Какво се случва с нас, когато почувстваме страх? Усещаме, че буквално като че ли губим почва под краката си и пропадаме в бездната. С други думи, губим опората си, това, което ни помага да бъдем устойчиви. Първото, което можем да направим, е да си я върнем.

Какво може да ни помогне? Информацията. Това е статистиката за авиокатастрофите, според която подобни трагедии в небето са огромна рядкост. Добра идея е да погледаме през прозорците на летището самолетите, които излитат и кацат: „Виж колко са много и всички благополучно излитат и се приземяват.“ Можем да прочетем и статии за това колко надежден е самолетът като вид транспорт, как се подготвят пилотите за реакция във всякакви ситуации.

Друга опора е знанието на кого и за какво можем да се доверим - на определена авиокомпания, на конкретен модел самолети. Тази оценка е субективна, но защо да не се възползваме от нея?

Друг начин за намаляване на тревожността ни е знанието как да действаме в извънредна ситуация. Това е информация, която може да бъде открита в интернет. Можем дори да потренираме вкъщи, за да сме по-спокойни. Опитът показва, че в състояние на стрес ние действаме автоматично.

Какво може да ни помогне по време на полета

- успокоително (задължително по лекарска препоръка);

- алкохол – в малки количества и много внимателно - на някои малката доза помага да се отпуснат, а на други да се разтревожат още повече;

- дълбоко дишане (вдишване през носа, издишване през устата) – това помага при пристъп на страх. Така сърцебиенето се овладява и пулсът влиза в норма.

- прегръдка (можем да се притиснем към близкия, с когото пътуваме) или сами да се обгърнем с ръце. Помага и лекото потупване по раменете. Важно е да почувстваме отново тялото си и да се върнем в реалността.

- интересна книга или филм (добър начин за разсейване);

- всеки ритуал, който ни успокоява;

- молитва – колкото и странно да звучи - действа;

- при необходимост, ако изпаднем в паника, можем да помолим съседа си или стюардите за помощ.

Сами пишем себе си

Как да се справим с тревожните мисли?

Първо, страхът от полети се снижава, когато на мястото, към което пътуваме, ни очаква нещо значимо и важно – отговорен форум, гостуване на близък, екскурзия до мечтана дестинация. Мислите за всичко това биха предизвикали положителни емоции в този момент. Достъпът до чувствата и съприкосновението с най-дълбоките ни ценности отслабва страха.

Второ и най-сложно, да проявим достатъчно смелост да се докоснем до темата за собствената ни смърт. Защо?! За да живеем пълноценно. Звучи парадоксално, но страхът от смъртта по невероятен начин повишава ценността на живота. Вътрешната откритост по темата за смъртта ни позволява да излезем от първосигналния афект и да погледнем човешки на ситуацията. Дори да си несвободен външно, у теб има една последна свобода – свободата на позицията, или как да се отнасяш към това, което се случва с теб.

Според австрийския невролог и психиатър Виктор Франкъл „Човекът не е свободен от условията. Но е свободен да има позиция към тях. Условията не го обуславят напълно. От него, според ограниченията, които си налага, зависи дали ще се предаде, дали ще отстъпи на условията. Той може и да се издигне над тях и да се открие в човешкото си измерение.“

Как може да стане това на практика? Дистанцираме се леко от ситуацията и започваме вътрешен диалог със себе си. Какво се случва. Самолетът излита. Какво чувствам? Страхувам се, че ще се разбие. Когато си го представя, какво чувствам? Безсилие и безпомощност. Да си представим най-страшното: да допуснем, че самолетът наистина се разбива. Докато пада, аз ще бъда ли съвсем безпомощен, затворен в тази многотонна машина или все пак ще направя нещо? Дори в своето безсилие и безпомощност какво мога да направя? Нещо малко, нещо скромно. Мога да се моля. Мога да си припомня лицата на всички скъпи хора. Мога да прегърна детето си, за да не му е страшно. Обикновено, когато летим с децата си, страхът ни намалява, защото автоматично влизаме в ролята на възрастния, който трябва да защити и да се погрижи най-напред за най-беззащитния. Не остава време за страх. Трудно е да заемем толкова лична позиция, защото в състояние на стрес у нас сработва инстинктът за оцеляване. Но все пак е възможно в някаква степен.

Ако ни е проблем да практикуваме това самостоятелно, можем да потърсим помощ от психотерапевт. Обикновено специалистът работи върху базовото ни доверие към света. Доверието е това, което много често е подкопано при хората с аерофобия. В детството недоверието ни помага да оцелеем и да се справим с трудна ситуация, има защитна функция. С порастването тази необходимост отпада или се понижава, но по навик продължаваме да реагираме пресилено. Няколко консултации с добър специалист биха могли да подобрят състоянието ни.

Навярно е нереалистично да очакваме, че ако дълги години сме страдали от аерофобия, тя може бързо и безследно да изчезне завинаги. Реалистично е обаче да очакваме, че ако работим над нея, както над всеки свой страх, тя ще намалее и вече няма да е в толкова остра форма. Ще можем да се справяме с нея, да я управляваме. Тревогата и страхът са екзистенциална даденост в живота на човека. Нищо никога не е гарантирано – така сме дошли и на този свят, така сме „програмирани“. Това, което можем да направим, е ден след ден да събираме смелост да се доверим. Във всяка нова ситуация, особено стресова, да живеем колкото можем по-човечно. Това прави страхът по-малък. Дотолкова, че можем да го сложим в джоба си.

Източник: matrony

Прочетохте ли

Аерофобия за начинаещи