сети, ще опищи света. И без това още не ми е простил обличането.

Хайде пак нагоре, после пак надолу.

Пред входа се сещам, че не съм взела резервен памперс. Рискувам и решавам, че няма да се върна за трети път. Някъде до парка имаше аптека – ще тичам дотам, ако се появи зор.

И като стана дума... пари?

Следва трескаво ровене в дамската чанта. Естествено, в хаоса там не намирам това, което търся, така че я изсипвам в количката при малкия, за да изровя портмонето. Толкова е учуден, че забравя колко ми е сърдит заради обличането. И веднага успява да напъха в устата си някакво червило преди да му го отнема. Откъде, за Бога, има червило в чантата ми?! Последния път, когато ми се е случвало да слагам грим, се губи някъде в мъглата на незапомненото ми моминско минало.

Докато успея да му го измъкна, се е докарал като зле завършил експеримент на Пикасо. Добре поне, че не е от онези, които не се изтриват дни наред!

Мокри кърпички?...

Слава Богу, намирам някакви изостанали в коша под количката!

В крайна сметка някак се добираме до парка, където от джоба ми моментално излитат едни пет-шест лева – за батут, за царевица, за „мароженое” на големия... И още малко за кафе и сок за мен. В крайна сметка и аз съм човек – нищо, че от доста време насам не се чувствам като такъв.

Откарвам следващите около четиридесет минути във влачене по алеите в опит да приспя малкия, докато големият тича от батута на пързалката, от пързалката на люлката, от люлката на катерушката... Все ми е тая къде ще дивее, само да не се доближава до чичкото, който е разпънал една сергия с играчки, балончета, кречетала и прочие пъстри, шумни и оскъпени поне двойно изкушения. Около петнайсет пъти трябва в зародиш да прекъсвам опитите му, неизменно започващи с „Мамооо, а може ли...?”

НЕ!!!

В един момент пак:

-        Мамооо, а може ли...?

-        НЕ!!!

-        Ама мамооо...

-        КАЗАХ НЕ!!!

-        Пишка ми се! – изстрелва преди отново да съм креснала „не”.

Посочвам храстите и продължавам да марширувам.

След час и двайсет минути, след като успявам да залея количката с кафе, да ѝ падне едната гума и да се изпотя като във финландска баня, малкият най-накрая благоволява да заспи.

Сядам на една пейка така, че да държа под око сергията с играчки, батута, пързалката и три различни люлки наоколо, защото баткото няма спирка. Въпреки това в един момент все пак го губя. След два-три крясъка, от които птичките наоколо притихват, а малкият се сепва насън, той се обажда отнякъде. Откривам го заровен до шията в пясъчника наблизо.

-        Виж! Все едно съм във вана...

Следват десетина минути усърдно тупане и тръскане, след които вероятно ще му излезе пълен набор сини петна. Мога само да се надявам, че от детската градина няма да сезират социалните, че си малтретирам детето.

Хуква да гони гълъбите, крещейки по бебешки навик: „Коко гони пипииииии!!!...” Аз присядам на едно от „пънчетата” (група бетонни фигури, на които така и не им разгадах приложението в парка) и потъвам в умиление, спомняйки си го от преди три години, докато прави същото. Честно казано, опитвам се да съхраня някои от бебешките му навици и игри, защото ми се иска по-дълго да си остане такъв.

Малкият ме връща в реалността, замеряйки ме с биберона и крещейки: „Ба-ба-ба-ба!...”

-        Баба ти си почива днес – отговарям по инерция.

Той със сигурност не ме разбира, но и аз нямам представа дали наистина търси баба си. Просто това е единственото, което засега излиза от устата му. Млъква и ми се ухилва до уши, благодарение на което установявам, че са му избили два горни зъба, ама не тези, дето би трябвало. Е, все е нещо. Детето явно ще бъде индивидуалист.

Междувременно баткото успява да се отъркаля в тревата, та да е сигурен, че и да е останало някое чистичко местенце по него, вече го няма. Няма проблем. Аз лично съм доволна дори и само от факта, че вече не се сеща да събира всички фасове наоколо, за да ги хвърля в кофата. Оценявам желанието му да почиства, но си мисля, че няма много шансове срещу половината град, който няма елементарното съзнание да си хвърли угарката в коша за боклук.

От въргалянето в тревата минава към хвърляне на шепи пясък нагоре, за да види как падат като сняг. Кресвам един-два пъти, колкото да му секна вдъхновението и той възмутено се оттегля край един мравуняк. Чудо направо! Доколкото го познавам, няма да мръдне скоро оттам, освен ако не прояви глупостта да бръкне вътре.

Точно тогава звъни татко им от... не знам къде. Здрасти, как си, липсваш ми, добре съм... И накрая:

-        Ами добре. Продължавай да си почиваш!

Да си почивам? Стига бе. Кой каза, че разходката с две (и повече) деца е почивка?

-        Мамо, виж новите ми приятели!

Притичва Престолонаследник №1 и ми показва гордо ръката си, напъплена от дузина мравки. Скачам и започвам да го отупвам, мърморейки както се очаква от една майка в подобна ситуация. Той не разбира и съответно отново е възмутен.

Когато го отървавам и от последния му „нов приятел”, той тропва с крак и ми заявява:

-        Не е честно! Искам да ми се извиниш!

Извинявам се и той отива обратно при мравуняка. Иска ми се този път да го оставя на милостта на гадинките. Да видя тогава кой на кого ще се извинява.

Почивка, а?!
 
От същия автор можете да прочетете и Пазаруване с деца  и Който има деца, да си ги гледа!

Неа Перамос е курорт, който се намира на 17 км от Кавала и на 3 км от Ираклица. От КПП Кулата е на 130 км, през Серес- Елефтеруполи. От КПП Илинден е на 105 км, през Драма и на 142 км от КПП Маказа, през магистрала Егнатия и Кавала. По пътя през Маказа и този през Кулата има тол такса, пътна такса, в размер на 2.40 евро за лек автомобил.

Неа Перамос най-голямото курортно селище в района на община Пангео. Важно е да се отбележи, че до Атина има град със същото име. Първите заселници са от 1920 година, като към днешна дата има около 3500 постоянни жители. В последните години Перамос се разви изключително като курорт за български туристи, поради близостта си до страната ни. Кристалните плажове на негова територия, и тези на Амолофи, са само на 3 км. Амолофи е плаж с естествени дюни, отличен със Син флаг за екологично чиста вода, на 6-то място в класацията за най-добър плаж в Гърция.

Ивицата на Перамос е дълга около 3 км, плажът е пясъчен, плитък и с много чиста вода.

Има голяма свободна зона за плажуване, бийч барове, чиито шезлонги и чадъри се ползват срещу консумация, неограничено време.

В Неа Перамос могат да се видят архелогически разкопки на древната крепост на град Анакторопули от византийско време. Районът е известен с лозарството си. Един от най-хубавите сортове трапезно грозде е солтанина, бяло и без семки, което можете да си купите от производители. Непосредствено след лозята се намира плажа Амолофи, което означава „дюни“. Кристално чиста вода, плитко и пясъчно дъно. Плажът е дълъг 3 км, разделя се на първи, втори и трети дюни, посредством скали. Повечето бийч барове са концентрирани на вторите дюни, първите и третите са по-спокойни, с голяма свободна зона. Между Амолофи и Перамос се намира полуостров Врасидас с няколко малки свободни плажа. Известни барове са Blue, Liquid, Waves, Rivas. Единици са местата за настаняване там, почти няма строителство в тези защитени от закона дюни.

Перамос има дълга крайбрежна алея, с множество заведения и магазини. Оживен курорт с фурни, аптеки, барове, бензиностанции и всякакви услуги. Голям супермаркет Масутис и много малки магазини тип бакалия. Там ще намерите всичко необходимо за една чудесна почивка.

В централната част на курорта са съсредоточени заведенията и магазините. Там настаняването е предимно в частни апартаменти и къщи, но има и няколко малки хотела. Липсват къщи с големи градини, преобладават кооперациите с апартаменти или етажи от частни къщи, с веранди. Перамос се развива непрестанно и за разлика от други места, където гръцката криза се е отразила на строителството, в него се строи и активно се извършват сделки с недвижими имоти, често с купувачи българи. Има заведения с български собственици, едно от тях е Mezze, хвалено с добрата си кухня и често посещавано от известни българи.
Една от почитателките на Перамос, която с удоволствие се завръща там, е актрисата Александра Сърчаджиева. Тя, заедно със съпруга си Иван Ласкин и тяхната дъщеря, посещават курорта и извън туристическия сезон, привлечени от магията на морето и прекрасните гледки, на които човек може да се наслади в района. Ако търсите по-спокойна почивка, то това би могло да се осъществи най-добре преди или след летния пик - юни или септември. В последните години се забелязва удължаване на сезона докъм 10.09., което повлия и на цените, задържайки ги същите (или близки) до августовските. Голяма заслуга за това има нашия национален празник на 06.09., около който е почти невъзможно да се намери свободно място за почивка в района.

Най-горещият месец е август, дъждовните дни са рядкост, предимно в началото на сезона. Добър ориентир за температурите по дати дава нашият сайт sinoptik.bg, който е актуален и за цяла Гърция. Температурата на водата може да се види на база минали години тук. В Гърция не се предоставя такава информация, както у нас в синоптичните емисии.

Таверните предлагат типично гръцка кухня със задължителните за опитване калмари, риба, октопод. Менюто с напитки е по-ограничено като основно се набляга на бира, узо и ракия, на гръцки ципуро. Много разпространена е напитка Рецина (Ρετσίνα), приличаща на бяло вино, която гърците консумират много, разредена с кола или друго безалкохолно. Има много специфичен и натрапчив вкус, далеч от нашето бяло вино, така че може да ви изненада неприятно. Бирата е с близък вкус до нашите, по-известни местни марки са Митос, Алфа, Вергина. В магазините често има промоция на стекчета и цената доближава тази у нас. Повече за храната и цените ви разказахме в статиите за Палио и Ираклица, където има интересна обща информация за Гърция.

В Перамос, веднъж седмично, се организира пазар, на който се предлагат плодове, зеленчуци, маслини, зехтин, други храни, също и дрехи, и стоки за бита. Там цените са по-ниски от тези в магазините, често има производители. Много разпространена е подвижната търговия - бусове с плодове и зеленчуци или с риба, обикалят по улиците, няма начин да не ги чуете, ползват мегафони. От тях можете да си вземете прясна риба. Прясно месо, освен в големите магазини, е за предпочитане за купувате от месарниците. Хляб и тестени изделия във фурните, които отварят сутрин рано и работят до 14 часа.

На около 6 км от курорта има модерен хотел за кучета в село Агиос Андреас, разположен на 3 дка. 

В Неа Перамос има медицински център, с лекари специалисти. Може да се посещават с частен преглед или с медицинска застраховка. Най-близката болница е в Кавала на 17 км.

В района има интернет покритие през 4G мрежа. Може да се ползва интернет и през гръцка, предплатена карта. Като цяло, обаче интернета в хотели и домове през wi-fi е възможно да няма отлично покритие. Това лято се очаква отпадането на роуминг тарифите в ЕС.

Информацията е предоставена от Антоанета Георгиева – greobg.com. 

Препоръчваме ви плажовете със син флаг в Гърция.
Ако сте решили да почивате в Гърция, може да видите и статиите ни за Ираклица и Палио. 

Първата българска мобилна апликация за онлайн защита на деца вече е достъпна за сваляне и инсталиране напълно безплатно. Разработено от екипа на Bulbera, приложението за родителски контрол за смартфони и таблети Protect Your Kid дава възможност на родителите да осигурят на своите деца защитено сърфиране в интернет,  контрол над времето, прекарано с телефона или таблета и откриване къде е детето в момента. И всичко това е на български език.

Основни функции на Protect Your Kid са: защита от неподходящо съдържание, управление на приложенията, създаване на времеви правила, ограничаване на обажданията и приложенията нощно време, информация за това, къде се намира детето в момента. Апликацията  предоставя пълен  контрол върху устройствата на децата през смартфона, таблета или компютъра на родителя.

„С тази стъпка вярваме, че ще помогнем на много деца да използват пълноценно възможностите на съвременните технологии, като се забавляват и получават достъп до качествена информация. За родителите апликацията е начин да подкрепят информирания избор на своите деца.“, споделя Деян Благоев, мениджър „Бизнес развитие“ в Bulbera.

Приложението е достъпно през Google Play.

Protect Your Kid e подкрепен от българския Център за безопасен интернет. Той препоръчва ползване на програми за родителски контрол за възрастовата група до 9-10 години. Те не само позволяват на родителите да са наясно какво правят децата им в интернет и да ги защитят, но и дават възможност за разговор с тях за рисковете и опасностите в Мрежата. През функцията на приложението за история на употребата може да се проверява какви сайтове и кои приложения е ползвало детето. Това дава повод да се разговаря за качествата на всеки сайт, какво е интересно и какво е полезно, а също така – за съществуването на сайтове, които не са подходящи за деца.

Всъщност най-добрата защита на детето срещу попадането в рискови ситуации е то да споделя с родител своя онлайн опит и да задава въпроси. Това ще му даде увереността, че всяко нещо, което го обезпокои в интернет, може да бъде обсъдено и ще го подготви за свободно ползване на интернет, след като навърши определена възраст – 9 или 10 години.

-----------------------

Bulbera е българска софтуерна компания, която е на пазара от 10 години. Компанията работи с клиенти от Западна Европа и САЩ и развива проекти в различни сектори: медицински, защита на данни, развлекателен, туризъм, автомобилостроене, образование и много други. Protect Your Kid е начинът Bulbera да подпомогне българските родители и учители да се справят с новата реалност, където децата все по-често са онлайн по цял ден. Сега вече има безплатно приложение, което може да улесни разбирателството между поколението Y и поколението Z.

Повече за Bulbera може да видите тук : bulbera.com

Как да поддържате онлайн близостта с детето си можете да научите от Внимание! Родител в социалната мрежа!

Изследване на Уницеф показва, че най-щастливите деца живеят в Холандия, Исландия, Норвегия и Финландия. Канадската писателка Колийн Геске, автор на блога Stuff dutch people like си задава въпроса: „Можем ли да твърдим, че и холандските майки са най-щастливи?“ Отговорът е утвърдителен и затова си има цели 11 причини. Колийн предлага своя коментар по темата.

1. Холандките раждат по свои правила
Раждане у дома, в болницата, в специален хотел, с обезболяване или без, под наблюдението на акушерка или лекар, с личен фотограф, дула или психотерапевт? Защо не? Много аспекти в процеса на раждането се определят от жената и нейното семейство. Наблюдението на бременността в Холандия също е специфично – на практика няма периодични изследвания, забраните са минимализирани, няма ограничения в наддаването на тегло: „Защо ти е да ходиш в болница. Можеш да родиш в собствената си вана, аз ще съм до теб“ – можеш да чуеш от тамошните акушерки.

2. Холандските майки са на половин работен ден
Това наистина е много разпространена практика и е невероятно удобно. Ако жената все още кърми, работодателят й е длъжен да осигури помещение за изцеждане на кърмата.

3. Холандските майки обичат рутината
Не, те я обожават. Една позната в „златната“ възраст например изискваше от мъжа си близост всеки четвъртък в 21 часа. А после се оплакваше на приятелките си от проблеми в интимния живот и пращаше мъжа си по всякакви лекари. „Ето в моя календар е записано!“ Трябва да призная, че това ми изглежда адски неадекватно, струва ми се твърде много дори за холандците. А ако примерът ви изглежда нереален, потърсете поне едно играещо дете на улицата след 6 часа вечерта. Няма да намерите, защото по това време семейството вечеря. Холандските деца живеят по строго разписание, с минимални отклонения от установения режим. В тази страна наистина уважават рутината и ясните правила.

4. Търсят помощта на бабите
Холандските баби и дядовци са готови да се грижат за внуците, позволявайки на родителите да вършат работата си или да се забавляват. Но това винаги се уговаря предварително, в точно определени дни, например: всеки втори четвъртък от 15 до 18 часа. Като им се поемат „пътните“ разходи, разбира се. В останалото време холандските баби са ангажирани с посещения в клубове по интереси, срещи с приятелки, градинарство, круиз до Палма де Майорка и др. В крайна сметка те са пенсионери и не е необходимо да „бъхтят“ на три смени.

5. В Холандия има отлични постнатални грижи
Първите седмици след раждането могат съвсем реално да бъдат едни от най-щастливите в живота на жената. Майката бива изписана от родилния дом, буквално часове след раждането (ако всичко е нормално). През цялата първа седмица до нея е патронажната сестра, по осем часа на ден. Тя поема грижите за родилката и бебето. Може да ти носи закуската в леглото, да глади, да почиства дома, да те заставя да поспиш на обяд, да те учи да кърмиш, да сменяш пелени, да къпеш бебето.

6. Холандките не познават „майчината вина“
Не напълно, разбира се. Но това е факт: майките в Кралство Нидерландия се стремят да направят живота си максимално хармоничен и балансиран, вписвайки детето в своята „координатна система“. Имат една чудесна книжка-комикс „Relax mama“, в която може да се прочете следното: „Вие не сте първата майка, която се втурва развеселена вкъщи след купон с приятелки, изплашвайки до смърт детегледачката.“…. Оправданието им е, че така или иначе животът на семейството се върти около детето и могат да си позволят подобни дребни „прегрешения“ от време на време.

7. Холандските майки дават максимум свобода
Родителите в Холандия вярват в свободата и независимостта: „Да възпитаваш дете, означава да го пуснеш на свобода.“ Може би за нас това е още един от парадоксите на тази страна. Защото възпитаните и послушни ангелчета се превръщат в мързеливи тийнейджъри, които спорят с родителите си за всичко. Култивирането на това безкрайно уважение на правата на човека не винаги среща благодарна ответна реакция. Като например 15-годишно момиче, което учи две години в един и същ клас, не защото е със забавено умствено развитие, а защото така е решило и защото всичко при него в момента е „сложно“. По законите на „жанра“ виновни са й всички наоколо, освен собственото й отражение в огледалото. И какво от това? Нищо. Това е нейният избор. Решила е да се излага пред приятелите си и да застраши бъдещето си? Окей. Ние уважаваме това, ще кажат нейните родители.

8. Няма майки-хеликоптер!
Да видим - майка-хеликоптер, която е разперила "криле" над детето, готова да го спаси от милион потенциално опасни ситуации - това в Холандия рядко може да бъде забелязано. Значително по-често можете да видите дете, което вдига сандвича си от калта и го дояжда; което през зимата се разхожда с лятното си яке и без шапка; което яде пържени картофки с кетчуп на семеен обяд в ресторант. Някой би помислил, че здравословният начин на живот и безопасността на децата не се тачат особено в тази страна. Не е така. Тук например всички деца са длъжни да посещават уроци по плуване и да получат „сертификат“ за завършения курс. Има и т. нар. „варицелни визити“. Ако малко дете се разболее от варицела, майките водят и своите деца, за да се заразят и преболедуват тази болест в относително безопасното време за това – ранното детство. Температура по-висока от 38-38,5 градуса не тревожи никого, простудата се лекува с промивки на носа, ваксинирани са 95 % от децата (останалите 5 % по правило са от религиозни общности, които отричат ваксините).

9. Не проектират амбициите или неуспехите си върху детето
Не изтръпват преди всеки изпит на детето. Нямат вълнения по повод реализацията му в бъдеще. Спокойни са, че все ще намери някакво поприще, работа има за всички.

10. Холандските майки се наспиват
Хайде дружно да им завидим. Холандските майки имат пълноценен сън. Възможно е това да е така и заради обстоятелството, че не признават съвместния сън с детето. Стремят се, колкото е възможно по-рано, да го приучат да спи в собственото му креватче в детската стая. Нека ги оставим на собствените им угризения.

11. Най-важната тайна
Секретното оръжие на холандските майка са…холандските бащи. Около 15 % от мъжете там редуцират работните си часове след раждането на детето. Татко Ханс, Нилс или Хилке е готов да става нощем, за да поема грижите за бебето наравно с майката, често готви и помага на жена си в чистенето. В тази страна социалните роли са споделени, а не разделени.

И като стана дума за Холандия, препоръчваме ви и статията Къде се отглеждат най-щастливите деца на света? 

Можете да прочетете и личните ни впечатления от Финландското училище през миналия век.

Материала подготви Янка Петкова
Снимки: stuffdutchpeoplelike

„Кога ще тръгнем?“, „Колко време остана до началото на филмчето?“, „Скоро ли ще стане закуската?“ Всички деца, на които им се налага да чакат по-дълго, заливат с въпроси родителите си. Понятията „трябва“ и „ти си длъжен“ все още не са твърде ясни, и на майките и бащите ще им се наложи да почакат. И да научат наследника на това ценно качество – търпението.

Търпението е умение да отложиш моментното си желание или удоволствие, заради някаква цел. Малко родители разбират колко сложно е за детето да проявява това качество, особено в първите 2-3 години. И това има своето обяснение – мозъкът на детето все още не е достатъчно развит и емоционално-волевите и интелектуалните процеси са в етап на формиране. Детето започва да контролира желанията си към 6-та година. Освен това то живее „тук и сега“, няма понятие за време, не може да си представи как нещо ще се случи по-късно. В състояние е да разбере това едва към четвъртата година. Какво могат да направят родителите? Основите на търпението се поставят още в ранна възраст.

Между другото

До 4-годишна възраст целенасоченото трениране на търпение у детето е безсмислено. Децата не са в състояние да установяват причинно-следствените връзки между действията и възможните резултати. Но практически ние вече сме започнали да формираме търпение при обучението в използване на чашката, на лъжичката, в умението да се обличаш самостоятелно, да ползва гърне.

Отделяйте на детето достатъчно внимание. Във възрастта 1-1,5 години то ще е в състояние да почака няколко минути, докато мама довърши това, с което се занимава.
Не захвърляйте всичко, което правите, веднага щом мъничето потърси вниманието ви. Установете с него зрителен контакт, погалете го, нежно обяснете, че трябва да почака и след няколко минути непременно му отделете нужното време. Така ще получи следния опит: ако почакаш малко, можеш да получиш това, което искаш.

Не създавайте изкуствени ситуации на очакване. Детето периодично се сблъсква с необходимостта да почака (мама не е затоплила храната все още, не е приготвила чантата за излизане). Такива ситуации има достатъчно, за да започнете да говорите с мъничето за търпението. Можете да кажете, че и другите имат своите потребности: „Сега ще почакаш, защото трябва да приготвя ризата на тате, който отива на работа.“

Използвайте думите „минути“ и „часове“ пестеливо. Детето все едно трудно се ориентира във времето. Затова, ако искате да му обясните „кога най-сетне“, можете да използвате моменти от дневния му режим: „Ще направим това, когато се наобядваш.“, „Тате ще се върне, когато ти се приготвиш за сън.“

Учете детето да се съсредоточава върху това, което прави. Както показва практиката, за да ангажираш вниманието на мъничето за десет минути е най-ефективно да използваш творчески занимания – да моделира с пластилин, да рисува с пръсти, да играе с пясък или вода. За съвместно прекарване на времето добра работа вършат криеницата, мълчанката или „кой ще стои най-дълго без да мръдне“.

10 минути – това е максимумът за занимание с един вид дейност на децата до 3 години. Към 6-та година това време постепенно се увеличава до 35 минути.


Как се тренира търпението?

За създаването на навици ще помогнат упражнения, които са насочени към задържането на тялото в определено положение, за известен интервал от време. Например  играта на „лястовичка“, „щъркел“, някои асани от йогата – жаба, кобра, риба – са много ефективни. Започнете с минута и постепенно увеличавайте престоя в една или друга поза.

Започвайки от тригодишна възраст можете да се заемете с развиването на целенасочено внимание. Това ценно качество е фундаментално за търпението. Затова много уместни са игрите „между другото“, които могат да се играят по пътя към детската градина или парка. Накарайте детето да отбелязва предметите, които срещате по пътя си, ако са в един цвят. Или нека мъничето пляска с ръце, когато види врана и да тропне с краче, когато види гълъб.

Към 4-та година можете да усложните игрите за внимание. Предложете например играта: „Какво се промени?“ Разположете върху масата няколко малки предмета в определен ред – започнете с 5-6 и постепенно ги увеличете до 15. Дайте на детето 30 секунди, за да запомни разположението им. След това го помолете да затвори очите си. Добавете още един предмет и разменете местата на останалите. После го попитайте какво се е променило.

 
Право в целта

Към 5-6-та година повечето деца вече могат малко да почакат или да се занимават с нещо интересно и увлекателно в продължение на 20-30 минути. Единственият проблем е, че не могат да доведат започнатото докрай. А точно тази способност е основа на качества като упоритост, настойчивост, постоянство. В този период е много важно да поддържате интереса към избраното от детето занимание и да го стимулирате да довършва нещата докрай. Избирайте правилните занимания. Творчеството прекрасно развива търпението. Предимството е, че не се налага детето да чака дълго, за да го оцени тук и сега.

Когато става дума за някое по-трудоемко занимание, можете да го разделите на отделни етапи.

Ако например не може да прибере всичките разхвърляни играчки наведнъж, позволете му да подреди останалото на другата сутрин. Ако тренирате правилно произнасяне на някакъв звук, първоначално научете детето да го чува в думите, питайте го дали в началото или в края им се намира въпросният звук и едва след това отработвайте произнасянето. Похвалете го за успеха във всеки етап.

Поддържайте усилията му. Правете го с разказчета, примери с любими герои, които са искали да направят нещо, но не са го постигнали веднага. Припомнете веселата история с Мечо Пух, който търпеливо планирал как да се добере до меда на дървото и в резултат измислил да използва балона на Прасчо.

Обяснете защо човек трябва да е търпелив и да полага усилия. "Когато се научиш да редиш кубчетата, ще направиш красива пирамида.", "Когато попътуваме с колата ще видиш интересно ново място.", "Когато настъпи празника, ще ти подарят торта и подаръци." Колкото по-голямо е детето, толкова по-сложни цели е в състояние да осъзнава. Тогава можете да му обясните, че нетърпението влияе зле на околните: „Когато прекъсваш баба, която ти разказва приказка, тя се разстройва. Ако я изслушаш докрай, ще й бъде много приятно.“

Избягвайте похвалите за качества и черти от характера, но хвалете за конкретни неща: вместо „колко си умен“ кажете „много добре си наредил пъзела“ или „каква красива картинка си нарисувал, сигурно много си се постарал“. Похвалите от този вид формират нагласа за бъдещо развитие: като възрастни, децата, които са били хвалени за търпението и старанието им, ще влагат повече усилия, за да постигнат желаното. Дори да се сблъскат с неуспеха, не губят мотивация.

Търпението е умение да отложиш в името на някаква цел психологическите, но не и физическите си потребности – желанието да отидеш до тоалетна, глада, жаждата. В такива случаи е немислимо да се тренира търпение.

Детето все още трудно си представя крайната цел на своите усилия. За да го убедите, че е добре да довършва започнатото, можете да му предложите да направи нещо, по ваш модел. Например вие предварително сте направили колаж от подръчни средства – парчета плат или хартия, копчета, клонка или листа от дърво. Залепете ги върху лист хартия и предложете на детето да направи същото. Безусловно полезно е да внесе в своята изработка нещо индивидуално.    

Търсенето на „съкровища“ прекрасно тренира търпението. Особено, ако залогът е примамлив. Можете да го скриете в детската стая (ако детето е по-малко) или навън (при по-големите). Можете да търсите заедно, по предварително очертан маршрут „карта“ или да отброявате крачки до мястото, където се намира съкровището (подходящо е когато детето е усвоило понятията напред-назад, наляво-надясно).
За тренирането на „почакай и ще видиш резултата“ много помагат всякакви експерименти – можете да засадите зрънце и да следите как пониква растение, можете да наблюдавате как се разлистват цветовете на цветето, което сте сложили във ваза и т.н.
Измислете как детето ще фиксира своите наблюдения: това може да стане с рисунки, със снимки, с табличка, в която ще попълвате резултатите.

В режим на очакване

Да, да търпиш е трудно. Освен това възрастните постоянно се опитват да те убедят, че това е дреболия. „Мама ще си дойде довечера, това е съвсем скоро!“, „Ще почакаш два дни, това е съвсем скоро.!“ Не се опитвайте да хитрувате и да подвеждате детето. Спомнете си как вие реагирате в ситуация, когато трябва да проявите търпение. Нерядко ние възрастните също много се суетим – на опашка в магазина, докато чакаме поръчката си в ресторанта или автобуса на спирката. И ние искаме да получим всичко веднага, въпреки, че сме големи хора. Но в такъв случай, не сме добър пример за възпитаване в търпение.

Може би трябва да поработите първо над себе си. Ако чакате заедно с детето, не бива да нервничите, да бездействате, а да се занимаете с нещо. Игра на думи, асоциации или нещо подобно са много подходящи в случая. Можете и да разкажете приказка, можете да отбелязвате предметите с еднакъв цвят по пътя си. Така ще научите детето, че търпението е много ценно качество за постигане на целите.

Честно, признайте си, че да чакаш наистина е сложно. Да говорите за това е най-добре в ситуации на очакване, когато имате повод да разкажете на детето защо е нужно да го прави: „Ние чакаме зеления светофар, за да пресечем улицата, защото тогава ще спрат колите. Така е безопасно.“ Учете детето, че макар да е трудно да търпиш, от очакването можеш да получиш и удоволствие. Започвайте отрано да се подготвяте за празниците, зачерквайте дните до мечтания ден, заедно планирайте, фантазирайте как ще премине всичко, рисувайте картини на бъдещото събитие.

Материала подготви Янка Петкова
Източник: Parents

Ако чувате понякога "Мамо, скучно ми е", тук можете да прочетете защо е полезно за децата да имат време, в което сами да се занимават и няколко добри идеи за това.

Препоръчваме ви да прочетете и Когато не иска да спи само! и Защо е нужен режимът?.