Автор: Таня Стоянова

Дъщеря ми от известно време е голям фен на суши. Много й е любимо и като говори за него, прави едни физиономии и върти очите в знак на блаженство. Кога успя да го хареса толкоз, кога стана такъв ценител, така и не разбрах. До вчера си поръчваше цаца и пържени картофи, сега вече суши. Лошо няма! Развива си вкусовете детето. 

Имаме си традиция с въпросната девойка, като останем сами през уикенда понякога, да си спретнем вечеря навън. Само двете! Много ми е хубаво! Поръчваме си нещо завъртяно за ядене и бутилка вино (спокойно, пълнолетна е) и говорим за неща, за които вкъщи нямаме време. Напоследък обаче е социално много ангажирана. То не са репетиции с хора, много важни срещи с приятелки в мола, излизания с гаджето, кафета и дискотеки, все неотложни ангажименти.

Поразсърдих се аз няколко пъти демонстративно, верно, трябваше й време да разбере, че съм сърдита, но една събота вечер ме забеляза, че се цупя и реши. Ще ме води на суши. Първоначално отказах, защото не харесвам веригата ресторанти, където според нея сушито е „убийствено“, но тя твърдо беше решила да ме направи съпричастна с любовта си към малките рулца сурова риба с водорасли и ориз. Кратко проучване в интернет и консенсус беше постигнат. В близост до нас наскоро отвориха азиатски ресторант, където се оказа, че предлагат суши и където хигиената сравнително се доближаваше до моите стандарти за чистота.

След кратко „оправяне“, включващо гримиране, изправяне, разхвърляне на дрехи из цялата стая и реплики от типа „Оффф….нямам какво да облека“ и „Мамооо, махни я тази бабешка блуза, няма да ме излагаш“, последваща кратка словесна атака и заплахи от моя страна, най-сетне тръгнахме към ресторанта. Как се върви и пише едновременно на телефона, без да се спъваш и блъскаш в хората, завинаги ще остане загадка за мен. Дори успява и да отговаря на въпросите ми от време на време. Ей, голям талант е това дете…

Ресторантът се оказа почти празен, щото стана среднощ, хората се наядоха и си тръгнаха. Прецених обаче, че така е по-добре, все пак ще ми е първи опит за ядене с клечки и не е необходимо да ми се смеят обезсърчително. Поръчваме салатата, детето забива компетентно нос в Суши менюто, а аз задавам логичен въпрос:

- Какво се пие със суши? |Щото аз докато чакам сушито, трябва да я преглъщам с нещо тази салата.

- Ми не знам, май с нищо.

Е, тая вече няма да я бъде! Аз суши „на сухо“ не мога да преглътна. Поръчваме бутилка розе, като се уговаряме, че ако не ни върви със сушито, ще сменим питието. Въпреки че аз виното с всичко мога го да пия.

Последва кратък диалог със сервитьора на непознат за мен език. Сефте ги чувам тия Нигири, Футомаки и Хосомаки, но гледам да не ми личи много. Хапваме си ние салатка, пием си винце и си говорим за онези неща, за които нямаме време в къщи. За сложните отношения между 18-годишните девойки, за раздели и неверни момчета, за различните аромати за наргиле и най-после дългоочакваният момент дойде. Сушито е сервирано.

Придавам си аз компетентен и невъзмутим вид. Все пак съм виждала суши… по филми, по реклами, по кулинарни списания, а и детето ми е разказвало за маринован джинджифил и уасаби. 

Като за почти единствени клиенти наистина се се постарали. Всичко е много красиво подредено върху дъските за сервиране и тези малки купички с добавките са много симпатични.

Влюбване

Следва бързо разяснение кое какво е и по колко да взимам от уасабито и ми се връчват клечки. Да бе! 

Гледам аз внимателно нейните ръце, размятва ги тези клечки, топи в соевия сос, гребва си по една трохичка от уасабито, даже и маникюра не й пречи на клечките! Викам си - ще пробвам, сигурно не е толкова трудно. Взимам клечките и спазвам всички инструкции „Единият пръст отгоре, другият отдолу, третият по средата… А сега мамо, пробвай!" Ми не става! Въобще не мога да взема нищо. Бре, ще си остана гладна, добре, че детето е много подредено, та раздели предварително на две сушенцата, и моята половинка стои непокътната. Втори опит, трети, пети, не става! Слава богу в ресторанта има WIFI и следва кратък видео урок. Тц, не мога да си оправя пръстите и т'ва е! 

Тамън хванах едно по-мъничко и го изтървах в соевия сос. Детето обаче е с бърза реакция и отскочи светкавично назад и последствия няма.

- Абе, мамооо, много си схваната, само се излагам с теб!

Викам си… ами ще ги набучвам с клечките, те сигурно за това са подострени. Много добре ми се получава, набучвам здраво едно футомаки, топя си го в соса, взимам си малко уасаби, после джиджифил за прочистване на вкуса, ха сега и едно Нигири. Горе-долу стават за мезе на розето, само дето девойката ме гледа изумена с невярващ поглед и следва нова порция: „Мамооооо, само ме излагаш“.

Явно не трябва да се бучат сушенцата.

Става ни смешно и започваме да се хилим неистово, с риск да се задавим с парче змиорка или някой водорасъл. Накрая си поисквам нож и вилица, режа си парченцата суши, топя си ги най-акуратно в симпатичните купички и си допивам винцето. Даже си поръчвам още една чаша вино и замезвам с уасабито и маринования джинджифил, щото сушито свърши. Любителката на суши ми обещава да ме научи в къщи да ям с клечки. Аз забърсвам учебните помагала, увивам ги в една салфетка и си ги прибирам в чантата. Така де, платила съм ги, а почти не съм ги ползвала.  Детето се хваща за главата и отново чувам: „Мамооо, излагаш ме!“

На път за вкъщи звънна на брат си в София и му разказа с подробности: "И представяш ли, бате първо ги набучваше като на шиш, после ги ряза с нож и вилица. Голяма излагация, ти казвам."

Та така протече първата ми среща със сушито. Признавам си, не беше любов от пръв поглед, но в интерес на истината впоследствие и аз го заобичах, и ходим от време на време в азиатския ресторант. И, да ви кажа честно, суши и с бяло вино ми върви, че и с бира даже.

Но още го ям с нож и вилица.

Прочетете още:

Бързо, лесно и вкусно домашно суши

Тиганът, без който не можем 

Шерше ла суп