Това е историята на Силвия Йонкова. Прави големи красоти и заслужава да стигне до хората, които ценят този занаят, но също и до хората, които имат мечти, но се колебаят. И така, представям ви майстор Силвия.

Преди няколко месеца започнах да сбъдвам една много стара мечта (колко да е стара, аз нямам трийсет още, но… за мен си е стара), ама от онези мечти, който са си просто мечти, в смисъл „а дано, ама надали“. Да, ама стана! Колкото и да не ми се вярва все още, е факт, имам си истински малък бизнес (доколкото занаятчийството може да се нарече точно бизнес).

Връщам лентата малко назад.

От години се занимавам с традиционно книговезство, но тъй като сигурно чак на петата година разбрах, че така се наричало, на прост език, изработвам тефтери. В началото, през 2014, естествено, нямах представа какво правя. Пишех доста на ръка, къде задачи, къде лекции, къде размисли, та исках някакъв хубав тефтер и тази потребност от нещо, върху което да пиша, се срещна с вътрешния порив към някаква форма на творчество. По онова време беше и първият ми сблъсък с офис работа тип цял ден седиш на един стол, така че нуждата за нещо различно и креативно буквално крещеше. Никога не се бях занимавала сериозно с нещо творческо, но в същото време бях правила какво ли не DIY. Та купих си хартия и някои други почти подръчни материали, изгледах няколко how to-та и… имах тефтер. Какъв точно, няма да коментирам сега, но определено книга не се лепи с топъл силикон и дървен фурнир с декупаж не е най-добрата идея за корица. Така и не писах в този тефтер, но пък си го имах и още си го пазя заради сантименталната стойност, че той само такава има.

Обаче ми хареса! Като цяло всичко ми омръзва бързо. Но това не ми омръзва, а вече осем години си стои и си расте. Четох, търсих, пробвах, събирах и правех инструменти, гледах видеа, търсих още книги, търсих още инструменти, търсих кое как се казва, къде да го намеря, има ли го по-близо, рових с часове в интернет докато го намеря, или обикалях по магазини със странните си въпроси и още по-странните отговори, които получавах… На български няма нищо като информация, всички специализирани материали и инструменти са от другия край на света или някак си ги правиш сам. Почти всяко едно нещо преминава през фазата загубени в превода, а когато все пак разбера какво търся, я го намеря, я не. Всичко след това е ужасно много работа, прави се на ръка, от до, листите се режат, прегъват, подреждат, съшиват, книжният блок се подрязва, украсява, шият се капителбандите, кожата се разкроява, боядисва, изтънява и т.н. докато всичко се сглоби и е готово за финалната украса, за допълнителен мистицизъм всичко се случва вечер, когато малките елфи заспят... Бавна ръчна работа с много тънкости и много грешки, които се учат в движение, от стари книги и Ютуб, което е почти като да се учиш да танцуваш от книга, става, ама… С две думи, всичко е голяма мъка, но не в това е въпросът, а че не мога да опиша с какъв мерак се мъча с това, търся, ровя се, опитвам и удовлетворението след това.

В един момент се оказа, че имам почти всичко необходимо… то Мечо Пух е казал нещо, но като за начало стигаше. Инструменти имах, но време нямах, то беше изцяло запълнено от очарователен, своенравен тодлър и любопитно пълзящо бебе през деня и същите две прекрасни същества, които се превръщаха в таласъми през нощта. Но ако сега нямах време, то наистина не виждах кога изобщо бих имала повече време в бъдеще. И беше сега или никога. Не съм сигурна коя бе искричката, която запали реализацията, но завърших няколко тефтера, направих си Фейсбук страница и се оказа, че всъщност има хора, които искат точно това. 

И ЛибрАрс вече съществуваше, беше си моето и беше започнато. В следващите месеци успях да свърша толкова много работа, е, то може и да не е било чак толкова много работа, но при всички положения беше много повече, отколкото очаквах да се получи с две породени зверчета, които почти по цял ден (и нощ) реват за майка си. След дълги премеждия в административния Мордор, тема за отделен разказ, и след едно малко пътешествие в началото на зимата, вече съвсем официално мога да се занимавам с ръчно книговезване и фигурирам като майстор по занаята.

Имам си Майсторско свидетелство и като го погледна, стоя и си мисля... не че в момента доказва, че имам някакви феноменални умения по занаята, съвсем не, колкото за начина, по който ми намига, че мога да постигна това, което си наумя. Ей така, да ми напомня, че не е сън, да ми напомня, че щом съм тръгнала по пътя на мечтата си, вече не мога да се отказвам и трябва да вървя напред… но и още нещо, да ми напомня, че без значение какво пише върху този лист в момента, Майстор, в онзи пълния смисъл на думата, е титла, която тепърва трябва да заслужа, титла, за която да не спирам да уча, да опитвам, да раста. Надявам се, някой ден да мога да кажа, че съм Майстор.

Всичко все още е такова приключение, но се чувствам като Билбо Бегинс в началото на своето неочаквано пътешествие. Всеки трябва да си има едно такова „майсторско свидетелство“, което да му говори, което да му напомня.