В разговорите с дъщерите си често ползваме клишета, без да се замислим. А не би трябвало, защото някои от тях са просто вредни за момичето.

Ти си бъдеща домакиня!

Възможно е. Но също така е силно вероятно тя да е бъдещ финансист, бъдещ мениджър или каквото там иска, а не домакиня. Освен това да се справяш с домакинството е качество еднакво полезно както за момичетата, така и за момчетата. И не защото такава е тяхната съдба, а защото е значително по-приятно да живееш в дом, който е чист и уютен и да можеш да си приготвиш нещо вкусно за ядене.

Ти си бъдеща майка!

Чисто физически да, всички момичета са бъдещи майки. Но това е слаб аргумент, нека си го кажем. Нечестно е да поставяме родителството като изначална цел на всяко момиче, по-късно жена. Ами може да не иска или да не може да бъде майка. Тогава какво? Няма да е изпълнила природното си предназначение, значи е напълно излишна за света?

Отстъпи, ти си момиче!

Слава Богу, тези сексистки заклинания се чуват все по-рядко. Но трябва да признаем, че все още има хора, и родители, които внушават у дъщерите, и момичетата, чувството, че са втора ръка от най-ранна възраст. Подобна „заповед“ е дори опасна. Момичето по никакъв начин не е длъжно да пренебрегва своите интереси, особено на база „полов признак“. Дали ще отстъпиш на друг или не, решаваш сам, според ситуацията. Умението да отстояваш позиции, да защитаваш границите си и да казваш „не“ е много по-полезно. Правилният подход е просто да посъветвате да се намери взаимно изгодно решение.

Бъди по-мека!

Ако си момиче, задължително трябва да си гальовна и ласкава. Момичетата не беснеят, не крещят, не обиждат. Разбира се, че го правят, защото са хора, а хората понякога се обиждат, стават агресивни, плачат или чувстват прилив на сили. Не трябва по-меко, трябва както го чувстваш.

Не бъди злопаметна!

Това е донякъде свързано с умението да отстояваш интересите си. Да помниш, че на теб са ти казали, или направили, нещо обидно и да искаш да получиш извинение е правилно. Да потърсиш компенсация за това, което си понесъл или да не искаш повече да общуваш с човек, който те е наранил, не е злопаметност, а здрава психика.

Бъди хитра!

Твърде загадъчно послание: защо се смята, че точно момичетата трябва да намират някакви обходни пътища и сложни варианти, за да получат това, което желаят? Или пък трябва да се държат по някакъв специален начин, скривайки истинските си емоции. Нито едното нито другото, ще ги направи щастливи, а точно обратното.

Жената трябва да е мъдра!

В какво на практика се състои женската мъдрост никой не знае. В умението да манипулираш другите? Или в способността да вземаш решения, които в крайна сметка не те устройват, но така „трябва“ и така е „полезно“? В умението да търпиш неприятното в името на какво? Подобна „мъдрост“ само проваля живота ни.

Най-важното е да си намериш мъж!

Най-важно изобщо, е да е щастлива. От какво ще се състои това щастие – от мъж, деца, работа, кариера, пътешествия, творчество и още хиляди неща, ще реши дъщеря ви сама. Идеята, че рано или късно ще се появи човекът, който ще я оцени, е вредна.

Не стой без работа!

Това може и да е било правило преди десетилетия, когато да седнеш посред бял ден е било жив мързел. А колко неща чакат да ги свършиш! Пришпорените момичета порастват като потиснати жени. Те не умеят да почувстват дори кога силите им са на изчерпване и не са способни да направят нещо само за себе си. Защото времето трябва да бъде усвоено в извършване на полезни и приятни неща за другите, видите ли…

Щастието не е в парите!

Не е, но и без тях не може. А умението да изкарваш пари, за да е по-приятен животът ти, е един от признаците на възрастния човек. Идеята за честен, но беден живот няма да помогне на дъщерите ни, напротив ще подреже крилата им – защо да се стремиш към повече и да поглеждаш критично към мъжа на дивана: „Ами, не ни стигат парите, значи такава ни била съдбата.“ Съдбата няма нищо общо.

Материала подготви Янка Петкова

Източник: Goodhouse

Препоръчваме ви тази статия за стереотипите във възпитанието, написана от гледната точка на една дъщеря, която много родители харесаха.

Още за подходите във възпитанието можете да прочетете Как да създаваме радост и да отглеждаме щастие и Емпатията - вродена ли е способността ни да съчувстваме?

Консултант: д-р Екатерина Витева, дм

Симптоми на епилепсията 

Пристъпите са единствените видими симптоми на епилепсията. Съществуват различни видове пристъпи, а симптомите при всеки човек могат да се изявят по различен начин.
Продължителността на пристъпите обикновено е от няколко секунди до няколко минути. Възможно е пациентите да останат в съзнание или да загубят съзнание, да не помнят какво е станало по време на пристъпа или дори да не знаят, че са получили пристъп.

Епилептичните пристъпи, които са свързани с падане или стягане на мускулите и последващи гърчове на крайниците, са лесни за разпознаване. Но много от видовете пристъпи не включват тези признаци и се забелязват по-трудно. При някои пристъпи пациентите се втренчват в продължение на няколко секунди, а други се характеризират само с няколко мускулни трепвания, завъртане на главата, усещане на странна миризма или зрителни нарушения, които се забелязват само от пациента.

Епилептичните пристъпи често започват без предупреждение, въпреки че при някои хора се наблюдава предшестваща аура. Пристъпът приключва, когато абнормната мозъчна електрична активност спре и се замени от нормална електрична активност.

Епилептичните пристъпи могат да бъдат парциални и генерализирани:

Парциални (фокални) пристъпи

Парциалните пристъпи започват от определена област в мозъка. Най-често срещаните видове парциални пристъпи са:

Прости парциални пристъпи - при тях съзнанието е запазено.

Комплексни парциални пристъпи – няма пълна загуба на съзнание, но съзнанието е стеснено и липсва контакт с пациентите.

Парциални пристъпи с вторична генерализация – започват като прости или комплексни парциални пристъпи, но след това генерализират и изглеждат като генерализирани тонично-клонични пристъпи. Парциалните пристъпи с вторична генерализация и първично генерализираните тонично-клонични пристъпи понякога се разграничават трудно, но се лекуват по различен начин. Повечето тонично-клонични пристъпи при възрастни започват като парциални пристъпи и са изява на парциална епилепсия, а първично генерализираните тонично-клонични пристъпи се срещат по-често при деца.

Генерализирани пристъпи

Пристъпите, при които абнормната електрична активност започва едновременно от двете мозъчни хемисфери, се наричат ​​генерализирани пристъпи. Основните видове генерализирани пристъпи са:

Генерализирани тонично-клонични пристъпи (grand mal пристъпи), по време на които болният внезапно пада на земята, често с травматизъм, следва стягане на мускулите за 15-20 сек. и нарушение на дишането; с последващи едновременни гърчове на крайниците за 30-40 сек. при възстановено дишане. При тези пристъпи е възможно изпускане по малка или голяма нужда, както и прехапване на езика или бузите. При някои пациенти след пристъпа има известно объркване или сънливост, които продължават различно време.

Епилептични абсанси (petit mal пристъпи) – с кратка загуба на съзнание (няколко секунди) с втренчване на погледа, без спомен какво се е случило.

Миоклонични пристъпи – с кратки, бързи мускулни потрепвания.

Атонични пристъпи – характеризират се с внезапна загуба на мускулен тонус и  падане.

Тонични пристъпи – с внезапно стягане на мускулите и чести падания.

Хората дават различни имена на пристъпите: конвулсии, гърчове. Но правилният термин е пристъп. Гърчовете са само една характеристика на някои пристъпи.

Епилептичните пристъпи понякога се бъркат с психогенни пристъпи, които не са резултат от абнормна електрична активност. Психогенният пристъп може да бъде провокиран от стрес, психотравматично изживяване, нараняване и други.

Кога да се обадя на Бърза помощ?

Обикновено не е необходимо да търсите Бърза помощ при епилептичен пристъп, но е задължително да се обадите на 112 в следните случаи:

- първи пристъп;

- сериозно нараняване;

- затруднено дишане след приключване на пристъпа;

- втори пристъп веднага след първия, без възстановяване между двата;

- пристъпът продължава 2 минути повече от обикновено;

- пристъпът продължава повече от 5 минути и не знаете колко е обичайната продължителност на пристъпите.

Тези препоръки са особено важни при тонично-клонични (конвулсивни) пристъпи.

Източник: credoweb.bg

Автор: Елица Жекова, Mamma-made

Спомените от двете ми баби са детски – фрагменти от слънчеви сутрини със закуска от мекици, филийки със сирене, печени на печка с дърва, домашно сладко; игри с юрдечета, пиленца, зайчета; игри в хладни стаи с прашни ракли, пълни със съкровища; ядене на слънчеви домати, домашно кисело мляко и сирене; чекмеджета, пълни с кълбета прежда, куки, платове и парцалки.

Двете ми баби бяха различни една от друга, дори така ги и наричахме – „градската“ и „селската“. В същото време – всяка една е вплела толкова черти от характера си в мен, че понякога се чудя кое от коя съм взела.

Селската ми баба е майката на баща ми – баба Е. Аз съм кръстена на нея, и според много хора, приличам на нея по всичко.

С дядо ми живееха на село и ранните си детски години, докъм десетата, аз прекарвах предимно там. Ах, колко интересна беше тази къща и колко интересна беше баба ми! Къщата – строена на части по различно време – оформяше буквата Г и имаше салон с голяма библиотека, от която съм прочела всяка книга, (включително „Робинзон Крузо“ и „Андерсенови приказки“ със стария правопис и „Ръководство на пчеларя“), стая за прабаба ми (на 98 години), дневна, кухничка с баня и, разбира се, новата стая – за нас. Входът към двора беше през един закрит коридор, който завършваше с голямо стъпало, облицовано с дърво. С дядо ми често сядахме там да ми чете приказки и да си говорим. Тогава си мислех, че песента „Тече, всичко тече, времето няма праг и ни влече“ е написана за този праг и си представях как ще се кача на него, когато времето потече, че да не ме намокри…

Баба ми Е. е родена през 1921 година и като повечето деца, родени и израснали на село, не е имала възможност да ходи дълго време на училище. Упражнявала се е да чете и да пише на тетрадките на брат си и общо взето, много от нещата, които можеше, е научила сама. А тя можеше толкова много неща! Баба ми беше много добра шивачка, пекарка, а освен това и знахарка – гледаше на боб, лекуваше болни очи с чесън и семена от босилек и прясно сирене, завиваше пъп… В библиотеката в салона имаше всички броеве на списание „Жената днес“ от създаването му. От него моята баба се е научила да крои и шие професионално, освен че е притежавала вроден талант. У нас често имаше някой, който е на проба за дреха или легнал с вендузи на гърба, или пък някой, който носи баница за отплата.

Потомка на бежанци от Беломорска Тракия, баба членуваше всяка дума с пълен член (камионът с хлябът) и използваше думи като „пенджури“, „фърколица“, „нийет“…

Тя ме научи да точа кори за баница и да меся. Моята „точилка“ беше всъщност малка хурка, която бях убедена, че е направена специално за мен. Питала съм другата си баба защо тя няма малка точилка за мен. Във фурната, наред с голямата тава с баница или питка, винаги имаше една капачка от буркан, в която се печеше моята „питка“ – винаги украсена отгоре с кръст или цвете от тесто, както подобава на една питка.

Научи ме да изтеглям влакна от вълна и да преда прежда. Научи ме да начертая кройката, да скроя плата, да режа правилно с ножица – на равна повърхност, с приплъзване и винаги единия крак на ножицата да опира масата; как да оставям винаги по 1-2 пръста за подгъва и шевовете, как да тропосвам и след това да шия на машината. Нейната машина беше класическа ръчна машина, марка „Орион“ – черна със златни орнаменти и дървена основа. Бях на 4, когато уших първата дреха за кукла на нея – кариран каскет с козирка – дотогава шиех само на ръка. Най-много обичах, когато баба шиеше булчински рокли за циганска сватба – толкова лъскави платове с ламе, с пайети, дантели… Беше рай, защото всичко, което останеше като парцалче, беше за мен и за моята кукла.

Тя имаше много гъста, дълга до кръста коса и помня, че винаги я носеше на дебела плитка или кок. Имаше колекция от (ръчно ушити, разбира се) тюрбани, в които си прибираше косата – по един за всеки тоалет.

Тя ме научи да обичам и да ценя меда. С дядо ми имаха кошери с пчели и най-много обичах, когато дойде времето за вадене на меда – имахме един огромен казан, с ръчка и зъбни колела, в който се вкарваха питите и излизаше пресен, златен, сладък мед. Научи ме да обичам мляко и прясно сирене – никога няма да забравя и да спра да търся вкуса на съвсем прясно козе сирене. Слагаше го да се оттече в марля на крана на мивката, а ние се навъртахме като котараци, докато стане.

През лятото баба ме насърчаваше да ходя боса по двора и по пръстта в градината. Да стъпвам върху горещите плочки, да разравям големите буци напечена от слънцето пръст и да ги троша с крак. Тя имаше една, прерисувана от списание, схема на точките в човешкото тяло и знаеше, че по ходилата има много точки, които е добре да се стимулират и масажират.

През зимата отиваше до гората, която започваше на 200 м от нашата къща и носеше елхови клонки, които да украсим. Понякога украсявахме фикуса. Всъщност, нямаше значение какво ще украсим, важен беше процесът на правене на хартиени гирлянди, увиване на орехи в станиол, боядисване на шишарки с бронзат за печки, закичване с памук и – разбира се – правене на сурвакници!

 .......

Градската ми баба е майката на мама – баба Д. Тя беше много по-млада, наскоро пенсиониран счетоводител в ОКС, живееше предимно в града и понякога на село, а по-късно – повече на село, защото е по-хубаво. Баба Д. много обичаше да си пее и да плете на една кука, а у тях в града имаше супер интересни неща, като например кочани с фактури, ленти за ЕЛКА, индиго,  цветни хартии и супер тънко подострени моливи.

Баба Д. ме научи да навивам ленти хартия с ножица, за да станат на спирали. Помня, че седяхме на възглавници по пода в антрето и режехме ленти от светлосиня хартия с часове.

Летата на село, баба ставаше към 6 сутринта, по хладно, за да направи огромна купчина препечени филийки с настъргано сирене за нас, дамите. Едно от хобитата ѝ беше да развъжда различни сортове домати – имахме „биберони“, жълти, „Идеал“, розови, „биволско сърце“. В автобуса все питали дядо ми: „Другарю, откъде купихте портокали посред лято?“, а то са били жълти домати… Най-хубавото нещо лятото е да ядеш домат със сирене. И диня със сирене, вечер, по хладното. Всъщност есенцията на лятото е събрана в топъл сладък домат, който сам си късаш от корена и в резен диня със сирене, но само „петлето“ т.е. гребенчето отгоре, което няма семки.

На двора имахме един голям дънер от старо повалено дърво, на който баба обичаше да седи и да си пее. Баба си имаше приятелка в двора – една черна възрастна кокошчица, която не даваше на дядо да заколи. Кокошчицата винаги се качваше и присядаше до баба на дънера и пригласяше лекичко, докато баба си пее: „Седнала в градина, под дърво Калина, румена девойка, чудна песнопойка…“ И кокошчицата: „коооо-коооо“. Идилия…

Баба плетеше много на една кука. Какви сложни покривки, дантели, каренца! Струваха ми се изключително сложни и фини, а сега, когато мога и аз, знам, че са наистина такива. Имаше едно чекмедже в шкафа, което беше пълно с фини копринени прежди и още по-фини и тънки куки.

Много се радвах, когато баба ме викаше да навиваме кълбета с прежда, особено копринена. Тя имаше един специфичен начин на навиване, при който навиваше винаги около палеца си така, че от него да остане дупка в кълбото. Аз, разбира се, повтарях същото и досега си маркирам кълбетата по този начин. Надявам се някой ден да имам внучка, с която да навиваме кълбета, това винаги ще е за мен един уютен и сплотяващ начин за прекарване на времето.

Баба ми Д. обожаваше котките. Винаги сме имали котки, поне 2-3. Помня дебелия мързелив бял котарак Пачо, който в началото беше Сузи. Баба много искаше бяла женска котка и продължаваше да го нарича Сузко, дори след като дядо му лепна името Патаран. Пачо беше гевезето на баба и се възползваше напълно от това. Мисля, че се смяташе за неин внук, при всички положения – за повече от нас. Имали сме Мура – котка нинджа, проклета колкото си иска, Сивка – котка-мечта, красива и мила…

Става ясно, предполагам, защо съм такъв човек, какъвто съм. Моите баби вече не са живи и много съжалявам, че не мога да контактувам с тях – да ме видят като възрастен човек, а и аз да ги видя с очите и опита на възрастен. Завиждам на тези, които имат живи интересни баби. Ще ми се да си обменим рецепти за туршия и мекици, схеми за плетки и кройки… Въпреки това, съм изключително щастлива, че съм израснала покрай тях, а времето показва, че влиянието и на двете върху личността ми е много голямо. Освен това, имам късмета, че и двете баби на мъжа ми са още живи и здрави, а и те са две отделни прекрасни вселени!

Сега, като приключихте с четенето (благодаря на тези, които останаха до края) – обадете се на баба си да ви чуе!

Ели

Снимки: mamma-made.com 

За автора:
Елица е графичен дизайнер на свободна практика, майка на пълен работен ден, шампион по брой хобита, мултитаскър (умее да върши няколко неща едновременно), бърборанка. Кръщава блога си mamma-made, защото в последната година се идентифицира единствено с думата „мама“. „Made“, защото е от хората, които предпочитат да правят всичко сами и с двете си ръце.  В блога споделя идеи за по-красив дом, по-вдъхновен ден и по-вкусна трапеза. Или простичко казано – снимки и бримки, хапки и глътки и цветни хартийки. От време на време – по някоя завъртяна история.

За любителите на сладкодумни истории препоръчваме и Мамешката мафия, Дивите цветя, които осмислят живота ни и Балканска сватба. А защо е толкова важно да разказваме на децата си за своите корени, можете да прочетете в тази публикация.

На 15 май, по инициатива на фондация „Нашите недоносени деца“, за първи път у нас се отбелязва Световният ден на кенгуру-грижата. Тя представлява поставяне на новороденото бебе на гърдите на майката или бащата посредством метода „кожа-до-кожа“. В България този метод все още не е наложена практика в неонатологичните отделения и фондацията полага усилия да промени това като информира и образова всички участници в осигуряването на грижа за преждевременно родените бебета.
Една от инициативите, включени в кампанията, е провеждането на „Дни на отворените врати“ в неонатологични отделения на болници в цялата страна. В резултат на това днес (15 май) в няколко болници в София и в други градове на страната, за около 1 час, бе осигурен достъп на родителите на недоносени бебета, за да практикуват контакта „кожа-до-кожа“ с техните новородени деца. Десетки са майките, които заявиха желание да се възползват от тази възможност. В инициативата се включиха СБАЛДБ „Проф. Иван Митев“, гр. София, СБАЛАГ „Майчин Дом“, гр. София, МБАЛ I-ва Градска болница, гр. София, МБАЛ „Д-р Иван Селимински“, гр. Сливен, МБАЛ Пловдив, МБАЛ „Д-р Атанас Дафовски“, гр, Кърджали, МБАЛ „Д-р Стоян Черкезов“, гр. Велико Търново, УМБАЛ „Проф д-р Ст. Киркович“, гр. Стара Загора, Дом за медико-социални грижи, гр. Плевен, УМБАЛ  Русе, МБАЛ „Д-р Стамен Илиев“, гр. Монтана, МБАЛ Търговище, МБАЛ Шумен.

Предвидени са и редица други инициативи, с които фондация „Нашите недоносени деца“ ще продължи да подкрепя преждевременно родените бебета и техните семейства, като търси най-ефективните начини за обединяване на усилията си с тези на медицинските експерти и институциите.

За фондация „Нашите недоносени деца“

Фондация „Нашите недоносени деца“ е първата неправителствена организация, създадена в подкрепа на българските недоносени деца и техните семейства. Основана е през 2012 г. от три силни жени – майки на преждевременно родени деца – Нина Николова, Надя Дренска и Виолета Бакалова.
Сред основните задачи на фондация „Нашите недоносени деца“ е огласяването на емоционалните и социални проблеми, съпътстващи отглеждането на преждевременно родено дете; информирането на родителите за възможностите за лечение и рехабилитация; организирането на обществени диспути и конференции и изготвянето на предложения за промяна в законодателството, свързани с проблемите с недоносени деца; осигуряването на психологическа и морална подкрепа и повишаване на информираността и активността на обществото; подпомагането на интеграцията на недоносените деца, с цел нормалното им развитие и качество на живот.

Снимка: Фондация "Нашите недоносени деца"

По време на шестото издание на Форум бременност и детско здраве бяха наградени медицински работници и здравни заведения, които са отличени в пациентската класация „Специалистите, на които имам доверие“. Гласуването, инициирано от организаторите на форума Puls.bg, беше в категориите:
- акушер-гинеколог
- акушерка
- АГ болница/родилно отделение
- педиатър/неонатолог

Д-р Иван Сигридов получи отличието за най-добър акушер-гинеколог.
Наградата за най-добра акушерка получиха Катя Павлова и Динка Негалова, от болница „Селена“ Пловдив, които събраха еднакъв брой гласове. "Благодаря много на колежките за професионализма. Това е голямо признание за нашата болница“, каза д-р Здравко Минев, един от собствениците на лечебното заведение.

Като най-добър педиатър/неонатолог бе отличена д-р Радка Масларска, началник на неонатологичното отделение на Аджибадем сити Клиник МБАЛ Токуда. „Това е награда за всички лекари и сестри, с които работя и които непрестанно, денонощно, успяват да се квалифицират, да помагат, да лекуват и да обичат вашите деца така, както своите.“ - сподели развълнувано специалистът, на когото доверяват децата си родителите, гласували в класацията.

Отличието за най-добра АГ болница получи Медицински комплекс „Д-р Щерев“, София.

"Спечелихме наградата, защото призовахме нашите пациенти да ни подкрепят и тази подкрепа се дължи на един много прост, но важен фактор - доверието!“ - каза представителят на болницата Иван Тодоров.

Победителите получиха плакет и грамота от основателя на Puls.bg проф. Николай Габровски, който сподели: "Човек полага много усилия, за да стане лекар, но не би могъл да бъде такъв, ако пациентите не му се доверят. Тяхната благодарност е неговата мотивация.“

Класацията „Специалистите, на които имам доверие“ е нова инициатива на Форум бременност и детско здраве. Тя е начин да бъдат отличени медицинските работници и здравните заведения, които са спечелили признанието на пациентите. Тази година форумът бе посветен на хормоналните проблеми през бременността, нормалното раждане и създаването на устойчив емоционален свят за детето още с появата му на белия свят.

„Форум бременност и детско здраве“ на Puls.bg.се наложи като най-голямото събитие за бременни и родители най-вече заради полезната си програма, вече за шеста поредна година. Докато родителите слушаха лекциите на 13 и 14 май в Sofia Event Center, децата се забавляваха в детския кът, организиран специално за събитието. 

Следващото му издание е тази есен в Пловдив.

Още за темите и дискусиите по време на форума можете да прочетете тук 
Снимка: Puls.bg

Автор: Люба Пенчева

Люба Пенчева, психолог и психотерапевт, ни прати този текст. Винаги сме благодарни, когато обсъждате с нас проблемите, които ви тревожат. Вярваме, че само ако мислим и действаме заедно, можем да направим света по-добър за децата си. Спасението поединично не помага. Ето какво сподели с нас Люба, която вижда основата на проблема с агресията в училищата в постоянната ни готовност да водим битки. Струва си да помислим над думите й.

На 9 май едно момче преби друго момче. Целенасочено. От онзи ден вече случаят е отразен в публичното пространство. 
От вторник не спирам да мисля за ситуацията, не само защото пострадалото момче е съученик и приятел на сина ми, а защото виждам как обществото търси решаването на този тип проблеми в българското училище само чрез налагането на свръх контрол. "Не можем да решим проблемите като използваме същия начин на мислене, който сме използвали когато сме ги създавали." - казва Айнщайн.

В свят на битки не се учудвайте за поредното пребито дете.

Животът, казват е борба. Ей това никога не съм го харесвала. Та „живот” е толкова прекрасна дума, наситена с вибрации и нюанси, не бива да я обиждаме.

Но така си живеем. Жените се борят за право на естествено раждане или спокойно майчинство, семействата се борят за място в детската градина, която пък е задължителна, за желаното училище също се борят. Децата се борят за оценки, борят се за титли, медали, постижения, въобще нечие одобрение. Растат пасивно, външно оценявани, приравнени, рамкирани.

Кои качества им показваме, че са ценни? Амбиция, хъс, борбеност – разбира се, поведение ориентирано към индивидуален успех, безкомпромисност…

И после, шокиращо за всички нас – дете пребива дете. Отличник. Борбен. Добре оценен.

Жалък е калъпът, в който нашето общество само сe скроява. Ще борим агресията с охрана, с камери, с контрол и свръхконтрол. Ще подчиним, унижим и обезличим. Но, така е, животът е борба.

И с поклон пред Джон Ленън. Представете си…

Представете си, че майката е царица в своето раждане и нейният избор е свещен. Представете си, че децата са бисери за своите родители и те могат да намерят своя личен ритъм в отглеждането им. Представете си, че учащите са всъщност развиващи се, растящи и хармонично израстващи личности. Представете си, че са творящи, вътрешно мотивирани и активни хора. Представете си, че могат да правят избори и да носят отговорност за тях. Представете си, че се развиват емоционално зрели, способни на емпатия и диалог, хора, разпознаващи и уважаващи чувствата – и своите, и на обкръжението си, хора, които умеят да работят в група и ценят индивидуалните заложби и умения...

Да, знам, че това няма да се случи. Но, моля, помогнете ми, намерете онези животворни думи, заместващи омразното клише „борба”. Заменете ги в мислите си, заменете ги в изказа си, заменете ги в посланията, отправяни към децата ни, и моля, открехнете вратата към истинските ценности в живота.

Благодаря!

Как се ражда агресията прочетете в То е напаст, която убива, а Да пребиеш детето си до смърт е нашият коментар по шокиращ случай на домашно насилие.

Автор: Николай Стоянов

Детето прекрачва прага на основното училище с известно предчувствие, че му предстои да яде бой. Напразни са всички увещания на родителите, че няма да има такова нещо. Това предчувствие е така дълбоко заседнало в душата на детето, че почти се превръща в действителност, а уверенията на родителите си остават само заблуждение.

Казал го е Бранислав Нушич.

Поводът да се сетя за Нушич, беше една импровизирана пресконференция на родители пред известно столично училище. Дете обидило друго дете във Фейсбук. То се засегнало и го набило.

И се започнаха заключенията: виновна е директорката, в школото няма ред, няма охрана и децата се избиват поголовно. Лее се кръв по училищните коридори, а Бейрут е малко огледало на българското образование.

А същите тези родители, само преди няколко месеца или години, са бутали рушвети в нечии учителски ръце, за да запишат чавето в същото това училище. И са се хвалили пред приятелите, че са го уредили в 38-мо училище, "нали знаете там случайни не учат“.

Сигурно думите на Нушич ви звучат архаично, а от гледна точка на европейските ни идеали – абсурдно. Това, скъпи родители, обаче е действителността и това, че протестирате по различни телевизии няма да я промени.

Всеки родител трябва да бъде наясно, че детето му ще се бие в училище и ще бъде бито. Все пак школото е умален модел на света, а свят без агресия, както знаем, не съществува.

Нормално е двама тийнейджъри да се сбият за момиче. За някои даже е престижно.

Нормално е да се сбият и на футболен мач.

Не е нормално друго – да пазим децата си като цветя в саксия, защото не можем да преодолеем чувството за вина, че не се грижим достатъчно за тях.

Не е нормално всички български медии да истеризират и да слагат под един знаменател всички училища, даскали и директори, защото едно дете е набило друго дете.

Това ги прави по-големи насилници, защото следващият път, в който учителят му направи забележка, то ще го зашлеви с медиите, в които татко му е главен герой.

Да, не е нормално деца да умират в българските училища.

Какво правите вие обаче?

Спирате ли телевизора, когато дават филм с насилие?

Играят ли вашите деца компютърни игри, в които главният герой плава през реки от кръв, за да стигне до бонус нивото?

Контролирате ли Фейсбук и имате ли програма на компютъра, която да ограничава достъпа до сайтове с насилие и порнография?

Превърнали сме демокрацията в знаме, скъпи родители. Само че това знаме крие всички дребни инстинкти и комплекси, които ни завзеха през последните години.

Как искате да се държи дете, което знае категорично, че е прието в луксозно столично училище с връзки. Естествено, то ще се държи като насилник, защото сте го вкарали в същата тази първа класа, която толкова презирате по страниците на вестниците и телевизионните екрани.

Повтарям - там сте го вкарали вие – с парите си, връзките и комплексите, че то ще бъде втора ръка като вас, преди да станете важните персони, които сте сега.

Пробутвали сте му таблета, за да ви остави на мира, докато пиете поредната бутилка вино и обсъждате глобалния мир.

Направили сте му Фейсбук и с гордост разказвате, че не ви е приятел, „защото сме остарели“. Какво прави там обаче си знае само то и децата, които тормози чрез лични съобщения и порно клипове от учителските тоалетни. А в същия този Фейсбук първокласниците вече влизат с телефоните по 1000 лв., които вие сте им купили, за да не ги е срам от съучениците им.

Оставили сте ги да бъдат отглеждани от 90-годишни баби, защото мама и тате припечелват в чужбина. Представете си поколение, израсло без семейна грижа, и проблемите, които виждаме сега ще ни се видят като слънце.

Признайте си, че вие им плащате дипломите, вие им плащате книжките, плащате им да не мислят.

Децата не са невинни, мили родители. Те излежават нашите присъди за престъпленията, които вършим през последните 30 и повече години. Престъпленията към тях, към обществото, към социума.

Продължавайте да псувате, да търсите виновни, да си затваряте очите или да си бъркате в мозъците със сериали и риалити формати, докато децата ви се друсат, пият и умират.

Всяко малко убийство или предателство, което вършите днес, се отразява върху тях утре. Пречупва се през призмата на малкия чин и голямото училище.

Тези малки цветя на злото, които създаваме, днес са красиви. Утре ще убиват.

Защо изобщо трябва да правим деца, ако не можем да ги гледаме?

Още по темата за училищната агресия: 
Как да си отгледаме жертва
Планът Х
Мълчанието е вик за помощ

Всеки любящ родител иска да види децата си успешни и уверени в себе си хора. Но как да възпита у тях тези качества? Журналистът Ребека Харди попада на интересно изследване и решава да го провери върху собственото си семейство. Ето какъв е резултатът.

Не придавах особено голямо значение на разговорите за това къде и как са се запознали баба ми и дядо ми, как е преминало тяхното детство. Докато веднъж не ми попадна едно изследване от 90-те години на миналия век.
Психолозите Маршъл Дюк и Робин Фивъш от университета „Еймъри“ в САЩ, провели експеримент и доказали, че колкото повече знаят децата за корените си, толкова по-стабилна е психиката им, по-висока самооценката и толкова по-уверени са, че ще могат да управляват живота си.

„Разказите, свързани със семейната история, дават възможност на детето да създаде връзка с другите поколения.“ – твърдят авторите на изследването. – „Дори ако малчуганът е само на 9, той има чувство за единение с тези, които са живели сто години преди него и те стават част от неговата личност. Благодарение на тази връзка, се развиват духа и устойчивостта.“

Безспорно звучи добре. Затова реших да използвам въпросника на учените върху собствените си деца.
Те с лекота се справиха с въпроса: „Знаеш ли къде са израснали твоите родители?“, но на същия въпрос, свързан с баба им и дядо им се затрудниха.
Следващ въпрос: „Знаеш ли къде са се запознали майка ти и баща ти?“ Тук също нямаха особени колебания, при това версията им се оказа доста романтична: „Ти си видяла тате в един бар и това било любов от пръв поглед.“ На срещата на баба им и дядо им обаче отново „забуксуваха“. Разказах им, че родителите на мъжа ми са се запознали на танци в Болтън, а моите родители са се срещнали за пръв път на митинг в подкрепа на ядреното разоръжаване.

По-късно имах възможността да попитам лично Маршъл Дюк: „Проблем ли е, ако някои отговори са поукрасени?“ Според него това няма значение. Важното е родителите да споделят семейната история, а децата да могат да разкажат нещо за нея.
По-нататък: „Знаеш ли какво се е случило в семейството ви, когато ти (и твоите братя и сестри) сте се родили?“. Най-големият беше съвсем малък, когато се появиха близнаците, но си спомни, че ги е наричал „розовото бебе“ и „синьото бебе“.

Имаше и леко неудобни въпроси: „Знаеш ли къде са работили твоите родители, когато са били съвсем млади?“

Големият ни син си спомни, че баща му е разнасял вестници с велосипеда си, а малката ни дъщеря – че съм била сервитьорка, но не особено добра (постоянно разливах чая и бърках чесновото масло с майонезата). „А когато работеше в пъба, се скара с главния готвач, че няма нито едно ястие от менюто и те чуха всички посетители.“

Нима съм им разказвала това? Нужно ли е изобщо да го знаят?
Дюк твърди, че е нужно. Дори нелепите истории от моята младост им помагат: така те научават, че близките им са преодолявали трудности.

 „Неприятната истина често бива спестявана на децата, но точно разказите за негативни събития могат да бъдат дори по-важни за формиране на  емоционална устойчивост, от позитивните.“ – твърди Маршъл Дюк.

Съществуват три типа разкази за семейната история:
За възхода: „За да стигнем дотук, тръгнахме от нищото.“
За падението: „Загубихме много.“
И най-приемливият вариант: „Имали сме и възходи и загуби“. Аз самата съм израснала с разкази от последния тип и ми харесва да мисля, че и децата ми ще запомнят тези истории. Синът ми знае, че прадядо му е станал миньор на 14 години, а дъщеря ми, че прабаба й започнала работа почти на нейната възраст.

Вярно е, че сега живеем в съвършено различна реалност, но ето какво казва семейният терапевт Стивън Уолтърс: „Самотната нишка е слаба, но когато бъде вплетена в други нишки е значително по-трудно да бъде прекъсната.“ Така се чувстваме по-силни.

Дюк смята, че обсъждането на семейните драми може да бъде добра основа за взаимодействие между родителите и децата, когато премине възрастта на приказките за лека нощ.

„Дори героят на разказа вече да не е между живите, ние все едно се учим от него.“

Ребека Харди е журналист на свободна практика.

Пише за The Guardian, The Independent, Marie Claire, ELLE.

Живее със семейството си в Лондон.

За изкуството да общуваш с децата прочетете в Да се научим да ги слушаме.

Къде живеят най-щастливите деца ще разберете от тази статия.

Как се възпитават деца, способни да съчувстват вижте тук.