10 правила на храненето, които могат да ви бъдат полезни

Всички знаем кой е Джейми Оливър. В страната си той е почти национален герой. Един от най-популярните му проекти е Food Revolution, чиято цел е да научи младото поколение да се храни правилно. Сега Джейми е подел нова кампания Sugar battle и е обявил война на захарта. Във Великобритания показателите за затлъстяване при децата са сред най-високите в Европа. Всяко десето дете, на възраст 4-5 години, има наднормено тегло. Сред тийнейджърите затлъстяването е 20%. Още един шокиращ факт: на близо 30 хиляди деца в доучилищна възраст, всяка година им вадят млечен зъб под обща наркоза. Оказва се, че зъбите на малките британчета масово почерняват и гният, което според стоматолозите се дължи на прекомерната консумация на захар. Джейми Оливър вече удържа първата си победа в битката срещу сладките храни. С решение на британския парламент, от април 2018 година, се въвежда данък върху напитките съдържащи захар. Известният кулинар не спира дотук. Той призовава да се забранят телевизионните реклами на кока кола и нездравословни храни до 21 часа, когато пред екрана все още има деца. Настоява да бъдат премахнати и всички вредни изкушения около касите на големите хипермаркети и да бъдат изложени в закрити щандове. Това вече беше направено с цигарите. Джейми е въвел и строги правила на хранене в собствения си дом. В семейството на многодетния баща сладките напитки са табу. Не е пожалено дори подсладеното мляко.

В Германия родителите се отнасят много спокойно към похапването между основното хранене. Децата почти непрекъснато дъвчат нещо (основно хляб). Хлябът е важна съставка и от вечерното меню. Най-често се предлагат сандвичи. Топла храна малчуганите получават в детската градина. Немските майки не са запалени кулинарки.

Във Франция има култ към кулинарията. „Френските деца не плюят храната си.“ – това твърдение е с почти международна популярност.

Много интересни факти за изграждането на хранителни навици у децата могат да бъдат открити сред традициите в европейските страни. Този опит е обединен в 10 правила на детското хранене.

1. Осигурете разнообразие
Според системата OptimiХ, разработена от водещи немски педиатри и диетолози, дневните въглехидрати в менюто на малките деца трябва да са не по-малко от 54%; мазнините – около 32% (основно растителни); белтъчините – 14% (наполовина растителни, наполовина животински). Повечето специалисти препоръчват три основни хранения на ден с две закуски между тях.

2. Ограничете сладкото
Но не го забранявайте съвсем. По данни на Световната здравна организация (СЗО), децата на възраст между 4 и 6 години трябва да консумират не повече от 19 г захар дневно, а децата между 5 и 11 години – не повече от 24 г. „Първото, което трябва да направим, е да помогнем на децата да развият вкусовата си „палитра“, за да не са съсредоточени рецепторите им върху сладкото“, твърди кулинарният критик Би Уилсън, майка на три деца и автор на бестселъра First Bite: How We Learn To Eat („Първата хапка – как се научаваме да ядем“). Второ, трябва да ги научим да откриват фактора „хедонизъм“ в разнообразната храна и в консумирането й. Какво означава това? Освен вкусно приготвена храна (в която е желателно да има поне един продукт, от който детето ви няма да се откаже, ако е гладно), на масата трябва да цари позитивна атмосфера, без принуда и заплахи. Трето, твърде строгите забрани предизвикват ефекта на забранения плод. Децата проверяват границите на позволеното, като искат нещо сладко с още по-голяма настойчивост.

3. Прегръщайте децата си по-често
Влечението към сладкото често е симптом на дефицит (физически или психически). Появява се, когато има недостиг на важни елементи в менюто или когато има емоционален дефицит. „Възможно е детето да иска нещо сладко, просто защото има нужда да бъде прегърнато.“, обяснява Мария Кардакова, нутриционист, доброволец в кампанията на Джейми Оливър и съосновател на лондонската компания Clever Body Solutions.

4. Не пропускайте периода „прозорец на толерантността“
Според редица педиатри децата са най-възприемчиви към нови вкусове между 4-7-и месец след раждането. Затова захранването трябва да започне не със сладникавите на вкус пюрета от морков и тиква, а с по-силни, леко горчиви вкусове – пюрета от броколи, спанак, карфиол. Така правят във Франция. „Първото пюре от захранването е приготвено от зелен фасул, спанак, тиквички или от бялата част на праза.“, пише в книгата си Памела Дракърман. За по-големите деца британските диетолози са разработили системата Tiny Tastes (малки вкусове). В продължение на 10-14 дни, специалистите съветват да предлагаме на децата нови продукти. Парченцата са колкото грахово зърно. Препоръчва се това да се прави извън основното хранене, например час по-рано.

5. Дайте право на избор
В последните години във Великобритания е на мода методът Baby-Led Weaning, познат у нас като захранване, водено от бебето. След навършване на 6 месеца (или малко по-късно), когато детето вече уверено седи, има достатъчно добре развита моторика и проявява интерес към храната, вместо пюре можем да предложим порцията във вид на малки, меки късчета. Става дума за микродози (за начало не повече от 200 калории дневно), тъй като майчиното мляко (или адаптираната формула) все още е основна храна. Има мнения, че точно по този начин децата навреме се запознават с натуралната храна.
6. Не изнудвайте с храна
Към 5-а си година (възможно е и по-рано) много деца започват да бъркат емоционалния глад с физиологичния. „Често това се случва, защото ние, родителите, активно ги учим да игнорират апетита си“, обяснява детският диетолог Наталия Стасенко, създател на училището за родители feedingbytes.com. - Използваме храната като възпитателно средство. „Още една хапка и ще ти дам шоколад.“ Прекият и косвен натиск върху децата нарушава вродената им саморегулация и здравословното отношение към храната.“

7. Не прехранвайте
В много страни в Европа сега набира популярност методът на интуитивното хранене. „Тялото ни притежава изначална мъдрост, която му позволява да избира това, което е нужно да бъде изядено сега, и в какво количество.“, твърди Светлана Бронникова, клиничен психолог, директор на Център по интуитивно хранене.
А ето какво казва друг привърженик на метода – Карлос Гонзалес, баща на три деца, основател на Каталунската асоциация по кърмене и автор на няколко популярни книги за детското хранене: „При децата има периоди на по-ускорен и по-забавен растеж. Това се отразява на апетита им. Детето на възраст между 1-6 години, яде (пропорционално) значително по-малко от тийнейджър на 12 години във фазата на активен растеж. Малките деца имат малък стомах. Нужно им е по-малко количество храна с по-висока калоричност. Не им предлагайте повече, отколкото могат да изядат.“

8. Поставете граници и създайте правила
Всъщност именно дисциплината е в основата на културата на хранене във Франция. Ето кои свои принципи споделя Валери де Штуц, майка на три деца от градчето Евиан:

- храненето и телевизията (както и телефоните, таблетите  или лаптопите) са несъвместими;
- поне веднъж дневно семейството се храни заедно;
- ако някой приключи по-рано, изчаква другите;
- ходенето до тоалетна се прави преди или след хранене;
- закуските между основното хранене при децата до 3 години не се поощряват, а при по-големите изобщо не се практикуват;
- не е задължително новата храна да бъде изядена, но е задължително да бъде опитана.

9. Не насилвайте
«L’insistenza crea la resistenza» (иначе казано - колкото повече настояваме, толкова по-голяма е съпротивата). За този феномен на детско-родителските отношения разказва проф. Памела Паче, известен италиански психоаналитик: „Задавайте си по-често въпроса – какво иска да ми каже детето с поведението си на масата. И ако има проблем, запитайте се не го ли провокирате с излишен натиск? Възможно е с отказа си да се хранят, децата да се опитват психически да се отделят от вас.“

10. Споделяйте отговорността
Този подход е предложен още през 80-те години на миналия век от американския диетолог и семеен терапевт Елин Сътър. Каква е идеята? Вие като родители отговаряте за това в дома да има вкусна, здравословна храна, която се поднася в определено време и в уютна обстановка. А децата ви са в правото си да решат колко и какво да изядат. „Детето трябва да бъде заинтригувано, да разбере, че храната е негов личен физиологичен процес, нужен, за да живее качествено и здравословно. Не е просто субстанция, която трябва да поеме, защото така иска майка му“, казва Екатерина Блюхтерова, клиничен психолог, майка на три деца, която специализира в областта на детско-родителските взаимоотношения.
Методът на споделената отговорност е основен и разумен, макар и не толкова лесен за осъществяване. Но ако започнем да го прилагаме, можем да живеем значително по-лесно и здравословно.

Материала подготви Янка Петкова

Източник: marieclaire

Още за храненето:

Как детето да заобича здравословната храна - 20 съвета от японските майки 
Всичко за захранването водено от бебето
Детето не яде? 7 полезни идеи за родителите на злояди деца

Автор: Мая Цанева

Отдавна обмислям този текст и днес, денят на Голяма Богородица, хем му е ден, хем не съвсем.

Аз съм майка и гладен за новини професионалист, сиреч работя в медиите. Откакто станах родител, модерните търсачки на информация ме надушиха и естествено, пред погледа ми изникват все теми, свързани с родителството. Първи бяха ловците от рекламната империя на индустрията за деца, които се опитаха да уловят в капана си неспокойния ми поглед и душа на бременна и майка. Признавам си, купих достойно количество напълно излишни приспособления и нововъведения, но навреме излязох от лепкавата кал на уж перфектната грижа. Детето ми се возеше комфортно с наследена количка и триколка, дрехите му са и нови, и подарени и не е захранвано единствено с биохрани.

Последва атаката с новини, тенденции и илачи за всички измислени, новопоявили се или стари като света болежки, които едно дете и майка му могат да изпитат. Върхът на истерията настъпи, когато в един ден изкупих всичко възможно за диария, а той се оправи от няколко капки мента за около 1-2 лева.

Измъкнах се и от този капан, но все още здраво ме държи примката на новинарската, извинете, помия. Вероятно е въпрос и на гледна точка, но всеки ден ме посрещат новини за инциденти, престъпления с деца. Ако не бях старо куче в медиите, вероятно детето ми нямаше да направи и крачка напред без костюм на космонавт. Уморих се сърцето ми да проплаква почти ежедневно, както се случи, когато малкото сирийче потъна и изплува на турския бряг, или когато някой насили или изостави дете. Уморих се да живея в свят, пропит от страх, че няма утре. Страхувам се, да, но се боря да не ме страхуват.

Станах майка, защото ми писна да ме е страх дали след 3 месеца ще имам работа или не. Омръзна ми и да чакам светът да се промени. Реших да го променя аз, защото инстинктът ми за самосъхранение е по-силен от усилието на дребнавото преживяване ден за ден. Трудно е. Ако днес трябваше да взема това решение с разум, а не по инстинкт, нямаше да го направя. Често ми се иска Земята да спре и да сляза, но вече нямам тази опция. Имам време единствено да живея щастливо, защото целувките и прегръдките на детето ми са по-силен антидот срещу самоомразата, която създаваме и храним богато. Имам време за работа по свят на бъдещето, който да не продава майчинството като стока, хем exclusive, хем на промоция, стига да те направи верен консуматор. Родителството може да бъде капан, но и освобождение, стига да се разпознаеш отвъд рекламата на живот в скъпи дрехи и аксесоари, в кариера "заради детето", но без време за най-ценното - семейството.

Майчинството е плач, прегръдка, любов и омраза в 3 през нощта. Всеки е дете и родител. Когато гушкаме племенника си или подаваме ръка на съседското дете, за да се качи по стълбите, или просто отстъпваме път на количка, ние ставаме част от света на малчугана. Ние сме лели, баби, чичовци, дядовци...Ние сме светът на децата ни. А те ни пазят като щит срещу отровата на света, който сами строим и разрушаваме. Този свят не е за продажба и засега е в наличност. Той е твой, роден от теб и сътворен от теб. Пази го.

Още от същия автор: 

Няма ваксина срещу мизерия 
Детето на държавата 
Капан за модерни родители

Професионална общност за приобщаващо образование излиза с позиция за широка обществена дискусия, която да бъде първо на ниво принципи и ценности и след това на ниво мерки и процедури. Членовете на Общността излагат своите наблюдения в 7 основни точки.

Агресията и мястото на училището в живота на децата
В училище детето се учи кое е приемливо и кое не. Отговорността на училището не може да бъде ограничавана до обсега на заснетото с камерите или до оградата на училищния двор. Ако детето не намери надежден възрастен, който да е насреща при проблем, то ще бъде принудено да потърси съвет от връстниците си, които имат същия социален стаж и не могат да му дадат гледната точна на опита. Въпросът е готови ли са възрастните да придружават децата в израстването, дали имат позиция за възпитанието им и как ги учат да се самоконтролират.

Дефинирането и реакциите на агресията
Всяка негативна проява се етикира като „агресия“. Не се прави разлика между агресия, тормоз и инцидент. Няма и разбиране за това, че агресивното поведение е част от функционирането на всеки човек и в този смисъл не можем да го победим окончателно, както често се говори. Дори в самата Наредба за приобщаващо образование проблемното поведение се разглежда като отделна проява, на която да се отговори реактивно. Изначално липсва разбирането, че проблемното поведение е съпътствано често от душевни страдания. В чл. 41 от действащата Наредба за приобщаващо образование мерките за преодоляване на проблемно поведение при децата са неадекватно градирани. Ако философията е в превенцията, не може мерките по превенция да се явяват след редица предшестващи санкциониращи мерки.

Различните агресори
В Наредбата за приобщаващо образование се говори само за агресия между деца. Има много случаи на агресия между учители и деца, в които агресорът е различен. Тези случаи не се документират и за тях не се води статистика. Под проява на агресия следва да се разбира всяка агресивна проява, между които и да е субекти в училищна среда. Механизмът за противодействие на училищния тормоз между децата и учениците в училище изключва, че възрастният може да тормози дете. Този момент остава неясен и не може да се докаже. Важно е да се отбележи също, че до момента няма надеждни оповестени данни за училищната агресия. А без данни не е възможно да се направи задълбочен анализ и да се планира превенция.

Необходимите специалисти
Нужни ли са ни повече специалисти? Да, но това не означава само ресурс за наемане на специалисти. По-важно е да има достатъчно на брой подготвени специалисти. По мнение на работещите в системата нито броят, нито подготовката им са достатъчни. Необходима е държавна стратегия за това как и какви специалисти се създават. Освен специалистите, е важно да включим учителите, непедагогическия персонал и родителите. Към страдащото дете всеки в училище има ангажимент, включително и непедагогическият персонал.

Включването/ролята на децата
Един от най-мощните педагогически похвати за създаване на позитивна среда е въвличането и овластяването на децата по отношение на средата, която обитават. Важно е възрастните да чуят техните мнения и разкази за това как усещат атмосферата в училище и да се замислят над предложенията, които те дават. Нужно е предоставянето на повече възможности и отговорности на децата да организират пространството, което обитават.

Включването/ролята на родителите
Всяко училище трябва да бъде насърчено да има работеща политика на приобщаване на родителите към своите ценностите и визия. Родителите биха се превърнали от опоненти в партньори на учителите и училищното ръководство, само когато са разбрали и приели предварително правилата за това какво е приемливо и какво не, както от страна на децата, така и от страна на самите родители.

Ролята на институциите
Междуинституционалното взаимодействие е ключово за синхронизиране на усилията в полза на детето. Само когато  МОН, ДАЗД и МТСП координирано прилагат Наредбата за приобщаващо образование ще бъде постигната пълноценна грижа за децата и учениците.

Вижте още: Как да разпознаем, че детето ни е жертва или насилник

За Професионална общност за приобщаващо образование:

Професионалната общност за приобщаващо образование е учредена на 10 февруари 2017 г. Замислена като неформално обединение на професионалисти в сферата на приобщаващото образование, организацията наброява над 40 членове – директори, учители, ресурсни учители, психолози, университетски преподаватели и училищни медиатори.

За Център за приобщаващо образование:

Център за приобщаващо образование (ЦПО) е неправителствена организация, която работи за утвърждаване на приобщаващата училищна среда като стандарт за качество в образованието. Организацията подкрепя училищата да се развиват като общности със споделени ценности и визия така, че децата да бъдат насърчавани да разгърнат способностите си и да превъзмогват трудностите, учителите да се чувстват подкрепени и уверени, че са ефективни и че могат да се справят с предизвикателствата, и родителите да поемат своята отговорност в партньорство с училището.

Съветите на психолога за родители, които се безпокоят, че детето им има ниска самооценка

В периода 12-17 години много тийнейджъри преживяват криза на самооценката и идентичността на личността. Недоволството от външния вид предизвиква чувство на вина, понякога дори ненавист към самия себе си. Детето не може да се справи само с тези чувства, затова има нужда от помощта ни.

В тази възраст зависимостта от самооценката е много по-висока, отколкото предполагат родителите. Днес изискването за съответствие на медийните стандарти за красота и физическо съвършенство оказва натиск не само върху момичетата, но и върху момчетата. Изследвания на известна козметична компания показват, че макар наднормено тегло да се наблюдава при 19% от момичетата, 67% от тях смятат, че трябва да отслабнат. Зад тези цифри стоят реални проблеми.

Младите момичета използват нездравословни методи за редуциране на теглото (таблетки, гладуване), а момчетата приемат препарати, които подпомагат натрупването на мускулна маса. Заради комплексите си тийнейджърите се държат сковано и резервирано в общност, неуверени са, избягват да общуват дори с връстниците си. Децата, които са обект на подигравки, пренасят гнева върху себе си и своите физически „недостатъци“, стават озлобени и затворени. Комплексите не се израстват. Не можем да разчитаме, че времето ще ги тушира. Най-добре е да помогнем.

1. Говорете за проблема открито, споделяйте опит и изслушвайте, без да иронизирате

За да накарате тийнейджъра да „проговори“, трябва да разберете какво преживява. Спомнете  си какви бяхте на тази възраст. Възможно е да сте били притеснителни, да сте се мразили на моменти, да сте смятали, че сте неудачници, че сте дебели или грозни. Обикновено връщайки се в детството, ние си спомняме хубавите моменти, а трудностите и неприятностите забравяме. За детето ще е полезно да чуе, че и вие сте имали своите тревоги на онази възраст. Не се опитвайте да се шегувате и не омаловажавайте терзанията му, защото може би една пъпка на вас ви изглежда смешно дребен проблем, но за него е бедствие. 

2. Хвалете на глас

Използвайте всеки разговор, за да подчертаете добрите страни на детето си. Това е подкрепа, от която то се нуждае, макар да не признава пред вас. Ако често го иронизирате, става затворено, ако го насърчавате, се научава да вярва в себе си. Хвалете го не само за външността му. Одобрението за неговите постъпки има не по-малко позитивен ефект. Оценявайте усилията, които влага, за да постигне целите си. Самият факт, че има такива, е вече повод да чуе похвала от вас. Ако претърпи неуспех, обяснете, че невинаги нещата се получават така, както сме ги планирали и не трябва да се концентрира върху някакъв малък провал. Той е временен. И отново споделяйте собствения си опит. Вие също невинаги сте успявали от първия път - ако разкажете това на детето, ще му вдъхнете увереност.

3. Бъдете снизходителни към себе си

Не бива майката, докато се гледа в огледалото, да коментира кръговете под очите си, наедрелия си ханш пред момичето. По-добре е разговорът да се движи около достойнствата – прекрасната усмивка, плавната походка. Споделете с момичето си колко недоволни от себе си сте били на неговата възраст. Разкажете как сте преживели промените в тялото си и как сте се отърсили от комплексите си. Друг важен момент е моделирането: дайте възможност на детето си да види, че се грижите добре за себе си и цените достойнствата си.

4. Формирайте ценностна система

Обяснете, че е повърхностно да се съди за човек по външността му. Ще ви опонират със сигурност. Но не се отказвайте. Не обсъждайте другите в присъствието на детето си. То не бива да чува такива разговори или да участва в тях. Детското съзнание е възприемчиво и е напълно възможно тийнейджърът да проектира в себе си оценката, предназначена за друг. Когато обсъждаме другите, попадаме в система от стереотипи, от които ставаме зависими. Така „аз живея“ се превръща в „другите живеят“ чрез мен. Чуждите стереотипи се налагат от най-ранна възраст, например детето се оценява по стандарти, наложени от масата. Ако детето е свидетел на критичното ви отношение към външността на други хора, подсъзнателно ще започне да гледа през вашия критичен поглед и на себе си.

5. Открийте достойнствата и ги подчертавайте

Тийнейджърите са интересни хора. От една страна, искат да бъдат като всички останали, от друга – да се открояват. Учете детето да се гордее с уменията, особеностите и достойнствата си. Попитайте го кои са уникалните черти на всеки от семейството и неговите собствени. Обяснете, че нас ни определя не толкова външният вид, колкото характерът, уменията, талантите, интересите. Музиката, спортът, танците – всяко хоби може да развие увереността.

6. Възпитавайте медийна грамотност

Обяснете, че в медиите не показват нещата такива, каквито са в действителност. Идеалните образи, които те натрапват, са начин да се привлече вниманието, да се предизвика желание да купиш нещо. Може дори да демонстрирате с фотошоп какви са възможностите за манипулация. Помогнете на детето да изгради критичен поглед към реалността, особено виртуалната реалност. Не пропускайте да подчертаете, че е необходимо да уважава и цени това, което го прави уникално.

7. Дайте възможност на детето да се изразява

Поощрявайте стремежа му да изразява мнението си. Помагайте му да осъществява идеите си. Дайте му възможност само да избира как да се изявява себе си. Това е шанс да повярва в способностите си и да порасне уверен в себе си човек.

Източник: psychologies

По темата ви препоръчваме ви още: 

„Странен“ или „уникален“ - зависи от нас
Ти, критикът – комплексите на тийнейджъра
Един ден те ще са ни благодарни

Автор: Янка Петкова

От мобилните полицейски групи по Черноморието съм. Еженощно проверяваме заведенията. Основно по Южното Черноморие. Нали е район на вицепремиера. Втора седмица няма сън. Тарикатите от Слънчев бряг създават проблеми. Една вечер два пъти конфискувахме апаратура за озвучаване. Арестувахме рецидивиста DJ Панчо. И без това ни лазеше по нервите. Казваме му: „Пусни Веселин Маринов!“ – отказва. Втори път: „Пусни Веселин Маринов!“ – пак отказва. Това не е ли рецидив? Сега колегите от ареста на всеки кръгъл час въртят „Батальонът се строява“. Гърчат го психологически. Ще ми пуска хаус-маус, фънк-мънк! Е, вече нищо няма да пуска. По целия курорт се възцари тишина. Сбъдна се мечтата на скандинавските туристи. Те много обичат да им е тихо, иначе не им се чуват песните, като се напият.

Тия с апаратурата са много нагли. Отидохме веднъж, направихме акт, прибрахме им озвучаването. Тъкмо седнахме в едно заведение да се почерпим с колегите от данъчното, нали бяха конфискували оборота, по радиостанцията ни извикаха да се връщаме пак. Ония извадили друга апаратура и почнали наново дискотеката. Е, сега вече ще има „легни-стани“, както казваше един царски депутат. Не може някакви келеши да ни развалят кефа, да ходим ние в 4 сутринта на втора проверка и пак да изнасяме апаратура. Да не сме хамали?! Ще ги морим до края на сезона. И без това след тия акции догодина може да няма сезон. Клиентите заплашвали, че ще ходят вече на почивка в Гърция. Ми да ходят! Няма всяко лято да правим еженощни проверки. Ще ги гърбим за последно. Вицепремиерът добре им го каза: „Когато има политическа подкрепа, полицията си върши работата.“

Ами наркоманите от къмпинг Рапан? За пет дни – четири проверки и не можахме да им намерим наркотиците. Не е като да не ровихме. И ние търсихме, и колегите от министерството на туризма, но независимо едни от други. Пак ще ходим. Шефът каза да не се връщаме без наркотиците. Имало сигнал, че крадат и ток и вода, но той нямало да има същия „обществен резонанс“, затова много да не раздуваме. И ни предупреди да внимаваме с дюните. Да не настъпим някоя туфа с пясъчни лилии. В това отношение много сме стриктни. Откакто преди години местихме пъдпъдъците край околовръстното в друг ареал, ни викат еко полицаи. Ами еко, да не ни е леко? Окопали сме се в един хотел наблизо - „Водно конче“. Чу се нещо, че той бил незаконен. Хайде да не ни занимават с глупости! Ние сме по дирите на наркокартел. С колегата сме заели един апартамент на втория етаж и дебнем ония от Рапан с бинокли. Все ще се издадат. С тия каравани са ми много подозрителни. Като ги гледам как са оборудвани, нищо чудно и амфетамини да правят вътре, да ги пласират по дискотеките на Южното Черноморие. Скоро ще им спрем кранчето и на тях. Както сме започнали да конфискуваме апаратура, няма да остане кьорава дискотека.
Защото каква е нашата цел? Да се възцари тишина. Да се махнат тия, необвързаните, дето идват да се веселят сега и да се развие един хубав семеен туризъм. Предимно за пенсионерски двойки. Те са най-тихи, проблеми не създават. Денем ще си пекат остеопорозите, вечер ще лягат рано и ние най-сетне ще си починем на Българското Черноморие.

Още морски истории:

Малко слънце и някой, когото обичаш 
Багажът - драма в три действия
Тате, къде е сапунът?

Вече е трайна тенденция жените да усвояват мъжкия модел на поведение, а мъжете да търсят нежност и разбиране. Отношенията между половете стават все по-сложни. Или пък не?

„Как да го разбирам?“, пита се 33-годишен мъж. „Мина месец, откакто се запознах с една много красива брюнетка. Изкарахме нощта заедно, поисках телефонния й номер. Тя се засмя и каза, че ще ме потърси. Бях сигурен, че ще се обади. И двамата сме необвързани. Не мога да изхвърля тази история от главата си. Все се питам – къде сбърках? И изобщо как да се държиш в такива ситуации с жените? Вече нищо не разбирам.“

Мъжът е в недоумение и можем да му съчувстваме. Както и на приятеля на една 40-годишна дама: „Той беше от тия, които винаги съм харесвала. Ние си прекарвахме добре, забавлявахме се заедно, той беше галантен, имахме сходни вкусове. Но в леглото се оказа твърде сдържан и на мен ми стана скучно. Затова се разделих с него. Имам нужда от активен мъж, за да не ми се налага да гадая желае ли ме наистина.“

Напоследък никак не са малко жените, които искат да контролират всичко, играят по собствени правила, а след това се оплакват от слабохарактерните си партньори. Сексолозите в един глас ни убеждават, че съвременните мъже придобиват някои женски качества – те са раними, търсят нежност и разбиране. В същото време дамите все по-често действат по мъжки – вземат решения, поемат отговорности, изразяват открито желанията си.

Мачото и блондинката
Животът се променя, ролите в сериала му също, но отвсякъде продължават да ни налагат стари модели – в рекламите, по телевизията. Там мъжът и жената както в доброто старо време, имат все едни и същи роли – тя  е идеалният обект на желанието, със съблазнителен бюст, къса пола и високи токчета; той – с тридневна брада, силни ръце, целият в мускули. Този модел е толкова остарял, че по-скоро предизвиква иронични реакции. Каква е целта на непрекъснатото акцентиране върху пола? Да не би да убеждаваме сами себе си в нещо? Оказва се, че е точно така. Потвърждават го и психолозите, и сексолозите. Ако отделяме прекалено голямо внимание на външните признаци, значи сексуалната ни идентификация става все по-размита. Традиционно (в минали времена) мъжът е този, който работи. Прекарва времето си извън дома, в „лов“, и това навремето му е отреждало водещата позиция в семейството. Сега жените все по-често са лидери. Мъжкото превъзходство вече не е неоспоримо, физическата сила е все по-рядко търсена, силният пол прекарва повече време с децата си, грижи се за своята външност и тялото си. От друга страна жените, които правят кариера, често се чувстват не на място: неудобно им е, че изкарват повече от мъжете си, преживяват факта, че нямат достатъчно време за децата и дома си. Тези вътрешни противоречия, без съмнение, се отразяват на интимния живот на двойката. Когато днешната независима, реализирана жена срещне мъжа на мечтите си, изведнъж разбира, че не би могла да живее с него. Да, той е готов да се грижи за нея и да я защитава, но в същото време се държи покровителствено, смята се за водещ в двойката. И тя неизбежно стига до въпроса: „Кой е той, че да диктува живота ми?!“

Пълното равноправие
Жените и мъжете започнаха твърде много да си приличат. Учат заедно, работят заедно, делят си домакинските задължения, заемат сходни служебни позиции, водят един и същ начин на живот. Това ги сближава и ги прави по-разбираеми един за друг… до момента, в който стане дума за сексуалността. В това отношение природата не се е променила – ние все така настойчиво продължаваме да търсим своята половинка и точно различията ни привличат един към друг и ни възбуждат.

За да се получи двойка, партньорите трябва да се уравновесяват един друг. Целеустременият мъж е ориентиран извън дома – той остава класическият „източник на средства“. Въпросът обаче е – съгласна ли е жената с ролята „жена на мъжа си“? Ако пасивността не я устройва, може да опита да съвмести двете роли, което е сложно. Особено трудно е на по-енергичните и самостоятелни дами: те не умеят да делегират правомощия, смятат, че винаги са прави, не са готови да признаят слабостите си.
Много момичета с „характер“ в младостта си избират ролята на фатална жена, с която се застраховат от разочарования, защото водещата роля е тяхна. Донжуанският стил предполага нежелание да се разпознават своите и чужди чувства и умение да се преминава от приятелски отношения към секс и обратно без душевни страдания.

„Често ми се струва, че съм влюбена, а после разбирам, че е по-добре да бъдем просто приятели“, споделя 27-годишна жена. „Но когато призная това на мъжа, той се обижда и не иска да ме вижда повече. Жалко, защото можем да бъдем наистина добри приятели.“

А какво мислят мъжете?
Те, както и преди, искат да бъдат харесвани от жените. Притесняват се, ако не могат да удовлетворят желанията им, неприятно им е, че ги сравняват с други. Много от тях се чувстват жертви, средство за забавление на жената до себе си, сексуалният им живот започва да куца. Ако жената не предизвиква доверие, или се държи твърде освободено, мъжът предпочита да се оттегли. Това, че жените изпитват желание за секс, отдавна не е неудобна истина, но когато без да се притесняват, го изразяват открито, мъжете все още се объркват. Когато мъжът обича една жена и й се доверява, мечтае да бъде най-добрият в нейните очи и това го води към компромиси, промяна в поведението, които рано или късно я разочароват.

Стилът „фюжън“
Психическата бисексуалност е едно от откритията на Фройд. Благодарение на нея във фантазиите на мъжете и жените се срещат доминиращи, пасивни, завладяващи образи. Мъжът, на когото му харесва жената да е „отгоре“, е по-чувствителен, твърдят експертите. А жените, както знаем, нямат нищо против да доминират и в секса, особено ако това ги прави по-привлекателни за партньора.

Какви са прогнозите?
Накъде вървят връзките, когато отношенията се променят буквално пред очите ни? Ясно е, че се създава нов модел на отношения, който не е съществувал до момента. И всяка двойка ще търси този, който й подхожда. Поне можем да се надяваме.


Източник: psychologies

Препоръчваме ви:

За любовта - по мъжки
Въжето се държи от двама 
10 неща, които щастливите двойки НЕ правят

Имате ли своя „родителска програма“? Мислите ли за важните неща, които детето е добре да научи до определена възраст? Правите ли това със същата настойчивост, с която планирате семейното пътешествие или обзавеждането на дома? Моят Коко ще навърши 10 години скоро и тази статия на писателката Линдзи Мийд ми дойде съвсем навреме. В блога си тя споделя своята „родителска програма“, която много ми допадна. Надявам се, че съм я изпълнила и също така вярвам, че ще е полезна и за вас.
 
Сякаш беше вчера, когато ме занимаваше въпросът кои житейски принципи трябва да усвои дъщеря ми Грейс до 10-та си година. Ето че вече и синът ми Уит се е устремил към първата си кръгла годишнина. След по-малко от 2 месеца, той ще навърши 10 и в дома ни вече няма да има човек, чиято възраст се отбелязва с една цифра. Както и с Грейс, непрекъснато мисля дали съм успяла да го науча кои са наистина важните неща в живота. И дали съм го направила така, че да не ги подлага на съмнение.

Мисля за това, дори си записвам някои неща, после си давам сметка, че не всичко зависи само от мен. Знам, че е важно какво върша, а не какво говоря. Знам, че да живея според тези принципи изисква повече усилия, но го правя, за да може десетгодишният ми син да ги приеме като свои.

Надявам се да съм се справила добре със задачата си. Ето кои важни неща исках да научи той до 10-та си година.

1. Уважавай другите. Мъжете и жените, директорката на твоето училище и бездомният мъж в метрото еднакво заслужават уважение. Ти вече правиш това инстинктивно. Моля те, не изневерявай на този принцип.

2. Смехът и спортът са забавни и полезни. Да се смееш е нещо нормално. Знам, че те моля за тишина по-често отколкото трябва, но работя над това. Движението и спортът, дори белите (понякога), също са нещо нормално. Но има граници – насилието не е нормално. Много важно е да разбереш къде е границата.

3. Не, значи не. Точка. И не е важно, кой казва „не“ и по какъв повод.

4. Не крий емоциите си. Ти дълбоко преживяваш всичко – промените в живота ти, спомените, любовта, загубите. Не позволявай на света да те убеди, че не трябва да се вслушваш в чувствата си. Ти можеш да бъдеш силен, въпреки че си чувствителен. Точно тази богата палитра от емоции те прави такъв. Това важи и за момичетата и за момчетата.

5. Ти не можеш да направиш другите щастливи – нито мен, нито баща си, нито сестра си. Никого. Това не е твое задължение. Ние го знаем и се надявам ти да не го забравяш. Ти носиш отговорност за себе си и за отношението си към околните. Това, разбира се, влияе на настроението им. Но не позволявай на никого да ти вменява отговорността за него или за щастието му. Аз съм щастлива да знам, че успяваш, преодоляваш трудностите, че живееш с ентусиазъм и радост.

6. Обръщай внимание на собствения си живот. И в най-обикновения делник има толкова детайли! Наскоро, преди да заспиш, ми каза: „Ние често искаме да върнем това, което сме мразили.“ Попитах те какво имаш предвид, а ти ми отговори: „В детската градина имахме „тих час" и аз не го обичах. Сега в училище ми се иска всеки ден да имаме „тих час“.“ И след няколко секунди добави: „Щом на мен ми е направило впечатление, сигурно е хубаво.“ Това наистина е хубаво. Аз още не съм се научила да спирам времето, но знам, че когато обръщаме внимание на всичко, което се случва около нас ежедневно, ще бъдем възнаградени с пълноценен живот и богати спомени.

7. Открий това, което страстно те увлича. Не е важно какво е, но не искам да чувам от теб „скучно ми е“. Никога. Около теб има достатъчно интересни неща, които можеш да изследваш, да опознаваш и изпитваш. Аз ще подкрепя всяко твое увлечение, независимо дали става дума за хокей, програмиране, свирене на цигулка или дори за всичко това наведнъж. Но ти трябва да откриеш това, в което ще ти се иска да се втурнеш презглава.

8. Няма нищо по-лошо от глезенето и неблагодарността. Аз съм строга майка, макар че често ми е трудно да наказвам. Но това, на което реагирам моментално, са и най-малките прояви на глезене и неблагодарност. При теб те са рядкост. Имаме късмет, че си такъв. Да живееш така, както живеем ние, е огромна привилегия. Малките неделни изненади, доброволчеството, помощта за бездомните, благодарствените писма – с тези неща се опитвам да ти покажа какъв късмет е да имаш семейство като нашето. Мисля, че това е най-добрата ваксина срещу разглезването и неблагодарността.

9. Дори нищо да не си направил, може да не си прав. Винаги ще помня думите на Мартин Лутър Кинг: „От мълчанието на приятелите боли повече, отколкото от думите на враговете ни.“ Водачът на банда (или инициаторът на нещо лошо) е виновен, но виновни са и всички, които са го последвали. Бъди смел и се противопоставяй на популярните деца в училище, когато правят нещо лошо. Досега не се е случвало, но знам, че все някога ще се случи.

10. Обичам те безусловно. Грешките са част от живота. За да научиш нещо ново, трябва да се освободиш от старото и да започнеш отначало. Това съм ти показвала с личния си пример – теб те отглежда майка, която не се страхува да признае слабостите си, не се бои от неуспеха, извинява се и започва отначало. Винаги ще те обичам, дори да не одобрявам постъпките ти. Надявам се, да се учиш от грешките си и когато ги осъзнаеш, да започнеш отначало.

Още по темата:

11 съвета от майка за дъщеря 
Изборите, които правим за децата си 
Не удряй момиченцето с пръчка, ще се изпотиш

И друг път сме писали по тази тема. Може би си спомняте материала ни Съжалявам, че станах майка, в който жени откровено признават, че никога не са искали да имат деца и се чувстват нещастни и непригодни за ролята на майки.

Майчинството е толкова ценно за обществото и до такава степен се приема за даденост, че подобни изповеди предизвикват много негативни емоции. Всички очакват любовта към детето и желанието да му се отдадеш изцяло да се появят автоматично. Но по една или друга причина това невинаги се случва. Не само като в нашумелите наскоро два случая с бебенца, изоставени в парка. Там очевидно причините са дълбоко отчаяние и финансова невъзможност. Но дефицитът на майчински инстинкт се среща независимо от социалното положение и материалната обезпеченост. И жените, лишени от майчинско чувство, от майчински инстинкт са дълбоко нещастни, чувстват се отхвърлени, недостойни, заклеймени са като престъпници, виновни. А не бива. Причината този инстинкт да не заработи у тях обикновено е много дълбока. Ето какво споделя психоложката Анна Смирнова за усещанията на майката, у която това чувство липсва:

Може би това е най-страшното усещане за жената. Усещането, че не изпитваш майчински чувства към детето си.

Трудно ти е да си до него. Дразни те всеки контакт. Иска ти се да се махнеш и никога да не се върнеш. Иска ти се да причиниш болка. Реагираш на сълзите и страданието на детето си с равнодушие, дори с радост. Вършиш всичко автоматично: заведох-доведох, облякох-съблякох, нахраних, приготвих за сън. Всяка емоция на детето те дразни.
Всичко в теб крещи: Какво още искаш от мен?!

В опустошената ти душа, която с всички сили се опитва да скрие болката, имаш открита рана. Тя напомня за себе си при всяко движение.

Защо е така?

Защо съм такава майка?

Как изобщо се оказах тук?

Какво да правя оттук-нататък?

Усещане за безизходица. Тъмнина или мъгла. Как да отриеш пътечката, която ще те изведе от ада? И има ли изобщо такава пътечка?

Според нея трите стъпки, които трябва да направи една жена, за да си помогне сама са следните.

1. Признай, че ти трябва помощ

Първото, което трябва да направиш, е да признаеш пред себе си, че ти е нужна помощ.

Много е трудно. При жени, които са били лишени от топлота и грижа в детството си, майчинското чувство се появява мъчително. Когато изпитваш дефицит от контакта с най-близките си, получаваш мощен сигнал, че можеш да разчиташ само на себе си. Превръщайки се във възрастен, много трудно ще признаеш потребността си от помощ. Ако в детството си си бил лишен от майчиното внимание, основното на което си се научил, е да бъдеш независим и да разчиташ единствено на собствените си ресурси. Това е сериозна пречка в ситуация, в която се нуждаеш от помощ. Затова запомни, първото, което трябва да направиш, е да признаеш необходимостта си от помощ.

2. Научи се да се доверяваш

Ако през по-голямата част от детството си сме били самотни, в нас живеят едновременно силната потребност да се доверим на някого и страхът да не бъдем наранени от другия. Но без доверие трудно можеш да се възползваш от предложената помощ и пътечката, която търсиш, ще остане в мъглата. Затова е важно, макар и с малки крачки, да се научиш да се доверяваш на човека, който е готов да ти помогне.

3. Слушай своето тяло

Това също е сложна, но много важна задача. Сложна, защото в ранното си детство изпитваме огромна потребност от тактилен контакт, развиваме се чрез тялото си, опознаваме себе си чрез интимния телесен „разговор“ с майка си и с най-близките си. Ако изпитваме дефицит от такъв контакт, ние много рано ще решим да останем глухи към потребностите на тялото си. Иначе може да полудеем от постоянния му стремеж към любов и приемане. А тялото е първият ни приятел и съветник. То е главният ни помощник и единственото условие за съществуването ни. Затова точно нашето мъдро тяло може да ни подскаже как да се измъкнем от дълбокото тресавище на равнодушието.

Искам да вметна нещо специално за бъдещите майки накрая. Не една или две приятелки са ми задавали въпроса: Ами ако не обичам бебето? Истината е, че едно от тайните притеснения на много бъдещи майки е точно това - какво ще правя, ако не успея да преодолея себе си, егоизма си, навиците си и да се отдам изцяло на детето? Ако ми е неприятно да се грижа за него? Ако просто не го обичам?

В повечето случаи притесненията са абсолютно безпочвени. Но ако не е така, не се отчайвайте. Майчиният инстинкт, майчинското чувство може да се възпита, дори ако не е вроден и не се появи, още когато бебето помръдне в утробата ви или изплаче за първи път.

Страховете и притесненията ви са напълно нормални. Споделяйте ги с приятелки, с майка си, със съпруга си и разговаряйте свободно по тези теми, без да задържате нищо в себе си. 

Ако страдате от следродилна депресия, ако майчинският ви инстинкт не се "отключи", ще се наложи да потърсите и професионална помощ, и в това няма нищо лошо и срамно, даже е препоръчително. Коренът на този дефицит най-често се крие някъде в детството ви, в някоя травма, която сте преживели и която трябва да преодолеете, за да продължите напред.

Препоръчваме ви още:

И твойта майка също 

Съжалявам, че станах майка
Майките, които убиват