Автор: Мария Пеева

Искам да ви споделя една грижливо пазена мъжка тайна, която се предава от баща на син, поколения наред, откакто свят светува. Ние, жените, разбира се, отдавна сме я разкрили, но с присъщия си такт и деликатност предпочитаме да си я шепнем на ушенце, да се подхилваме и споглеждаме съзаклятнически, вместо да се изправим смело срещу вас и да ви го кажем в очите. Ние знаем! Отдавна сме разбрали истинската ви същност. Дори да ни подарите всички цветя на света, да ни отваряте с джентълменски жест всички врати, да ни отстъпвате място в трамвая, да носите тежките ни чанти и да ни намятате с палтата си, дори да ходите на педикюр и да си бръснете краката с дамския ни „Жилет“, ние сме ви разкрили и нищо не може да ни заблуди. Не повдигайте вежди въпросително и не гледайте критично. Истината отдавна е излязла наяве и сега, в този миг, ще я изкрещя на всеослушание смело и безотговорно, пък каквото сабя покаже.

Вие пръцкате!

Признавам си, когато за първи път чух вашата мръсна малка тайна, я помислих за градска легенда. Казах си, че е изключение, феномен, че не може всички мъже да са такива. В рода ми се носеха легенди за един чичо, едър, мустакат мъжага, истински балкански колос, който в първата брачна нощ, завил презглава под дебелото родопско одеяло крехката ми бяла, нежна, руса, къдрокоса леля, невинната си булчица, тръпнеща в очакване за сластна прегръдка. И вместо да посегне към женската й прелест, взел, че шумно и миризливо се изпърдял. Клетата жена почти изгубила съзнание и едва намерила сили да прошепне:
– Какво ти стана, бе човек?
А той я мляснал шумно по бузата и с любов й рекъл:
– Това е, булка, да се знае кой е мъжът в къщата.

Леля лично ми разказа тази история и ме предупреди, че мъжете не само пръцкат, ами и се оригват, и дори си бъркат в носа, но аз години наред смятах, че е силно преувеличено. Уви! Такива са, всичките до един, макар че съвременните мъже действат с повече финес. Докато не се ожените за тях, се прикриват ловко и умело. В началото на брачния живот също много се стараят. Пръцкането е дискретно и се прикрива с поместване на стола, дивана, креслото, уж че подът проскърцал случайно. А вие долавяте миризмата, но тактично се правите на разсеяна. Човещина е все пак. После се появи някое бебенце. Таткото пръцка и го сочи обвинително: „Колики“. Вие пак го играете наивна, спестявате му неудобството. После бебето пораства и ако е момче, то също почва да пръцка. Вече сте обект на двустранни атаки. Таткото сочи сина, синът сочи таткото. После си взимате куче и всички сочат него. Но вие вече сте толкова напред с материала, че само по миризмата разпознавате виновника. Първо правите учтива забележка, че тези неща се вършат в тоалетната. Не хваща дикиш. В един момент натрупаният гняв избухва и вие почвате да крещите, да ръкомахате и тропате с крак. Но насреща – никакво разбиране. Почват с оправданията.
– Е, какво толкова, маме? По-добре навън, отколкото навътре.
– В някои култури хората така благодарят на домакинята за вкусната вечеря. Приеми го от добрата страна.
Че даже и се шегуват с вас. Снощи малкият разказва приказка, в която някакъв великан се изакал в басейна и акото направило голямо цоп. Не вярвам да са я учили в детската градина, но това е друг въпрос. И точно в този сюблимен момент, някой пръцка. Отново!
Аз ръмжа гневно като ранена тигрица, а момчетата крещят редовното оправдание:
– Кучето беше!
Пък татко им с характерната мъжка наглост го обръща на майтап:
– Видяхте ли сега? Приказката за великана взе, че стана 4D.
А после всички се хилят. Даже и аз. С ръка на носа. Мерзавци! Хем ти пърдят, хем те разсмиват, да не можеш и да им се скараш както заслужават.

Наскоро фейсбук ми напомни следната случка:

На вечеря двегодишният Алекс пръцка шумно.
Косьо: Алекс, дано не си взел на татко гените за пръцкане, като мен.
Ванката: Какво? Кой ти го каза това?
Косьо: Мама.
Аз: Не е вярно, нищо такова не съм казала. Такива неща не се говорят.
Косьо: Как бе, мамо? Забрави ли? Във фризьорския салон го каза, като пръцнах без да искам.

Всъщност няколко световноизвестни учени (все от женски пол) наскоро доказаха, че този ген на пръцкането го носят всички мъже, без изключение. Върви си с мъжката У хромозома и няма отърване от него. Може би е примитивна необходимост да наложат миризмата си, да маркират територия? Да установят господство? Да задушат природния афинитет на жената към свежест, чистота и красота? Питайте ме как оцелявам, сама сред вълците. Добре, че се сдобих със снахичка, поне да има с кого да се споглеждаме и да въртим очи. Защото нищо, нищо не можем да направим, за да се преборим с този ужасен приматски навик.
Какво ни остава тогава на нас, нежните и крехките, деликатните, фините, духовно извисените жени?
Само едно.
Да пръцкаме и ние. Току-виж тогава минем на едно съвсем друго ниво на комуникация.

Автор: Мария Пеева

Вчера Коко, моят третокласник, ми сподели: „Знаеш ли, мамо, а пък на един мой приятел са му осиновили нов татко.“

Първо се засмях, но после се замислих. Семействата вече отдавна не представляват статичната и устойчива институция, която някога са били. Рамката е счупена, стандартът е нарушен, но дали институцията е морално остаряла, ненужна и мъртва? Не мисля. Просто се променя, развива и еволюира като обществото ни. Познавам десетки семейства, които са толкова далеч от класическото, че можеш да се изгубиш в лабиринта на сложните им отношения и връзки. Интересното е, че обикновено се спогаждат много добре. Имаме роднинско семейство, в което таткото е с четири брака. Вторият и четвъртият са с една и съща жена, като и двете му дъщери са родени от нея, с разлика една съпруга между тях. Имаме приятелско семейство, в което таткото е с три брака, от всеки има по едно дете, плюс доведените деца на съпругите стават някъде около пет-шест. Отделно има внуче от дъщерята от първия брак, което е по-голямо от последната му дъщеря, макар че тя му се пада леля. Този татко с еднаква любов си гледа и биологичните деца, и доведените, че и внучето. Понякога ходят заедно на почивка и са много мила гледка.

Наш познат наскоро се ожени за жена с две деца и един неприятен тип го попита:
– Няма ли да си имаш свое, вместо да гледаш чуждите?
А той отговори:
– Щом се грижа за тях, са мои.

И е прав, защото времената са различни и от много време насам семейството вече не е тази патриархална и непоклатима институция, която е било преди век. Това, което не се е променило, е нуждата на детето от обич и принадлежност. И нашата собствена нужда от споделяне, подкрепа и любов. Най-добре би било, естествено, ако от първия път улучите човека, с когото ще остареете заедно. Но ако не ви се получи, не се отказвайте да го търсите и да рискувате. Не се притеснявайте дали ще приемат детето ви, дали ще го обикнат като свое. Детето има тази прекрасна природна дарба да вдъхва любов. Може би това е най-ценното умение, с което се ражда и благодарение на което оцелява. Няма мъж, нито жена, които не биха обикнали „чуждото“ дете, стига да имат възможността да поживеят с него.

Както каза моят Иван, когато се разделяхме с кученцата на Чарето, тези проклети малки орки, които ми съсипаха къщата и за които накрая всички ревахме:
– Най-много се привързваш към някого, като почнеш да му чистиш лайната.

Така че, момичета и момчета, пробвайте отново. Не се отказвайте, ако първият опит не е успешен и не губете вяра в семейната институция. Просто вашето семейство ще е малко по-разчупено и интересно.
На всичкото отгоре казват, че понякога вторите бракове са по-успешни от първите. Не знам дали е така, но има логика. Човек очаква по-малко и е готов да даде повече. Защо не?

Детето ви ще приеме новия човек. Защото му идва отвътре да обича и да бъде обичано и даже не му е нужно да полага усилия за това. Защото подсъзнателно иска майка му и баща му да са щастливи, дори и разделени. И накрая, но не на последно място, защото ще получава двойно повече подаръци за Коледа и рождените дни. Кой би устоял на това?
Осиновете си татко.
Или пък мама.

Наближава Хелоуин, този „сатанински“ празник! Чета едни протестни ноти и призиви из социалните медии. „Не викайте злото в дома си, не чествайте тези измислени празници…“
Ти да видиш! В една мамешка група прочетох следния коментар, копирам без корекции:

Против съм бълхарчета да се обличат страшно и да просят бонбони…има много забравени истински булгарски обичаи… за деца.

Не знам за тази „бълхарка“, но й препоръчвам да научи „булгарския“. Междувременно аз ще си празнувам Хелоуин. За поредна година. Ще направим с децата тиквени фенери и ще украсим къщата с паяжини. Ще подредя масата със „страшни“ сладки и ще сложа по средата Къщичката на Баба Яга. Ще купя бонбони за десетките хлапета, които всяка година звънят на вратата да ме „плашат“. Ще измислим, шием и сглобяваме костюми и ще се забавляваме, без да изпитваме грам угризения. Защото така ни харесва, защото обичаме да се забавляваме по всякакъв повод и защото не се взимаме твърде насериозно.

Не било българско, не било патриотично, не било православно. Знаете ли колко християнски празници тръгват от езически обичаи? Коледа идва от празника на Слънцето, който е честван хиляди години преди да се роди Христос. Всъщност точната дата на раждането на Исус Христос дори не е известна. Великден, за разлика от Коледа, е на правилната дата, защото Исус е разпнат точно на еврейската Пасха, но за сметка на това празникът е доукрасен с куп езически аксесоари като яйца, зайчета и козунаци, в които изначално не е имало никаква християнска символика. Моят собствен имен ден, който празнувам с удоволствие всяка година на 15 август, също е на дата избрана според предание, а не по исторически факти. С какво точно се различава Хелоуин, че толкова бърка в очите на православните патриоти?
Защото е страшен? Кукерите не са по-малко страшни, но не съм чула някой да протестира срещу тях.
Защото не е български? В кой век живеете вие? Светът отдавна е глобално село. Аз живея в България, но ям испански портокали, гръцки маслини и бразилско авокадо, дрехите ми са шити в Италия, Камбоджа, Виетнам и Индия, свекърва ми живее в Канада, братовчедка ми във Франция, брат й в САЩ, зет ми в Доминикана, а къде ще отидат децата ми един Бог знае. Знаете ли колко се радват приятелите ми чужденци, когато им подаря мартеничка? Пак езически празник, между другото. Не само че се радват, ами и разпитват какво означава, а някои си я носят упорито седмици наред. (Няма да забравя как преди години вързах мартеничка на чернокожия ни съсед и без да се замисля, му пожелах да е „бял и червен“, което доста го озадачи :)

Защото е комерсиален? Кой празник не е? Сватбата? Кръщенето? Коледа? Великден? Цветница? Баба Марта? Има ли нещо в ежедневието или в празниците ни, което да не е свързано с бизнес? Сега ще ви питам не в кой век, а в кой свят живеете? Коледа е най-големият празник за всички търговци. Това прави ли го фалшив празник за вас? Отнема ли ви радостта да се съберете със семейството си, да си размените подарък, да зарадвате децата си, да украсите дома си, да омесите питка? Дали празникът ще е комерсиален зависи от нас. Можем да го направим пищно и да платим скъпо, можем да го направим скромно и да се забавляваме не по-малко. Нека всеки да си гледа в собствената паничка.

И най-важното накрая. Идеята на всеки празник, независимо дали е религиозен, национален или семеен, е да ОБЕДИНЯВА хората, не да ги разделя. Да носи радост и да сближава, а не да сее омраза и да ражда безсмислени спорове. Аз няма да ви осъдя, ако не харесвате Хелоуин, изборът си е ваш. Все ми е едно дали празнувате Свети Валентин, Трифон Зарезан или и двете. Пет пари не давам дали чествате Коледа или Йом Кипур. Не ме интересува дори дали сте християни, мюсюлмани или атеисти. Отдавна не деля хората по такива признаци.

Защото ако се замислим, хората са само два вида. Едните могат да понесат различните от тях и да ги оставят да си живеят живота по собствено усмотрение. Другите не могат. И ако вие сте от втората категория, позволете да ви кажа, че проблемът не е в Хелоуин, нито в комерсиализирането на празниците, нито в Сатана, който наднича от тиквения фенер, за да открадне душата ви.
Проблемът си е изцяло във вас.

А за тези, които ще празнуват – наздраве! И не прекалявайте с бонбоните :)

Най-готиният дядо на света се казваше Димитър. Моят дядо Дидо. Всъщност не ми беше истински дядо, ами се падаше калеко на майка ми. Ако не знаете какво е „калеко“, в Пловдив така наричаме мъжа на майчината сестра. Един вид чичо, но без кръвна връзка. Та сестрата на баба ми нямала свои деца и с дядо „припознали“ майка ми, една от три породени сестрички, която и без това твърде много късала нервите на родителите си, бидейки прекалено луда глава за онези времена. По тази причина, като единствено дете на племенницата, мен приеха за свое любимо внуче, обожаваха ме, глезеха ме и ме оставяха да им се качвам на главата. А аз на свой ред търпях да ме мачкат, целуват, прегръщат, тъпчат със сладки и лигавят, и ги приемах като най-истинските ми дядо и баба, тъй като делях другите, кръвните, с цял куп братовчеди и там никога не бях център на внимание. За жалост, баба ми, розова, пълна, бузеста, весела, засмяна, синеока бабка, точно като тези, които рисуват по картинките на старомодните детски книжки, почина, докато бях съвсем малка. Ударих голям рев за нея, защото имаше най-меките коленца на света и умирах да седна в скута й, и да вдъхвам аромата на лавандула и карамфил, който се носи на талази от плетения й шал. А дядо, който беше вечно болен и умиращ, с апаратче за задух и не знам колко хапчета на нощното шкафче, доживя до 88 години, и до самия край се криеше от мама да пуши на терасата. Така че в техния случай „на болната жена мъжът й умря“ се сбъдна в обратния ред.
С този дядо винаги сме били в прекрасни отношения. В дъждовните дни играехме домино, „Не се сърди, човече“ и карти часове наред, при което той постоянно ме лъжеше, докато не пораснах достатъчно и не почнах да го ловя. Водехме безумни спорове кого повече обича котката, като стигахме до истински крайности – организирахме състезания, в които дядо и внуче заставахме на двата края на хола с парче кренвирш в ръка и викахме с отчаяни призиви, умолително мяучене и мъркащи звукоподражания видимо отегченото животно, което присвиваше очи снизходително и се чудеше на акъла ни. Освен това дядо ми Дидо разказваше умопомрачителни и най-вероятно измислени истории за младостта си. Беше страстен рибар, малко чешит и голям шегаджия, на устата му вечно играеше една тънка усмивка. Беше и върл фен на Локо Пловдив, запален читател на спортните страници и тайничко си пийваше по малко ракийка с лечебни цели по няколко пъти на ден. Освен това недочуваше или може би се правеше. Мисля си, че може би наистина е недочувал, защото веднъж се прибрахме всички и го заварихме да вари боб на терасата с цигара в ръка, което мама строго беше забранила предвид астмата му. Той се ужаси, че е хванат на местопрестъплението и за да не му се кара мама, побърза да хвърли цигарата… право в боба… и да тресне отгоре капака на тенджерата ни чул, ни видял. Случката беше толкова смешна, че дори му се размина конското за пушенето.
Докато бях в пубертета, се оказа, че мама е натоварила дядо и с шпионски функции. Изобщо не подозирах долното предателство, докато не го чух веднъж да й докладва:
– Онзи с големия нос пак идва днес. (Това се отнасяше за Иван, с когото точно се бяхме загаджили. Но по-интересно е, че дойде от устата на дядо ми, който имаше най-огромния нос на света, при това червен като на дядо Коледа).
Направо се втресох! Винаги съм приемала дядо с неговите шантави истории, в които вечно той се оказваше злодея, като свой съюзник срещу статуквото. А се оказа, че играе на два фронта. Естествено, в момента, в който отидох на училище, дръпнах Ванката и му казах как дядо ми ни пее на мама. Казах му и за големия нос, разбира се.
– Хм, изръмжа Иван, точно пък той да го каже… Но ти не се тревожи. Щом е такъв предател, ще го подкупим.

При което Пеев започна офанзивна дейност. Първо донесе на дядо вестник. На следващия ден си поговориха за футбол. На по-следващия го почерпи с цигара. Докато се усетя какво става, двамата станаха толкова гъсти, че като дойде у нас, Ванката си говореше с дядо ми повече отколкото с мен. Изслуша всичките му истории, изпушиха заедно сума ти цигари. Дядо, който цепеше стотинката на две, започна да го черпи с лимонада и алтай. Стигна се дотам, че когато се върнех от училище без Иван, дядо ме питаше да не сме се скарали. След време чух мама отново да го подпитва дали съм имала гости, но този път дядо я успокои:
– Еленке, ти не бери грижа. Ванчо е добро момче, да знаеш, нищо че не е от „Локото“. Остави ги децата да решават задачи.

И така от решаване на задачи взехме, че се оженихме. Познайте кой се радва най-много и кой изпи най-много ракийка. Нашият шпионин.
Дядо Дидо щеше много да се радва на правнуците си, до един запалени футболисти. За жалост не можа да ги види, почина малко преди да се роди първия ни син. Ако има рай, надявам се там някъде да има и малка рекичка, на която да приседне с въдица в ръка, накривил каскета и захапал цигарата в ъгълчето на устата, точно там, където играе усмивката.

Денят на будителите!

Когато се подготвяме за този голям празник, в който отдаваме почит на всеки допринесъл да ни има като народ, да е жив езикът ни, да съхраним културата си, имаме ли свой собствен отговор, личен какво е БУДИТЕЛ?
Много хора включват в това число и учителите. Да, така е, с едно уточнение. Учителят е този, който разпалва искрата на любознателността. С какво го прави? Със знание, с умения, с опит? Не. Има една дума и тя е любов. Любов към знанието, към безпрекословното раздаването на наученото, любов към този, у когото запалваш онова мъничко пламъче да иска, да се радва и да може.
Единственото чувство, което може да направи този процес истински успешен е обикновената, човешка любов. Тя върви заедно с Уважението, честността, истината, точността, етичността. Това е УЧИТЕЛЯТ и той съдържа всичко това. Ако и за миг изпита нежелание, умора, досада към тази радост – да учиш другите, по-добре да се замисли, дали това е неговото призвание.
Стара приказка от народа е „Насила хубост не става.”
Когато даваш, разпалваш искрата, най-лесният начин да получиш отговор на това, дали си на прав път е да погледнеш детските очи. Светят ли, казват ли „Благодаря!”, успял си.
Да си учител не е само да знаеш и да можеш. Да си учител е да искаш да дариш частица от твоята светлина!
Когато се изправиш пред учениците – ти си отворен и гол. Всеки фалш, всяка грешка, всяка нечестност се вижда веднага.
Да си учител е отговорност не по-малка от тази да си родител.
Да си учител е дар, призвание и любов.
Всичко друго е измислица.
Не е необходимо да си учител, за да си будител.
Но е изключително важно да си будител, за да си учител.

Честит празник!

По повод празника на будителите, поканих Зорница Христова да ни разкаже нещо за себе си и за издателство „Точица“, което познавате отдавна от прекрасните им книги.

Коя е Зорница Христова, освен че е автор и преводач? Разкажи ни нещо за себе си. Какво те вдъхновява? С какви проблеми се сблъскваш в работата и ежедневието на майка, работеща жена и творец.

Ужасно разсеян човек, способен да сложи чаша сол в тортата, която иначе старателно подготвя. Майстор на отплесването. Безнадеждна домакиня. Майка, която се опитва да се отучи от хеликоптерските си навици и да се научи да бъде, хм, по-самостоятелна. Пораснало дебеличко хлапе, което много обича да майстори разни неща, например мебели за кукленска къща, и много се радва, че вече си има собствени деца за оправдание. Отчайващо лоша, но пък ентусиазирана спортистка, танцьорка и певица.
Важното е, че всички ме търпят. Вероятно защото знам да правя канелени кифлички.

Как се роди издателство „Точица“? Как избрахте името му? Каква е мисията ви? Как подбирате издаваните автори и произведения? Кои са любимите ти?

Работех в рекламна агенция. Всичките ни клиенти искаха логото им да бъде огромно, а за тях да се говори като за някакви гиганти на пазара, с най-много потребители, най-много продукти, с най-невиждания размах. Когато с Марин Бодаков и Валентина Бояджиева създадохме собствено издателство, искахме точно обратното – то да е малко, непретенциозно и полезно. Като препинателен знак, точка, точица. Малко, но на място. Разбира се, асоциацията с „Точица“ на Ерих Кестнер също ни допадна много.
Идеята ни беше всяка от книгите да има образователно ядро, тоест от нея да можеш да научиш нещо, което го няма другаде, но в същото време да бъде забавна, да предлага игра, да гледа на детето като на съотборник. Най-безрезервно харесвам книгите, които имат нестандартна, но важна тема, и точно намерен начин на поднасяне. Ей така си избрахме например „Бедността” на Хана Гил-Пьонтек и Хенрика Кшивонос – една приятелка беше превела малък откъс, прочетохме го с дъщеря ми, тя каза „Абе ти знаеш ли, че за това никой не смее да говори” и вече бях сигурна, че искам тази книга да е наша. По подобни причини са ми любими книгите от поредица „Философски закуски”.
През последните две години експериментирахме и с книги, които са си чисто художествени, „Чутовното нашествие на мечките в Сицилия”, „Колко ягоди растат по морето” и „Войната на копчетата”. „Войната на копчетата” всъщност продължава една от темите във „Философски закуски” – има ли разлика между това да се биеш на игра и да се биеш наистина? Къде е тя? Много е интересно да се сравнят книгата и филма (последния по нея). Какво е изпуснато и защо? В книгата например героите са доста цапнати в устата, използват „лош език”. Авторът казва, че няма да го замаже, защото така говори и неговият учител Рабле. Моята майка, пенсионирана учителка, е шокирана. Може ли да се говори така в тийнейджърска книга? От друга страна децата на 12 плюс говорят точно така, особено пък момчетата. И вършат неща като описаните. Какво значи, можеш да го преживееш, но не можеш да го прочетеш?
А инак „Колко ягоди растат по морето” ми е любима, защото е любима на малката ми дъщеря, Ния. Тя научи наизуст половината стихотворения още докато книгата беше на макет и сега гордо се преструва, че умее да чете. Книгата е от двеста страници, стихотворенията са стотина (другото са ужасно забавни илюстрации), а тя е научила наизуст поне половината, някои даже ги пее. „Ние двете се скарахме с Моли. И защо ли…”

Разкажете за вашата работилница, за младите ви автори и произведенията им.

Работилници „Направи си сам приказка” правим още от 2010 г., когато създадохме издателството. Кандидатствахме с проект към програма „Култура” на Столична община и аз смело написах в него десет работилници по творческо писане. Проектът спечелен, играта, след много перипетии, налице, а аз се оказах бременна. Бях купила огромно парче шперплат, бях го боядисала с магнитна боя и отгоре с боя за черна дъска, а най-отгоре бях изрисувала едно въженце, което представлява схема на фабулата. На тази дъска закачахме с магнитчета изтеглените от децата карти, за да могат да се подсещат докъде са стигнали с измисления от тях сюжет. Страхотни приказки имаше, но към десетата работилница вече ми беше много трудно с корема и дъската в градския транспорт  След това през годините сме правили поне 30 такива работилници, в училища, в библиотеки, заедно с „Музейко”…
Последната беше по покана на Асоциацията на родителите на деца с лицеви аномалии. Страхотни хлапета, умни, будни, безкрайно очарователни. Аз, честно казано, гледам първо очите и слушам кой какво ми говори, та ако не ми бяха казали, че са заедно на такъв принцип, нямаше и да разбера. А и как иначе, като ми разказаха за царицата, която хич не харесвала как управлявал мъжът й, та му сложила прахче в супата и царят стоял в тоалетната една година и пет дена, а тя през това време оправяла царството. Или за дебеличкия магьосник с развалени зъби, дето управлявал захарната страна. Страхотни, топли деца с живо въображение.

Какви нови проекти планирате?
„Градска география”, за природата в града, градското градинарство и училищната чанта като място за отглеждане на теменужки. Книгата е писана в съавторство с Десислава Димитрова и Анна Бодакова, илюстрирана е от Сияна Захариева. Към декември – една малка коледна книжка с илюстрации на Миглена Папазова. И, догодина, една книга, написана специално за България от прекрасния латвийски писател Юрис Звирзгдинш (пак поглеждам така ли се пишеше), с когото се запознахме през 2010 г. във Вентспилс, Латвия, докато издателството ни беше още на хартия. Много обичам Юрис, той е на седемдесет и пет години, написал е най-красивите латвийски книги за деца, има великолепно чувство за хумор и ме черпи кифлички със сланина. И историята му е чудесна. Така че, щем не щем, пак ще издаваме книга за мечки…

Нашият татко, този толкова дискретен и затворен човек, който мрази всякакви публични изяви, случи на откровена до ексхибиционизъм мама като мен, която си разправя на всеослушание всичките истории. И не стига това, ами и за него разказва. За капак на всичко, от списание „Моето бебе и аз“ го поканиха да даде интервю по случай Месеца на бащата. Клетият ми Пеев се опита да се измъкне, но аз изкарах всички аргументи, с които разполагам, като мусака и така нататък, и след като отлага няколко дни с надежда да изпусне крайния срок, накрая беше принуден да седне и да си излее душата.
Е, добре му се получи де. Четете. И не пропускайте ноемврийския брой на „Моето бебе и аз“, посветен на християнското семейство. Има още две страхотни татковски интервюта – с адвокат Николай Хаджигенов, баща на трима сина и известен блогър и Стоян Маринов, също татко на три деца, който миналата година ги заведе в Непал, за да видят един различен свят и точно тогава се случиха ужасните земетресения.

Откъс от „Светът на бащите“ в списание „Моето бебе и аз“

Светът на бащите е едно от най-интересните места на планетата. Това впечатление се затвърждава и от анкетата, която направихме с трима ярки негови представители. В техния случай клишето за женската доминация и тихо настъпващия матриархат просто не работи. Те са успешни, всеотдайни (дума, която доскоро вървеше само като определение за майките), мъже с интереси и ясно очертани приоритети, когато става дума за децата и възпитанието им. В месеца на християнското семейство ви предлагаме нашата изключителна селекция от татковци.

Иван Пеев: „Ако родителите се обичат, всичко останало като по чудо се нарежда.“

Този баща ни е почти роднина, защото е съпруг на една от любимите ни авторки – Мария Пеева (Мама Нинджа). Знаем за него повече, отколкото може би за собствените си мъже, защото е съществена част от историите, които Мария споделя в блога си. Обаятелен, със сериозно чувство за хумор, четирима синове, плаващ брой домашни любимци и неугаснала надежда за дъщеря.

Казвам се Иван. Жена ми ме нарича понякога Пеев, по-често Ванката. Коко като малък ми казваше Банката, но надали е влагал заден смисъл. Макар че не е далеч от истината. По професия съм финансист, но работя в частния сектор, занимавам се с търговия. По-лесно ми е да ръководя голяма фирма, отколкото лудото си семейство. Жена ми смята, че съм работохолик, но всъщност на работата си почивам. Иначе се интересувам от футбол, успях да запаля и момчетата, за ужас на майка им. Момчетата са четирима, на възраст между 22 и 3 години – Теодор, Константин, Калоян и Александър. Другото ни семейно занимание освен футбола са кучетата. Обичаме и да пътуваме, но напоследък се налага да е „на смени“, защото се случи така, че се сдобихме с цяла глутница, която изисква доста грижи и постоянно внимание. Когато ми остане малко свободно време, чета книги и гледам филми. Жена ми винаги успява да прочете книгите преди мен, а филмите в повечето случаи ги е превеждала и е адски дразнещо, че не мога с нищо да я изненадам. Отделно пък всички семейни истории ги описва в блога или във фейсбук и когато аз се опитам да разкажа нещо на приятели, те вече го знаят. Та в общи линии съм винаги на края на информационния поток, но какво да се прави. Не е лесно да си мъж на блогър/преводач.

Какъв момент за мъжа е раждането на децата му?
Този момент трябва да се преживее, трудно е да се опише. Жена ми е по описанията. Аз не давам вид на емоционален човек, може би така сме възпитани мъжете от нашето поколение – да прикриваме чувствата си. Но когато чуеш, че детето ти се е родило живо и здраво, че жена ти е добре, сърцето ти направо ще се пръсне от радост. Трябва да ги разберете мъжете защо се напиват в такъв момент. Толкова щастие или трябва да се изкрещи, или да се удави.

Присъствахте ли на раждането на децата си?
Не можах да събера смелост. Притесних се да не взема да припадна и докторите да се чудят дали да свестяват мен, или да се грижат за майката. Тази работа не е за всеки.

Тогава ли се „ражда“ бащата?

Бащата се „ражда“, когато започнеш да се грижиш за детето. Веднъж да го преоблечеш или приспиш, и вече те е спечелило завинаги. Но винаги съм чувствал, че са повече на майка си до две-тригодишна възраст. Дойде ли възрастта, в която почват тичането, игрите, гоненето на топката, вече са на таткото. Поне за момчетата е така, момиченце не сме имали. Но човек никога не знае. (тук Пеев ме ококори – бележка на Мария)
Как се адаптирахте към семейния живот с деца, как намерихте вашето място сред родителските задължения?
У нас няма ясно разпределение на задълженията – всеки се включва, когато и както може. Ако жена ми е сложила масата, момчетата ще я вдигнат, а аз ще подредя миялната. Не оставяме нищо за следващия ден, защото задълженията са много. Моята майка ме е научила, че няма мъжка и женска работа у дома и се надявам и момчетата да са като мен. Поне в това отношение Мерката (б.р. съпругата му Мария) не може да се оплаче. Както и във всички останали, всъщност. Май само готвенето си е нейна територия. В кухнята не смея много да вилнея, но пък на барбекюто съм цар.

Кой е вашият запазен периметър на действие?
Спортът. Там жена ми няма думата. Ако зависеше от нея, щеше да запише момчетата на балет, спортни танци и йога.

На какво бащите трябва да научат децата си?
Не просто да оцеляват, а да побеждават. Ако загубят, да е с достойнство. Ако паднат, да се изправят и да продължат напред. Да са честни във всичките си отношения. И да си хвърлят чорапите в пералнята. Мерката постоянно ме яде затова, та съм решил поне да науча момчетата.

Какво децата споделят само с бащите си?

Аз съм малко по-затворен и момчетата споделят повече с майка си. С нея си коментират отношенията с момичетата и така нататък. Не умея много да говоря по такива теми. Но когато става дума за обичайните детски конфликти, спорове на игрището и подобни момчешки проблеми, винаги се обръщат към мен.

Какви качества трябва да притежава съвременният баща, за да е полезен за децата си?
Трябва да е достатъчно способен и работлив, за да осигури на семейството си някакъв нормален стандарт. Каквото и да си говорим, колкото и да е еманципиран светът, мъжете носят голямата отговорност. Една жена може да си остане вкъщи и да не работи, а да се грижи за домакинството и никой няма да си помисли за нея, че е мързелана. Я си представете един мъж да го направи. Но това не е всичко. Трябва да е съвременен човек, да е в час с интересите на децата, за да не го гледат като някакъв архивен образ. Трябва да им отделя достатъчно внимание, защото ако само работи, ще изпусне много ценни моменти, в които личният пример и подкрепа са по-важни за детето от кариерата и успехите на татко. И някъде между другото трябва да отдели време и за жена си, а накрая и за себе си. Ако успее да съвмести всичко това, значи е добър баща и съпруг.

Кои според вас са „задължителните условия“ за съществуването на семейна хармония?

Мерката е убедена, че не съм романтичен, но всъщност аз съм много по-романтичен от нея. Затова ще ви кажа единственото задължително условие за семейна хармония. Трябва да има любов. Ако родителите се обичат, всичко останало като по чудо се нарежда.

Пеев ми е златен, две мнения няма. Само довечера ще трябва да ми обясни какво има „изпонапредвид“ с ЧОВЕК НИКОГА НЕ ЗНАЕ!!!

Това видео предизвика сензация във виртуалното пространство. Самата аз го видях и коментирах с възмущение. Но монетата има и друга страна. Ани Момчилова, благодаря ти, че ми прати това обръщение към всички журналисти и търсачи на сензации. Много истина има в думите ти. В търсене на сензацията вредим на децата си. Вместо да насочим фокуса към успехите им, към подобряване на условията за спорт в България, към поощряване труда на треньори и млади спортисти, ние плюем и дъвчем. Повече няма да коментирам, давам думата на Ани.

Здравейте! По повод всичките обаждания, които получих вчера за издърпаните уши на детето от Олимпия, реших да изкажа и моето мнение в интернет пространството. Майка съм на дете, което е вече девет години в залата. Дъщеря ми тренира всеки ден и мога с чисто сърце да кажа, че има не малки успехи в този спорт. Тя завършва с отличен успех, вече шеста година в елитно пловдивско училище! Това дете е голямо точно толкова, колкото моята дъщеря. Доста години сме заедно на всички състезания и затова мисля, че имам някакво виждане по въпроса. По този повод мога да си позволя да изкажа мнение по случая Елена Симеонова. Тя е един много добър треньор! Нейните състезателки винаги са били в челните редици, както и въпросното дете! Определено не ми харесва дърпането на уши от комунистическо време. Беше нормална практика, всеки втори учител го правеше. Разликата е, че нямаше телефони, с които да заснемем това. Някъде тук ще приключа темата за ушите! НО! Бях в залата и този път! Повярвайте, не съм виждала толкова журналисти никога! Драги търсачи на сензации , къде бяхте, когато това същото дете прегръщаше с много любов треньорката си Елена Симеонова на предишни състезания? Къде бяхте на всички важни състезания досега? Защо не отразявате успехите на тези деца, които цяла година тренират за едно важно състезание, в което целият им труд се вижда в едни нищожни две минути? Имате ли идея колко труд полагат тези деца и треньори? Защо не отразявате и условията, в които работят – ледени зали зимата и 40′ градуса лятото? Къде сте тогава? Трета година помагам при организирането на международния турнира на „Тракия Елит“ в Пловдив! Точно от този клуб в момента имаме две състезателки в националния ни отбор девойки старша възраст- Галатея Герова и Лидия Василева! Трета година се обаждам на журналисти да дойдат и да отразят събитието, за да можем да напълним залата абсолютно безплатно не само с родители! Къде сте тогава? Спортната журналистика в Пловдив е на кота нула! Защо залите са празни? Защо вчера всички новини започнаха с „ушите“, а не с успехите на това важно държавно първенство? Да, там беше само детето с издърпаните уши! Къде сте, когато Ева се качва на най -високата стълбичка? Това е доста по-голяма сензация от видеото с Елена Симеонова! Някой от вас видял ли е ансамбъла на тази жена? Там някъде щяхте да видите нейния труд и труда на другите треньори и не по-малко и на състезателките! Защото оттам тръгват и успехите на златните ни момичета. Да, извинете! Вас не ви интересува как се стига до това! Вас ви интересуват само грешките! Само сензациите! Всички тези коментиращи майки на деца, които не са стъпвали в залата – къде сте? Дръжте си ги пред телефоните, нищо неправещи да затлъстяват! Извинявам се, ако съм обидила някого! Това е просто моето мнение за сензация, която ще бъде забравена след три дни като всичко друго! Неслучайно е измислена поговорката – „Всяко чудо за три дни!“ Моята дъщеря ще продължава да си тренира в залата, която скоро ще е ледена, и на никого от вас няма да му пука! Честно да ви кажа, предпочитам да ми издърпат ушите в топла зала! Спокойно, на нея не й дърпат ушите, те сами падат от студ! А за ръцете да не говоря ! Знаете ли как пада кожата на малките ръчички от замръзнал обръч? Всъщност какво ли ви дреме! Благодарим Ви, господа управляващи! Създадохте журналисти чудовища! Вече трети път съм в центъра на събитие отразено от журналисти, които изкривяват всичко безобразно! Вярвам им! „Тате ще ми купи колело ама друг път“.

Автор: Ани Момчилова

Още по темата можете да видите тук.

На прекрасната снимка виждате дъщерята на Ани – Яна Момчилова, фотограф Димитра Лефтерова.