Автор: Ася Асенова-Банкова

Писала съм за бременността и раждането ми. Беше ми интересно да видя какво ще излезе, беше ми и лесно да пиша. Година и половина след раждането не мога да се престраша да пиша за този период. Имам чувството, че от история за отглеждане на дете ще излезе прощално писмо. Ех, размечтах се…

Някъде около първата година започнах да виждам светлина в тунела. Стана по-човешко – и детето се очовечи, аз също започнах да приличам на по-пресен труп. Проходи, започна някаква членоразделна комуникация, абе викам си - „айде порасна“. В момента в мен се прокрадва съмнението, че светлината в тунела е на идващия срещу мен влак. Даже съм напълно сигурна, че е влакът, и само по чиста случайност все още избягвам the big bang.

Колко е методична, последователна и спокойна, когато прави бели. Взема стола, избутва го през цялата стая до микровълновата, качва се на него и й прави такава центровка, че за повторното й ползване ми трябва висше образование по електроника и електротехника. А когато дойде ред до извършване на елементарни рутинни дейности, като миене на ръце, сядане на гърне, обличане, събличане изведнъж попадам на стадиона на „Лудогорец“ и срещу мен са се изправили Стоичков, Бербатов, Зидан, Роналдо, Меси и за цвят - Божинов. Ако треньорът на българските национали изпитва някакви затруднения, да ми се обади. Веднага му пращам 85-сантиметров звяр да им покаже как се правят нещата. Но и аз съм се усъвършенствала – сменям памперс за норматив, дрехи събличам и обличам, докато подтичвам с нея из стаята. Ако ме наемат във Формула 1 няма да сбъркат. Мога да им „преобувам“ болидите за 2 секунди, в това време включвам и избърсването на задника на състезателя.

Когато е болна, даването на различни лекарства и медикаменти прилича на опера в две действия. В първото цвили от удоволствие, когато види всички хапчета, сиропи и капки. Започва да подскача от радост, само при вида им, и да отваря уста. Удоволствието, с което протяга ръка да си вземе хапчето и да го схруска, може да се сравни с удоволствието, което изпитва пристрастен, когато си вземе дозата. Тук и ние с баща й имаме вина, защото всички хапчета биват наричани бонбонки, а всички сиропи – сокче. В кой ли точно момент ще прозре истината, не знам. Второто действие е изпълнено с крясъци и викове, досущ като в операта (да ме извиняват почитателите й) и то започва, когато види спрея за нос и помпичката за сополите. Е, сега намирам смисъл в среднощното висене пред телевизора и гледане на кеч, когато бяхме тийнове (аз гледах кеч де, баща й какво е гледал не знам). Всички хватки оттам намират приложение при чистенето на носа й.

Храненето също е прекрасно изживяване в нашето семейство. То, също като даването на лекарства, носи несметно удоволствие за дъщеря ми. На мен ми носи малък инфаркт всеки път и минимум основно почистване. Храна има по пода и по дрехите, естествено, в косата (нужно ли е да казвам, че е къдрава), по моята коса (тя също е къдрава). Най-необичайното място, където съм намирала необработена храна, беше в памперса. Това фиде как е попаднало там, не искам и да знам. Всеки мой опит да поема контрол върху лъжицата, бива посрещнат с второ действие от операта (нали помните 5 реда по-нагоре). Отказах се да опитвам, тия тъпанчета ще ми трябват, все пак след има-няма някакви шест месеца ще се връщам на работа.

Едва ли има друг дом с малко дете, където се чува толкова често: „Хайде, спри да ядеш, стига толкова!“. Случва се да го произнасям почти на всяко хранене, като в 7 от 10 случая е насочено към детето, в останалите 3 – към мъжа ми. Ако питаш бабите, и детето, и мъжът ми са вечно гладни. Те се опитват да компенсират тази несправедливост с постоянно бутане на подходящи и неподходящи храни в подходящ или неподходящ часови диапазон. Чували ли сте израза – „сега мога да вечерям с гладните“? Е, и дъщеря ми не го е чувала, но някак генетично й е заложено да поглъща всичко, което оприличи на храна. Въобще не й пречи, докато се вози в количката от супермаркета да протегне ръка към непозната жена с думите „дай“ и да сочи хляба, който си е взела тя. А това, че аз умирам от срам и се опитвам да се скрия в другия край на магазина, предизвиква в нея такава вълна от възмущение, нали я отдалечавам от жадувания залък, че ни разбира целият магазин. Невинаги отивам за хляб, но винаги си тръгвам с такъв и винаги е с липсващи корички.

Изяли сме половината хладилник, съборили сме половината апартамент, часът е около 10 сутринта и идва време за сутрешната разходка. Количката събира прах пред входната врата (ако на някой му трябва количка, да свирка – страхотна е, стига да не се опитваш да напъхаш в нея тасманийския дявол) и ние излизаме. Това, което правим прилича на излизане, само докато напуснем пределите на блока. След това аз изпадам в ужас, а дъщеря ми се превръща в тъмна материя (материя, която е недостъпна за наблюдение). Тя става неконтролируема и недосегаема, в един момент джапа в локвите, в следващия се е навряла под някоя кола да хваща котката за опашката. Имаше едно коте, за което се грижехме всички съседи. Дъщеря ми редовно му правеше я ректален преглед, я му снемаше зъбен статус, я му тестваше издръжливостта на мустаците. Котето изчезна. Съседите казват, че някакво семейство са го осиновили, но аз съм сигурна, че са го дали в защитено жилище. Защитават го от нас. Връщането към къщи е значително по-лесно, защото тя вече се е уморила от уборката, която е направила на квартала, вдига ръце за гуш и започва да ме командва накъде да вървим.

Спането няма да го коментирам – за това, преди годинката, не искам да се сещам, това след годинката стана поносимо. Събуждането е друга бира обаче. Ако спи при нас, ни чака мини терористичен акт – скача върху мен или баща си, бърка в нос, очи, уста, опитва се да те задуши със завивката и всичко това съпроводено с радостен вик „айдееее“. Иска ми се да мисля, че на нейния език това означава „добро утро“, но когато след „айде“-то има допълнение „ам-ам“, тези мои позитивни мисли се изпаряват.

Ако спи в нейното легло – радостният вик е изпълнен като танц с лудо клатушкане на къдрава детска глава. Ако след представлението с баща й се правим на стреляни зайци с надеждата, че ще легне за още 10 минути, биваме замервани с различни по форма, големина и тежест предмети. Нужно ли е да казвам, че действието се развива в 6:30 сутринта, а ако сме щастливци – в 7:00 часа?

Сигурно се чудите защо започнах разказа от първата година натам. За периода преди нея удобно получих амнезия. Опитах се да си спомня някои неща, но единственото, което получих, е посттравматичен стрес. Сигурна съм, че природата така е устроена – да забравяме коликите, будуването, растежа на зъбите, трудностите. Иначе нямам друго обяснение защо жените раждаме второ, трето, та и четвърто дете.

Препоръчваме ви още:

Черешов мармалад или как раждат оптимистките?

In vino veritas

Стокхолмски синдром