Автор: Мария Пеева

- Колко се радвам, че дойде - ми каза вчера Петя, моята сватя, майка на снаха ми и съответно част от моето семейство. - Сега ще си направим истински хюга момент.

- Мислех, че ще правим лютеница, бе, Пете. - засмях се аз.

- И двете, и двете. - усмихна ми се Петя и ми посочи една внушителна купчина зарзават на масата.

За тези, които не знаят какво е хюга:

Датчаните се смятат за едни от най-щастливите хора на света и причината за това е, че са овладели изкуството да си създават “хюга”. Хюга е това особено усещане за комфорт на душата, единение с близките, атмосфера на уют и интимност, когато се чувстваш спокоен и сигурен и нищо не те напряга. Хюга е например да вдигнеш крака на дивана с чаша чай и книжка, да се завиеш с меко одеялце, да отпуснеш глава на рамото на любимия ти човек и да не се тревожиш дали изглеждаш прекрасно, дали ще спасиш света, дали си достатъчно умна и добра, нито дори дали децата ти са си написали домашните, за да успеят в живота. Комфорт на душата. Нещо такова си го представям. На мен хюга трудно ми се получава, защото точно когато се отпусна, някой нахлува в хола с боен вик: “Мамо, гладен съм.” Лютеницата обаче ми се получи.

За тези, които не знаят как се прави лютеница:

Българите не се смятат за особено щастливи хора, поне не колкото датчаните, но лютеницата е едно от нещата, които определено ги правят малко по-щастливи, дори когато е от магазина. Ако все пак искате да си я направите сами, ще ви трябват 10 кг чушки, 5 кг домати, 3 кг патладжани, литър олио, около две шепи сол и две захар, три пакетчета кимион, както и едно-две черен пипер. Съставките варират според региона и вкуса. Общо-взето приготовлението е еднакво навсякъде. Чушките и патладжаните се пекат, белят и смилат, доматите се варят на пюре. После всичко се слага в един огромен казан и се бърка, бърка, бърка, като се добавя малко по малко около литър олио, солта и захарта, и пак се бърка, бърка, бърка, и така поне три часа, докато се сгъсти много хубаво. Ама не трябва да спирате нито за минутка, защото врящата смес започва да пръска и загаря буквално за секунди. Затова е хубаво да сте повече хора и да се редувате. След като най-после се сгъсти достатъчно, се оставя “да дръпне” - с други думи да изстине. Вече добре изстинала се опитва на вкус и при нужда се добавя още сол, захар и подправките. Имайте предвид, че вкусът е различен, когато е изстинала. Накрая се налива в бурканчета, здраво се завинтват капачките и се стерилизира около 15 минути. После се обръщат да престоят с капачката надолу една нощ. И това е. Ужасно много труд за двайсетина бурканчета лютеница, ще си кажете.

Сватята и аз

Да, така е. Но вчера разбрах какво имаше предвид Петя с нейния “хюга момент”. Усетих безмерно спокойствие в тихия селски двор, въпреки че кипеше трескава дейност. Четири жени от три поколения белихме чушки, мелихме патладжани, подавахме си тави, тенджери, буркани и бебета, михме съдове и въртяхме огромната дървена лъжица, редувайки се около казана, в перфектен синхрон, като през цялото време си бъбрихме и се смеехме. Има някакво великолепно тайнство, магия даже, в това жените от семейството да се съберат и да приготвят нещо заедно. Дали е от спомените, които си разказват, дали е от плановете, които се гласят, дали е от незлобливите клюки или от смешните истории, дали е от близостта, която се ражда или от спокойствието, което ти дава простият физически труд? А може би е чистата първична радост да приготвиш нещо вкусно за децата си с двете си ръце? Не знам. Но вчера си представих си как поколения жени преди нас са се събирали, за да плетат заедно, да правят зимнина заедно, да се грижат за малките и шетат за големите, но най-вече да си помагат и да се подкрепят.

Спомних си за баба и нейната лютеница, която събираше две снахи, дъщеря и осем внуци. Спомних си за мама, която вече не знае как се прави лютеница, но едно време правеше и апетитка и три вида туршии, докато аз се скатавах да чета книжка на верандата. Спомних си и за свекърва ми, която е на другия край на света и няма за кого, нито с кого да прави лютеница там. Тези жени също бяха с нас, почувствах присъствието им. Усмихваха се, опитваха лютеницата, даваха съвети, споделяха семейни легенди и ми напомняха за себе си във всяко пъргаво движение на бабата на Яна, в наклонената главица на снаха ми, която приспива детето, в блесналия поглед на Петя, докато ми разказва как синът й ще си дойде за Коледа.

Всъщност ние изобщо нямаме нужда някой да ни обяснява какво е хюга и защо ни помага да се чувстваме щастливи, си мислех на път към дома, докато с Яна висяхме в задръстването сред стотици софиянци, които се завръщат от родните си места. Ние вече имаме хюга. Достатъчно е да преоткрием радостта от семейството, от простия и непретенциозен живот, от бурканчето домашна лютеница, което слагаш в куфара на сина си, преди да замине за Америка. Спокойствието, сигурността, комфортът на душата идват отвътре ни. И колкото повече ги раздаваме на близките си, толкова повече се умножават. Като обичта. 

Вече знам и защо нашите баби не са имали нужда от терапевти и психоаналитици, нито от групи в социалните мрежи, нито от какъвто и да е специален отдушник за умората и гнева си. Те са имали своите малки женски общества, в които са откривали тотална подкрепа и любов.

Мислех, че правим лютеница за три семейства. На тръгване бабата на Яна ми връчи всичките бурканчета.

- Вземи, вземи, вие сте много народ. Това тук е твоята доза. - ми каза тази жена, която е същинска фурия, да не говорим, че все още ходи и на работа. 

- Ама чакай сега, а за вас кога ще правим?

- Спокойно. - засмя се тя. - Ние нашата сме я направили вече. Тази е специално за вас. 

Другата седмица ще правим туршия. 

Нещичко за хюга възпитанието, което може да ви допадне:

Да скучаеш е полезно