Защо искам да съм “ненужен” родител?
Автор: Мария Пеева
“Родителството е единствената работа, в която, ако си наистина добър, един ден ставаш ненужен.”
Не знам къде прочетох тази мисъл, но в първия миг се шокирах от нея. Също както и някои от вас се шокираха, когато я прочетоха на стената ми. Кой нормален човек, кой любящ родител, би искал да стане ненужен и излишен в живота на детето си? Та ние всички инвестираме толкова много време, чувства, средства и грижи в тях. Усещането да си потребен, да си важен за някого, да си необходим, е единствената награда, която някога ще получим. Нормално ли е да се откажем от нея? Що за родител би предпочел да е излишен в живота на детето си?
Може би… мъдрият родител.
Ще ви кажа защо мисля така.
Децата идват в нашия живот и го осмислят до степен, каквато човек не може да си въобрази дори смътно, докато не стане родител. Дават ни цел, посока, променят темповете и начина ни на живот, променят дори характера ни. И докато са съвсем малки, е почти невъзможно да си представим, че един ден това трикилограмово беззащитно човече ще се превърне в самостоятелен човек, със собствено мнение, мечти и цели. Човек, който ще напусне дома ни и ще поеме по своя път и ние повече няма да имаме думата в живота му. Но това се случва неминуемо. И бихме си спестили толкова болка, толкова колебания и грешки, ако го знаем от самото начало на неговия път, който имаме привилегията да споделяме през първите 18-20 години.
Предполагам, че за мен е малко по-лесно, защото в живота ми се случи така, че разликата между синовете ми е голяма. Най-големият е мъжага на 24 години, който вече има свое детенце. Най-малкият е хлапенце на пет, което все още зависи от нас дори за ежедневния си душ. Между тях има 10-годишен юнак и 15-годишен тийн. Всички етапи на израстването и съзряването са пред очите ми едновременно. Виждам как с всяка година пъпната връв се обтяга все повече, изтънява и в един момент се къса. И знам, че няма нищо страшно в това.
Може би от тази мисъл сега ви боли, но ако успеем да възпитаме един човек да взима сам своите решения и да живее своя живот, отделен и независим от нашия, това означава, че сме се справили добре в работата си. А ако сме се справили много, много добре, той дори няма да търси нашето одобрение и подкрепа, за да се чувства щастлив. Да, те биха го зарадвали, но няма да са му абсолютно необходими, за да бъде в мир със себе си. Защото той ще е достатъчно зрял емоционално да разчита на собствената си преценка за живота си и за хората, с които би искал да го сподели.
С други думи, далеч по-добре е порасналото ви дете някой ден да ви каже: “Ако искаш го/я харесвай, но това си е моят избор.” отколкото да очаква одобрението ви, за да заживее с любимия си човек. Дори да сгреши, това ще е неговата грешка и неговата поука. Ние не можем да живеем живота му вместо него.
Една приятелка веднъж ми се оплака, че синът й се изнесъл да живее с някакво момиче, без дори да я предупреди. “А ти как щеше да реагираш?”, я попитах. “Рано му е още”, отсече тя. “Ето затова не те е попитал. И по-добре!” Тя ми се обиди. Но в крайна сметка двамата се ожениха и сега приятелката ми се радва на внуче. Синът й постъпи съвсем зряло, като й показа, че не му е нужно одобрението й. Да, разбира се, че би се зарадвал да го получи. Но то не беше задължително условие, за да изгради живота си. А нея я заболя, защото детето й скъса пъпната връв и се освободи от нея въпреки волята на майка си.
Ако порасналото ни дете разчита на постоянната ни емоционална подкрепа, значи някъде в детството му сме заложили капан, който щраква и го приковава към нас. Излиза, че ние сме бреме за собственото си дете. То не е самостоятелен човек, а все още е хлапето, на което мама и татко трябва да кажат браво, за да продължи напред. За жалост, такива случаи има навсякъде около нас. Познато семейство - дъщеря, майка, внуче. Дъщерята постоянно се кара с майка си, защото майката критикува начина, по който гледа детето си. Всъщност причината тя да се “впряга” толкова на забележките на майка си е, че все още търси нейното одобрение. Все още се чувства емоционално зависима от нея. Ако не търсеше одобрение и подкрепа, просто щеше да я отреже. "Благодарна съм ти за грижите за мен, мамо, но това е моето дете и ще го отглеждам по моя начин. Моля те да не се бъркаш и да не ми правиш забележки, ако искаш да ни виждаш." Толкова ли е трудно да се каже? Ако някоя съседка или приятелка й отправяше подобни забележки, щеше да го направи. Но пред майка си се държи като петгодишна. Емоционалната зависимост измъчва всички в това семейство, но никой от тях не вижда къде е проблемът. Всяка от двете жени, които поотделно са чудесни, усмихнати, интелигентни хора, обвинява другата и често изтъква грешките й. Битката е постоянна и ужасно болезнена за всички, включително за случайните присъстващи. Те са толкова свързани емоционално, че не могат да прекъснат пъпната връв и постоянно търсят одобрение една от друга. И все повече се карат и все повече са недоволни. Друг пример, съседи на родителите ми. Синът живее с майка си, защото тя не одобрява приятелките му. Никоя не е остатъчно добра за него. А той е просто едно пораснало, тъжно 40-годишно дете, което страда от прекомерната, обсебваща любов на майка си. Трудно е, почти невъзможно да създадеш семейство с нов човек, ако все още си прекалено зависим от родителите си и постоянно разчиташ на емоционалната им подкрепа и одобрение. Защото родителите са обикновени хора, не са божествата, за които ги мислим на пет. Те правят грешки, те виждат ситуациите различно, те остаряват и за жалост не винаги помъдряват.
Ето защо не искам да съм винаги нужна. Искам децата ми да пораснат, да сбъднат своите мечти и да тръгнат по своя път. А също и да го споделят с когото искат, без да зависят от одобрението ми. Да, ще ги обичам винаги. Да, ще ги подкрепям колкото и както мога. Но не искам любовта ми да ги прилепва и задържа към мен. Не искам да съм им нужна, за да се чувстват щастливи. Не само защото ще си отида много преди тях. А и защото знам, че някой ден ще трябва да се отдръпна и да освободя в живота им място за нов човек, за нови хора. Действително докато са на пет, е нормално ние с баща им да сме целият им свят. Но на 25 това би било безкрайно тревожно. На 25 е нормално да имат своя среда, приятели, любими хора. Нека нашето одобрение и подкрепа им бъдат подарък и бонус, а не задължително условие, за да се чувстват осъществени.
Броени дни преди сватбата на най-големия ми син двамата с него прекарахме един цял ден по всевъзможни задачи, каквито винаги остават за накрая. Бяхме само аз и той и през целия ден пред очите ми изникваха разни мили спомени от детството му. Прибрах се у дома вечерта и се разплаках. Имах чувството, че го губя завинаги, че вече не е наш. Тогава мъжът ми ме прегърна и ми каза нещо много мъдро:
“Ама ти нещо си се объркала. Той никога не е бил наш. Обратното е. Ние винаги ще бъдем негови.”
И колко прав беше. Децата идват в нашия живот като дар и урок. И тези 18-20 години, през които споделяме техния път, са нашето време с тях. Всичко, което имаме право да искаме и да очакваме. Оттам насетне нека продължат сами, със своята скорост, по своите завои и кръстопъти, понякога сами, понякога придружени от други хора. А ние бавно и полека ще изоставаме и единственото, което ще ни остане накрая, е да им пращаме целувки, когато се обърнат да ни помахат. Да, ще боли, но и ще ни радва тази мисъл, че добре сме си свършили работата. И вместо да чакаме благодарност за грижите, ние ще им благодарим. За смисъла и целта. И за споделения път. Що за скука би било, ако вървяхме по него сами?
Дано стигнете далече-далече, деца.
Препоръчваме ви още:
Свързани статии (по етикет)
- Най-популярни
- Най-нови
