Уроците на Джейн Остин или как романът „Гордост и предразсъдъци“, написан в началото на 19 век, промени живота на един американски студент в края на 20 век?
 
Автор: Уилям Дерезевиц

Американският преподавател, есеист и литературен критик Уилям Дерeзевиц презирал женските „романчета“, до момента, в който бил принуден да се запознае с тях, тъй като са в задължителната университетска програма. Оказало се, че от „четивата за момиченца“ момчетата могат да извлекат повече ползи от дамската аудитория. 

Когато бях аспирант в първи курс, живеех в университетското общежитие, с непознати съквартиранти. За маса ми служеше парче дъска, легло ми беше един стар матрак, на който гърбът ми усещаше пода. Един неудобен стол, грохнал шкаф за книги и компютър – това беше скромното ми обзавеждане.

Спях до обяд и четях през нощта. В малките часове посещавах кухнята, за да си стопля пица. Бях вече почти на 30 години, а живеех като студент-първокурсник.

Не можех да порасна, може би и точно заради това записах аспирантура. От няколко години имах напълно самостоятелно съществуване, работех едно-друго, но както и преди, не знаех как да управлявам живота си.

Дори елементарната покупка на шампоан ме плашеше. Заставах насред магазина, опитвайки се да си спомня какво ме е довело тук и какво всъщност трябва да купя. Разсъждавах „логично“: „Така…Ти искаше да измиеш косата си. Дойде за шампоан. Сега го вземи, иди до касата и го плати.“

Какво трябва да умеят 18-годишните,

за да се справят с живота

като самостоятелни зрели хора?

В моята безпомощност няма нищо изненадващо. Аз съм последното от три деца и с мен винаги се отнасяха като с най-малкия. Мама ме обичаше безкрайно и ме подкрепяше във всичко. Татко беше истински глава на семейството и всички му се подчиняваха. Той беше взискателен и вечно недоволен, но за разлика от мама, не ни приласкаваше и поддържаше.

Сега разбирам, че него постоянно го е преследвал страх за здравето и финансовата ни стабилност. По време на Втората световна война неговите родители успели да напуснат Европа и това ги спасило от Холокоста, буквално в последния момент. Останалите членове на семейството нямали този късмет. Татко така и не можа да преживее юношеските си сътресения. Цепеше стотинката на две, беше деспотичен и суров с нас. Но всеки път, когато видеше, че не мога да отворя бурканче (на 10 години) или че се затруднявам с писането на съчинение (на 15) той се спускаше да прави това вместо мен, без да ми даде възможност да се справя сам. „Аз вече съм правил тази грешка, учи се от опита ми.“ – казваше той.

В крайна сметка аз така и не се научих да се грижа за себе си, да разговарям с продавачите, да планирам разходите си, въобще да живея самостоятелно. Затова 28-годишен стоях безпомощен насред магазина, чудейки се как да се сдобия с шампоан.
Баща ми не вярваше, че ще завърша аспирантура. Дори въобще не вярваше, че ще постъпя в университет. Каквото и изпитание да ми предстоеше, той никога не се съмняваше в моя провал.

Как се влюбих в Елизабет Бенет

Случи се по време на лятната ваканция в трети курс от аспирантурата ми. Семинарите приключиха и започнах да се подготвям за „страшното“ изпитание – есенния устен квалификационен изпит. За четири месеца трябваше да прочета над сто книги, а изпитът се състоеше в двучасов „разпит“ от четирима професори, всеки пристрастен в областта си. Мислех си, че ако премина това изпитание ще направя сериозна крачка към зрелостта и в някакъв щастлив бъдещ момент ще съм на мястото на един от тези четирима професори.

Това лято домът беше изцяло на мое разположение, четях от сутрин до вечер. И в един прекрасен ден, съвсем неочаквано се влюбих. Обект на нежната ми страст стана Елизабет Бенет. Можех ли да устоя на чара на главната героиня в „Гордост и предразсъдъци“? Великолепна и остроумна, весела и иронична – животът в нейната компания изглеждаше по-ярък.

Прочитайки „Гордост и предразсъдъци“ до средата, аз вече бях тотален фен на Елизабет – съгласявах се с всяка нейна дума, с всяко нейно разсъждение. Харесвах приятелите й и ненавиждах враговете й.

И изведнъж настъпва рязък обрат в събитията и всичко се обръща с главата надолу. Лизи започва да се среща с човек, който не е очаквала да срещне повече. И този човек й прави съвсем неочаквано признание. В порив на негодувание тя си позволява да изговори много излишни думи и в отговор получава хладно писмо, което представя първата част на романа в съвсем друга светлина. Елизабет прочита писмото на Дарси и отхвърля доводите му. Препрочита го и разбира, че през цялото време жестоко се е лъгала. Тя не се съмнява в способността си да разгадае човека от пръв поглед. Но, както се оказва, това първо впечатление я подвежда. Любимата ми героиня повърхностно определя един млад мъж като добър и надежден, защото се държи дружелюбно и приветливо, а съперника му като лош – защото е хладен, затворен и надменен.Елизабет осъзнава колко дълбоко се е заблуждавала. С присъщата си прямота и твърдост тя произнася присъдата над себе си: „виновна в слепота, предубеденост, несправедливост и глупост“.

Но ако Елизабет се е излъгала, значи съм се излъгал и аз. Аз бях толкова увлечен по очарованието на Лизи, че и през ум не ми минаваше да се усъмня в правотата на нейните мисли. Оказа се, че моята прилика с Елизабет съвсем не е толкова илюзорна, колкото си мислех. Ние с нея твърде много се доверявахме на собствената си преценка.

В крайна сметка това не е роман само за предразсъдъците или гордостта, дори не е само за любовта. Грешките, които допуска Елизабет, а тя е била на малко повече от 20 години, са грешки на младостта, на човек, който все още не е извършил голяма глупост или поне не се е сблъсквал с необходимостта да си го признае.

Гордостта на Дарси и предразсъдъците на Елизабет, техните сложни взаимоотношения, несъмнено правят романа увлекателен. Ние с Лизи правехме грешки и заедно се учехме от тях. Романът ми изнесе урок затова как трябва да порасна.

Да пораснеш не означава да издържиш изпита

Порастването може да се превърне в най-значителната житейска постъпка. Как става това? От гледна точка на физиологията всичко е ясно. Храненето и движението си вършат работата, ние не полагаме умствени усилия в тази процеси, постепенно ставаме по-възрастни.

Порастването има и друга страна. С нея се запознах през онова лято, когато четях романите на Джейн Остин. Нейните героини са на 16, 19, 20 години ( в ония времена момичетата са се омъжвали много млади). В произведенията й най-често е описан кратък промеждутък от живота им – седмица, месеци, години. И в този период стъпка по стъпка (а понякога и много бързо) се преобразяват, превръщат се от момичета в жени.

Този процес за мен се превърна в откритие. Аз бях свикнал да свързвам порастването със завършването на училище, започването на работа, придобиването на навици и умения.

Остин явно бе на друго мнение. За нея и героините й порастването е тясно свързано с характера и поведението. Нито характера, нито поведението ви се променят заради това, че знаете имената на римските императори или американските президенти, нито от знанията ви по висша математика. Да пораснеш по Джейн Остин означава да направиш грешки.

Това беше първият урок, който научих от „Гордост и предразсъдъци“. Вие не можете да зачеркнете грешките си - сякаш ми казваше Остин - те съществуват независимо от вас и не можете да ги предотвратите.

И това не е всичко. Да пораснеш би било значително по-лесно, ако просто правиш грешки. Но те са само първата крачка.

„Дори да ни покажат грешките няма да е достатъчно.“ – твърди Джейн Остин – „Ние винаги можем да намерим оправдание за тях.“ Героините й упорито отказват да пораснат, докато не преживеят по-сериозен стрес. Зрелостта идва при нас през болката, загубата и преди всичко чрез унижението.

Уроците,

на които животът често ни учи по трудния начин,

и над които нямаме никакъв контрол.

Елизабет се излъгва по отношение на Джейн, на своето семейство, на всичко. „Колко справедливо съм унижена“ – признава пред себе си тя.

Сигурен съм, че никой от нас не желае за себе си или за своите деца подобни прозрения. Но дори да ви потръгне, няма да ви отминат. Моят баща не беше прав – не можеш да се учиш от чуждия опит, само от собствените си грешки. Затова Остин принуждава героите си да страдат, знаейки, че друг начин да пораснеш няма.

Онова лято се появи възможност да почувствам в пълна степен последствията от собствените си грешки. Сърцето ми беше покорено не само от Елизабет Бенет. Аз изгубих ума си по едно момиче, което срещнах същата пролет. Бях на 28, а тя на 21 години. Моите чувства към нея бяха смес от страст и загриженост.

Отношенията ни се развиваха стремително и бурно. Виждах пред себе си човек, способен да се превърне в истински приятел. Разхождайки се из града, ние обсъждахме изкуството, идеите си, общите си познати. Ходехме по музеи и театри, непрекъснато се шегувахме, сравнявахме впечатленията си и споделяхме наблюденията си.

Но аз вечно прецаквах всичко. Всеки път се провалях заради собственото си високомерие и снобизъм. „Ще го разбереш, когато станеш на моите години“, казвах много често.

Не можех да се контролирам. И аз като Елизабет се мислех за дяволски умен и бях готов да споделям мъдростта си с другите. Опиянявах се от собственото си превъзходство, което непрекъснато демонстрирах пред любимото момиче.

Това момиче не беше единственото, което ме наричаше „високомерен всезнайко“, но точно то успя да ме отрезви, защото означаваше твърде много за мен. Затова, когато след два месеца се зачетох в „Гордост и предразсъдъци“ видях в Елизабет отражението на собственото си страдание.

В крайна сметка тя разбира какво означава да пораснеш и че това е процес, който не свършва никога. Ние не се раждаме идеални, и не можем да станем такива впоследвствие. Зрелостта не е повод за самодоволство. За да продължиш да порастваш трябва винаги да си в добра форма, да не губиш интереса си към живота, да мислиш самостоятелно, да си готов за промяна.

През онази есен аз издържах изпита си и прочитайки историите на Джейн Остин реших, че ми е време да порасна. Не можех да остана в задимената стая, сред непознати, в тази част на града, в която живеех вече 17 години. И най-важното – не исках повече да живея в сянката на баща си. Почти всички мои приятели вече се бяха преместили в центъра на Ню Йорк или в Бруклин и аз реших да последвам примера им. Да си намеря жилище, да си купя истински мебели, да започна самостоятелен живот.

На другия ден, след изпита, баща ми ме покани на обяд. Разказах му как е преминал и споделих плановете си за преместване. „Ще ти струва много по-скъпо“, коментира веднага той.

В крайна сметка въпросът не беше в парите. Баща ми отлично разбираше това. Аз не просто се местех в друг квартал, аз го напусках. А той не искаше да ме пусне. „Бруклин? В Бруклин съм живял, когато се преместихме от Европа в навечерието на войната. Това е място, към което никой напуснал го, не се е връщал. На кого изобщо може да му мине през ум да се мести там?“

Знаех на кого. Преместването в Бруклин можеше да стане огромна грешка. Но на мен ми омръзна да бъда дете, уморих се да се страхувам, че ще се проваля в очите на баща си. Беше ми дошло до гуша от неговите забележки, от непрекъснатата му опека. Бях готов за нова глава в живота си. Също като Елизабет Бенет и аз най-накрая си извоювах свободата.

 
Ако тази статия ви е харесала, може би ще ви е интересно да прочетете и размислите на един млад татко. 

Материала подготви Янка Петкова 
Снимки: от филмите "Гордост и предразсъдъци"

Откъс от книгата „Уроците на Джейн Остин“
 
 

Уилям Дерезевиц е печелил награди като есеист и критик.

Преподавал е английска литература в Йейл и в Колумбийския университет.

Предпочитан лектор в едни от най-престижните колежи по света.

От 2008 година се занимава основно с писателска дейност. Негови книги са преведени на над 15 езика.