Автор: Мария Пеева

Някой ден ще имам внучка и тя няма да се казва Мария.

Снаха ми ще избере името. Снаха ми е прекрасно момиче, умно, добро, емоционално и красиво младо същество. Всеки път, когато се усмихне на Теди, виждам себе си в нея. И я разбирам. Не иска нечия съдба, нечия чужда карма да се влее в живота на бебето чрез името на толкова близък човек. Не иска малкото човече да се роди с несвое име и да сбъдва несвои очаквания. С майка й, която също носи хубаво българско име, се шегуваме по този повод и измисляме заедно имена, съдържащи и двете ни буквички. Бъдещата майка се усмихва отегчено. Нейно право е и тя ще реши името. Вярвам в това. 9 месеца носиш едно дете под сърцето си и му предоставяш цялото си тяло, което то обитава и променя според нуждите си. После години наред инвестираш всичките си усилия и любов в него с ясното съзнание, че един ден то ще порасне и ще ти заяви неумолимо: Това е моят живот и ти нямаш право да решаваш вместо мен. Знам, че снаха ми ще чуе тези думи, както съм ги чувала и аз. Няколко пъти. Затова и вярвам, че поне името на детето е избор на майката и на никого другиго. Тя не може да реши дали детето ще е момче или момиче, дали очите му ще са тъмни или светли, дали ще обича математиката или футбола. Заслужава поне името да бъде неин избор.

Не искам снаха ми да кръсти детето Мария, само за да ме направи щастлива или да зарадва сина ми. Аз я обичам и без това. И детето ще обичам, дори да се казва Алирия (Теди го измисли), макар че ми звучи като Алергия или Марипоза (Пеперуда на испански – с това име се шегувахме със сватята Петя, че съдържа М и П). Ще я обичам тази внучка някой ден, и ако името е производно на Мария като кръшното Мариела, силното Мариета, нежното Миа, звучното Мариана. Ще я обичам, ако е някоя изискана Ана-Мария или нещо съвсем различно – Лилия, Бианка, Лола, Мадлена, Кремена, Ния и всичко, което съм чувала децата да споменават – кога на шега, кога на сериозно.

Моята баба, майка на баща ми, се казваше Мария. Мама е искала да ме кръсти Миглена заради дългите ми мигли или Десислава, на баба Славка, която много обичаше. Но е избрала Мария заради традицията. Но не защото нося името й, най-много бих искала да приличам на баба Миче. Нищо че съдбата й беше тежка. Разказвала съм ви за нея в Баба Миче и Кафка. Исках да приличам на нея, защото беше силна и духовна жена, която пред нищо не се предава и никога не се оплаква. Но приличам на нея само донякъде – в обичта към малките деца, в търпението и разбирането, в умението да разказва семейните истории бавно и сладкодумно, докато ръцете й неуморно наплитат поредното топло елече за поредното внуче или съседско детенце. А иначе от дядо, нейният развейпрах съпруг, когото рано погреба и почти не помня освен от семейните легенди, съм взела сините очи и широката усмивка, както и склонността да приема живота малко лековато, сякаш е голяма шега. От другата ми баба по майчина линия, кипра и нагиздена жена, зеленоока, с извити вежди и нацупени устенца, на всичкото отгоре и изкусна домакиня, съм наследила старомодната женственост, това демодирано умение да си нежна и привидно слаба, и да очароваш един мъж дотолкова, че да не вижда друга освен теб (ех, опасна жена беше баба – само като направи онези ми ти пеперуди с миглите и като изтъни гласеца „Ангеле“ и дядо се разтапяше. До последно я носеше на ръце и имаше очи само за нея. Представете си колко си е личало, щом малко момиченце като мен се е впечатлило). А от другия дядо какво ли съм наследила? Не и търговския нюх. Но май чувството за хумор е от него, той много обичаше да се шегува и все си правеше майтап с нас, сюрията внучета. Тежък търговец, лежал в затвора след девети, на стари години, беше запазил самочувствието и усмивката, че дори и трудолюбието си. Все нещичко съм грабнала и оттам. Никой не взе името му, а беше хубаво, добро и благо име - Ангел. Но с име, или без, от всекиго съм изтеглила по някоя пъстра нишка от спомени, черти и качества и съм ги оплела в нова шевица и нова съдба. Дали е по-добра, по-красива, по-весела или по-тъжна от техните? Не знам, но си е моя. И името си нося като свое, аз съм Мария, различна от баба Мария, за добро или зло.

А малкото човече, което ще се появи един ден…

Тя няма да се казва Мария и ще има своя съдба.

Но със сигурност ще вземе от мен много повече от едно име. Може да е усмивката, може да са очите, може да е любовта към историите или дарбата за езици, може да са просто малките нежни пръстчета на краката или здравите зъби.

А може и нищо да не вземе. Тогава ще й дам само обич. И това ми стига.

*************

Наложи се да допълня тази история :) Може да видите продължението... Иван ще да е.