Автор: Анета Стоядинова

Откакто се помня, все гледам деца.

Първо гледах брат ми - осем години и половина по-малък е от мен (тогава реших, че когато имам деца, ще са с голяма разлика).

На 22 родих първата ми дъщеря.

Беше като игра на кукли - много я обичах, гушках я, целувах я, а понякога полудявах от незнание защо плаче и къде греша. Сега мисля, че още съм била дете.

Днес тя е млада жена, която ми роди прекрасен внук и която има най-сладката професия - майстор на торти.

Тогава реших, че искам три деца.

Животът се завъртя и без да искам постигнах това с разликата - на 32 родих втората.

Нея гледах много по-уверено, но и някак между другото - работех през цялото време от къщи, мъкнех я със себе си навсякъде, а когато се налагаше каката беше детегледачка и според мен това помогна да не бърза с бебетата и да роди на 25.

Средната тази година беше абитуриентка, влезе в университет и има гадже, с което живеят у нас.

Някой Божи ден..

Третата родих почти на 38.

Планирано и желано трето дете.

Най-прекрасното ми и осъзнато майчинство.

Пак работех, но отделях много повече време за нея.

Най-прекрасното нещо беше да я кърмя нощем - аз и тя сами на този свят.

Така се случи, че през годините пак с нея прекарвах най-много време, а и тя беше най-обичлива и гушлива от всички.

И така до миналата есен, когато тя навърши 12.

Ужасна възраст.

Не знае риба ли е, рак ли е.

Спря да обича всички неща, които правехме заедно - да ходи с нас на ски, да живеем три месеца през лятото на язовира, да кара колело, дори и да се гушка.

Дадох си сметка, че така е било и с другите, но някак е минавало безболезнено за мен и незабележимо, защото наоколо винаги е имало едно по-малко дете, което да запълва времето ми.

Това ми подейства като шок - по-тежко и от отбиването.

Старая се да не съм гадна, обсебваща майка, която да ги държи до полата си и да контролира всичко, да иска внимание и постоянно присъствие, но признавам - когато цял живот е имало поне по едно малко дете наоколо изведнъж става пусто...

Казват ми, че съм луда да искам някой да ми къса нервите непрекъснато.

Но и пет живота да живея, не бих заменила тази лудост с нищо на света.

И ако някой се чуди защо не запълвам тази празнина с внука си - моля, моля!

Децата си имат родители!

Препоръчваме ви още:

Синът на моя син

Живот по мярка

Братята

Една идея от Еконет, която ни хареса и споделяме с вас.

Веднъж в годината пишете писмо до детето си.

Писмо, което ще прочете, когато стане възрастен. Разкажете му забавните истории от изминалата година, трудностите и моментите на радост; споделете кое е било важно в живота ви през този период; мислите ви за бъдещето и т.н.

Задължително пишете на ръка. Не набирайте писмото на компютъра, не го изпращайте с електронна поща.

Да получиш писмо

Нека това да е написаното на ръка писмо, което детето ви ще прочете, когато порасне.

Добавете снимки, картички, бележки, рисунки и други дребни неща, които с времето биха изчезнали.

Писмо до тийнейджъра 

И, разбира се, не забравяйте да напишете колко много го обичате.

Събирайте писмата в кутия и забравете за тях през годините.

Правете го година след година.

До сина ми

Когато детето порасне – подарете му кутията с писма.

Тя ще стане за него безценно хранилище на любовта и спомените от детството.

В щастливи и в тъжни моменти ще му напомня, че вашата любов е с него винаги.

Препоръчваме ви още: 

Посткросинг

До деветата година при децата е все още слабо формирано чувството за собствено „Аз“. Ако постоянно командваме детето, ние ще издигнем стена между себе си и него, вместо да укрепим естествената връзка, която съществува помежду ни.

Най-силната вълшебна думичка, с която можем да го накараме да ни съдейства, е думата „хайде“. Използвайте всяка възможност да приканите децата да участват в една или друга дейност. Дори тогава, когато става дума за конкретно действие, което те трябва да извършат – вместо: „Няма ли да почистиш стаята си?“ - „Хайде да подготвим стаята за гостите ти.“ Ако молбата ви е част от покана, децата с удоволствие сътрудничат.

Формулата „Хайде“

Тази формула може да се използва, докато детето навърши 9-10 години. След това думите: „Хайде да почистим стаята ти!“ ще звучат фалшиво, особено ако не възнамерявате да участвате в процеса. За да насърчите детето към съдействие, можете да се водите от следните правила:

Молете, не заповядвайте

Старайте се детето да чувства, че си сътрудничи с вас, а не просто че се подчинява; позволявайте му да се противопоставя (ако има такава необходимост). Ако няма право на съпротива, право да спори и преговаря молбата ви ще си остане заповед или изискване. Използвайте формулата: „Ще направиш ли…“ или „Ако обичаш би ли направил…“. Не спестявайте „ако обичаш“.

Откажете се от риторичните въпроси и лекциите.

Старайте се да формулирате молбата си открито и позитивно. 

Домашните отговорности на детето в 8 стъпки

Няколко примера

Заповед: Прибери си нещата!

Молба: Хайде да приберем тази стая. Ще сложиш ли нещата по местата им?

Заповед: Не хвърляй това там!

Молба: Хайде да сложим всичко по местата. Ще прибереш ли това в шкафа?

Заповед: Не говори на брат си с такъв тон!

Молба: Хайде да се отнасяме един към друг с уважение. Говори с брат си спокойно, ако обичаш.

Заповед: Не удряй сестра си!

Молба: Ако обичаш, не се дръж така със сестра си.

Заповед: Завържи си обувките!

Молба: Хайде да се приготвим за излизане. Завържи си обувките, ако обичаш. 

Заповед: Оправи си ризата!

Молба: Хайде да се погледнем в огледалото. Ще си оправиш ли ризата, ако обичаш?

Заповед: Измий си зъбите!

Молба: Хайде да се приготвим за сън. Измий си зъбите, ако обичаш.

Заповед: Изключи телевизора!

Молба: Хайде да правим нещо заедно. Изключи телевизора, след като ти върши филмчето, ако обичаш и заповядай при нас.

Заповед: Ела да обядваш!

Молба: Хайде да обядваме. Заповядай на масата.

Заповед: Стига си мрънкал!

Молба: Хайде да поседим тихичко. Искаш ли да ти разкажа нещо интересно?

10 разлики между възпитаното дете и "удобното" дете

Ако детето се противопоставя

Когато започнете да прилагате този подход, в ръцете на детето ви изведнъж ще се съсредоточи много власт. Възможно е да ви се изсмее в лицето и да ви откаже. Не се притеснявайте, това може да се очаква. То или с удоволствие ще ви сътрудничи или с удоволствие ще се съпротивлява. И вие невинаги правите това, за което ви помолят, нали?

Позволявайки на детето да се опълчи, вие постигате сътрудничество, а не безмълвно послушание. Донякъде съпротивата му е полезна. За да се пробуди духът на сътрудничество, то трябва да бъде отново и отново убеждавано, че се вслушвате в мнението му, както то във вашето.

Откъс от книгата на Джон Грей „Децата са от небето“

Препоръчваме ви още:

Кога става по-лесно

Какво вбесява децата ни

Позитивно възпитание: фрази, с които можем да заменим думата "не"

Възможно ли е да се избавим от вещоманията? Оглеждам купищата играчки и вещи в стаите на момчетата и си представям как биха запротестирали, ако ги прибера. Не няколко, дори не половината, а всичките... Направо ми се струва невъзможно, макар че има моменти, когато мечтая да го направя и да се отърва от всичко веднъж завинаги.

А може би не е чак толкова невъзможно. Вижте какво разказва тази майка.

Преди време си поставих за цел да се избавя от излишните вещи и да опростя максимално живота на семейството ни. В продължение на девет месеца аз раздадох 75% от играчките и оставих само тези, които развиват въображението, и с които децата ми обичат да играят. Бях убедена, че това е правилно.

Твърде много вещи

Случи се да посетим развлекателен парк, посветен на динозаврите в Орландо. След това решихме да заведем децата на вечеря в ресторантче, което беше декорирано в стилистиката на динозаврите. Докато чакахме да се освободи маса, дъщеря ми забеляза една играчка от типа – „сглоби динозавър“ в близкия магазин. Макар че й отказахме, от този момент нататък не мислеше за нищо друго. Така и не можа да се наслади на вечерята и на интересната обстановка (огромни движещи се динозаври и метеоритен дъжд). На връщане, докато осъждахме с децата изминалия ден, ние с мъжа ми коментирахме помежду си, че детето ни не умее да се забавлява.

Преломният момент

Една сутрин, в края на юли (след като за стотен път помолих децата да приберат стаята си) съвсем импулсивно направих нещо невероятно. Прибрах всичките им играчки. Два дни, в продължение на няколко часа, въвеждах ред в детската стая, а това все пак е нещо, което правя доста често. Не помолих децата сами да се оправят този невъобразим хаос. Накарах ги само да приберат няколко играчки от пода и да ги сложат в кашона. Всеки път, когато влизах да проверя дали са го направили, стаята изглеждаше все по-разхвърляна от преди. Накрая се предадох и прибрах всичко. Търпението ми свърши. Спокойно започнах да опаковам всяка вещ. Всяка играчка. Барби, новите мебели за куклената къща, самата къща. Даже прибрах и нощното гърне, което стои под леглото. Момичетата ме гледаха в пълна тишина в продължение на няколко минути, после когато шокът премина, се втурнаха да ми помагат. Така събрахме всичко от стаята им.

Резултатите

Нямах никаква представа до какви сериозни промени ще доведе това импулсивно решение. След четири седмици отидохме на море и тогава за пръв път забелязах разликата в поведението на децата си. Момичетата не поискаха нищо да им купя. Нито играчка, нито сувенир, нито герданче от уличните търговци. Нищо. Минахме покрай десетки магазини, но на децата им харесваше просто да гледат витрините, без да си купуват нищо. Най-много ме порази това, че не се налагаше да им обясняваме, че е по-важно, че сме заедно и се забавляваме. Ако не бях го видяла с очите си, нямаше да повярвам, как е възможно толкова бързо да се избави човек от вещоманията. Честно казано, когато им прибрах всички играчки, не знаех какво да очаквам. Не ме напускаше притеснението, че лишавам децата си от развлечения.

Оказа се точно обратното. Вместо да скучаят те непрекъснато си намираха занимания. Научиха се по-дълго да съсредоточават вниманието си и да се фокусират върху определена дейност. Сега могат с часове да рисуват, четат или да играят на криеница. Когато им давам нещо (все пак не изхвърлих всичко), например легото или кухненските прибори, те се занимават с него цял ден. Останалите играчки бяха забравени и впоследствие дарени.

Това, което най-много ми харесва, е че сега децата ми могат да преценява реалността. Те не пожелаха да задържат нищо друго освен една-две любими играчки. Харесва им, че не се налага непрекъснато да прибират стаята си. Една сутрин с дъщеря ми отивахме на тренировки по гимнастика, когато ми каза: „Мамо, много е хубаво, че сега нямаме толкова много играчки. Можем просто да си четем книжка и да си говорим.“ Дъщеря ми по-рано от мен разбра, че вещоманията няма да ни направи щастливи.

Няма връщане назад

Когато станах майка, бях много щастлива, че ще мога да дам на децата си всичко, което ми е липсвало в детството. Исках животът ни да бъде съвършен и това задължително включваше прекрасна детска стая, пълна с красиви вещи. Мислех, че ще ги направя щастливи, купувайки поредната играчка, но това се оказа заблуда. Често купувам нещо, когато ми е тъжно или скучно, като че ли запълвам празнина. Съпругът ми се смее на този навик. Въпреки че постоянно говоря за това как искам да се избавя от излишните вещи, аз все още често не мога да се спра от поредната покупка. Обикновено се оправдавам с това, че е имало разпродажба, че това ми е много необходимо, че съм го заслужила. Всъщност е просто още една вещ, която купувам, за да реша проблем, който е много по-дълбок.

Вещите сами по себе си не са зло. Но ние постоянно попадаме под влиянието на навика да мислим, че това, което имаме, не е достатъчно добро. Вечната гонка за по-хубави играчки, по-красиви дрехи, по-големи домове, по-мощни коли, компютри, телефони ни кара да забравим нещата, които наистина са важни. Разбрах това, когато видях промяната в собствените си деца, след като им прибрах играчките. Вместо аз да ги уча на нещата от живота, получих ценен урок от тях.

 Препоръчваме ви още:

Игри и играчки през втората година на детето

Как детето се учи чрез движение

Маркери на детското развитие от 1 до 5 години

Автор: Надя Брайт

Аз съм на 34 г. – умерено красива и умерено умна, но в много приятна комбинация от двете, разведена, обичам пилатес и съм нещо като стенд ъп комик. Темите за стенд ъп изявите ми са срещите, връзките и най-вече – сексът.

Във връзка с комедията, онзи ден един 20-годишен младеж ми каза: „Забавна си, просто трябва да спреш да звучиш като рубрика на „Жената днес“ и всичко ще е супер.“ Как не се бях сетила за Бога?! Просто трябва да спра да звуча като това, което съм, и ще стана в пъти по-яка мацка! Аз младежа си го обичам, дори не се опитвам да му обясня, че много често в живота на една жена се намират хора, които знаят какво трябва тя да спре да бъде, за да е по-готина.

Днешното издание на „Надя на 34 днес“ е посветено на вълнуващия въпрос как най-ефективно да си намерим смислен партньор за секс. Не ми казвайте, че това е най-лесното, защото сме жени и само трябва да кажем: “Искам”. Защото има уловка. Тя се съдържа в думата „смислен“. Независимо дали сте сама, във връзка или в няколко връзки – не е изключено да търсите смислен партньор за секс.

Като бях на 20, си мислех, че съм изобретила секса. След близо 15 години ходене по срещи и пробване на изобретението разбрах, че доста хора така си мислят. Както и че има различен вид изобретатели – обикновени занаятчии, наистина добри занаятчии, ентусиасти, практици, бездарници и за щастие – истински визионери.

За това време преборих в себе си безброй стереотипи. Като например този, че е важно да съм добра в леглото. Оказа се, че е по-важно да ми бъде добре в леглото. Щото оценители много, ама моето тяло си ми е само едно. Също, че е необходимо сексуалността ми да върви пет минути пред мен под фанфарен звън. Свих знамената и разпуснах свирачите в момента, в който разбрах, че има мъже, които разбират каква жена крачи с тия два дълги крака и без над мен да свети надпис „Правя секс“.

И така – с двата си дълги крака, с червено червило и мъдрост, спечелена по трудния начин, ходя (почти) неуморно по срещи с мъже. Някои от нещата, които научих:

Няма повод, среща или мъж, които да заслужават неудобни обувки.

„Трай бабо за хубост“ е остаряла мазохистична пословица. Мога да съм хубава и без да „трая“. Или мога и да не съм хубава. Все тая – важното е да имам усещането, че свободно мога да тръгна накъдето ми видят очите. Например вкъщи, под предлог, че заминавам спешно при леля ми в Полски Тръмбеш. Или в нечие легло.

Кротък мъж не означава смотан, както и не всички смотаняци са кротки.

Любовта на жените към „алфа мъжкарите“ и „лошите момчета“ е колкото пословична, толкова и инфантилна. 2018-та година сме, няма нужда да се дерат бизони, за да се докаже мъжество. Има нужда от мъже, които умеят да се грижат за себе и за другите, и гледат на жената като личност, а не като допълнение. Т.е. – да живеят спокойните и кротки мъже. Остава въпросът как точно един такъв мъж би се спогаждал с проклетница като мен, но... не мога да мисля за проблемите на всички!

Не се опитвай да умнееш пред младите момчета – искаш да спи с теб или да те обича като син?

След 30-тата година рязко се разширява обхватът на мъже, сред които може да се търси смислен партньор за секс. Долната граница е около 20-годишна възраст, а за горната сега няма да говоря. Изведнъж става много по-лесно да се преспи с младеж, отолкото когато аз самата съм била на 20. Защото когато бях на 20, прекалено много се вълнувах и прекалено малко знаех каво правя. Сега се уравновесиха емоциите и знанията в обратен ред. Единственото, което ми остава, е да се възползвам, че 20-годишният не знае кога да се спаси и ловко да го оплета в мрежите си. Много е важен обаче тънкият момент, който споменах по-горе – желаният млад обект да не започне да възприема желаещия го по-възрастен обект като своя майка. Затова – грижовност на минимум и никакво поучаване. С една дума – ако много силно повярваш, че имаш мъж срещу себе си – и той ще си повярва. Последното, апропо, важи за всяка мъжка възраст.

И най-големият играч, ако е женен, се прибира вкъщи и обува топлите чехли на смирените си крака.

Когато е супер якият пич за два часа сряда вечер и час и половина в четвъртък следобед, следва да си остане само това – якият пич за трите часа седмично. Всичко друго е ниска самооценка. 34 години се отглеждам и накрая да се оценя ниско? И нещо много важно – ако се оплаква от жена си – бягайте крачета! Не стига че лъже, ами и мрънка. Не стига че я лъже с мен, ами и да го утешавам... Има си жена за тия неща – тази, която го е родила.

Който казва, че в Порше се плаче по-добре, отколкото в Опел – не е плакал в Порше.

Не харесвам мъже, които са толкова евтини, че да се измерват в пари. Разбира се – по-добре здрав и богат, отколкото беден и болен. Парите имат свойството да украсяват мъжете. Затова винаги си мисля, дали бих се съблякла пред този мъж, ако не беше богат (нека призная, че за някои не ми се налага да си го мисля, защото просто не са богати). Колкото до проливането на сълзи – отдавна сме се научили, че е излишно. От всяка кола може да се излезе с елегантно затръшване на вратата.

Колкото и да е свестен един мъж, ако го гледаш достатъчно дълго, може да му се намери кусур.

Аз това няма да го обяснявам. Само ще ви помоля, да останете насаме със себе си и тихо да си признаете. Признайте си колко пъти сте палили от 0 до 100 за части от секундата, за неща, които само изглеждат фундаментални. Защото дали е казал малко подозрителничко по телефона „Да“, а не „Да, мило!“ не е точно причина за скандалче... Та само припомням, че идеален няма, но за щастие има доста смислени....

Опитите продължават. 

Препоръчваме ви още:

Дарге преателе!

Животното в моето легло

С колко жени си спал

За автора:

Надя се занимава с Човешки ресурси, психология, пилатес и е стенд ъп комедиант. Както би казал любимият ѝ сър Пратчет – имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което, естествено, прераства и в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори.

Автор: Лени Рафаилова

Аз съм Джак. Имам бели уши и черна опашка. Не зная защо съм Джак и защо имам бели уши и черна опашка. Не зная дали имам майка и баща, вероятно имам, но не съм ги виждал и не си ги спомням. Помня само, че когато за пръв път се събудих, бях сам. И все сам съм оттогава. Не познавам времето и не зная на колко години съм, млад ли съм, стар ли съм, не зная. Аз съм куче. Бездомник. Може и да сте ме срещали във вашия град, но едва ли ще си спомните за мен. Аз живея навсякъде. Ходил съм и на много места. Тичал съм вечер в парка, плувал съм в река, а на улица № 6 пък имах и свой кашон до една дървена барака, в която живееше стара баба. Тя често ми даваше хляб, понякога и парче кренвирш. Стара беше бабата, защото имаше бастун и бяла коса. После тя умря и кашонът отиде на боклука. Оттогава не съм ходил на улица №6. Помня добре пътя, но ми е тъжно и затова не минавам вече оттам.

На улица Трета познавам момиче с тънки пръсти и шарени очи. Тя винаги ми подхвърля салам или голям кокал, а ръцете й никога не са студени. Усещам топлото им през козината си, чак там, до сърцето. Веднъж се качих на автобус. Валеше силен сняг и лапите ми бяха премръзнали. Мушнах се в автобуса, а шофьорът ме взе при него в кабината. Даде ми своя кроасан с масло. На другия ден се мушнах пак в автобуса, но шофьорът не беше същият. Изрита ме в корема и аз се прекатурих по стълбите навън. Ударих си главата в леда. Наблизо имаше изоставена къща. Скрих се там. Много пъти ставаше светло и тъмно, докато болката си отиде. Оттогава куцам с едната задна лапа и изглеждам стар.

На Седемнадесета улица живее едно момче с големи очила. С него се возих на трамвай. За няколко спирки. Хубаво беше. Трамваят звънкаше, а ние с момчето похапвахме сандвичи на задната врата. Контрольорът ме изгони, защото не съм имал билет. Момчето искаше да ме прибере у дома си, но майка му не разреши. Тя предпочиташе котки. Познавам още много хора и на много други места съм бил.

Много пъти съм гледал снега и много пъти съм плувал в реката, когато слънцето безжалостно пръска горещите си искри. Виждал съм как падат листата от клоните, виждал съм и как се разпукват цветните пъпки, когато снегът се стопи и задуха мекият, лек ароматен ветрец. Виждал съм изгреви и залези. Понякога, в кашона на улица №6, броях светлите точки по небето и така заспивах спокойно и бързо. Виждал съм как хората плачат, как се смеят, виждал съм ги да се бият и да си крещят. Виждал съм младежи, които се целуват под снега, и старци, които здраво се държат за ръка, когато бавно пресичат улицата. Виждал съм всичко това и още много даже. Най-много обичам малките хора, децата. Сърцата им са меки и топли, точно толкова, колкото и дланите им, когато без страх протягат ръка да погалят ушите ми.

Аз съм Джак. Имам бели уши и вероятно съм много стар, защото лапите ме болят, а миглите ми са станали с цвета на косите на бабата от улица №6. Скитах се дълго и съм много уморен. Ще повървя още малко, за да намеря място за сън. Листата се гонят между лапите ми. Едни са яркочервени, други са жълти като слънца, а трети са тъмни и тъжни. Листа. Вятърът ги подмята и си играе с опашката ми. Преди и аз обичах да играя с него. Сега ми се иска само да ме остави на мира. Свивам уши и лягам на тревата. Тя е сънена и мокра. Студена е. Затварям очи. Вятърът ляга до мен, листата се сгушват в лапите ми. Пътувам с автобуса, шофьорът е засмян и ме гали по главата. Слизам на своята спирка. Улица № 6. Ето я моята баба, но тя сега не е стара, няма бастун и косата й е с цвета на слънчоглед. Стои и усмихната ми маха с ръка. Облегнала се е на дворната врата. Бараката я няма. На нейно място място грее нова къща с цвят на малина. Влизам в двора. Мекият вятър разхвърля листенцата на божурите и те се посипват по слънчевата трева. Няма кашон. Само нова голяма кучешка колибка. Дървените й греди са прясно лакирани и блестят на светлината. Пристъпвам леко. Бабата се навежда и целува белите ми уши. "Радвам се да те видя, момче! Радвам се да те видя, Джак! Добре дошъл у дома!“

Аз съм Джак. Имам бели уши и черна опашка. Аз съм Джак, бях бездомен, но вече не съм.

Препоръчваме ви още:

Джар и осата в лошо настроение

Радко и сребърното цвете

Веселият готвач

Какво изпитва родителят, когато собственото му дете започне да упражнява сарказма си върху него. Един разказ за това как отчаяно се опитваме да запазим авторитета си пред порасналите деца.

Ти може да си твърда. Най-твърдата. По-твърда от твърдо сварено яйце. Но една малка забележка от тийнейджърката, по съвместителство твоя собствена дъщеря, може да те отнесе като ядрен взрив град.

До неотдавна, преди пет години, ти беше богинята, която създава света. Твоите рисунки с криви къщички, между които по кривите пътечки се движат не по-малко криви хорица, като в оная английска песничка, бяха смятани за шедьоври. За откровение. Можеше да го прочетеш в грейналите очи на детето си. Всичко, което правеше, беше не просто фокус, а чиста магия. 

Какво значи да си майка на тийнейджър

Откъде се появи изведнъж този хладен скептицизъм? Кога беше първият момент? Преди три години, когато на твоето мрънкане, че трябва да учи, последва хладният въпрос: „Мамо, а при теб всичко ли беше гладко в училище?“

Към теб се обръщат като към динозавър, който наставлява някъде от мезозоя. И няма никакво значение какво ще каже. Ерата на динозаврите отдавна е обрасла с мъх.

А може да се е случило, когато детето ти с изненада е открило, че сладките ти са криви и обгорели? Едва вчера беше, когато твоето готвене беше чудо. Изпод бъркалките на миксера белтъкът се превръщаше в морска пяна, а от фурната излизаха облачета. Забелязваше ли детенцето, което стоеше в кухнята, че тестото прегаря и залепва към тавата?

Аз съм лошата майка на трудна тийнейджърка

Сега не си богиня. Дори не си паднал ангел. Твоето вълшебство придобива шутовски измерения. Всичките ти красиви празнични гирлянди се оказаха евтини китайски боклуци. Празниците станаха неуютни, сякаш си качила някой и друг килограм и не можеш да дишаш в роклята си.

Имала си различни проекти, екстремни ситуации в офиса, клиенти, от чийто поглед ти замръзва кафето. Но нито едно твое действие не е било така внимателно следено от шефа ти, както сега прави това собствената ти дъщеря, в чиито очи четеш: „Всичко се връща.“ 

Може да си космонавт и да сваляш звезди от небето, но ще чуеш хладния й въпрос: „На теб това, реално, харесва ли ти?“ и ще те приземи до основите на цокъла. До неотдавна безспорната ти корона се търкаля в ъгъла. И не само короната. И купата. Аксесоарът на съвременния шут. „Това ли е всичко, което можеш? Наистина ли смяташ това за постижение?“ – насмешливо пита тийнейджърката, гледайки жалките ти опити да й покажеш всички съкровища от колекцията на рекордите ти.

В отговор на твоя възторг, по повод поредния сертификат, получаваш прозявка в лицето. „Това ще ти донесе ли повече пари? А, това е нещо като хоби… На една приятелка баща й е алкохолик. Казва, че това му е хоби.“ И ти се нареждаш до бащата-алкохолик. Дъщерята обелва черупката от твърдо свареното яйце на майка си. А устата на доскорошното божество се отваря и затваря като на изхвърлена на брега риба. В очите на детето – отегчение.

От кухнята изплува твоята собствена майка, вече баба на тийнейджърка. В мъдрите й думи се усещат тържествуващи нотки: „Внуците ще отмъстят за нас.“ Вероятно на своите тринайсет ти също с подобна невъзмутимост си газила в нейната градина. 

Незнайно защо си спомняш, как тригодишната ти дъщеря ти е донесла гърнето си с ако и с гордост ти е казала: „Виж, мамо, сама го направих.“ Сега със същия поглед, с който тогава ти гледаше дъщеря си, те гледат твоята майка и твоето пораснало дете. За тях ти си онова смешно момиченце с гърнето. Всичко, което правиш е грешно и неуместно.

След малко бабата и внучката солидарно ще се оттеглят. А ти ще останеш насаме със своя никому ненужен връх.

Автор: Евгения Василева

Източник: econet

 Препоръчваме ви още:

Защо тийнейджърите смятат своите родители за идиоти

Длъжни ли сме да обичаме майките си

Аз, майката

Джъстин Риклифс е многодетен баща. В своя блог той описва ежедневието си на родител и споделя опита си като женски татко.

Като баща на четири дъщери често чувам: „А какво ще стане като влязат в пубертета?“, „Ужас, ти си заобиколен от жени… “, „За какви грехове плащаш?“ Слушам това почти всеки ден… Но честно казано не се обиждам и искрено съжалявам хората, които мислят така. По-рано не съм си представял каква благословия е да имаш четири дъщери. Атмосферата вкъщи е топла и много често си казваме един на друг: „Днес те обичам повече от вчера.“ Не твърдя, че съм супер татко, но ето какво разбрах за бащинството в последните години. Мисля, че то е важно за всеки мъж, който има дъщеря.

1. Тя иска да бъде обичана

Повече от това да можеш да й купиш каквото желае или да я научиш на това, което знаеш, тя се нуждае от твоята обич. Никой на Земята не може да изпълни така блестящо ролята на неин баща както ти самия. Да, ще те разочарова, ще прави грешки, може дори да се отдръпне от теб, но и за секунда не й давай повод да се усъмни в любовта ти. Погледни я в очите и й кажи, колко силно я обичаш.

2. Ти влияеш върху избора й на партньор в бъдеще

Страшно е да го помислиш, но ти имаш непосредствено въздействие върху личния й живот: ти въплъщаваш типа мъж, който тя най-вероятно ще избере някога. Когато беше по-малка третата ми дъщеря ме умоляваше да се оженя за нея, но аз непрекъснато й обяснявах, че вече съм женен за прекрасната й майка. Ако го правиш всичко правилно, ще бъдеш сигурен, че твоето момиче ще намери добър партньор в живота.

3. Слушай това, което слуша тя

Когато пътувам с момичетата, в колата най-често може да се чуят Тейлър Суифт, Кейти Пери, One Direction… Не съм във възторг от тази музика когато съм сам, но щом сме заедно и те наистина се забавляват аз също изпитвам удоволствие от това.

4. Тя следи как се отнасяш с майка й

Периодите, в които губя връзка с жена си Брук по странен начин съвпадат с периодите, когато при децата възникват множество проблеми. По-лесно е да си посветен на детето, отколкото да поставиш отношенията с жена си на първо място в житейските приоритети. Обичай жена си, намирай време да я извеждаш на срещи, пътешествайте заедно, покажи на децата, че за теб тя е най-важна. Така първо им даваш добър пример за здрави и близки взаимоотношения и второ – те растат в атмосфера на любов и разбирателство.

5. Не се отдръпвай от нея, когато порасне

Бащите, които са загубили емоционалната връзка с дъщерите си съжаляват, че не са били с тях в сложния период на пубертета. Няма да се натрапвам на дъщерите си, но винаги ще се интересувам с когото се срещат, какви са малките им тайни (ако желаят да ги споделят с мен). Те няма да видят разлика в отношението ми и когато са на 5 и когато са на 15.

6. Научи я да спортува редовно

В нашия дом всички се отнасят отговорно към здравето си. Моите момичета не са слабачки. Занимават се сериозно със спорт, но се развиват и интелектуално, за да бъдат умни и красиви като майка си. Женствеността не е в баналните рокли за принцеси и приказките за принца на белия кон.

Мъжът и дъщеря му

7. Съхранявай спомените й

Веднъж един мой приятел ми каза, че основната ми роля като баща е да бъда пазител на семейните спомени. Аз се опитвам да запечатвам всичко важно, което се случва с момичетата ми. Ние не само празнуваме заедно големите празници, но обръщаме внимание на малките интересни неща, които ни се случват ежедневно. Петъчното кино, великите съботни закуски, разходките… Не е задължително да струва скъпо или да бъде добре обмислено.

8. Покажи й, че не всичко се върти около нея

Ние с жена ми се опитваме да научим момичетата, че животът има смисъл и е прекрасен, ако умееш да даваш, да помагаш на другите, да се учиш от грешките си.

9. Преживявай събитията в живота й заедно с нея

За да осигурят семействата си, много от нас се съсредоточават върху кариерата си, но понякога забравяме защо го правим. Наистина е трудно да балансираш между кариера и семейство, но си струва да присъстваш във всяко важно събитие в живота на детето си. Мразя когато видя бащи, дошли на тържеството на дъщерите си, да гледат футбол на телефоните си, защото им е скучно. Аз също обичам футбола, но когато дъщеря ми танцува на училищното тържество, той няма никакъв шанс. Аз съм човекът, който най-силно аплодира това невероятно момиченце.

10. Да си близо до нея, не означава да присъстваш

Признавам се, че понякога го забравям. Това, че се намираш в непосредствена близост, все още не означава, че наистина си с нея. Изключи телефона си, когато се прибереш или поне го остави в другата стая. За дъщеря ти е важно да й посветиш вниманието си, след като цял ден сте били разделени.

11. Помагай й да си прави прически и маникюр

Жена ми прави това по 99 пъти на ден. Но аз също не съм против да връзвам опашки 100 пъти дневно. Дори мога да лакирам нокти. Понякога нямам нищо против да лакират и моите, когато спя. Истинският мъж, трябва да бъде джентълмен.

12. Кани я на срещи

Не мога да кажа, че правя това редовно, но да изведеш своето момиченце на среща веднъж на няколко месеца е по-добре от нищо. Ти трябва да бъдеш пример за това как истинският мъж се отнася към жените. Наричаха ме старомоден, когато като тийнейджър отварях вратите на момичетата, плащах сметката, гледах ги в очите и се опитвах да им създам комфорт. Разходка в парка, каране на велосипеди, ходене на сладолед – това са неща, които не изискват особени средства, но носят колосално удоволствие на дъщеря ти, защото са проява на внимание.

13. Научи я, че душата й трябва да е по-привлекателна от външността

Тя трябва да има вътрешна опора. Покажи й, че за да бъде красива трябва да работи не само над външността си, но и да обогатява вътрешния си свят.

14. Не пропускай момента

Изпълнявай бащинската си роля с достойнство, живей с нея, цени всеки миг, това е шанс, който не идва често в живота.

15. Ще ми простиш ли

Когато действията ми не съответстват на намеренията и думите ми или забележа, че съм я обидил по някакъв начин, аз искам прошка от дъщеря си. Искрено, осъзнато, истински. Трябва да можеш да признаеш грешката си. Тя непременно ще ти прости и ще разбере, че това не е слабост.

Снимка: huffingtonpost

Препоръчваме ви още:

Самотен татко създава супер прически за дъщеря си

Заведох дъщеря си на ясла и имах чувството, че съм я изоставил

25 ценни съвета на един "женски" татко